Предани

55.

През следващите дни движението ми помага да понеса болката, затова обикалям коридорите и не лягам да спя. Гледам как хората започват да се съвземат от завинаги променилия ги серум на паметта.

Замаяните от него биват събирани в групички и им се казва истината - че човешката природа е нещо сложно, че всички имаме различни гени и те не са нито чисти, нито увредени. Казва им се и една лъжа: че паметта им е била изтрита заради глупав инцидент и че в момента подготвят голямо лоби в парламента за равноправие на всички хора, независимо от гените им.

През цялото време хората ме задушават, а остана ли сам, ме притиска самота. Постоянно се страхувам, без да знам от какво, защото, така или иначе, вече съм изгубил всичко. Когато спирам пред мониторите в контролната зала, ръцете ми треперят. На едната камера виждам Йохана. Организира транспорт за хората, които напускат. Искат да излязат и да научат истината. Не знам какво ще стане с тези, които останат в Чикаго, но не мисля, че ме е грижа.

Пъхам ръце в джобовете си, гледам няколко минути и си тръгвам. Опитвам се да вървя с ритъма на сърцето си, както и да заобикалям начупените плочки. Когато излизам, виждам около голямата скулптура малка група, сред които и една жена в инвалидна количка - Нита.

Минавам през непотребната бариера, заставам на разстояние от тях и ги наблюдавам. Реги се покатерва на каменния блок и развърта клапата под водния контейнер. Капките се превръщат в поток вода, заливат камъка, а панталоните на Реги подгизват.

- Тобиас?

Потръпвам. Кейлъб. Загърбвам гласа и се заоглеждам накъде да избягам.

- Моля те, чакай! - казва той.

Не искам да го виждам, да преценявам дали и колко тъгува за нея. Не искам да си припомням как тя умря вместо този нещастен страхливец. Нима животът и струваше толкова малко?

Но се обръщам, защото се чудя дали нещо в лицето му ще ми напомни на нея. Продължавам да я жадувам, въпреки че вече я няма.

Косата му е мръсна, рошава, зелените му очи са в кръвоизливи, а устата му е изкривена.

Не прилича на нея.

- Не исках да те притеснявам точно сега, но трябва да ти кажа нещо. Нещо, което... тя ми поръча да ти предам, преди...

- Давай, казвай по-бързо - прекъсвам го.

- Помоли ме, ако не оцелее, да ти кажа... - Той се задавя, очите му се пълнят със сълзи, но успява да се овладее. - Каза, че не иска да те напуска.

Трябва да изпитам нещо, когато чувам последните и думи, нали? Но не изпитвам нищо. Чувствам се още по-отдалечен от всичко и от всички.

- Така ли? - отвръщам грубо. - И защо го направи? Защо не те остави да умреш?

- Мислиш ли, че не си задавам същия въпрос? - отвръща Кейлъб. - Тя ме обичаше. Достатъчно, за да ме държи на мушка, за да умре за мен. Нямам идея защо, просто така стана.

Той си тръгва, без да ми даде възможност да отговоря, и така може би е най-добре, защото не знам как да облека гнева си в думи. Прогонвам с мигане сълзите си и сядам на пода, точно в центъра на фоайето.

Знам защо е казала, че не иска да ме напуска. Искала да знам, че това не е някаква си централа на Ерудитите, не е лъжа, която да ме приспи, докато тя отива да умира, не е поредна битка и пореден акт на излишна саможертва. Просто е било наложително. Притискам длани към очите си, като че да набутам проклетите сълзи в черепа си. „Без ревове“ - ядосвам се на себе си. Ако си позволя да изпусна и малко емоция, всичко ще изригне и никога няма да спре.

По едно време чувам гласове - Кара и Питър.

- Тази скулптура беше символ на промяната - обяснява му тя, - на бавната и постепенна промяна. Но сега я махат.

- О, така ли? - Питър звучи удивен. - Защо?

- Ами... ще ти обяснявам по-нататък, става ли? - казва Кара. - Помниш ли как да стигнеш до хотелската стая?

- Да.

- Тогава отивай там, скоро ще се погрижим за теб.

Кара тръгва към мен и аз се свивам в очакване на гласа □. Но тя само сяда до мен с изправен гръб, отпуска ръце в скута си. Реги продължава да стои и да гледа изливащата се вода.

- Няма нужда да седиш тук - казвам.

- Нямам къде да отида. А тук има тишина. Тишината е красива.

Оставаме един до друг и гледаме шуртящата вода в красивата тишина на Кара.

- Ето къде сте били - казва тичащата към нас Кристина. Лицето и е подпухнало, а гласът й прилича на тежка въздишка. - Хайде, ще го изключват.

Изтръпвам от думите и и скачам на крака. Хана и Зийк не са се отделяли от леглото на Юрая от мига, в който пристигнахме. Стискат ръцете му, търсят живот в очите му. Но такъв няма - само ритмичното движение на апаратурата, която поддържа сърцето.

На влизане в болницата Кара върви зад мен и Кристина. Не съм спал от дни, но не изпитвам умора, не и по обичайния начин, въпреки че тялото ми ме боли, докато ходя. Мълчим, но знам, че Кристина мисли за същото - за последния дъх на Юрая.

Успяваме да се доберем до прозореца пред вратата на Юрая и срещаме Евелин. Амар я прибра от града вместо мен преди няколко дни. Тя се опитва да докосне рамото ми, но аз отблъсквам ръката й. Не искам никой да ме успокоява.

Зийк и Хана са застанали от двете страни на Юрая. Хана държи едната му ръка, а Зийк - другата. Лекар стои до монитора, показващ ударите на сърцето му, но подава документите за изключване на системите не на Хана или на Зийк, а на Дейвид. Той си седи в стола прегърбен и замаян като всички останали.

- Този какво прави тук? - провиквам се. Усещам как мускулите, костите и нервите ми пламват.

- Технически той все още е лидер на Бюрото, докато не го заменят - казва Кара. -

Тобиас, той не помни абсолютно нищо. Човекът, когото познаваш, вече не съществува, като мъртъв е. Дори не помни, че е уб...

- Млъквай! - срязвам я. Дейвид подписва документа и започва да се придвижва към вратата. А когато я отваря, вече не мога да се сдържа - скачам към него и само жилавата хватка на Евелин ме удържа да не го удуша. Той ме поглежда странно, а аз притискам тяло към ръката на майка си, която ми прилича на решетка.

- Тобиас - казва Евелин. - Успокой се.

- Защо не го хвърлиха в затвора? - настоявам, прекалено замаян, за да видя очевидната причина.

- Той все още работи за правителството - обяснява ми Кара. - Излязоха със становище, че е станала злополука, но това не означава, че ще уволнят всички. И правителството няма да го затвори заради това, че е убил бунтовничка.

- Бунтовничка? - питам. - Такава ли е сега? Просто бунтовничка?

- Беше - поправя ме меко Кара. - И да, такава я вижда правителството.

Искам да отговоря, но Кристина ни прекъсва.

- Хора, започва се.

Зийк и Хана се хващат за ръце над тялото на Юрая. Виждам, че устните на Хана се движат, но не знам какво изрича - Безстрашните имат ли молитва за загиналите? Аскетите посрещат смъртта в тишина - има служба, но никой не продумва. Усещам как гневът ми отстъпва на поредната вълна на скръб, този път не само за Трис, но и за Юрая, чиято усмивка е запечатана в ума ми. Братът на най-добрия ми приятел, а после и мой приятел. Но не за достатъчно дълго, за да допусна хумора му в себе си. За нищожно малко време.

Лекарят прибира документа, който Дейвид подписа, натиска някакво копче, после друго. Машините спират да дишат вместо дробовете на Юрая. Раменете на Зийк се тресат, Хана стиска ръката му и кокалчетата й побеляват.

Тогава тя казва нещо, разтваря ръце и отстъпва назад от тялото на Юрая. Пуска го да си иде.

Отмествам се от прозореца. Първо вървя, после тичам по коридорите ослепял, оглушал, празен.