Предани

32. Трис

На следващия ден Дейвид ме вика в кабинета си. Страхувам се, че си е спомнил как го използвах като щит, за да се предпазя от куршумите, как бях насочила пистолет към главата му, казвайки, че не ми пука дали ще живее, или ще умре.

Зоуи ме чака във фоайето на хотела и ме повежда по някакъв дълъг и тесен коридор с прозорци само от дясната ми страна. Виждам доста самолети, наредени един до друг като накацали птици. Леки, почти невидими снежинки летят из въздуха, докосват прозорците и веднага се стапят.

Поглеждам скришом към Зоуи, за да видя какво е изражението □, когато си мисли, че никой не я наблюдава, но тя си е същата, както винаги - добронамерена, но делова. Сякаш не е имало нападение.

- Той е в инвалиден стол, но е добре да не споменаваш нищо по въпроса, защото не обича да го съжаляват.

- Изобщо не го съжалявам - казвам и с мъка преборвам гнева в гласа си. Не искам да заподозре нещо. - Не е първият човек, прострелян в крака.

- Винаги забравям, че сте видели много повече жестокост от нас - казва тя и прокарва картата си пред една от вратите. През стъклото и виждам охранителите. Застанали са в стройна редица с пушки на раменете и гледат право напред. Май работата им е да стоят така по цял ден.

Тялото ми натежава, сякаш мускулите ми са проводник на дълбоко заровена болка. Юрая е в кома, все още не мога да погледна Тобиас в очите, защото когато го засичам в спалнята, в стола или по коридорите, виждам само експлодиращата стена и безжизненото тяло на Юрая. Не зная дали нещата някога ще се променят. Дали това са рани, които могат да зараснат с времето?

Минаваме покрай охранителите. Подът тук е от дърво, по стените са окачени малки картини в красиви рамки, а на една висока маса е сложена ваза с цветя. Дребни неща, уж красиви, но ефектът им върху мен е точно обратният. Имам чувството, че по дрехите ми полепва мръсотия.

Зоуи почуква и някой виква да влезем.

Тя отваря вратата, прави ми път, но остава на прага. Кабинетът на Дейвид е голям и топъл. Навсякъде, където няма прозорци, стените са покрити с етажерки с много книги. Вляво е бюрото, над което висят стъклени екрани, а вдясно има малка лаборатория с шкафове от дърво, а не от метал, каквито са по другите места.

Дейвид седи с гипсирани крака в инвалиден стол. Изглежда блед и уморен, но като цяло е здрав. Зная, че е отговорен за симулацията, довела до смъртта на толкова много хора, но ми е невъзможно да свържа всичко това с човека, когото виждам пред себе си. Дали е така с всички злодеи? Изглеждат като добри и нормални хора, държат се като такива, приличат на такива...

- Трис! - поздравява ме той и придвижва количката си напред. Когато спира до мен, поема ръката ми и я притиска между дланите си. Не се дръпвам, макар че кожата му е суха като хартия и ми се гади не само от допира, но и от вида му.

- Толкова си смела! - казва и пуска ръката ми. - Как си? Раните ти заздравяват ли?

- Имала съм и по-лоши - свивам рамене. - А ти как си?

- Ще мине време, докато стъпя на крака, но лекарите са уверени, че ще мога да ходя отново. Разработваме проект за нови шини, така че може би ще съм първият, който ще ги пробва. Ако се наложи, разбира се - отвръща с набръчкани от фалшивата усмивка очи. -Мога ли да те помоля да ме закараш зад бюрото? Все още ми е трудно да управлявам това нещо сам.

Придвижвам го и нагласявам количката. После сядам на стола срещу него и се опитвам да се усмихна. Ако искам да намеря начин да отмъстя за родителите си, трябва да запазя доверието му. Зная, че е привързан към мен, и не трябва да губя тази позиция. Затова не мога да се цупя.

- Исках да те видя най-вече за да ти благодаря - казва той. - Не са много хората, които биха тръгнали да ме спасяват, вместо да се скрият. Не се сещам и за друг, който би спасил това място по начина, по който го направи ти.

Сещам се как бях опряла дулото в слепоочието му и как заплашвах, че ще го убия. Гърлото ми се свива и едва преглъщам.

- Ти и хората, с които дойде, преминавате през ужасен период на адаптация. На всичкото отгоре сега и нападението. Ще бъда честен с теб. Не зная какво да правим с вас. Сигурен съм, че и вие не знаете какво да правите с живота си. Но има нещо, което искам да предложа на теб. Аз съм официалният лидер на тази агенция. Но нашата система на управление е много подобна на тази на Аскетите - съществува малка група от консултанти, с които се съветвам. Искам да започнеш да се обучаваш за такава позиция.

Ръцете ми стискат облегалките на стола.

- Ще трябва да се направят някои много сериозни промени. Сега, след атаката, са наложителни. Трябва да заемем по-твърда позиция и да защитим каузата си. И мисля, че ти знаеш как да направим това.

Е, да, тук е прав.

- Какво... - Прочиствам гърлото си. - Какво представлява това обучение?

- Ще започнеш да идваш на събранията ни - обяснява той. - Ще трябва да научиш всичко за агенцията, и като казвам всичко, имам предвид наистина всичко. Нашата история, нашите ценности. Не мога да те назнача като официален член на съвета, защото си много млада. Има си процедура, която трябва да се следва. Ще бъдеш назначена като асистент на един от настоящите консултанти, но съм готов да те подготвя за далеч по-сериозно бъдеще в тази насока. Ако искаш, разбира се.

Очите, а не гласът му, задават въпроса.

Вероятно именно консултантите се бяха свързали с Джанийн и се бяха погрижили да и дадат серума навреме за атаката. И Дейвид иска да седна сред тях, да се уча от тях, да стана като тях? Усещам как стомахът ми се надига, но се овладявам и отговарям без проблем:

- Разбира се. Това е голяма чест за мен - и се усмихвам широко.

Ако някой ти предложи възможност да се доближиш до врага си, без да бъдеш убит, не я пропилявай. Никой не ме е учил на това, сама съм стигнала до тази истина.

Усмивката ми трябва да е била доста убедителна, защото Дейвид буквално засиява.

- Знаех си, че ще се съгласиш. Преди майка ти да замине за града, исках двамата да правим именно това. Но мисля, че тя се влюби в Чикаго още докато го гледаше на мониторите. Може би нямаше друг избор, освен да се остави любовта да я води.

- Влюбила се е... в града? - казвам с престорено недоверие. - Човек не може да съди другите за вкусовете им.

Искам да прозвучи като шега, но не ми е смешно, а и не е вярно. Но Дейвид се разсмива, което значи, че съм намерила правилните думи.

- Ти... беше ли близък с майка ми, докато е живяла тук? - питам. - Прочетох дневника й, но е доста лаконична.

- Да, такава е. Но Натали винаги е била и много откровена. Да, бяхме близки. - Гласът му омеква. Изведнъж пред мен не седи увереният лидер на цялото Бюро, а един стар мъж, унесен в спомени за нещо хубаво от младостта си.

Мили спомени от времето... преди да я убие.

- И двамата имахме лошо детство. И аз като нея бях прибран от улицата. Бях дете, когато ме измъкнаха от разрушения свят. Родителите ми бяха престъпници и ги хвърлиха в затвора, когато бях малък. С братята и сестрите ми побягнахме към покрайнините, защото не искахме да ни дадат за осиновяване и да живеем разделени при някакви непознати хора. Живяхме на същото място, където по-късно намерих майка ти, но само аз оцелях. Всичките ми близки загинаха.

Не зная какво да кажа. Не зная какво да правя със съчувствието, надигащо се в мен. И то към човек, който е извършил ужасни неща. Седя срещу него, гледам ръцете си и си представям как вътрешностите ми са направени от разтопен метал - полека се втвърдява, приема някаква странна форма, която никога няма да успея да променя.

- Утре трябва да излезеш с патрулите ни в покрайнините - казва Дейвид. - Много е важно да видиш с очите си за какво става дума. Особено сега, когато ще ставаш член на съвета.

- Да, това ще е много интересно - съгласявам се.

- Разбрахме се. Не ми се иска да си отиваш, но имам много работа и трябва да се залавям с нещата едно по едно. Ще пратя някой да те информира за утре и за събранието на съвета в петък. Ще се видим скоро.

Залива ме гняв. Не го попитах за нещата, които искам да знам, и не мисля, че изобщо съм имала възможност да го направя. Ставам и тръгвам към вратата, но тогава той казва нещо, което ме спира.

- Трис, мисля, че трябва да съм напълно откровен с теб, ако ще си имаме доверие един на друг.

За първи път, откакто го познавам, Дейвид изглежда почти... изплашен. Очите му са широко отворени като на дете, но секунди след това изражението му се променя и страхът изчезва.

- Може и да бях под въздействието на серумния коктейл - започва той, - но знам какво им каза, за да не стрелят по нас. Че ще ме убиеш, ако се наложи, за да не достигнат до това, което пазим в лабораторията за оръжия.

Гърлото ми се свива толкова, че не мога да дишам.

- Не се плаши - продължава той. - Това е една от причините да ти предложа тази позиция.

- З-з-ащо?

- Показа качества, които ценя в консултантите си. Ти знаеш кое и как да жертваш в името на висшето благо. Ако ще печелим битката срещу генетичните увреждания, ако заедно ще се борим да не затворят експерименталните градове, ще се наложи да правим жертви. Разбираш това, нали?

Гневът пак се надига, но успявам да кимна. Нита ни беше казала, че се канят да прекратят експериментите, не съм изненадана от думите му. Но колкото и да е отчаян в опитите си да запази делото на живота си, това не оправдава избиването на цяла каста, на моята каста.

Оставам до вратата с ръка на бравата, поколебавам се и решавам да рискувам.

- Какво щеше да стане, ако бяха взривили вратата на лабораторията? - питам. - Нита каза, че ще се активират допълнителни охранителни мерки, но като че ли взривяването бе най-разумното решение за тях. Защо не го направиха?

- Ако бяха взривили вратата, във въздуха щеше да бъде изпуснат серум. Маските нямаше да ги спасят, защото той влиза през кожата. Дори генетично чистите не могат да се преборят с него. Не знам как Нита е разбрала, понеже това не е обществено достояние, но има време да разберем.

- Какво причинява този серум?

Усмивката му се превръща в гримаса.

- Да речем, нещо толкова лошо, че Нита по-скоро би прекарала живота си в затвора, отколкото да се изложи на въздействието му.

Прав е. Няма нужда да продължава.