Предани

34. Трис

- Ето къде си била - казва Амар, щом ме вижда да приближавам към групата. -Сега ще ти дам жилетката, Трис.

- Жилетка?

Както Дейвид ми беше обещал, днес трябва да отида в покрайнините. Не знам какво да очаквам, а това ме изнервя допълнително. Но съм прекалено изтощена, за да изпитвам каквато и да е силна емоция.

- Бронирана жилетка за защита от куршуми. Покрайнините не са най-безопасното място на света - казва той и започва да рови в кашона, за да намери някоя с моя размер. Изважда една, която изглежда прекалено голяма. - Съжалявам, но нямаме голямо разнообразие. Тази трябва да свърши работа. Вдигни си ръцете.

Мушвам тялото си в жилетката, а той притяга коланите и връзките.

- Не очаквах да те видя тук - казвам.

- Е, какво си мислеше, че правя в Бюрото? Размотавам се и пускам вицове? - усмихва се той. - Намериха ми работа според моите умения на Безстрашен. Сега съм в охраната. Джордж също. Обикновено пазим Бюрото отвътре, но когато трябва да се изпратят хора навън, винаги съм доброволец.

- За мен ли говорите? - пита Джордж, който също е в групата. - Здрасти, Трис! Надявам се, че не злослови зад гърба ми.

Джордж прегръща Амар през раменете и двамата се усмихват един на друг. Джордж определено изглежда по-добре от последния път, когато го видях, но тъгата прозира под усмивката му. Болката просветва в ъгълчетата на очите му и скрива трапчинките му.

- Мислех си, че няма да е лошо да и дадем пистолет - поглежда ме Амар. -Обикновено не даваме оръжие на бъдещи консултанти, защото не знаят какво да правят с него, но в случая очевидно не е така.

- Няма проблем... мисля, че нямам нужда от пистолет.

- Не, ти вероятно стреляш по-добре от повечето ни патрули - казва Джордж. - Можем да се възползваме от уменията ти. Чакай да ти дам един.

След няколко минути вървя към камиона въоръжена и с бронирана жилетка. Амар и аз сядаме отзад, Джордж и жена на име Ан са по средата, а другите двама от охраната -Джак и Вайълет - са най-отпред. Прозорците на задните врати са черни отвън, но прозрачни отвътре и можем да гледаме през тях. Седя притисната между Амар и някакво оборудване, което закрива гледката ми към предната част на камиона. Тръгваме. Джордж надниква иззад оборудването и ми се усмихва, но като цяло се чувствам почти насаме с Амар.

Бюрото изчезва зад нас. Минаваме покрай градините и постройките около него и виждам, че зад комплекса има самолети, бели и неподвижни. Стигаме до оградата и вратите се отварят да ни пуснат. Джак спира пред охранителя, казва му къде отиваме, какви са плановете ни и какво носим в камиона - следва серия от думи, които не

разбирам. После ни пускат в пустошта.

- Каква е целта на това патрулиране? - питам. - Освен че в случая трябва да ми покажете какво има навън.

- Винаги държим покрайнините под око. Това е най-близката до нас област, където живеят хора с увредени гени. Следим поведението им - казва Амар. - Но след последните събития Дейвид и съветът решиха, че се нуждаем от по-внимателно наблюдение какво се случва, за да предотвратим евентуална следваща атака.

Минаваме покрай онези руини, които видяхме, след като напуснахме града - сградите се огъват под собствената си тежест, растенията избуяват навсякъде и пробиват бетонната настилка.

Не познавам Амар достатъчно добре и не знам дали да му се доверя. Налага се да попитам:

- Значи вярваш във всички тези неща? Че генетичните увреждания са причината за... това?

Всичките му стари приятели от експеримента са генетично увредени. Нима е възможно да вярва, че не са наред?

- А ти не вярваш ли? - пита Амар. - Виж как си мисля аз. Земята съществува от много години. От безкрайно много години. Дори не можем да си представим колко време е минало от началото. И никой преди Чистата война не е причинявал... това, нали? - Той размахва ръка, за да посочи загиналия живот около нас.

- Не знам, не ми се вярва да е точно така.

- Защо гледаш с лошо око на човешката природа? - пита той.

Не му отговарям.

- Ако нещо подобно се бе случило преди Чистата война - продължава той, - Бюрото щеше да знае, нали?

Нима е толкова наивен? Та този човек е живял в нашия град, а после го е гледал от екраните в контролната зала. И знае колко много неща са били пазени в тайна от нас! Евелин се опитва да контролира хората, като контролира оръжията, но Джанийн беше далеч по-амбициозна. Тя знаеше, че ако имаш контрол над информацията, можеш да изопачиш истината и да манипулираш всички. Тогава не се налага да прилагаш сила, за да притиснеш хората под подметката на обувката си. Те си седят там по собствено желание.

Точно това е Бюрото... и вероятно цялото правителство. Създават условия хората да се чувстват щастливи под нечия подметка.

Пътуваме в мълчание, само със звуците на дрънчащата апаратура и ръмжащия мотор. В началото се заглеждам във всяка паднала сграда и се питам се какво ли е било, когато там е имало хора. Но след време всички здания започват да си приличат. Колко различни вида развалини трябва да видиш, за да се предадеш и да ги сложиш под един знаменател?

- Наближаваме - обажда се Джордж. - Ще спрем тук и ще продължим пеша. Всички да вземат по нещо от оборудването, освен Амар, който ще пази Трис. Трис, можеш да излезеш и да разгледаш, но не се отдалечавай от Амар.

Имам чувството, че всичките ми нервни окончания са се скупчили на повърхността на кожата ми и най-лекото докосване може да ги подпали. Тук е дошла майка ми, след като е видяла как нейната майка убива баща □. Тук я е намерило Бюрото и я е спасило, защото някак си са разбрали, че гените и са чисти. Сега трябва да мина през мястото, откъдето е започнало всичко.

Камионът спира и Амар отваря вратите. В едната си ръка държи пистолет, а с другата ме подканя да изляза. Скачам след него.

Има къщи, но не приличат на домове. Направени са от парчета метал и пластмаса и са наредени една до друга, сякаш се крепят взаимно, за да не се срутят. По тесните улички между къщите се разхождат хора, предимно деца, които продават някакви неща, носят кофи с вода, готвят на открити огньове.

Едно от децата ни забелязва, хуква да бяга и крещи:

- Атакуват ни! Атакуват ни!

- Не се притеснявай от това - казва Амар. - Мислят, че сме войници. Понякога идват да прибират децата в сиропиталищата.

Почти не обръщам внимание на думите му. Тръгвам сама напред, а хората побягват, щом ме виждат, и се залостват зад картонените си врати. Виждам ги през отворите в стените, в къщите им няма нищо, освен по купчинка храна и провизии, и по нещо, на което да лежат. Как ли оцеляват през зимата? Къде са им тоалетните?

Сещам се за цветята в Бюрото, за дървените подове и за удобните легла в празния хотел, който може да побере толкова много хора.

- Някой помага ли им изобщо?

- Вярваме, че най-добрият начин да помогнем на този свят да се излекува, е като разрешим проблема с генетичната недостатъчност - казва Амар, сякаш рецитира нещо, закодирано в паметта му. - Да нахраниш тези хора е все едно да сложиш парче памук в огромна кървяща рана. Може да намали кървенето, но раната ще остане отворена.

Не мога да отговоря. Успявам само да поклатя глава и да продължа да вървя. Сега започвам да разбирам защо майка ми е решила да избере Аскетите, а не Ерудитите. Ако просто е искала да бъде в безопасност от покварата на Ерудитите, е можела със същия успех да отиде при Прямите или Миротворците. Но тя е избрала каста, която ще и даде възможност да помага на безпомощните, и е посветила целия си живот на една-единствена мисия - безкастовите да имат храна и подслон.

Сигурно са й напомняли на това място, на покрайнините.

Извръщам глава от Амар, за да не види сълзите в очите ми.

- Да се връщаме в камиона - казвам.

- Добре ли си? - пита той.

- Да.

Тръгваме към камиона и точно тогава чуваме изстрелите. Някой вика за помощ. Всички край нас се разбягват и изпокриват.

- Това е Джордж - казва Амар и хуква в посока на вика. Тичам след него между съборетините, но той е прекалено бърз, а мястото прилича на лабиринт. Изгубвам го и изведнъж се оказвам съвсем сама.

Възпитана съм от Аскети и състраданието ми към тези хора идва неусетно, но с него -и страхът от тях. Ако са като безкастовите, значи са напълно отчаяни, а аз се боя от отчаяни хора.

И тогава някой ме хваща за ръката и ме издърпва зад една от картонените врати. Вътре всичко изглежда синьо от брезента, играещ ролята на стена. На пода има дървени летви, а пред мен е застанала дребна слаба жена със загрубяло лице.

- Не трябва да стоиш навън сама. Ще те убият, без да им мигне окото, нищо, че си млада.

- Ще ме убият? Кои?

- Много разгневени хора има тук - казва жената. - Някои са готови да стрелят по всичко, което представлява заплаха. Убиват всеки предполагаем враг.

- В такъв случай, благодаря за помощта - отговарям. - Аз съм Трис.

- Ейми. Сядай.

- Не мога, приятелите ми са навън.

- Тогава трябва да изчакаш, докато ордите се втурнат към приятелите ти, и да ги изненадаш в засада.

Да, идеята е много добра.

Сядам на пода и пистолетът ми се забива в крака ми. Бронираната жилетка е много неудобна, но се опитвам да изглеждам спокойна и отпусната, за да не обидя Ейми. Навън тичат хора, чуват се крясъци. Жената вдига единия край на брезента и се оглежда.

- Значи приятелите ти не са войници? - пита, без да обръща глава към мен. - Което значи, че работите за Бюрото за генетично здраве?

- Не. Те работят за тях, но аз не работя за никого. Аз съм от Чикаго.

Лицето й се изкривява от изненада и напрежение.

- По дяволите! Да не би да са го затворили?

- Не, все още не.

- Много жалко.

- Защо да е жалко? - недоумявам. - Говориш за дома ми, нали разбираш?

- Е, добре, но съществуването на твоя дом поддържа мита, че генетично увредените хора трябва да бъдат... оправени. Че имаме проблем. А това не е така. Затова - да, много жалко, че експериментът продължава. И няма да се извиня за думите си.

Не съм се замисляла над нещата от тази гледна точка. За мен Чикаго трябва да продължи да съществува, защото близките, които съм изгубила, са изживели живота си там. Защото онзи живот, който обичам, все още го има, макар и натрошен на парчета. Но не съм се замисляла, че Чикаго не прави никаква услуга на външните хора, защото те просто искат да бъдат приети за здрави, нормални, обикновени.

- Трябва да тръгваш - казва тя и пуска брезента. - Вероятно са на северозапад.

- Благодаря отново - казвам.

Тя кимва, а аз се изнизвам през импровизираната врата на импровизираното жилище. Летвите изскърцват под краката ми.

Следвам съвета и и тръгвам на северозапад. Добре, че хората са се разбягали -никой не запречва пътя ми. Прескачам една локва, като се старая да не се замислям какво има в нея, и виждам на метри пред себе си нещо като двор. Едно високо момче е хванало Джордж и е опряло пистолета си в главата му.

Около момчето се е събрала малка група хора. Извадили са оборудването ни за наблюдение и го унищожават. Удрят уредите с чукове и камъни, скачат и ритат с крака.

Очите на Джордж улавят погледа ми, но аз веднага слагам пръст на устните си. Зад тях съм и не ме виждат, включително и онзи с пистолета.

- Свали оръжието - казва Джордж.

- Не - отвръща момчето. Светлите му, почти бели очи гледат ту Джордж, ту хората наоколо. - Прекалено много ядове ми струваше да се докопам до това, за да ти го

оставя.

- Тогава ме пусни да си ида. Задръж го.

- Не и докато не ми кажеш къде водите хората ни - заявява момчето.

- Не сме отвличали хората ви - казва Джордж. - Не сме войници, ние сме изследователи.

- Да бе, да. Учени с бронирани жилетки. Аз пък съм най-богатото момче в Щатите. Сега ми кажи истината.

Правя крачка назад, прикривам се зад една от съборетините и подавам само ръката с насочения пистолет.

- Хей! - изкрещявам.

Всички се обръщат като един. Момчето също, но пистолетът му остава опрян в главата на Джордж.

- На прицел си ми! Идете си и няма да се случи нищо.

- Ще го застрелям - вика той.

- А аз ще застрелям теб! - казвам. - Работим за правителството, но не сме войници, не знаем къде са хората ви. Ако го пуснеш, ще си тръгнем тихо и кротко. Ако го убиеш, мога да ти гарантирам, че много скоро тук ще има истински войници, които ще ви арестуват и няма да са дружелюбни като нас.

В този момент отнякъде се появява Амар и някой от тълпата изпищява:

- Има и други!

Всички започват да бягат, момчето с пистолета се скрива и аз, Джордж и Амар оставаме сами. Държа пистолета готова да стрелям, ако решат да се върнат.

Амар прегръща Джордж, а той го потупва по гърба. Амар ме поглежда през рамото му и казва:

- Все още ли не вярваш, че генетичните увреждания са виновни за това?

Вървя по тесните пътеки сред натрупания боклук, уж подреден под формата на къщи. Зад една от картонените врати виждам малко момиченце, клекнало на земята и свило глава между коленете си. Тя ме вижда и изскимтява уплашено. Чудя се кой е насадил ужаса и страха от войниците сред тези хора. Какво е направило едно младо момче достатъчно отчаяно, за да насочи пистолет срещу войник?

- Не, не вярвам - казвам.

Има кого да обвиня, но това не са хората с различни гени.

Когато се връщаме при камиона, Джак и Вайълет вече са нагласили камерата за наблюдение. Жителите на покрайнините не са успели да я откраднат. Вайълет държи екран, на който се виждат много цифри. Започва да ги чете на глас, а Джак ги въвежда в програмата на своя компютър.

- Къде изчезнахте? - пита Джак.

- Нападнаха ни - отвръща Джордж. - Трябва да тръгваме.

- Добре че това са последните координати - казва Вайълет. - Хайде.

Качваме се на камиона и Амар затваря вратите. Оставям пистолета на пода и най-сетне се отървавам от него. Когато се събудих преди няколко часа, изобщо не ми мина през ума, че ще се налага да насочвам опасни оръжия срещу деца. Въобще не мога да проумея това, което видях, начинът, по който живеят тези хора.

- Аскетът в теб - казва ми Амар. - Това те кара да мразиш това място. Просто знам.

- Не само, има и други неща.

- Долових същото нещо и в Тобиас. Аскетите отглеждат много сериозни деца. Те израстват като хора, които са много чувствителни към чуждата нужда - казва той. -Забелязал съм, че когато хора от други касти направят трансфер към Безстрашните, имат горе-долу един развой. Когато Ерудит мине към Безстрашните, той става жесток и брутален. Ако Прям избере тази каста, става много необуздан, търси поводи за сбиване, привиква към адреналина. Ако един Аскет премине към Безстрашните, той става... не знам... воин, революционер. Точно такъв щеше да бъде и Фор, ако не беше така отровен от съмнения в себе си. Щеше да стане истински велик лидер. Винаги съм вярвал, че това е бъдещето му.

- Мисля, че си прав - казвам. - Но когато трябва да бъде последовател, а не лидер, се забърква в неприятности. Като с Нита и с Евелин.

„Ами ти? - питам се. - И ти искаш да го направиш последовател!“

„Не, не искам“ - отговарям си, но изобщо не си вярвам.

Амар кимва.

Образите от покрайнините се надигат в мен като пристъп на хълцане. Представям си майка си като дете, свита в някоя от онези съборетини, боричкаща се за оръжие в търсене сигурност, кашляща от дима, застанала близо до огъня, за да не умре от студ. Ето защо е искала да забрави това място, след като са я спасили. Била е погълната от Бюрото и е работила за тях до края на живота си, но дали наистина е забравила откъде е дошла?

Не, не е възможно. Тя посвети целия си живот да помага на безкастовите. Може би не е било просто изпълнение на дълга към Аскетите, а желание да се компенсира, заради хората, които й се е наложило да изостави.

Изведнъж споменът става непоносим. Не мога да издържа да мисля за нея или за мястото, което видях. За да се разсея, се хващам за първото, което ми идва наум.

- Значи ти и Тобиас сте били близки приятели?

- Нима човек може да бъде близък с него? - клати глава Амар. - Дадох му името му, гледах как се изправя срещу страховете си, виждах колко тревога има в него, затова реших, че заслужава нов живот и започнах да го наричам Фор. Но не, не бих казал, че бяхме толкова близки. Не и по начина, по който ми се искаше.

Амар обляга глава на стената и затваря очи. Лека усмивка плъзва по устните му.

- О! - казвам. - Ти си го... харесвал?

- Защо питаш?

- Заради начина, по който говориш за него... - вдигам рамене.

- Вече не го харесвам, ако това е въпросът ти. Но да, права си. Имаше време, когато наистина беше така, но той ми даде да разбера, че не може да отвърне на чувствата ми, и аз се оттеглих. Ще ми се да не споделяш...

- С Тобиас ли? Разбира се, няма да му кажа.

- Не, не само с него, не ми се иска да споделяш с никого.

Той се обръща и поглежда към Джордж, който вече се вижда иззад значително намалялата купчина оборудване.

Вдигам вежди. Не съм изненадана, че той и Джордж са привързани един към друг. И двамата са Дивергенти, и двамата е трябвало да инсценират собствената си смърт, за да оцелеят. И двамата са аутсайдери в един нов, непознат свят.

- Трябва да разбереш едно нещо - казва Амар. - Хората в Бюрото са обсебени от идеята да се размножаваме, за да предаваме чистите си гени на следващите поколения. Аз и Джордж сме генетично чисти и всяко усложнение, което може да попречи на създаването на още по-силен генетичен код, е.... да кажем, че не се насърчава. Никак даже.

- Аха - кимвам. - Не се тревожи за мен. Нямам никаква мания за създаване на силни гени - усмихвам се сухо.

- Благодаря - казва той.

Млъкваме и гледаме как разрушенията се сливат в сивкава мъглявина, когато камионът набира скорост.

- Мисля, че ти му действаш добре - обажда се Амар по едно време. - За Фор говоря.

Свеждам поглед към отпуснатите си ръце. Не ми се иска да му обяснявам, че сме на

ръба да скъсаме. Не го познавам добре, но дори и да го познавах, нямаше да искам да обсъждам отношенията си с Тобиас. Единственото, което успявам да измисля да кажа, е едно: „Хъм?“.

- Виждам какво става, когато си с него. Ти не знаеш, защото не си го виждала преди, но Фор без теб е съвсем различен човек. Той е избухлив, несигурен, обсебен...

- Обсебен?

- Е, каква дума би използвала за човек, който при първа възможност си бие серума на страха и застава пред едни и същи страхове?

- Не знам. Решен да се пребори с тях. - Правя пауза. - Смел...

- Да, разбира се. Но е и малко луда работа, не мислиш ли? Повечето Безстрашни по-скоро биха скочили в бездната, отколкото отново да се изправят пред своята зона на страха. В това има смелост, но има и мазохизъм. А границата между тези две неща при него е доста размита.

- Знам това - казвам.

- Знам, че знаеш - усмихва се той. - Така че просто казвам, че когато вземеш един човек и го добавиш към друг и почнеш да ги размесваш, както се меси тесто, винаги се получават проблеми. Но вие и двамата имате много силни качества. Това е.

- Много кулинарно обяснение. Да ги размесваш като тесто?

Амар започва да мачка въображаемо тесто, аз се разсмивам на глас, но въпреки това не мога да спра да мисля за болката в гърдите си. Не спира да ме изгаря от началото на разговора.