Предани

49. Трис

Серумът на смъртта мирише на сладникав дим и дробовете ми го отхвърлят още с първото вдишване. Кашлям и се давя. Поглъща ме мрак.

Падам на колене. Имам чувството, че някой е подменил кръвта във вените ми с меласа, а костите ми - с олово. Невидима ръка ме бута в обятията на съня, но аз искам да съм будна. Представям си как това желание гори като пламък в гърдите ми.

Невидимата нишка ме тегли все повече и аз подсилвам пламъка с имена. Тобиас. Кейлъб. Кристина. Матю. Кара. Зийк. Юрая.

Но не мога да се държа под тежестта на серума. Тялото ми пада настрани, студената земя притиска ранената ми ръка. Отплувам...

„Колко е хубаво да отплуваш - казва глас в съзнанието ми. - Да видиш къде ще отидеш.“

Но пламъкът, пламъкът.

Желанието да живея.

Не, не съм се свършила още. Не съм.

Имам чувството, че копая тунел през собственото си съзнание. Трудно е да си спомня защо дойдох тук и защо искам да се освободя от това прекрасно чувство. Но драскащите ми ръце го намират - спомена за лицето на майка ми, за странно изкривените и безжизнени ръце, за шурналата от тялото на баща ми кръв.

„Но те са мъртви - казва гласът. - Можеш да си идеш при тях.“

„Те умряха заради мен“ - отговарям. И сега трябва да им се отплатя. Трябва да помогна на други хора да не загубят всичко. Трябва да спася града и хората, които майка ми и баща ми обичаха.

Ако ще отида при родителите си, трябва да имам много сериозна причина. А не да се въргалям глупаво по пода.

Пламъкът, пламъкът в гърдите ми. Разраства се в буен огън, в цял ад, подхранван от тялото ми. Чувствам го как препуска през мен и разяжда тежестта. Вече нищо не може да ме убие. Аз съм силна, непобедима и вечна.

Усещам, че серумът е полепнал по кожата ми като олио, но мракът се оттегля. Подпирам се с натежала ръка на пода и започвам да се повдигам.

Приведена бутам двойните врати, те се разтварят със скърцане. Поемам чист въздух и се изправям. Тук съм. Влязох.

Но не съм сама.

- Не мърдай! - казва Дейвид и насочва пистолета си към мен. - Здравей, Трис!