Предани

24. Трис

Питър прибира купчина книги в обемист сак. Закопчава го, захапва една червена химикалка и излиза от стаята. Чувам как книгите се удрят в крака му, докато върви забързано по коридора. Изчаквам стъпките му да утихнат и се обръщам към Кристина.

- Все се каня да те питам, но се отказвам в последния момент... Има ли нещо между теб и Юрая?

Кристина се изтяга на леглото, провесва единия си крак и ме поглежда укорително.

- Какво? Прекарвате почти цялото време заедно - започвам да се оправдавам.

Слънчев ден е и пердетата греят в златистобяло. Не знам как, но стаята мирише на

помещение на сън - на спално бельо, на обувки, на пот, на сутрешно кафе. Някои са си оправили леглата, а други са метнали завивките върху намачканите чаршафи. Повечето сме дошли от Безстрашните, но съм поразена колко различни хора сме! С различни навици, различни темпераменти, различен поглед към света.

- Може и да не ми повярваш, но не е това, което си мислиш - обляга се на лактите си Кристина. - Той скърби. И на двама ни е скучно. Освен това... той е Юрая.

- Е, и? Много е хубав.

- Така е, но не може да проведе нито един сериозен разговор дори животът му да зависи от това. - Кристина поклаща глава, замълчава и след малко добавя: - Не ме разбирай погрешно, харесва ми да се смея, но искам връзката ми да означава и нещо повече от веселба.

Кимвам. Разбирам я съвсем добре, защото ние с Тобиас не сме от шегаджиите.

- Освен това - продължава тя, - не всяко приятелство може да доведе до връзка. Все още не съм се опитала да те целуна, нали?

- Права си - засмивам се аз.

- А ти къде ходиш напоследък? С Фор ли се криете някъде? - пита тя. -Мултиплицирате се? Правите малки четворки?

- Това е най-неуместната шега, която съм чувала някога - заравям лице в ръцете си.

- Не се опитвай да избегнеш въпроса.

- Няма време за малки четворки. Все още не. Малко е стресиран от цялото онова нещо с „генетичното увреждане“.

- Ах. Онова нещо. - Кристина сяда в леглото.

- Какво мислиш по въпроса? - питам.

- Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече се ядосвам - смръщва се тя. - На никого няма да му е приятно да му кажат, че нещо не му е наред. Особено ако става дума за гените, които не може да промени.

- Ти сериозно ли мислиш, че ти има нещо?

- Предполагам. Като болест, нали? Могат да я видят в гените ни. Такъв аргумент трудно се оспорва.

- Не казвам, че гените ти не са различни. Просто казвам, че това не означава непременно, че са лоши. Примерно гените за сини и кафяви очи са различни, нали? И ако човек се роди с кафяви, това значи ли, че синият му ген е увреден? Имам чувството, че онези хора някак са си наумили, че едно ДНК става, а друго - не.

- Казали са го на база наблюденията си върху поведението на генетично увредените. Те са демонстрирали доста по-негативни поведенчески характеристики - отбелязва тя.

- Което може да е резултат от какво ли не - възразявам.

- Не знам дори защо споря с теб, при положение че много ми се иска да си права -засмива се Кристина. - Но не мислиш ли, че толкова умни хора като учените на Бюрото могат да разберат всички причини за дадено поведение.

- Да, така е - казвам. - Но мисля, че дори умните хора виждат това, което им се иска да видят.

- Може би си прекалено пристрастна, защото имаш приятели и гадже с генетичен проблем.

- Може и така да е. - Зная, че търся обяснение, такова, в което може би и аз не вярвам напълно, но го изричам: - Мисля, че не виждам причина да повярвам в генетичните увреждания. Ще започна ли да се отнасям по-добре към неувредените? Не. Много по-вероятно е да се случи точно обратното.

Освен това виждам какво причинява всичко това на Тобиас, как е започнал да се съмнява в себе си. Не е възможно от подобно нещо да се роди добро.

- Човек не приема истината и не избира дали да вярва в определени неща, защото това би направило живота му по-добър, а защото са верни. Истината си е истина -отбелязва Кристина.

- Но... - започвам бавно, докато все още обмислям думите □. - Не е ли разглеждането на резултата от това, в което си вярвал, добър начин да прецениш дали е истина?

- Звучи като мисъл на Дървените. - Тя прави пауза. - Но пък моят начин на мислене е силно повлиян от Прямите. Господи, не можем да се отървем от кастите си, където и да отидем, а?

- Може би не е толкова важно да бягаме от тях - вдигам рамене.

Тобиас влиза в стаята блед и изтощен. Не помня откога не съм го виждала бодър. Косата му е сплескана от страната, на която е лежал върху възглавницата и е със същите дрехи, с които беше и вчера. Всъщност спи с тези дрехи от деня, в който пристигнахме.

Кристина става.

- Добре, тръгвам. Оставям ви двамата... съвсем сами - посочва празните легла, смигва ми заговорнически и излиза.

Тобиас се усмихва, но усмивката му не може да ме убеди, че е в добро настроение. Вместо да седне до мен, остава прав до леглото ми. Пръстите му нервно опипват подгъва на ризата му.

- Трябва да поговорим за нещо - казва той.

- Добре - кимвам и усещам рязка болка в гърдите. Като шип.

- И искам да те помоля да обещаеш да не откачаш - казва, - но...

- Но знаеш, че не обещавам такива неща, нали? - довършвам със свито гърло.

- Точно така - кимва и сяда върху разхвърляните завивки на леглото си. Избягва очите ми. - Снощи намерих бележка от Нита, скрита в калъфката на възглавницата ми. Искаше да се видим. И аз отидох.

Подскачам. Гняв залива тялото ми, сякаш ме попарват с вряла вода. Само като си представям хубавото й лице... грациозните й крака... как върви към моето момче!

- Красиво момиче ти казва да идеш да се видиш с нея през нощта и ти отиваш? И после искаш да не откачам?

- Не, не, не става дума за нищо такова - казва много бързо и най-сетне ме поглежда. -Искаше да ми покаже нещо. Тя не вярва в генетичните увреждания, макар че ме бе подвела да мисля обратното. Има план да отнеме част от властта на Бюрото и да се пребори за равни права на увредените хора. Ходихме в покрайнините.

И после ми разказва всичко. За подземния тунел, който води навън, за порутения град в покрайнините, за разговора си с Рафи и Мери. Обяснява ми как правителството е заличавало информацията за предишни войни, така че да манипулира хората да вярват, че само увредените са способни на такива безчинства и убийства. Разказва ми как живеят хората с увредени гени в контролираните от правителството градове.

Докато говори, усещам, че нямам никакво доверие на тази Нита. Не зная откъде се взе това съмнение, дали е инстинктивното ми чувство да разбирам веднага на кого да се доверя и на кого - не, или е ревност. Когато свършва, Тобиас ме поглежда с очакване. Прехапвам устни и се опитвам да реша.

- Защо си сигурен, че ти казва истината? - питам.

- Не съм сигурен. Тя ми обеща да ми покаже доказателства. Тази нощ - казва и взема ръката ми в своята. - Искам да дойдеш.

- А Нита дали ще се съгласи?

- Не ми пука. - Пръстите му се плъзгат между моите. - Ако наистина иска да и помогна, да си намери начин да се съгласи.

Поглеждам вплетените ни пръсти, избелелите маншети на сивата му блуза, изтърканите колене на джинсите му. Не искам да бъда с Нита и Тобиас, защото двамата имат нещо общо, което на мен ми липсва - различните гени. Но това е важно за него, а и аз също искам да знам дали има доказателства, че Бюрото прави грешни неща.

- Добре - казвам. - Ще дойда. Но и за секунда не си по-мисляй, че вярвам, че това момиче няма никакъв друг интерес към теб. Няма какво да разправя как я интересува само генетичния ти код.

- А ти и за секунда не си помисляй, че може да ме интересува някоя друга освен теб.

Пръстите му погалват врата ми, а аз приближавам устни към неговите.

Целувката и думите му ме успокояват, но тревогата не си отива напълно.