Предани

20. Тобиас

- Не бях сигурна, че ще дойдеш - ми казва Нита.

Когато се обръща с гръб, за да ме поведе, забелязвам, че има татуировка на гръбнака. Ризата й е къса и разкрива само част от символа, затова не разбирам какъв е.

- Можеш ли да си направиш татуировка някъде тук? - питам.

- Някои хора могат. Тази на гърба ми представлява счупено стъкло. - Тя прави пауза, типична за хората, които се замислят дали да споделят нещо лично. - Символизира увредените ми гени... нещо като шега е.

Пак тази дума „увредени“! От мига, в който ми направиха теста, постоянно потъва и после отново упорито изплува в съзнанието ми. Ако е някаква шега, със сигурност не е от най-смешните, дори за Нита - изплю обяснението, сякаш някой е набутал лимон в устата й .

Вървим по коридор с плочки, почти празен в края на работния ден, и слизаме по някакви стъпала. По стените на стълбището светят лампи. Цветът им се сменя на всяка секунда - синьо, зелено, пурпурно, червено. Тунелът в края на стълбището е тъмен и широк и само странно проблясващите светлини ни сочат пътя. Тук плочките са стари, дори през подметките на обувките си усещам мръсотия и прах.

- Тази част от летището е била напълно променена от първите дошли тук. Известно време след войната всички лаборатории били под земята, за да са в безопасност от атаките. Сега само персоналът по поддръжката слиза долу.

- Там ли ме водиш? Да ме запознаеш с тях?

Тя кимва.

- Поддръжката не е само професия тук. Почти всички, които изпълняваме такива функции, сме генетично увредени, дошли от пропадналите експерименти, или деца на оцелели, които Бюрото е довело тук. Като майката на Трис, само че тя е имала предимството на чистите си гени. Всички учени и ръководството са генетично чисти. Потомци са на хора, които са се възпротивили на генетичния експеримент и са участвали в движения срещу него. Има някои изключения, разбира се, но са толкова малко, че мога да ти ги изброя по памет.

Каня се да попитам защо има такова голямо разделение между хората и защо това разделение се спазва толкова стриктно, но мога и сам да се досетя. Чистите са израснали в тази общност, светът им представлява една стройно изградена система от експерименти, наблюдения, обучение. От друга страна, увредените е трябвало да научат само толкова, колкото да оцелеят до следващото поколение. Разликата идва от познанието на едните и незнанието на другите, от квалификацията на едните и липсата на такава при другите. Но това, на което ме научиха кастите, е, че една система, която разчита на група необразовани хора да им върши мръсната работа, без да им дава никаква възможност да растат нагоре, е най-малкото несправедлива.

- Мисля, че момичето ти е много право - казва Нита. - Нищо не се е променило, сега просто имаш по-добра представа за ограниченията пред себе си. Всеки човек си има предел, дори Чистите.

- Значи имам предел за... какво? За състраданието ми? За съвестта ми? - питам. -Така ли мислиш да ме окуражиш?

Очите й ме изучават внимателно и концентрирано, но не отговоря.

- Това е смешно - продължавам. - Как така ти или те, или който и да е друг, ще определяте докъде се простират моите възможности!

- Така стоят нещата, Тобиас. Това си е просто генетика и нищо повече.

- Това не е никаква генетика, а лъжа. Не всичко се определя от гените и ти го знаеш много добре.

Искам да се обърна и да побягна към хотелската стая. Гневът преобръща стомаха ми, разпалва органите ми, имам чувството, че ще пламна. А дори не разбирам срещу кого е насочен този гняв. Срещу Нита, която е приела с примирение факта, че е ограничена, или срещу тези, които са й го внушили? Или срещу всички?

Стигаме до края на тунела, тя опира рамо в една дървена врата и я бутва. Попадам в един оживен, грейнал свят. Помещението е осветено от малки крушки, поставени толкова нагъсто, че таванът блести като светъл килим от жълто и бяло. В отсрещния край има дървен плот, зад който са наредени сияещи бутилки с напитки във всякакви цветове, а над тях - море от чаши. Вляво има маси и столове, а вдясно - група младежи с музикални инструменти. Въздухът е натежал от звуците на музиката. Единствената музика, която съм чувал досега, е от много скромния ми опит в кастата на Миротворците - звукът от опъването на струните на китарата и ударите на барабаните.

Имам чувството, че съм застанал в центъра на света - всеки поглед е прикован в мен. Чакат да направя някакво движение, да кажа нещо. В началото не възприемам нищо, освен музиката и глъчката, но след няколко секунди слухът ми привиква и чувам Нита да казва:

- Насам сме. Искаш ли да пиеш нещо?

Тъкмо се каня да отговоря, когато някой влита в помещението. Мъжът е нисък, а тениската му - прекалено широка за тялото му. Той размахва ръце към музикантите да спрат и те го правят точно навреме, за да го чуя.

- Време е за присъдата!

Половината от хората стават и се втурват към вратата. Поглеждам Нита, а тя се смръщва.

- Чия присъда? - питам.

- Със сигурност тази на Маркъс.

Вече бягам към вратата.

Тичам с все сила през тунела, търся начин да се мушна между хората, проправям си път. Нита ме следва и крещи да спра. Но не мога. Не съм на себе си, не се чувствам като част от това място, не съм един от тези хора, а освен това винаги съм бил добър бегач.

Вземам по три стъпала наведнъж, стискам парапета, за да пазя равновесие. Не знам защо бързам. За присъдата, за признанията? За екзекуцията? Дали се надявам Евелин да го обяви за виновен и да го екзекутира, или да го пожали? Не знам. И в двата случая ще да се чувствам по един и същи начин. Всичко опира до злото в Маркъс или до маската му, до злото в Евелин или до маската й.

Няма нужда да си припомням къде е контролната зала - хората, така или иначе, тичат натам. Когато стигам, избутвам всички и заставам най-отпред. Ето ги, на мониторите. Моите родители. Всички се отдръпват крачка встрани, само Нита застава до мен, запъхтяна и изтощена от тичането.

Някой увеличава звука. Гласовете им достигат до мен накъсани от микрофоните, но веднага разпознавам този на баща ми. Очаквам как тонът му ще се покачва на правилните места, как интонацията му ще се сменя в най-удачния момент. Мога да предскажа всяка дума, която ще каже, много преди да я произнесе.

- Позабави се - казва той. - Наслаждаваш се на мига?

Застивам. Това не е маската на Маркъс. Това не е човекът, когото градът познава като мой баща - търпеливият, спокоен лидер на Аскетите, който никога не би наранил никого. Това е мъжът, който вадеше колана от панталоните си бавно, гайка по гайка, и все така бавно го увиваше около дланта си. Това е онзи Маркъс, когото познавам най-добре. И когато го виждам, страхът от него ме притиска, смалява ме и ме превръща в онова ужасено дете, от което искам да избягам.

- Разбира се, че не, Маркъс - казва майка ми. - Ти работи дълги години за добруването на града ни. Това не е решение, което аз или някой от съветниците ми би взел с лека ръка.

Маркъс е свалил маската си, но Евелин - не. Звучи толкова убедително, че почти успява да ме накара да й повярвам.

- Аз и бившите представители на кастите трябваше да обсъдим и да вземем под внимание доста неща. Вярната ти служба на този град, лоялността, която вдъхваше на членовете на кастата си, чувствата ми към теб като мой бивш съпруг...

Изсумтявам.

- Аз все още съм твой съпруг - заявява Маркъс. - Аскетите забраняват развода.

- Напротив, разрешават го в случаи на насилие върху някой от съпрузите - отвръща Евелин и изпитвам познатото чувство на празнота и тежест. Не мога да повярвам, че тя току-що призна такова нещо пред всички.

Но нали сега иска хората в града да я видят с други очи - не като безсърдечната жена, която е поела контрола над живота им, а като жената, която е понасяла ударите на Маркъс. Иска да го постигне дори с цената на разкриването на тайната, която той ревностно пазеше зад стените на чистия си дом и перфектно изгладените си дрехи.

Тогава разбирам какъв ще е изходът.

- Ще го убие - казвам.

- Но е факт - продължава Евелин почти нежно, - че си извършил сериозни престъпления. И убеди невинни деца да рискуват живота си, за да постигнеш своите цели. Отказът ти да приемеш моите заповеди, както и тези на Тори Ву, бившия лидер на Безстрашните, доведе до смъртта на много хора по време на атаката над централата на Ерудитите. Ти предаде съмишлениците и последователите си, като не изпълни договорката ни и като отказа да се бориш срещу Джанийн Матюс. Ти предаде собствената си каста, като разкри пред всички нещо, което трябваше да остане добре охранявана тайна.

- Не, не съм...

- Не съм свършила - продължава тя. - Като се има предвид дългата ти служба за доброто на този град, ние се спряхме на алтернативно решение. За разлика от останалите лидери на касти, ти няма да получиш опрощение. Няма да можеш да участваш в консултациите по въпроси, които касаят проблемите на града. Но няма да бъдеш и екзекутиран като предател. Ще те изпратим извън границите на града, отвъд стената, и никога няма да бъдеш допуснат да се върнеш тук.

Маркъс изглежда крайно изненадан. Разбирам го.

- Поздравления! - казва Евелин. - Имаш привилегията да започнеш живота си отначало.

Дали трябва да се чувствам облекчен, че баща ми няма да бъде екзекутиран? Или да съм ядосан, че бях на крачка да избягам от него, а вместо това той ще да продължи да живее на този свят и да виси заплашително над главата ми?

Не зная. Не чувствам нищо. Ръцете ми са изтръпнали, което означава само едно -начало на паниката. Но не я усещам като преди. Всъщност не я усещам изобщо. Смазан съм от крещяща нужда да бъда някъде другаде. Обръщам се и оставям зад гърба си родителите си, Нита и града, в който бях живял.