Предани

39. Трис

Матю слага ръце зад гърба си.

- Не, не, серумът не изтрива цялото познание на човека. Мислиш ли, че ще създадем нещо, което да превръща хората в бебета, които не знаят как да ходят, да говорят, да се хранят? Серумът атакува определени данни - как се казваш, къде си израснал, как се е казвала първата ти учителка, - но не влияе на останалото познание. Как да ходиш, как да караш колело, кола. Тази информация остава непокътната.

- Много интересно - обажда се Кара. - Наистина ли работи така селективно?

С Тобиас се споглеждаме. Няма нищо по-интересно от разговор между Ерудит и човек, който при други обстоятелства също би станал Ерудит. Стоят един до друг, говорят разпалено и в един момент и двамата ръкомахат и си обясняват едни и същи неща.

- Няма начин да не бъдат засегнати важни спомени - казва Матю. - Но ако знаем какви са били познанията на човека, ако знаем каква е била историята му, можем да го научим на тези неща отново в периода, когато е напълно объркан след рестарта. Точно тогава хората се поддават лесно и възприемат всичко много бързо, така че доста знания могат да се възстановят.

Облягам се на стената.

- Чакай малко - казвам. - Ако Бюрото натовари серума на тези самолети, ще остане ли серум, който да се приложи на някои хора тук?

- Ще трябва първи да го вземем - отоваря Матю. - И то много бързо. Имаме по-малко от четиридесет и осем часа.

Кара, изглежда, изобщо не е чула думите ми, защото пита:

- След като изтриете паметта им, нали трябва да ги програмирате наново, да им вложите нови спомени. Как става това?

- Трябва да ги обучим наново. Както вече казах, хората са доста неориентирани първите няколко дни, което означава, че се контролират по-лесно - Матю сяда на стола и се завърта веднъж. - Можем да им направим един съвсем различен час по история. Да им разкрием фактите, а не да им показваме пропагандата.

- Можем да използваме слайдовете със снимките от покрайнините и това да е първият им урок по история - предлагам. - А също и снимките от някогашните войни между генетично чисти хора.

- Страхотно! - кимва Матю. - Но имаме сериозен проблем. Серумът на паметта е в лабораторията за оръжия, където Нита се опита и не успя да проникне.

- Аз и Кристина трябваше да говорим с Реги - обажда се Тобиас. - При тези обстоятелства обаче, мисля, че трябва да се говори с Нита.

- Прав си - казвам. - Да вървим да видим къде е сбъркала.

Когато пристигнах за първи път тук, тази сграда ми се стори необятна и имах чувството, че никога няма да мога да се ориентирам в нея. Сега няма нужда да следвам

знаците, за да стигна до болницата. Тобиас също познава всеки коридор. Странно е как с времето местата сякаш се свиват и стават съвсем обикновени.

Вървим рамо до рамо и мълчим, но усещам, че иска да ми каже нещо. Най-сетне решавам да го попитам:

- Какво има? Не каза почти нищо по време на срещата.

- Аз просто... не съм сигурен, че това е най-правилното нещо, което можем да направим. Те искат да изтрият паметта на нашите приятели, а ние решаваме да изтрием тяхната?

Обръщам се към него и леко докосвам раменете му.

- Тобиас, имаме четиридесет и осем часа да ги спрем. Ако се сещаш за друг начин, по който да спасим града си, кажи ми го. Ще го чуя с удоволствие.

- Не се сещам. - Тъмносините му очи са тъжни. - Но действаме отчаяно, за да спасим нещо, което е важно за нас. Точно като Бюрото. Каква е разликата между нас и тях тогава?

- Разликата е в това кое е правилно - казвам твърдо. - Хората в града като цяло са невинни. А хората, които дадоха серума на Джанийн, са виновни.

Той се смръщва, явно продължава да не е съгласен. Въздъхвам.

- Виж, ситуацията е крайно неприятна. Но когато трябва да избираш между два лоши варианта, обикновено избираш този, който би спасил хората, които обичаш. Просто го правиш. Нали?

Той протяга силната си топла ръка, хваща моята и казва:

- Да.

- Трис! - Кристина излита през двойната врата на болницата. Питър тича след нея, а косата му е гладко сресана настрани.

В първата секунда решавам, че е развълнувана и надеждата изпълва всяка празнина в тялото и съзнанието ми. Може би Юрая се е събудил?

Но колкото повече се приближава към нас, толкова по-ясно става, че не е развълнувана. Бясна е. Питър застава зад нея и скръства ръце.

- Току-що говорих с лекаря. Каза, че Юрая няма да се събуди. Никога. Каза, че нямал никаква мозъчна дейност.

Раменете ми се огъват, сякаш някой е хвърлил огромен товар върху тях. Разбира се, знаех, че може и да не се събуди, но таях надежда. Сега тъгата надвива надеждата, поглъща я с всяка следваща дума на Кристина.

- Искаха да го изключат от поддържащите системи, но ги молих едва ли не на колене да не го правят. - Тя избърсва сълзите от лицето си. - Най-накрая докторът ми каза, че ще ми даде четири дни, за да успея да кажа на семейството му.

Семейството му. Зийк е в града, а също и Безстрашната им майка. Не се бях замисляла, че не знаят за случилото се, а ние така и не сме си направили труда да им кажем. Бяхме прекалено заети с...

- След четиридесет и осем часа ще изтрият паметта на всички в града - изричам и се вкопчвам в ръката на Тобиас. Той изглежда като попарен. - Ако не ги спрем, Зийк и майка му ще го забравят.

Ще да го забравят, преди да имат възможност да си кажат последно сбогом. Ще бъде сякаш никога не е съществувал.

- Моля? - ококорва се Кристина. - Моето семейство е там! Не може да направят това с всички! Не е възможно, нали?

- Възможно е и могат да го направят много лесно - обажда се Питър. Бях забравила за него.

- А ти пък какво правиш тук? - сопвам му се.

- Дойдох да видя Юрая. Или си издала закон срещу това?

- Та на теб никога не ти е пукало за него! С какво право идваш?

- Трис! - прекъсва ме Кристина. - Не сега!

Тобиас се колебае с отворена уста, като че ли думите се съпротивляват:

- Трябва да влезем в града. Матю каза, че има начин хората да се ваксинират срещу серума на паметта, нали? Ще влезем, ще ваксинираме семейството на Юрая просто за всеки случай и ще ги доведем тук, за да се сбогуват с него. Трябва да го направим утре, преди да е станало твърде късно. Можем да ваксинираме и твоето семейство, Кристина. А аз ще кажа на Зийк и на майка му Хана какво се е случило.

Кристина кимва, а аз стискам ръката й, за да я уверя, че всичко ще е наред.

- И аз тръгвам с Тобиас - казва Питър. - А ако се възпротивиш на решението ми, ще кажа на Дейвид какви си ги намислила.

Всички млъкваме и го зяпваме. Не зная защо Питър иска да се върне в града, но едва ли от това ще излезе нещо добро. Само че не можем да си позволим Дейвид да научи за плановете ни. Не и сега, когато нямаме никакво време.

- Добре - кимва Тобиас. - Но ако се опиташ да направиш някаква поразия, лично аз ще те пребия и ще те заключа в някоя изоставена сграда, където никой да не може да те намери.

Питър завърта очи с досада.

- Как ще стигнем до града? - пита Кристина. - Тук не раздават ей така коли и камиони.

- Обзалагам се, че можем да убедим Амар да ви закара - казвам. - Днес ми сподели, че винаги е доброволец за патрулите. Сигурна съм, че няма да откаже да помогне на Юрая и на семейството му.

- Май е редно аз да го помоля - предлага Тобиас. - Освен това, някой трябва да остане при Юрая, за да следи докторите да не го изключат. Не им пречи, въпреки че са обещали. Но не Питър, Кристина да остане. - Тобиас потърква татуировката си на Безстрашен на врата си, сякаш иска да я изтрие, да я махне от тялото си. - А аз трябва да помисля как да съобщя на семейството му, че е загинал... след като обещах да се грижа за него.

- Тобиас... - понечвам да го успокоя, но той вдига ръка да ме спре, обръща се и си тръгва. После спира, поглежда ме и казва:

- Вероятно няма да ме пуснат при Нита.

Понякога е много трудно да прецениш как да се погрижиш за всички. Докато гледам как Тобиас и Питър се отдалечават по коридора, старателно спазвайки разстояние един от друг, си мисля, че може би Тобиас има нужда от някой, който да изтича след него. Защото хората винаги го оставят да си тръгне сам, да се оттегли - през целия му живот. Но е прав. Той трябва да направи това заради Зийк, а аз трябва да отида да говоря с Нита.

- Хайде - обажда се Кристина. - Времето за посещения почти свършва, затова се връщам при Юрая.

Преди да тръгна към стаята на Нита, която се познава по охраната отпред, спирам пред прозореца на Юрая. Кристина влиза и сяда на стола до него. Беше седяла толкова дълго на този стол, че е запазил формата на тялото й.

Отдавна не съм говорила с нея като приятелка. И от колко време не сме се смели! Изгубих се в мъглата на Бюрото, изгубих се в измамната идея, че принадлежа на това място.

Влизам и заставам до нея. Юрая дори не изглежда ранен - няколко синини, няколко драскотини, - нищо, от което се умира. Нищо видимо. Накланям глава, за да видя татуираната зад ухото му змия, сякаш за да се уверя, че това наистина е той. Знам, че човекът в леглото е Юрая, но не изглежда като него, не и без ослепителната му усмивка и блесналите му тъмни очи.

- Не бяхме чак толкова близки - проговаря Кристина. - Само... накрая. Преди самия край. Защото беше загубил човек, когото обича, а аз също...

- Знам - казвам. - Ти много му помогна.

Придърпвам един стол и сядам до нея. Тя хваща ръката му, а пръстите му са все така отпуснати и безжизнени.

- Понякога си мисля, че съм загубила всичките си приятели - казва тя.

- Не си загубила Кара. Нито пък Тобиас. Не си загубила мен. Никога няма да ме загубиш.

Тя се обръща и се прегръщаме в непрогледната мъгла на мъката. По същия отчаян начин, както когато тя ми каза, че ми прощава за убийството на Уил. Пак така се държахме за единственото, което имахме - отчаянието. Нашето приятелство не се огъна под онази огромна тежест - та аз убих човека, когото тя обичаше толкова много. Устояхме на толкова много загуби. Всяка друга връзка би се разрушила под такъв товар. Но по някаква необяснима причина нашата устоя.

Оставаме така вкопчени една в друга, докато отчаянието намалее.

- Благодаря - казва накрая тя. - И ти няма да ме загубиш. Никога.

- Ако някога е съществувала вероятност да те загубя, то тя остана далеч зад нас -усмихвам се. - Слушай, трябва да ти кажа последните неща, които се случват тук.

И и разказвам за плана да спрем Бюрото да рестартира града. Докато говоря, си мисля за хората, която тя би загубила - сестра си, майка си, баща си. Всички тези неразрушими връзки ще бъдат заличени, изтрити, изхвърлени в кофата за боклук. В името на генетичната чистота.

- Съжалявам - казвам. - Знам, че искаш да помогнеш, но...

- Няма защо да съжаляваш - прекъсва ме тя и поглежда към Юрая. - Радвам се, че ще си ида в града. - Кимва няколко пъти. - Ти ще ги спреш, няма да рестартират експеримента. Знам, че ще ги спреш.

Дано да е права!

Остават само десет минути, докато затворят болницата за посетители. Тръгвам към стаята на Нита. Охранителят вдига очи от книгата си и ме поглежда въпросително.

- Мога ли да вляза? - питам.

- Не, никой не може да влиза при нея.

- Аз я прострелях. Това нищо ли не ти говори?

- Е - вдига рамене след известно чудене, - ако обещаеш да не я прострелваш пак. И след десет минути да си навън.

- Става.

Кара ме да си сваля якето, за да ме провери за оръжие, и чак след това ме пуска. Нита поглежда към вратата, доколкото това и е възможно. Половината и тяло е в гипс. Едната и ръка е закопчана с белезници за рамката на леглото. Като че ли може да избяга в този гипс и с тази рана! Косата й е разрошена и на възли, но е все така хубава.

- Какво правиш тук? - пита.

Не и отговарям. Оглеждам ъглите на стаята за камери и виждам една точно срещу леглото й .

- Нямат микрофони - казва тя. - Тези работи не ги правят тук, само в града.

- Това е добре. - Придърпвам един стол и сядам срещу нея. - Дойдох, защото ми е нужна информация и само ти можеш да ми я дадеш.

- Вече им казах всичко, което считам, че трябва да знаят - поглежда ме гневно. -Нямам какво повече да казвам. Особено на тази, която ме простреля.

- Ако не те бях простреляла, нямаше да съм любимката на Дейвид и нямаше да знам всичко, което знам сега. - Хвърлям поглед към вратата. Параноята ме притиска, но едва ли някой ще седи да подслушва. - Имаме нов план. Аз и Матю. И Тобиас. Но трябва да влезем в лабораторията за оръжия.

- И си решила, че мога да ти помогна? - Нита клати глава. - Самата аз не успях да вляза, помниш, нали?

- Искам да знам повече за охранителната система. Само Дейвид ли знае паролата?

- Не само той. Това би било глупаво. Шефовете му също я знаят, но тук, в Бюрото, е единственият човек, да.

- Какво става, ако взривиш входа?

Тя свива устни толкова силно, че те почти изчезват от лицето □, и се заглежда в гипсираното си тяло.

- Активира се серумът на смъртта. В аерозол е и нищо не може да го спре. Дори и да си облечен със специално облекло, в крайна сметка си намира начин да се добере до кожата ти. Само че с предпазно облекло отнема малко повече време. Така пише в описанието му.

- Значи автоматично убиват всеки, който се опита да влезе без паролата?

- И това те изненадва?

- Май не - казвам и облягам лакти на коленете си. - И няма никакъв друг вариант да се влезе, освен с кода на Дейвид?

- Който, както сама видя, той няма никакво желание да споделя - казва тя.

- Има ли някакъв шанс генетично чист да се пребори със серума на смъртта?

- Не, никакъв.

- Повечето генетично чисти не могат да устоят на серума на истината, но аз мога -казвам.

- Ако искаш да си играеш със смъртта - давай. Аз приключих с това - отвръща уморено и отпуска глава на възглавницата си.

- Последен въпрос. Ако, да речем, реша да си поиграя със смъртта, откъде мога да намеря експлозив?

- И си си въобразила, че ще ти кажа...

- Не мисля, че ме разбираш добре. Ако планът ни успее, няма да гниеш в затвора, докато умреш. Ще се оправиш и ще си напълно свободна. Така че е в твой интерес да ми помогнеш.

Тя ме гледа, сякаш се опитва да разбере колко тежа и колко съм висока. Ръката и опъва белезниците и металът се впива в китката й.

- Реги има експлозиви - отговаря. - Може да ти обясни как да ги използваш, но не е много сръчен, когато трябва да се действа, затова, за Бога, не го вземай със себе си, освен ако не искаш да си детегледачка.

- Разбрах.

- Кажи му, че за да разбиеш тези врати, ти трябва двойно количество експлозив. Не са като другите, изключително устойчиви са.

Кимвам. Поглеждам часовника си - времето изтече. Ставам и връщам стола на мястото му в ъгъла.

- Благодаря за помощта - казвам.

- Какъв е планът? - пита тя. - Ако нямаш нищо против да ми споделиш.

Спирам и се поколебавам как да се изразя най-точно.

- Да речем, че изразът „генетично увреден“ ще бъде заличен от речника на всички.

Охранителят отваря вратата, вероятно за да ми се разкрещи, че се бавя, но аз вече вървя към него, така че си замълчава. Поглеждам през рамо. На лицето на Нита се е появила съвсем плаха усмивка.