Предани

43. Трис

Спешното заседание е същото като предишното: потвърждават, че ще разпръснат серума над градовете тази вечер, обсъждат кои самолети ще се използват и в колко часа ще тръгнат. С Дейвид си разменяме няколко любезни думи и когато свършваме, се изнизвам, докато другите седят и пият кафе.

Тобиас ме завежда в цветната градина. Говорим си, целуваме се, разглеждаме странните растения. Може би това правят нормалните хора, когато излизат на среща -бъбрят си за незначителни неща, смеят се. Имали сме толкова малко такива моменти. През повечето време бягаме от една опасност към друга. Но някъде напред, недалеч от хоризонта виждам времето, когато ще можем да спрем. Ще изтрием паметта на хората тук и заедно ще изградим наново това място. Може би тогава ще разберем дали спокойните мигове ни харесват повече от напрежението.

С какво нетърпение чакам да дойде това време!

Най-накрая Тобиас и другите трябва да тръгнат. Аз заставам на по-високото стъпало в градината, а той остава на по-долното, та очите ни да са на едно ниво.

- Не ми харесва, че няма да съм с теб тази вечер - казва той. - И не ми се струва правилно да те оставям сама тук с такава огромна задача.

- Мислиш, че няма да се справя ли? - казвам леко отбранително.

- Не, не е това. - Той докосва лицето ми и опира чело в моето. - Просто не искам всичко да се струпва на твоите плещи.

- А аз не искам сам да се изправяш пред семейството на Юрая - отвръщам нежно. -Но май се налага да свършим тези неща поотделно. Радвам се, че ще мога да остана за малко с Кейлъб преди... знаеш. Щеше да е хубаво да не се притеснявам за теб през цялото време.

- Да. - Той затваря очи. - Не знам как ще дочакам до утре. Тогава ще съм тук, ще сме свършили с всичко и ще можем да решим спокойно какво следва.

- О, предвидила съм много неща за бъдещето - казвам и притискам устни към неговите.

Ръцете му бавно слизат от лицето към раменете ми и после се плъзват внимателно по гърба. Пръстите му се промушват под блузата ми топли и настоятелни.

Усещам всичко наведнъж - устните му върху моите, вкусът на целувката ни, ръцете му върху кожата ми, оранжевата светлина над затворените ми клепачи, ароматът на зеленина - жива и дишаща. Когато се отдръпвам, той отваря очи и виждам тъмносиния цвят, който ме кара да се чувствам в безопасност, сякаш сънувам.

- Обичам те - казвам.

- Обичам те - отвръща той. - Ще се видим съвсем скоро.

Целува ме отново, нежно и меко, и тръгва. Оставам в сиянието на залеза, докато слънцето не изчезва съвсем.

Време е да отида при брат си.