Предани

41. Трис

Острата миризма на белина опарва ноздрите ми. Стоя опряна на стената до парцала за миене на под в едно складово помещение в мазето. Едва сега започвам да осъзнавам това, което току-що съобщих на всички - че който влезе в лабораторията за оръжия, се нагърбва със самоубийствена мисия. Серумът на смъртта не може да бъде спрян.

- Въпросът е - обажда се Матю - дали си заслужава да се жертва човешки живот за това.

Намираме се в помещението, където Матю, Кейлъб и Кара работиха по новия серум, преди планът ни да се промени. На масата пред Матю са разхвърляни колби, стъкленици, листчета с надраскани набързо записки. Връвта, която съм свикнала да виждам на врата му, сега е в устата му и той я дъвче разсеяно.

Тобиас се обляга на вратата със скръстени ръце. Помня, че стоеше по същия начин по време на инициацията, докато ни гледаше как се бием. Висок, силен, мъжествен. Тогава не бях и мечтала, че някога ще ме погледне втори път, освен може би от любопитство.

- Не е просто за отмъщение - казвам. - Не е само заради това, което причиниха на Аскетите. А е за да бъдат спрени, преди да причинят още зло на всички хора в града, а и в другите експериментални градове. Трябва да им бъде отнета властта да контролират хиляди човешки животи.

- Струва си - казва и Кара. - Да се жертва един човешки живот, за да бъдат спасени хиляди от ужасна съдба? Да се отреже клонът, на който седи Бюрото? Нима изобщо се колебаем?

Зная какво прави Кара. Сложила е на везните един човешки живот срещу много спомени и житейски пътеки и заключението и е изцяло базирано на резултата. Така работи мозъкът на всеки Ерудит, а също и мозъкът на всеки Аскет. Но не съм убедена, че имаме нужда от начина на мислене точно на тези две касти. Да се жертва един живот, за да се спасят хиляди - разбира се, отговорът е лесен. Но трябва ли да е един от нас? Ние ли трябва да бъдем спасителите?

Зная своя отговор на този въпрос, затова минавам директно на следващия. Кой от нас?

Погледът ми тръгва от Матю, минава през Кара, Тобиас и Кристина, която се е облегнала на някаква метла, и се спира на Кейлъб.

Той.

След секунда започва да ми се гади от мен.

- О, хайде, кажи го - обажда се Кейлъб и вдига очи към мен. - Просто си кажи, че искаш аз да го направя. Всички вие го искате.

- Никой не е казал такова нещо - обажда се Матю и изплюва връвта.

- Всички ме гледате. Не си мислете, че не ми е ясно. Аз съм този, който избра да работи за лошите, за Джанийн Матюс. Аз съм единственият, за когото не ви е грижа.

Значи аз трябва да умра.

- Защо според теб Тобиас те изведе от града, преди да те екзекутират? - Гласът ми е тих и студен. Миризмата на белина започва да ме задушава. - Може би защото не ми пука дали си жив, или мъртъв? Защото изобщо не ми пука за теб? А?

„Той трябва да умре“ - мисли си част от мен.

„Не, не искам да го загубя“ - настоява друга част.

Не зная коя да послушам, на коя да се доверя.

- Защо си мислиш, че не разбирам, когато ме гледат с омраза? - клати глава Кейлъб. - Виждам презрението ти всеки път, когато благоволиш да ме погледнеш, колкото и рядко да го правиш.

Очите му лъщят от сълзите. За първи път от моята несъстояла се екзекуция го виждам да се разкайва. Не се оправдава, не бълва хилядите си извинения. За първи път оттогава виждам своя брат, а не страхливеца, който ме продаде на Джанийн Матюс. Опитвам се да преглътна, но гърлото ми е свито.

- Ако го направя... - започва той.

Аз поклащам глава отрицателно, но той вдига ръка и ме спира.

- Млъкни! - казва. - Беатрис, ако го направя, мислиш ли, че ще намериш сили да ми простиш?

Когато някой направи грешка спрямо теб, и двамата носите поравно теглото на тази грешка - болката ви тежи поравно. В такъв случай прошката означава само едно - да избереш да носиш цялата тежест сам, а не да обременяваш другия. Предателството на Кейлъб е нещо, което и двамата носим, и откакто го извърши, всичко, което исках да стори, е да поеме своя дял от теглото. Не мисля, че съм способна да нося вината му съвсем сама - че съм достатъчно силна или достатъчно добра.

Но го гледам как върви напред към участта си и разбирам, че трябва да бъда достатъчно силна и достатъчно добра, ако той ще се жертва за всички ни.

- Да - отговарям задавено. - Но това не е основателна причина да правиш такова нещо.

- Имам изобилие от причини - казва той. - Ще го направя. Разбира се, ще го направя.

Отказвам да проумея какво се е случило току-що.

Матю и Кейлъб изостават, за да пробват защитния костюм, който ще предпази брат ми достатъчно дълго, за да влезе и да пусне серума на паметта. Изчаквам другите да се разотидат и си тръгвам насаме с мислите си.

Преди няколко седмици бих била първата доброволка за тази мисия. И наистина тогава отидох в централата на Ерудитите с пълното съзнание, че там ме чака само смърт. Но не защото бях самоотвержена или смела, не. Причината да отида бе, че се чувствах ужасно виновна и исках да се отърва от мъката и болката. Това ли е мотивът на Кейлъб? Наистина ли трябва да му позволявам да умре, за да изплати дълга си към мен?

Вървя по коридора под дъгата от светлини. Дори не мога да си мисля за някаква алтернатива. По-лесно ли ще ми е да загубя Кара, Кристина или Матю? Не. Истината е, че не мога да си позволя да загубя никого от тях, защото са ми добри приятели, а Кейлъб... не е. Дори преди да ме предаде, той ме изостави заради Ерудитите, без да поглежда назад. Аз бях тази, която заряза инициацията си, за да отиде да го види, а той през цялото време се чудеше какво правя там.

Колкото до мен - вече не искам да умирам. Готова съм да нося бремето на вината и скръбта, да понеса всички трудности, които животът ще ми поднесе. Някои дни са по-трудни от други, но съм готова да ги посрещна всичките. Този път не мога да се жертвам.

Ако трябва да съм напълно честна пред себе си, изпитах облекчение, когато Кейлъб предложи да се жертва.

Изведнъж мисълта за това става непоносима. Стигам до хотела и се насочвам към спалнята ни с желанието просто да се строполя на леглото и да заспя, но Тобиас ме чака в коридора.

- Добре ли си? - пита той.

- Да, но това не е редно - казвам и докосвам челото си. - Чувствам се сякаш вече оплаквам смъртта му. Сякаш умря още когато го видях в централата на Ерудитите, докато бях затворена там.

Скоро след това бях признала на Тобиас, че съм изгубила цялото си семейство. И тогава ми бе казал, че той ще бъде моето семейство.

Всичко между нас е свързано - приятелство, любов, семейство. Вече не мога да направя разлика кое какво е.

- Аскетите имат едно учение за това, нали знаеш - казва той, - кога да позволиш на някого да се жертва за теб, дори да е егоистично. Те казват, че ако саможертвата е единственият начин на този човек да ти покаже, че те обича, не трябва да го спираш, а да я приемеш. Учат, че това е най-големият дар, с който можеш да го наградиш. Така, както майка ти и баща ти загинаха за теб.

- Не съм сигурна, че мотивът му е точно любов - казвам и затварям очи. - Струва ми се, че по-скоро е чувството за вина.

- Може би - съгласява се Тобиас. - Но защо би се чувствал виновен за предателството си, ако не те обичаше?

Кимвам. Знам, че Кейлъб ме обича, че винаги ме е обичал, дори когато ме е наранявал. Но въпреки това всичко ми се струва много неправилно.

И все пак, мога да се успокоя временно с мисълта, че ако бяха живи, родителите ми биха одобрили.

- Знам, че моментът не е много подходящ - започва Тобиас, - но искам да ти кажа нещо.

Сковавам се от ужас. Дали няма да започне да човърка някое мое прегрешение, или пък се кани да признае за нещо, което не му дава мира? Лицето му е безизразно.

- Исках да ти благодаря - казва тихо. - Учените тук ти казаха, че гените ми са увредени и че нещо не ми е наред. И го доказаха с резултатите от теста. И дори аз им повярвах.

Той докосва лицето ми, пръстите му галят бузата ми, очите му са приковани в моите, настоятелни и напрегнати.

- Но ти никога не им повярва - продължава. - Дори и за секунда. Не престана да настояваш, че съм... цялостен.

Слагам ръка върху неговата.

- Ами, такъв си.

- Никой не ми е казвал такова нещо досега - поглежда ме нежно.

- Заслужаваш да го чуваш по-често - заявявам решително, а очите ми се замъгляват от напиращите сълзи. - Ти си цялостен, ти си истински човек, който заслужава да бъде обичан, и си най-добрият човек, когото познавам.

Той навежда глава към лицето ми и ме целува.

Целувам го толкова силно и отчаяно, че чак ме боли. Пръстите ми се плъзват под ризата му, избутвам го надолу по коридора към друга врата - на частично обзаведена стая, в която никой никога не стъпва. Отварям вратата с лакът, вкарвам Тобиас вътре и я затръшвам с крак.

Както аз винаги му казвам, че е ценен човек, така той винаги ми повтаря, че съм по-силна, отколкото си мисля. И знам, без някой да ми го е обяснявал, че точно така действа любовта, когато е истинска и чиста. Прави те нещо повече от това, което си бил, повече, отколкото си си мислел, че някога ще бъдеш.

Това е.

Пръстите му се усукват около косата ми. Ръцете ми треперят, но не ми пука дали ще забележи. Не се страхувам, че ще види колко неконтролируема съм. Хващам ризата му и го придърпвам към себе си. Устните ми шептят името му.

Забравям, че Тобиас е отделен човек - вместо това имам чувството, че е част от мен, толкова важна, колкото очите и сърцето ми. Издърпвам ризата през главата му и погалвам разголеното му тяло. Сякаш галя своята собствена кожа.

Ръцете му сграбчват блузата ми и аз му помагам да я махне. В този момент си спомням, че съм дребна и плоска, бледа като болен човек. Опитвам се да се прикрия.

Но той не ме гледа с укор и не иска обяснение, а се взира в мен като че ли съм единственото нещо, което си заслужава да бъде видяно.

Не откъсвам очи от него и от това само се чувствам все по-зле - той е толкова красив! Татуировките не загрозяват кожата му, а го превръщат в произведение на изкуството. Преди миг си мислех, че сме идеални един за друг, но може би... само облечени.

А той продължава да ме гледа по същия начин.

Усмихва се срамежливо и плахо, после обхваща кръста ми с ръце и ме придърпва плътно до себе си. Пръстите му галят корема ми, той се навежда, целува кожата ми и шепне: „красива“.

И аз започвам да му вярвам.

Изправя се и притиска устните си към моите, ръцете му галят ханша ми, плъзгат се под колана на джинсите. Докосвам гърдите му, облягам глава на тях и усещам въздишката му в косите си.

- Обичам те - казвам. - Знаеш, нали?

- Знам.

После се навежда, подлага ръка под краката ми и ме мята на рамото си. Разсмивам се на глас, наполовина от радост, наполовина от неувереност. Тобиас прекосява стаята и безцеремонно ме пуска на дивана. После ляга до мен, а аз погалвам пламъците на ребрата му. Той е силен, жилав и уверен.

И мой.

Устните ни се сливат.

Страхувах се, че ако останем заедно, ще продължим да се сблъскваме и накрая тези сблъсъци ще ме прекършат. Но сега знам, че аз съм острието, а той - точиларският камък.

Прекалено съм силна, за да се пречупя толкова лесно. И ставам все по-силна и по-остра всеки път, когато го докосна.