Предани

33. Тобиас

- Я гледай кой идва! - казва Питър, щом влизам в хотелската стая. - Предателят!

Около него и на съседното легло, където не спи никой, има карти. Те са бели,

светлосини и зелени и ме привличат с някаква странна сила. Върху всяка една от тях Питър е направил криво кръгче около нашия град. Чикаго.

Виждам, че с поредността им кръгчето намалява все повече и повече, докато на последната карта напълно изчезва и на негово място има само една яркочервена точка. Като капка кръв.

Отстъпвам назад, ужасен от това, което виждам. Ужасен от факта, че съм толкава малък и незначителен.

- Ако си мислиш, че имаш право да ме критикуваш от морална позиция, съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, но грешиш. Какви са тези карти?

- Имам сериозен проблем да проумея колко е голям светът - обяснява той. - Хората в Бюрото ми помогнаха да науча това-онова. За планетите, звездите, морските басейни, такива неща.

Казва го без грам емоция, но от трескавото премятане на картите разбирам, че интересът му не е чисто любопитство, а мания. Преди имах подобен проблем със страховете си. Бях се пристрастил да мисля постоянно за тях и да се опитвам да ги разбера.

- И картите помагат ли ти? - питам. Странно. За първи път водим разговор, без да се налага да му крещя. Не че не го заслужава, но пък какво ли знам за него, като даже не мога да си спомня фамилното му име. Хейс. Питър Хейс. Точно така.

- До известна степен.

Вземам една от по-големите карти. Показва глобус, сплескан като топка тесто. Отнема ми доста време, докато разбера, че местата в синьо са вода, а местата, обагрени в най-различни цветове, са суша. На едното от тях има червена точка. Той посочва към нея и казва:

- Тази точка показва всичко, което сме видели от света. Можеш да изрежеш това парче земя и да го потопиш в океана и никой няма да забележи.

Отново усещам панически страх, страхът от собствената си незначителност.

- Разбрах. И?

- Какво „и“? Това означава, че всичко, за което съм се тревожил, всичко, което съм казал, направил, изживял, няма никакво значение. И как би могло да има? - Той тръсва глава. - Не, всичко е било безсмислено.

- Разбира се, че не е било - казвам. - Цялата тази земя е населена с различни хора и нещата, които си причиняват един на друг, имат значение.

Той пак тръсва глава, видимо несъгласен с мнението ми. Зачудвам се дали така се опитва да се убеди, че лошите му постъпки са незначителни, защото са прекалено дребни. Тази огромна планета, която плаши очевидно само мен, за него е рай, където може да изчезне, да се разтвори сред цялата тази необятност, и никой да не му държи сметка за сторените злини.

- И какво сега, отлъчиха ли те от малката ти фенгрупа? - пита и се навежда да върже връзките на обувките си.

- Не. Не знам всъщност. Може би. Но те не са ми фенгрупа.

- О, я стига. Те са като култа на Фор.

Не мога да не се засмея.

- Завиждаш ли? Иска ти се да имаш фенгрупичка на психопатите, която да те издигне в култ?

Едната му вежда се стрелва нагоре.

- Ако бях психопат, досега да съм те убил, докато спиш - казва той.

- И да си ми извадил очите, и да си ги прибавил към колекцията си.

Питър се разсмива и едва тогава осъзнавам, че седя и си разправям шеги с човека, който извади окото на Едуард и едва не уби гаджето ми... ако все още ми е гадже. Но пък той е и човекът, който ни помогна да спрем симулациите и спаси Трис от ужасна смърт. Не знам кое има по-голяма тежест - злото или доброто в него. Може би трябва да забравя всичко и да му дам шанс да започне на чисто.

- Вероятно ще се присъединиш към малката, но сплотена група на хората, изпаднали в немилост пред Трис - казва той. - Но като се има предвид колко лесно започва да мрази и колко бързо можеш да предизвикаш лошото в нея, имам усещането, че групичката ще се разраства.

Застивам.

- Прав си - казвам. - Започва да мрази лесно, особено ако се опиташ да я убиеш.

Стомахът ми се свива. Та аз едва не я убих. Ако не Юрая, а тя се бе оказала до онази

стена в деня на експлозията, сега нейното тяло щеше да лежи в болницата, опасано от жички, а съзнанието й - замлъкнало завинаги или поне за дълго.

Нищо чудно, че не знае дали да остане с мен.

Моментът отминава и осъзнавам, че не мога да простя на Питър за нещата, които е извършил. Той е същият човек - готов да убие, да осакати, да унищожи, само и само да е първи. Не мога да простя и на себе си за това, което сторих. Изправям се.

Питър се обляга на стената и прокарва пръсти по корема си.

- Казвам само, че ако тя реши, че някой не си струва, всички тръгват след нея като по команда. Не намираш ли, че има доста странен талант да привлича хората на своя страна? И като си помисля, че е била Аскет. Не мислиш ли също, че никой човек не бива да има толкова голяма сила и влияние в ръцете си?

- Талантът и не е да контролира мнението на другите, а да прави реална преценка за хората.

Той затваря очи.

- Както кажеш, Фор.

Ръцете и краката ми са стъклени от напрежението. Излизам от стаята, а картите с червени точици и кръгчета остават зад гърба ми. Не зная къде да отида.

За мен Трис винаги е имала онази притегателна сила, който не се описва с думи. Зная, че тя няма никаква представа колко е магнетична. Никога не съм се страхувал от силата □, не съм я мразел заради чара □, както я мрази Питър. Но пък самият аз съм много по-силен от Питър, гледам на нея от позицията на равен и затова тя не е представлявала заплаха за мен. Сега, когато съм загубил силата си, започвам да усещам негодуванието като ръка, поставена на рамото ми.

Оглеждам се. Отново съм в цветната градина и сега светлината нахлува през прозорците. Цветята изглеждат красиви и диви денем, като неподвижни свирепи създания, застинали за вечни времена.

Кара тича по коридора, косата й е преметната на една страна и се вее над челото.

- Ох, ето те. Направо се ужасявам колко трудно можеш да намериш човек в това място.

- Какво има?

- Ами... Фор, добре ли си?

Прехапвам долната си устна толкова силно, че чак сърцето ми спира.

- Да, какво има?

- Имаме събрание и присъствието ти е наложително.

- И кои сте вие?

- Хора с увредени гени и хора с чисти гени, които не желаят Бюрото да се измъкне безнаказано за сторените злини - казва тя и накланя глава на една страна. - Но сме подобри в планирането на акции от предишните, с които се забърка.

- Знаеш за серума на симулацията и за атаката? - питам и се чудя кой й е казал.

- Не само че знам, ами и разпознах серума под микроскопа. Трис ми го показа. Знам, всичко знам.

- Е, този път няма да се забърквам.

- Не ставай глупак! - казва тя. - Това, което са ти казали, продължава да е истина. Тези хора са отговорни за смъртта на повечето Аскети, за симулационната атака на Безстрашните, за това, че унищожиха начина ни на живот, и нещо трябва да се направи по въпроса.

Не искам да бъда в едно помещение с Трис. Усещам, че се колебае дали да прекрати връзката ни, сякаш стои на ръба на скала. Далеч по-лесно е да си представям, че ако не съм около нея, такава вероятност не съществува. Но Кара го каза толкова простичко, че не мога да не се съглася: трябва да се направи нещо.

Тя ме хваща за ръката и ме повежда по коридора. Знам, че е права, но се чувствам толкова несигурен за включването си в поредния план. Но просто вървя и част от мен се радва, че отново се движа, вместо да стоя замръзнал пред екраните и да гледам кадри от града ни.

Когато се убеждава, че няма да се обърна и да избягам, тя пуска ръката ми и прибира косите си зад ушите.

- Все още ми е странно да те виждам не в синьо - казвам.

- Мисля, че е време да се разделим с тези неща - отвръща Кара. - Дори и да се приберем в града. Не мога да се върна към това, не и на този етап от живота си.

- Кастите не ти ли липсват?

- Всъщност... липсват ми - казва и ме поглежда. Минало е много време от смъртта на Уил и вече не го виждам всеки път, щом зърна лицето □. Виждам само Кара. Познавам нея от по-дълго, отколкото брат □. Тя има нещо от неговата доброта, достатъчно, за да знам, че мога да се шегувам, без да ми се разсърди. - Бях щастлива сред Ерудитите. Сред всички тези хора, отдадени на науката, на нововъведенията. Но сега, когато знам колко необятен е светът, мисля, че ако се върна обратно при тях, ще ми е тясно. Сякаш съм станала прекалено голяма за кастата си - казва и лицето и помръква. - Съжалявам, последното беше прекалено грубо и арогантно.

- Какво значение има? На кого му пука как е прозвучало някакво изречение.

- За някои хора би имало значение, но съм щастлива, че ти не си един от тях.

Забелязвам, че докато вървим към мястото на срещата, хората, с които се

разминаваме, ме гледат гадно. И преди съм бил мразен и отбягван, като син на безкастовия тиранин Евелин Джонсън. Но сега това ме притеснява повече. Този път знам, че самият аз съм направил нещо, с което да си заслужа омразата им. Предал съм всички.

- Не им обръщай внимание - казва Кара. - Тези тук не знаят какво е да си изправен пред трудно решение.

- Но ти нямаше да го направиш. Обзалагам се.

- Да, но само защото аз съм научена да бъда крайно предпазлива и да не правя нищо, без да разполагам с цялата информация. А теб са те учили, че големият риск води до голяма победа. Или в случая, за който говорим - до никаква.

Тя спира пред вратата на лабораторията на Матю и чука. Матю отваря и отхапва парче от ябълката си. Влизаме след него в същата стая, където ми съобщиха, че не съм Дивергент.

Трис е тук и седи до Кристина, която ме гледа сякаш съм нещо гнило, което трябва веднага да бъде изхвърлено. В ъгъла е и Кейлъб. Лицето му е в синини. Каня се да го питам какво му се е случило, но тогава виждам, че кокалчетата на ръката на Трис са ожулени и тя съзнателно не гледа към него.

Както не гледа и към мен.

- Май се събрахме - казва Матю. - Трис... не ме бива в тези неща.

- Наистина не те бива - усмихва му се тя. Пламвам от ревност, а тя прочиства гърлото си. - Всички знаем, че тези хора са отговорни за смъртта на Аскетите и че не може да им се има вяра, че ще пазят града ни. Всички разбираме, че трябва да се направи нещо по въпроса и че предишният опит беше... - Очите й се стрелват към мен и ме смаляват. - ... прибързан. Можем да се справим по-добре.

- Какво предлагаш? - пита Кара.

- В момента знам само, че искам да ги изоблича, да изкарам наяве истинската им същност - казва Трис. - Повечето хора тук не знаят какво правят лидерите им и смятам, че трябва да им покажем. Може би ще изберат нови лидери, които няма да се отнасят към хората в експериментите, сякаш са заменяеми. Мислех си за нещо като разпространяващ се по въздуха серум на истината, който да ги накара да говорят...

Спомням си тежестта на серума на истината в тялото си, как изпълва дробовете ми и избива на лицето ми. Спомням си колко лесно Трис бе успяла да пренебрегне тази тежест и да излъже.

- Няма да проработи - казвам. - Те са с чисти гени, помниш, нали? Не се поддават на серума.

- Това не е съвсем вярно - обажда се Матю и започва да върти връвта около врата си. - Дивергентите, устойчиви на серума на истината, не са много. В момента се сещам само за Трис. При някои хора резистентността е по-голяма, отколкото при други. - Матю свива рамене. - Ето защо поканих теб, Кейлъб. Ти си работил по серумите. Предполагам, че ги познаваш толкова добре, колкото и аз. Може би ще успеем да разработим серум на истината с по-висок праг на резистентност.

- Не искам да се занимавам повече с този вид работа - казва Кейлъб.

- О, я млък... - започва Трис, но Матю я прекъсва.

- Моля те, Кейлъб.

Кейлъб и Трис поглеждат един към друг. Цветовете на лицето му са същите като тези по пръстите на Трис - лилаво, синьо и зелено, сякаш нарисувани с мастило. Когато биеш брат си, няма начин да не нараниш и себе си. Кейлъб се свива до металните шкафове и обляга глава назад.

- Добре - кимва накрая. - Но само ако ми обещаеш, че няма да го използваш срещу мен, Беатрис.

- Че защо да го правя? - пита Трис.

- И аз мога да помогна - вдига ръка Кара. - Като Ерудит и аз съм работила по серумите.

- Супер! - Матю плесва възторжено ръце. - В това време Трис ще е вътрешният ни човек.

- А аз? - пита Кристина.

- Надявах се ти и Тобиас да се опитате да се свържете с Реги - казва Трис. - Дейвид няма да ми каже повече за допълнителните охранителни мерки в лабораторията за оръжия. Нита знаеше какви са, но едва ли е единствената. Може би Реги има представа за какво става дума.

- Искаш от мен да се сприятелявам с човека, нагласил експлозивите, заради които Юрая е в кома? - ахва Кристина.

- Не е нужно да се сприятеляваш - казва Трис. - Просто трябва да поговорите с него за това, което знае. Тобиас може да ти помогне.

- Фор не ми трябва за тая работа. Мога и сама да се оправя -заявява Кристина.

Тя се премества на масата, като скъсва хартиената покривка под себе си, и ме поглежда кисело. Зная, че всеки път, когато погледне към мен, вижда празното лице на Юрая. Имам чувството, че нещо е заседнало в гърлото ми.

- Всъщност наистина имаш нужда от мен - обаждам се. - Той ми има доверие. А онези хора са доста потайни, което означава, че трябва да се подхожда много деликатно.

- Мога да бъда деликатна - казва Кристина.

- Не, не можеш.

- Той... има право - усмихва се Трис.

Кристина я перва през ръката и Трис й го връща.

- Добре, разбрахме се - казва Матю. - Мисля, че трябва да се съберем в петък след събранието на консултантите, на което Трис ще присъства. Елате тук в пет часа.

После се приближава до Кара и Кейлъб и започва да им говори за някакви химически вещества - неща, които не разбирам. Кристина тръгва към вратата и ме блъска с рамо, излизайки. Трис вдига очи към мен.

- Трябва да поговорим - казвам.

- Добре - съгласява се тя и тръгвам след нея.

Оставаме до вратата, докато всички си тръгнат. Прегърбила се е, сякаш иска да се смали, да изчезне. Разстоянието между нас е огромно. Аз - от едната страна на коридора, тя - от другата. Опитвам се да си спомня последния път, когато я целунах. Не мога. Кога беше? Какво беше усещането?

Най-накрая коридорът се изпразва и оставаме сами. Усещам как ръцете ми изтръпват

и стават безчувствени. Както всеки пък, когато паниката завладее съзнанието ми.

- Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? - питам я.

Тя поклаща глава отрицателно, но казва:

- Не знам. Струва ми се, че все още не съм наясно.

- Ти знаеш много добре, че не съм искал Юрая да пострада, нали? - Поглеждам шевовете на челото й и добавям: - Нито пък ти. Никога не съм искал да те наранят.

- Знам това - отговаря ми. Тялото и вибрира, сякаш не може да си намери място. Потропва нервно с крак.

- Трябваше да направя нещо. Трябваше!

- Много хора пострадаха - казва тя. - Само защото не искаше да чуеш какво ти казвам, защото - и това е и най-лошото от всичко, Тобиас - защото си мислеше, че ревнувам, че съм някакво глупаво шестнайсетгодишно момиче, нали така?

- Никога не съм те наричал глупава и ревнива - казвам сурово. - Казах, че преценката ти е повлияна, това бе всичко.

- Стига толкова! - Трис заравя пръсти в косата си. - Същото нещо се повтаря отново и отново, нали? Твърдиш, че ме уважаваш, но когато се стигне до сериозна ситуация, изобщо не вярваш, че мога да мисля разумно...

- Не, не е така - прекъсвам я разпалено. - Уважавам те повече от всеки друг. Но в момента се чудя кое те притеснява повече - дали това, че взех глупаво решение, или че не приех решението, което ти се опита да ми наложиш.

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че ти искаше да сме честни един с друг, но си мисля, че истинското ти желание е винаги да се съгласявам с теб.

- Не мога да повярвам, че го казваш. Ти не беше прав да...

- Да, не бях прав! - Вече крещя. Не зная откъде се е взел този гняв, но не мога да го овладея. Това е може би най-силната емоция, която съм изпитвал от дни. - Не бях прав, направих ужасна грешка! Братът на най-добрия ми приятел е почти мъртъв! А ти се държиш като родител. Наказваш ме, защото не съм направил каквото ми е било заповядано. Е, не си ми майка, нито баща, Трис. И не можеш да ми казваш как да постъпвам, какво да избирам...

- Не ми викай - казва тихо тя и най-сетне ме поглежда. Виждал съм в очите и какво ли не - любов, любопитство, копнеж. Но сега виждам само гняв. - Просто спри.

Тихият и глас укротява гнева ми и отпускам тялото си на стената зад мен. Пъхам ръце в джобовете си. Не исках да й викам, не исках да се ядосвам, не това беше планът ми.

Сълзи се стичат по бузите и и ме изумяват. Не съм я виждал да плаче от толкова много време. Тя се опитва да ги преглътне и да продължи с нормален глас, но не се получава.

- Просто ми дай малко време - изрича на пресекулки. - Става ли?

- Става - казвам.

Тя избърсва бузите си с длани и тръгва по коридора. Русата и глава се скрива зад ъгъла. Оставам сам, оголен, без нищо, което да притъпи болката. Отсъствието на Трис е най-мъчителното.