Обсидианова пеперуда

6

Вратата не водеше директно към стаята. Водеше към малко преддверие с друг разделител, най-вече стъклена врата. Имаше затишие на циркулиращият въздух през стаята сякаш стаята имаше собствен снабдител на въздух. Мъж стоеше от едната страна, носещ зелен хирургическо облекло завършено с гумени ботуши на краката си и маска увиснала свободно на вратът му. Той беше висок и строен без да изглежда слаб. Той беше един от първите хора в Ню Мексико който срещнах и нямаше тен. Той ми даде куп с дрехи като неговите.

— Сложи това.

Взех дрехите.

— Ти ли си доктора в този случай?

— Не, аз съм сестрата.

— Имаш ли име?

Той се усмихна леко.

— Бен, аз съм Бен.

— Благодаря Бен. Аз съм Анита. Защо се нуждая от този тип облекло?

— За защита срещу зараза.

Не спорих с него. Опита ми беше повече в отнемането на животи, не в това да ги опазвам. Прекланям се пред експертите. Облякох хирургическият костюм върху джинсите си, опитвайки се да вържа връзката си колкото стегнато можех. Крачолите на панталоните все още висяха около краката ми.

Бен сестрата се усмихна.

— Не очаквахме да ни изпратят полицай толкова … малък.

Намръщих се.

— Усмихваш се докато го казваш.

Усмивката му се разшири до проблясък на бели зъби. Усмивката омекоти лицето и го направи да изглежда по-малко като строга сестра и повече като човешко същество.

— И не съм ченге.

Очите му се стрелнаха към пистолета в презраменият кобур. Пистолета беше много черен и много забележим срещу червената блуза.

— Носиш пистолет.

Сложих си тениската с къс ръкав през главата и побутнах пистолета.

— Закона на Ню Мексико казва че мога да нося пистолет колкото си искам, докато не е покрит.

— Ако не си полицай, тогава защо се нуждаеш от пистолет?

— Аз съм вампирски екзекутор.

Подаде ми хирургическа престилка с дълъг ръкав. Плъзнах ръцете си през ръкавите. Връзваше се отзад като нормалните болнични престилки. Бен я завърза за мен.

— Мислех че не можеш да убиеш вампир с куршуми.

— Сребърните куршуми могат да ги забавят, и ако не се прекалено стари или прекалено могъщи, да направиш дупка в мозъка им или сърцето работи. Понякога — добавих. Не исках Бен да схване грешно нещата и да се опита да вземе някой вампир със сребърни куршуми и да бъде убит, защото се е доверил на мнението ми.

Имахме малко проблем с косата ми, за да я сложим под малката гъвкава шапка но най-накрая успяхме, въпреки че ластика който я държеше отзад дереше вратът ми всеки път щом мръднех главата си. Бен се опита да ми помогне с хирургическите ръкавици, но аз ги сложих сама, без проблем.

Той повдигна вежди.

— Слагала си си ръкавици преди. — не беше въпрос.

— Нося ги на местопрестъпления и когато не искам кръв под ноктите си.

Той ми помогна да вържа маската на вратът си.

— Трябва да си видяла много кръв в работата си.

— Не толкова кръв колкото ти си виждал, обзалагам се. — Обърнах се с маската над устата и носа си. само очите ми останаха непокрити и реални. Той ме погледна и лицето му беше замислено.

— Не съм хирургическа сестра.

— Каква е специалността ти? — попитах

— Изгаряния.

Очите ми се разшириха.

— Оцелелите изгорени ли са?

Той поклати глава.

— Не, но телата им са като отворена рана, точно като изгаряне. Начина на действие е същият.

— Какво имаш предвид с това че телата им са като отворена рана?

Някой почука на стъклото и аз подскочих, обърнах се да видя друг мъж с облекло като моето, да ме гледа с бледите си очи. Той натисна копчето за интер-кома и гласът му дойде достатъчно чист че да чуя раздразнението в него.

— Ако идвате вътре, елате. Искам да им дам успокоително отново, а не мога да го направя, докато вие не получите шанс да ги разпитате или поне така ми казаха. — Той остави копчето и тръгна навътре зад белите завеси, който криеха останалата част от стаята от погледа

— Боже, аз съм просто във щастливият списък на всеки днес.

Бен си сложи маската и каза.

— Не го приемай лично. Д-р Евънс е добър в това което прави, един от най-добрите.

Ако искаш да намериш добър доктор в някоя болница, не питай докторите или спешните служби. Попитай сестрите. Сестрите винаги знаят кой е добър и кой не е. Те може да не казват лоши неща на глас, но ако кажат нещо добро за някой доктор, можеш да го приемеш на сляпо.

Бен докосна нещо на стената, което бе малко прекалено голямо за да се нарече копче и вратите се отвориха със звук сякаш самият въздух се разтваря. Пристъпих навътре и вратите се затвориха зад мен. Нищо освен бели завеси сега.

Не исках да дърпам завесите настрани. Всички бяха прекалено дяволски разтроени. Щеше да бъде лошо. Телата им са като отворена рана, бе казал Бен, но не изгаряне. Какво им се бе случило— Както казват старите, има само един начин да откриеш. Поех си дълбоко дъх и дръпнах завесите настрани.

Стаята зад тях беше бяла и изглеждаше антисептична, най-болнично изглеждаща стая в болницата. Извън тази стая имаше пастелни рисунки и преструвка че това е просто сграда, просто коридор, просто обикновени стай. Всякаква преструвка свършваше до завесите и то наистина рязко.

Имаше шест легла, покрити с найлонови, безцветни завеси, спуснати от покривите на леглата, които покриваха леглата и пациентите в тях. Д-р Евънс стоеше до най-близкото легло. Жена с подобно облекло бе по-навътре в стаята, проверяваше многото мигащи, бипкащи части от съоръженията, които стояха до всяко легло. Тя погледна нагоре и малкото място около очите й, което се виждаше, беше тъмно. С африкански произход и не дебела, но освен това и височината не можех да кажа нищо друго, заради защитното облекло. Не бих я разпознала по-късно без дрехите. Бяха необичайно анонимни и обезпокоителни. Или може би това бях само аз. Тя погледна отново надолу и се премести до другото легло, правейки същата проверка, пишейки нещо на папката си.

Отидох до близкото легло. Д-р Евънс не се обърна или показа знанието че съм около него. Бели чаршафи оформяха тента около всеки пациент, подържани от нещо като скеле, така че да не докосват пациентите.

Д-р Евънс най-накрая се обърна на една страна, така че да мога да видя лицето на пациента. Примигнах и очите ми отказваха да го видят или просто мозъкът ми отхвърляше това което виждах. Лицето беше червено и сурово сякаш трябва да кърви, но не кървеше. Изглеждаше като сурово месо във формата на човешко лице, без месест череп. Носът бе отрязан, оставяйки кървави дупки за пластмасовите тръби, които бяха вкарани. Мъжа обърна кафявите си очи, в гнездата им, към мен. Имаше нещо грешно с очите му, освен липсата на кожа около тях. Отне ми няколко секунди да разбера че клепачите бяха отрязани.

Стаята внезапно се затопли, толкова топла, маската ме задушаваше. Исках да я дръпна, така че а мога да дишам. Трябва да съм направила някакво движение, защото доктора грабна китката ми.

— Не сваляйте нищо. Рискувам живота им със всеки следващ човек който влиза тук. — Той пусна китката ми. — Нека риска да е оправдан. Кажете ми какво е направило това.

Поклатих глава, концентрирах се над дишането си, бавно навътре и навън. Когато можех да говоря, попитах:

— Как изглежда останалата част от тялото?

Той ме погледна, очите му търсещи. Срещнах погледа му. Всичко беше по-добре от това което лежеше на леглото.

— Ти си бледа вече. Сигурна ли си че искаш да видиш останалото?

— Не — казах честно.

Дори и само очите му да се виждаха, можех да видя изненадата на лицето му.

— Нищо не би ми харесало повече от това да се обърна да изляза от тази стая, и да продължа да вървя — казах. — Не се нуждая от повече кошмари, д-р Евънс, но бях повикана тук да дам експертното си мнение. Не бих могла да го направя ако не видя цялото шоу. Ако мислех, че не ми е нужно да виждам останалото, доверете ми се, нямаше да питам.

— Какво се надяваш да спечелиш с това? — попита той.

— Не съм тук да ги зяпам, докторе. А да гледам за следи какво е направило това. Повечето улики са по телата на жертвите.

Мъжа в леглото се разтресе леко, хвърляше главата си наляво и надясно, сякаш бе в огромна болка. Малки безпомощни звуци започнаха да излизат от устните му. Затворих очи и се опитах да дишам нормално.

— Моля ви, докторе, трябва да го видя. — Отворих очите си навреме, за да го видя как отгръща чаршафа. Гледах го как го отгръща, нагъвайки го внимателно, откривайки тялото на мъжа, бавно. По времето което го гледах до кръста, знаех че кожата му е била махната докато е бил в съзнание. Надявах се да е само лицето. Беше достатъчно ужасно самото действие, но отнемаше ужасно много време да махнеш кожата от цялото тяло на пораснал мъж, цяла вечност от писъци да го направиш добре и изцяло.

Когато чаршафа се отмести и над слабините, се олюлях, съвсем малко. Не беше мъж. Мястото около слабините беше гладко и сурово. Погледнах обратно към гърдите. Структурата на костите изглеждаше мъжка. Поклатих глава.

— Това мъж или жена е?

— Мъж. — каза той.

Погледнах надолу и не можех да не продължа да гледам към слабините и това което липсваше.

— По дяволите — казах меко. Затворих очите си отново. Беше толкова горещо, толкова много горещо. Със затворени очи, можех да чуя съскането на кислородният апарат, шепота на ботушите на сестрата, докато тя се приближаваше към нас и малките звуци от леглото, докато той дръпваше и опъваше срещу уплътненията, който държаха ръцете и глезените му.

Държаха— Видях уплътненията, но не ги бях възприела наистина. Всичко което можех да видя бе тялото. Да, тялото. Не можех да мисля за мъжа като за „него”. Трябваше да се дистанцирам или щях да го загубя.

Концентрирай се на работата. Отворих очите си.

— Защо сте ги завързали? — Гласът ми беше задъхан, но ясен. Погледнах надолу към тялото, тогава отново нагоре, давайки на доктор Евънс, най-пълният контакт с очите, който някога бях давала. Гледах го докато не запаметих дори сенките около очите му, сякаш не трябваше да продължавам да гледам към лежащият на леглото.

— Те продължават да се опитват да станат и да напуснат — каза той.

Намръщих се, не че той можеше да ме види през маската.

— Вероятно, те са прекалено наранени, за да стигнат много далеч.

— Държим ги на много силни успокоителни. Когато болката намалее, те се опитват да си тръгнат.

— Всичките? — попитах.

Той кимна. Накарах се да погледна отново към леглото.

— Защо това не е просто случай на сериен… не убиец. Как бихте го нарекли— Сериен… — Поклатих глава. Не можех да измисля дума за това. — Защо бях повикана— Аз съм експерт по свръхестественото, а това би могло да бъде направено от човек.

— Няма слени от острие по таканта — каза д-р Евънс.

Погледнах го.

— Какво имаше предвид?

— Имам предвид, че не острие е направило това, защото няма значение колко добър си в измъчването, винаги има следи от оръжието което е било използвано. Вие бяхте права когато казахте, че телата са най-добрата улика, но не и тези тела. Сякаш кожата им просто е изчезнала.

— Всеки разрушителен агент който би разял нечия кожа и по-меките такани като носа и слабините няма да спре просто с кожата. Ще продължи да разяжда през тялото.

Той кимна

— Освен ако не е бил премахнат незабавно, но няма следи от никакъв разяждащ агент. Повече от това, тялото не е като след киселинно изгаряне. Носът и слабините са били откъснати. Има следи от късане и щети който ги няма никъде другаде. Почти сякаш, който е махнал кожата е премахнал кожата и тогава е откъснал и допълнителни части. — Той поклати глава. — Пътувал съм по цял свят, за да помагам да бъдат хващани насилници. Мислех че съм виждал всичко, но съм грешал.

— Съдебен патолог ли сте? — попитах.

— Да.

— Но те не са мъртви — казах.

Той ме погледна.

— Не, не се мъртви, но същите умения, който ми позволяват да инспектирам мъртви тела, работят и тук.

— Тед Форестър каза че има мъртви. Те от това, че им е била одрана кожата, ли са умрели? — Сега докато „работех” стаята не изглеждаше толкова гореща. Ако се концентрирам много внимателно върху работата, може би няма да повърна върху пациентите.

— Не, те са били нарязани на парчета и оставени където са паднали.

— Имало е следи от остриета по разрезите, предполагам, иначе нямаше да използвате думата нарязани.

— Имаше следи от нещо режещо, но не беше като меч или нож или, по дяволите, нещо което съм виждал. Прорезите бяха дълбоки, но не чисти, нещо по-малко рафинирано от желязно острие е било използвано.

— Какво? — попитах.

Доктора поклати глава.

— Не знам. Острието не е преминало през костта. Каквото и да е рязало телата е късало тялото при ставите. Никой човек няма силата да направиш това, не и многократно.

— Вероятно не.

— Наистина мислиш че човешко същество може да направи това? — попита той посочвайки леглото.

— Питаш дали човек може да направи това на друг човек— Ако си пътувал по светът за да потвърждаваш случаи на смърт чрез насилие, тогава знаеш на какво точно са способни да правят хората един на друг.

— Не казвам, че човек не би направил това — отвърна той. — Казвам, че не е физически възможно да го направи.

Кимнах.

— Рязането и късането, мисля че би могло да е човек, но съм съгласна за махането на кожата. Ако е било направено от човек, то тогава биха останали някакви следи от инструмента.

— Каза следи от инструмент, не следи от острие. Повечето хора предполагат че е нужно острие, за да махнеш кожата на някого.

— Всичко което е остро може да го направи — казах — въпреки че е по-бавно и обикновено по-мръсно. Това е необикновено чисто.

— Да — каза той кимайки. — Това е добра фраза. Колкото и ужасно да е, все пак е много спретнато направено, като изключим допълнителните части който са премахнати. Това със сигурност не е спретнато, а брутално.

— Почти сякаш имаме двама различни… — продължих да искам да казвам думата убийци, но тези хора все още бяха живи. — извършители — казах накрая.

— Какво имаш предвид?

— Разрязване на тялото с тъп инструмент, който не е достатъчно остър че да мине през костите, след което разкъсването на тялото, голите ръце са повече в стила на дезорганизираните серийни убийци. Внимателното махане на кожата е нещо което организиран сериен убиец би направил. Защо ще се притеснява да махне кожата внимателно от лицето и слабините и после да откъсне части. Или има различни извършители или различни личности.

— Раздвояване на личността? — произнесе го като въпрос.

— Не точно, но не всички серийни убийци са лесни да ги сложиш в една или друга категория. Някой организирани престъпници имат моменти на варварство, което наподобява повече неорганизиран убиец, а някой организирани умове стават по неорганизирани докато убийствата нарастват. Същото обаче не важи за неорганизираните убийци. Няма достатъчно задоволяване от болката за тях, за да имитират организираните методи.

— Така че или е организиран сериен убиец с момент на неорганизираност или… или какво? — Добрият доктор ми говореше много разумно, без вече да е ядосан. Или съм го впечатлила или най-малко не съм го разочаровала. Не все още.

— Може да бъде двойка убийци, организираният убиец да е мозъка на операцията, а неорганизираният да следва. Необикновено е да намериш убийци който да работят в тандем.

— Като Хълмистият Удушвач или по-точно Удушвачи.

Усмихнах се зад маската.

— Имало е много повече случаи, от колкото само този, когато е имало двама убийци. Понякога са двама мъже. Понякога мъж и жена. В този случай мъжът е доминиращата личност. Или така е във всеки случай за който съм чувала, освен един. И в двата случая единият е доминиращ, а другият следва или единият има по-голям контрол над другия. Може да бъде почти пълно доминиране, така че другият човек не е способен да каже не или може да бъде повече като приятелство. Но дори и когато е повече като приятелство единият е главно доминиращ, докато другият следва.

— Сигурна ли сте, че е сериен извършител? — попита той.

— Не.

— Какво имаш предвид.

— Сериен убиец е най-нормалното предложение което мога да дам, но аз съм свръхестествен експерт, доктор Евънс. Рядко ме викат когато отговорника носи човешко лице, независимо колко чудовищно. Някой мисли че това не е било направено от човешка ръка или нямаше да бъда тук.

— Агента от ФБР изглежда много сигурен — каза д-р Евънс.

Погледнах го.

— Да не би току що да изгубих времето и на двама ни— Дали федералният дойде и каза доста от това което току що казах?

— Доста.

— Тогава не се нуждаете от мен.

— ФБР е сигурен че е сериен убиец, човек.

— Понякога федералните могат да са доста сигурни в себе си и веднъж щом се убедят в нещо, не обичат да грешат. Полицаите също могат да бъдат така. Обикновено е лесният отговор когато се стигне до престъпление. Ако съпругът умре, вероятно жената го е направила. Ченгетата не подкрепят усложняването на случая. Те окуражават простотата.

— Защо ти не приемаш простото решение? — попита той.

— Няколко причини. Първо, ако беше сериен какъвто и да е, човек, мисля че полицаите, федералните, все някой щеше да намери улики до сега. Нивото на страха и несигурността между мъжете е твърде висок. Ако имаха улика, за това което се случва, щяха да са по малко паникьосани. Аз нямам работодател, на който да дам рапорт. Никой няма да ме удари през ръцете или да понижи ранга ми ако предположа и сгреша. Работата и доходите ми не зависят от това да радвам никого освен себе си.

— Имаш ли шеф пред когото отговаряш? — попита той.

— Да, но аз не давам редовен писмен рапорт. Той е повече бизнес мениджър, от колкото нещо друго. На него не му пука как си върша работата, докато я върша и не нападам много хора по пътя си. аз вдигам мъртвите за живот, д-р Евънс. Това е специално умение. Ако шефът ми създаде прекалено много ядове, има други две съживителски фирми в тази страна, който биха ме взели на момента. Дори мога да започна на свободна практика.

— Толкова добра ли си? — попита той.

Кимнах.

— Изглежда и това ме освобождава от много бързане и политика с която ченгетата трябва да се справят. Ценното за мен, е да предпазя това, да не се случва на някой друг. Ако изглеждам неразумна или нерешителна по пътя, няма проблем. Въпреки че, вероятно ще има някакъв натиск, докато реша и избера страшилището. Не от шефа ми, но от полицаите и федералните. Да решиш нещо такова може да издигне кариерата на някое ченге. Да сгрешиш и да се провалиш в решаването му, може да сложи край на кариерата ти.

— Но ако ти сгрешиш, няма да пострадаш — каза Евънс.

Погледнах го.

— Ако аз направя грешка, няма да има вреда. Ако всеки продължи да гледа в грешната посока, аз, ченгетата, федералните, всички, тогава това ще продължи да се случва. — Погледнах надолу към мъжа в леглото — Това ще е вредата.

— Защо— Защо ще навреди на теб?

— Защото ние сме добрите типове, а каквото или който и да прави това е лош тип. Доброто се предполага да триумфира над злото, д-р Евънс, или за какво е Рая тогава?

— Ти си християнка?

Кимнах.

— Не мислех че можеш да си християнин и да вдигаш зомбита.

— Изненада — казах.

Той кимна, въпреки че не бях сигурна с какво се съгласява.

— Трябва ли да видиш и останалите тела или това е достатъчно?

— Можеш да го покриеш отново, но да, трябва да видя и другите. Ако не го направя, тогава ще се чудя дали не съм пропуснала нещо.

— Никой не е направил цялата обиколка без да трябва да напусне и това включва мен първият път в който влязох. — Той вървеше към следващото легло докато говореше. Следвах го плътно зад него, не бях щастлива да бъда там, но се чувствах по-добре. Можех да направя това ако се концентрирам над решаването на престъплението и заключа съчувствието си в претъпканата тъмна кутия. В момента съчувствието бе лукс който не можех да си позволя.

Вторият мъж беше почти идентичен на първият освен височината и цвета на очите. Сини очи този път и трябваше да извърна поглед. Ако срещнех очите им, те ставаха хора и аз щях да избягам крещяща.

Третото легло беше различно. Раните на гърдите изглеждаха някак по-различни и когато д-р Евънс вдигна чаршафа над слабините, разбрах че това беше жена. Погледа ми се върна към гърдите й, където нещо бе откъснало гърдите й. Очите й се въртяха диво, устата й се отваряше и затваряше, правейки малки звуци и видях за пръв път че никой от тях не говореше. Езикът беше просто разрушен остатък, който се въртеше като червей в отвора, който беше без устни и без кожа.

Горещината се втурна в мен. стаята заплува. Не можех да дишам. Маската се залепи към отворената ми уста. Обърнах се и тръгнах към вратата. Вървях бавно. Не се затичах, но ако не излезех щях да изгубя малкото съдържание на стомаха си и може би припадна. От двете предпочитах да повърна. Д-р Евънс натисна бутона за отваряне на вратите без дума. Вратата се отвори и аз минах през нея.

Бен, сестрата, се обърна към мен, маската бързо сложена на мястото си от ръката му покрита с ръкавица. Когато доктора затвори вратата зад мен, той остави маската.

— Добре ли си?

Поклатих глава, не се доверявах на гласа си. дръпнах маската от лицето си и все още не можех да си поема достатъчно въздух. Беше прекалено тихо в малката стая. Единственият въздух идваше от вентилационната тръба. Лекото движение на дрехи, когато Бен дойде към мен. Нуждаех се от звук, човешки гласове. Нуждаех се да изляза.

Махнах пластичната качулка от главата си. Косата ми падна около раменете, спусна се около лицето ми. Все още не можех да си поема достатъчно въздух.

— Съжалявам — казах и гласът ми звучеше дистанциран. — Ще се върна — отворих вратата и избягах.