Обсидианова пеперуда

42

Събудих се от миризмата на горящ градински чай. Градински чай за прочистване и очистване от негативното или поне това държеше да ми каже Мариан, моята учителка, когато се оплаках от миризмата. Миризмата на градинския чай винаги ми докарваше главоболие. В Тенеси ли се намирах, при Мариан — Не си спомням да съм отивала там. Отворих си очите, за да видя къде се намирам и открих, че това беше болнична стая. Ако си се будил в достатъчно от тях, разпознаваш признаците.

Лежах там и мигах срещу светлината, щастлива че съм будна. Щастлива да съм жива. Някаква жена дойде и застана до леглото. Усмихваше се. Имаше дълга до раменете черна коса, скосена около строгото— лице. Очите— изглеждаха твърде малки за останалата част от лицето и се бяха втренчили надолу в мен, сякаш знаеше неща, които аз не знаех и те бяха хубави неща или поне важни. Тя носеше нещо дълго и с много дипли, виолетово с намек за червено в десена.

Опитах се да говоря, прочистих си гърлото. Жената взе чаша с вода от малката масичка до леглото, а множеството— огърлици се раздрънкаха когато се наведе. Тя наклони сламката така, че да мога да пия. Една от висулките беше пентаграм.

— Не си сестра — казах. Гласът ми все още звучеше груб. Тя отново ми предложи водата и аз приех. Опитах още веднъж и този път гласът ми звучеше повече като нормалния за мен. — Ти не си сестра.

Тя се усмихна и усмивката превърна обикновеното— лице в нещо прекрасно, точно както горящата в очите— интелигентност я правеше удивителна.

— Какво първоначално те наведе на тази мисъл? — Тя имаше мек, богат акцент, който не можах да определя къде принадлежи; мексикански, испански, но не.

— На първо място си много добре облечена, а на второ — пентаграма. — Опитах се да посоча към колието, но ръката ми беше закачена към система, забита в кожата ми. Беше превързана и си спомних как трупът ме хапеше. Завърших жеста с дясната си ръка, която изглеждаше здрава. Лявата ми ръка изглежда имаше надпис на нея — нарежи тук, хапи тук, прави нещо си там. Размърдах пръстите на лявата си ръка, за да видя дали мога. Можех. Даже не ме и болеше, по-скоро ме стягаше, сякаш кожата имаше нужда да се разтегне малко.

Жената ме гледаше с тези нейни очи

— Аз съм Леонора Евънс. Мисля, че сте срещали съпруга ми.

— Вие сте съпругата на доктор Евънс?

Тя кимна.

— Той спомена, че сте вещица.

Тя кимна отново.

— Пристигнах в болницата в … как казвате вие — точния момент, за теб. — акцентът— се засили, когато каза „как казвате вие”.

— Какво имате предвид — попитах.

Тя седна на стола до леглото и се зачудих колко ли дълго беше седяла там, наблюдавайки ме.

— Те успяха да накарат сърцето ти отново да бие, но не и да задържат живота в тялото ти.

Поклатих глава и усетих зад клепачите си наченките на главоболие.

— Може ли да изнесеш навън кандилото— Градинският чай винаги ми докарва главоболие.

Тя не го оспори, просто стана и отиде до една от тези сгъваеми масички на колелца, които имат в болниците. Имаше кандилница, забодена в един малък мангал, дълга дървена пръчка, малък нож и две запалени свещи. Това беше олтар, нейният олтар или поне преносимата му версия.

— Не ме разбирай погрешно, но защо ти си тук, а сестрата не е?

Тя ми отговори гърбом, докато загасяваше кандилницата.

— Защото, ако съществото, което те нападна се беше опитало да те убие за втори път, сестрата най-вероятно дори нямаше да забележи какво се случва, докато не стане прекалено късно. — Тя дойде и седна отново до леглото.

Аз я зяпнах.

— Мисля, че сестрата би забелязала, че човекояден труп е влязъл в стаята.

Тя се усмихна с една търпелива усмивка, дори снизходителна.

— И двете знаем, че колкото и страховити да са слугите, истинската опасност е в господаря.

Очите ми се разшириха. Не можах да се сдържа. Страхът заблъска в гърлото ми.

— Откъде … знаеш това?

— Докоснах се до силата му когато помогнах да го изгоним от теб. Чух гласа му, усетих присъствието му. Той искаше да умреш, Анита, източваше ти живота.

Преглътнах, пулсът ми беше все още учестен.

— Бих желала сестра сега, моля.

— Страхуваш ли се от мен? — Тя се усмихна, докато го казваше.

Започнах да казвам не, но после…

— Да, но не е нещо лично. Нека да кажем, че след докосването ми до смъртта, не знам на кого мога да се доверя, в магически аспект.

— Да не би да казваш, че те спасих, понеже този господар ми е разрешил да го направя?

— Не знам.

Тя се намръщи за пръв път.

— Имай ми доверие за това, Анита. Не беше лесно да те спася. Трябваше да те обградя със защита и част от нея беше моята собствена сила, моята собствена духовна същност. Ако не бях достатъчно силна, ако имената, които призовах на помощ не бяха достатъчно силни, щях да съм умряла заедно с теб.

Погледнах нагоре към нея и ми се щеше да— повярвам, но …

— Благодаря ти.

Тя въздъхна и си оправи полите с пръсти, отрупани с пръстени.

— Много добре, ще ти доведа познато лице, но после трябва да поговорим. Приятелят ти Тед ми разказа за белезите, които те свързват с вампира и върколака.

Нещо трябва да се е изписало на лицето ми, защото тя допълни:

— Трябваше да знам, за да мога да ти помогна. Бях те спасила, докато той пристигне, но се опитвах да оправя аурата ти и не можех. — Тя прокара ръката си близко над тялото ми и усетих дирята от топлина, която представляваше нейната сила, докосваща се до моята. Тя се поколеба над гърдите ми, над сърцето ми. — Тук има дупка, сякаш част от теб липсва. — Ръцете— продължиха да се плъзгат надолу и се поколебаха над стомаха ми или високо на корема ми, зависи как го гледаш. — Тук има още една дупка. Това са две от чакрите ти, които са важни енергийни центрове за тялото ти. Това са лоши места, на които да не можеш да се защитиш от магически нападения.

Сърцето ми отново беше започнало да бие по-бързо, отколкото трябва.

— Те са затворени. Работих през последните шест месеца над това да ги затворя.

Леонора поклати глава, внимателно отдръпвайки си ръцете от мен.

— Ако добре съм разбрала това, което приятелят ти ми каза за този триумвират от сила от който ти си част, тогава тези пространства са като електрически контакти на стената на твоята аура. Двете създания притежават щепселите, които съвпадат с контактите.

— Те не са същества — поправих я аз.

— Тед ги обрисува в доста неласкателна картина.

Намръщих се. Това звучеше като нещо, което Едуард би направил.

— Тед не харесва факта, че аз съм … интимна с чудовища.

— Тогава те и двамата са ти любовници?

— Не. Имам предвид… — опитах се да измисля кратка версия. — Спях и с двамата, но по различно време. Имам предвид, за известно време … се срещах и с двамата, но не проработи.

— Защо не проработи?

— Навлизахме в сънищата си взаимно. Минаваха ни мисли, които бяха на някой от останалите. Всеки път, когато правехме секс беше по-лошо, сякаш сексът ни обвързваше все повече и повече — спрях да говоря не защото бях свършила, а защото думите не бяха достатъчни. Започнах пак.— Една нощ тримата бяхме заедно и просто си говорехме, опитвахме се да си изясним нещата. Една мисъл изскочи в главата ми, но не беше моя, или по-скоро не мисля, че беше моя, но и не знам на кого беше. — Погледнах към нея, опитвайки се да я накарам да разбере момента на пълен ужас, който бях преживяла тогава.

Тя кимна, сякаш беше разбрала, но следващите— думи показаха, че е пропуснала идеята.

— Това те уплаши.

— Да — отговорих аз, като се постарах да изпълня кратката дума със сарказъм.

— Липсата на контрол— додаде тя.

— Да.

— Липсата на лично уединение.

— Да — отвърнах.

— Защо прие белезите?

— Щяха да умрат, ако не го бях направила. Можехме всички да умрем.

— Значи си го направила, за да спасиш собствения си живот. — Тя седеше там, ръцете— бяха кръстосани на скута, напълно спокойна, докато проверяваше психическите ми рани. Мразя хора, които са в мир със себе си.

— Не, не можех да загубя и двамата. Можех и да преживея загубата на единия, но не и двамата, не и ако можех да ги спася.

— Белезите ви дават напълно достатъчно сила, за да се справите с враговете си.

— Да.

— Ако мисълта да споделиш живота си с двамата е толкова ужасяваща, тогава защо тяхната смърт е толкова плашеща?

Отворих уста, затворих я, после опитах отново.

— Предполагам, защото ги обичах.

— Минало време, обичала си ги, но вече не?

Изведнъж се почувствах уморена.

— Не знам вече. Просто не знам.

— Ако обичаш някого, тогава свободата ти намалява. Ако обичаш някого, тогава се отказваш от част от своя личен живот. Ако обичаш някого, то тогава не си само един човек, а половината от двойката. Ако мислиш или действаш по различен начин, значи да рискуваш да загубиш тази любов.

— Не става въпрос за споделянето на банята или да споря за това от коя страна на леглото ще спя. Те се опитват да споделят ума ми, душата ми.

— Наистина ли вярваш в това последното, за душата ти?

Нагласих се на възглавницата и затворих очи.

— Не знам. Предполагам не, но… — отворих очи. — Благодаря ти, че спаси живота ми. Ако някога мога да си върна услугата, ще го направя, но не ти дължа обяснения относно личния си живот.

— Напълно си права. — Тя изправи рамената си, сякаш я бях отблъснала и изведнъж стана не така натрапчива, изглеждаше повече делова. — Нека да се върнем на аналогията ми с дупките и контактите, и мъжете, които са като съответните щепсели. Това, което ти направи, е като да замазваш над дупките, да им лепнеш лепенка отгоре. Когато господарят те е атакувал, силата му е разкъсала лепенките и е отворила наново дупките. Не можеш да затвориш дупките със собствената си аура. Не мога да си представя колко усилия ти е коствало да им сложиш кръпките. Тед каза че си се обучавала в ритуалите при вещица.

Поклатих глава.

— Тя е повече екстрасенс, отколкото вещица. Не е религия, просто естествени способности.

Леонора кимна.

— Тя одобри ли затварянето на дупките по начина, по който ти си го направила?

— Казах— че искам да се науча да се засланям от тях и тя ми помогна да го направя.

— Тя каза ли ти, че това е временна поправка?

Смръщих— се.

— Не.

— Враждебността ти пламва всеки път, когато засегнем факта, че си дала на тези двама мъже нещо, което реално е като ключ за душата ти. Не можеш да ги блокираш за постоянно и като се опитваш, отслабваш себе си, а вероятно и тях.

— Просто ще трябва да живеем с това — казах.

— Ти почти не успя да оживееш с това.

Сега вече привлече вниманието ми.

— Да не би да казваш, че причината поради която господарят почти не ме уби, е дупката в аурата ми?

— Най-вероятно щеше доста да те нарани и без тях, но мисля, че дупките те направиха неспособна да му се противопоставиш, особено както бяха и прясно отворени. Мисли за тях, като един вид рани, прясно отворени рани и всяка свръхестествена инфекция може да те достигне през тях.

Помислих за това, което ми казваше. Повярвах?.

— Какво мога да направя?

— Дупките са направени така, че само едно нещо може да ги запълни и това са аурите на мъжете, които си обичала. Аурите ви сега трябва да са като пъзел с липсващи парченца и само тримата заедно сте едно цяло.

— Не мога да приема това.

Тя сви рамене.

— Приемаш или не, това си е истината.

— Все още не съм готова да се откажа от борбата. Все пак ти благодаря.

Тя се изправи смръщена.

— Направи както желаеш, но запомни, че ако се изправиш срещу други свръхестествени сили, ти няма да можеш да се защитаваш от тях.

— Така съм от година. Мисля, че мога да се справя.

— Толкова ли си самонадеяна или просто си решена да не говориш повече за това? — Тя погледна надолу сякаш очакваше отговор. Дадох и единствения, който имах.

— Не искам да говоря повече за това.

Тя кимна.

— Тогава ще доведа твоя приятел и съм сигурна, че докторът ще пожелае да говори с теб. — Тя се обърна и излезе.

Стаята беше много тиха, с онази тишина, от която болниците преливат. Погледнах към импровизирания олтар и се зачудих какво ли е трябвало да направи, за да ме спаси. Естествено, за това имах само дадената от нея дума. В момента, в който си го помислих, съжалих. Защо бях толкова недоверчива спрямо нея— Защото беше вещица, по начина, по който Маркс ме мразеше защото съм некромант— Или просто беше заради това, че не харесвах истината, която ми казваше— Че не мога да се заслонявам от магически създания, докато дупките в моята „аура” не бъдат запълнени. Беше ми отнело повечето от шестте месеца да ги запълня. Шест месеца къртовски труд, а сега пак са отворени. Мамка му.

Но ако са отворени, защо не усещах Жан-Клод и Ричард— Ако белезите бяха незащитени отново, тогава защо нямаше изблици на близост— Трябваше да се обадя на учителката ми Мариан. Разчитах на нея да ми каже истината. Тя ме беше предупредила, че ако само блокирам белезите, това ще е временно. Но ми помогна да го направя, понеже почувства, че имам нужда от малко време да се приспособя, да го приема. Не бях сигурна, че имам още шест месеца за медитация и молитви, визуализация и целомъдрие в мен. Всичко това ми беше отнело сили и енергия. И на мен и на нея.

Разбира се, Мариан ме беше научила и на други неща, и едно от тях беше как да се проверявам сама. Можех да прокарам ръка по собствената си аура и да проверя дали дупките са там. Бедата беше в това, че ми трябваше лявата ръка, а тя беше овързана с бинтове, завързана за банка с тръбичка в нея.

Сега когато бях сама и не ми вадеха душата с трудни въпроси, започнах да усещам тялото си. Болеше. Всеки път, когато си помръднех гърба и изпитвах болка. Една част беше тъпата болка от синините, но имаше и две места, където бяха острите ухапвания от гадините, и които бяха кървели. Опитах се да си спомня как съм могла да си нарежа гърба. Стъклата от прозореца, през който трупа ни беше изблъскал заднишком, трябваше да са те.

Лицето ме болеше от челюстта до челото. Спомних си, че трупът ме беше ударил с опакото на ръката. Щеше да е едва ли не обикновено, ако почти не ме беше пратил в безсъзнание. Иска ми се поне веднъж да срещна вид ходещ труп, който не е по-силен от обикновен човек.

Повдигнах широкото деколте на болничната ми нощница и открих малки кръгли лепенки прикрепени към гърдите ми. Погледнах към монитора отстрани на леглото, който показваше пулса ми, и който отчиташе с убедителен звук, че сърцето ми още биеше. Внезапно си спомних момента, в който сърцето ми беше спряло, когато господарят беше пожелал да спре. Изведнъж ми стана студено и не беше от работещият усърдно климатик. Бях почти на ръба на смъртта вчера… днес— Не знаех кой ден беше. Само слънчевата светлина, напираща срещу спуснатите щори, ми показваше, че е ден, а не нощ.

Имах червени петна по кожата на горната част на тялото си като лоши слънчеви изгаряния. Внимателно докоснах едното. Болеше. Как, по дяволите, съм си докарала изгаряния— Повдигнах още нощницата си, докато не стана като палатка, и можех да виждам по-надолу линията на тялото си, поне до средата на бедрата, където завивките натежаваха и скриваха гледката. Имаше превръзка точно под гръдния ми кош. Спомних си как устата на съществото се отваря над кожата ми, докато ме подкрепяше, внимателно. Момента когато впи зъби … Изтласках спомена. По-късно, много по-късно. Проверих лявото си рамо, но следите от ухапването вече бяха хванали коричка.

Хванали коричка. Колко време съм била в безсъзнание?

Някакъв мъж влезе в стаята. Изглеждаше ми познат, но знаех, че не го познавам. Беше висок, с руса коса и очила в сребърни рамки.

— Аз съм д-р Кънингам и много се радвам да ви видя будна.

— Аз също — отговорих му.

Той се усмихна и започна да ме проверява. Използва фенерче, накара ме да следвам с поглед светлината, пръста му и продължи да се взира в очите ми толкова дълго, че започнах да се притеснявам.

— Имам ли сътресение?

— Не — отвърна ми. — Защо— Главата ли ви боли?

— Малко, но мисля, че е от кандилницата с градинския чай.

Той изглеждаше засрамен.

— Съжалявам за това, г-це Блейк, но тя мислеше, че всичко това е много важно и честно казано въобще не знам защо за малко не умряхте, или защо не продължихте да умирате, оставих я да прави каквото намери за добре.

— Мислех, че сърцето ми е спряло — отвърнах.

Той пъхна стетоскопа в ушите си и го допря към гърдите ми.

— Технически, да. — Замълча, слушайки сърцето ми. Поиска да вдишам дълбоко няколко пъти, после нанесе някакви бележки в картона, който се намираше накрая на леглото ми. — Да, сърцето ви спря, но не знам защо. Нито едно от нараняванията ви не беше толкова сериозно, или всъщност, от този вид наранявания. — Той поклати глава и се върна, за да застане до мен.

— Как съм получила изгарянията на гърдите си?

— Използвахме дефибрилатор, за да стартираме сърцето ви. Той може да нанесе леки изгаряния.

— От колко време съм тук?

— Два дни. Това е третият ви ден при нас.

Поех дълбоко дъх и се опитах да не се паникьосвам. Загубила съм два дни.

— Имало ли е нови убийства?

Усмивката увехна на лицето му, като остави очите му по-сериозни, отколкото бяха преди това.

— Имате предвид убийствата с осакатяване?

Кимнах.

— Не, няма нови тела.

Изпуснах дъха си.

— Добре.

Той се смръщи.

— Безе повече въпроси относно здравето ви— Само за убийствата?

— Вие казахте, че не знаете защо почти съм умряла, или защо не съм продължила да умирам. Предполагам, че Леонора Евънс ме е спасила.

Той изглежда се чувстваше още по-неудобно.

— Знам само, че веднага щом разрешихме да положи ръцете си върху вас, кръвното ви започна пак да се покачва, а пулсът ви се стабилизира. — Той поклати глава. — Просто не знам какво се случи и ако знаехте колко е трудно за един доктор, който и да било доктор, да признае невежеството си, щяхте да оцените по-добре това, че го казвам.

Усмихнах се.

— Всъщност, била съм в болница и преди. Оценявам това, че ми казвате истината и не се опитвате да си приписвате заслуги за чудодейното ми възстановяване.

— „Чудодейно” е подходяща дума за това. — Той докосна един тънък белег от нож на дясната ми предмишница. — Имате добра колекция от бойни белези, г-це Блейк. Предполагам, че сте видели доста болници.

— Да — отвърнах.

Той поклати глава.

— На колко сте, двадесет и две, двадесет и три?

— Двадесет и шест — казах аз.

— Изглеждате по-млада.

— Защото съм нисичка.

— Не — каза той — не е заради това. Но все пак да имате тези белези на двадесет и шест не е добър знак, г-це Блейк. Изкарах специализацията си в много лоша част на много голям град. Имахме много членове на банди. Ако доживееха до двадесет и шест, телата им изглеждаха като вашето. Белези от нож… — той се наведе над леглото и повдигна ръкава на нощницата ми, достатъчно, за да докосне излекуваната ми рана от куршум на предмишницата ми — … белези от куршуми. Дори имахме превръщаческа банда, така че съм виждал и белези от нокти и ухапвания.

— Трябва да сте били в Ню Йорк — казах аз.

Той примигна.

— Откъде знаете?

— Незаконно е да се предава ликантропията на непълнолетни, дори с тяхно съгласие, така че на водачите им беше наложено смъртно наказание. Изпратиха специални части, заедно с полицията в Ню Йорк, за да ги убият.

Той кимна.

— Напуснах града точно преди това. Лекувал съм доста от тези деца. — Погледът му се беше отнесъл в спомените. — Две от тях се превърнаха по време на лечението. Не можеха повече да ги оставят в болницата след това. Ако си от техния вид, ще те оставят да умреш.

— Повечето от тях най-вероятно са оцелели така или иначе, д-р Кънингам. Ако първоначалната рана не ги убие незабавно, най-вероятно няма да умрат.

— Опитвате се да ме успокоите ли? — попита той.

— Може би.

Той погледна надолу към мен.

— Тогава ще ви кажа това, което казах и на тях. Напуснете. Напусете тази работа или няма да доживеете до четиридесет.

— Всъщност, се чудех дали ще доживея до тридесет — казах.

— Това шега ли е?

— Така мисля.

— Знаете ли старата поговорка — добре че е майтапа, за да си кажем истината?

— Не мога да кажа, че съм я чувала.

— Само се чуйте, г-це Блейк. Вземете го присърце и си намерете да правите нещо по-безопасно.

— Ако бях ченге, нямаше да го казвате.

— Никога не съм лекувал полицай, който да е имал толкова много белези. Най-близкото подобно нещо беше морски пехотинец.

— Казахте ли му да напусне работа?

— Войната беше свършила, г-це Блейк. Обикновената военна работа не е толкова опасна.

Той ме погледна напълно сериозно. Отвърнах на погледа му с нищо неизразяваща физиономия, не му издавах каквото и да било. Той въздъхна.

— Вие ще направите това, което искате и не ми влиза в работата така или иначе. — Обърна се и се запъти към вратата. Извиках го.

— Наистина оценявам загрижеността ви, докторе. Честно.

Той кимна, с двете ръце беше хванал стетоскопа като кърпа.

— Оценявате загрижеността, но няма да послушате съвета ми.

— Всъщност, ако оживея след този случай, възнамерявам да си дам малко отпуска. Не е заради бройката на нараняванията, докторе. Ерозията на нравствените принципи е това, което започва да ме притеснява.

Той подръпна стетоскопа.

— Да не ми казвате, че ако си мисля, че вие изглеждате зле, трябва да видя другия?

Втренчих се надолу, донякъде го разбирах напълно.

— Екзекутирам хора, д-р Кънингам. Няма тела, които да гледате.

— Да нямате предвид, че екзекутирате вампири? — попита ме.

— Едно време точно това щях да имам предвид.

За още един дълъг момент се гледахме един друг, после той каза:

— Казвате, че убивате хора?

— Не, казвам, че няма толкова голяма разлика между вампири и хора, както преди си казвах.

— Морална дилема.

— Да — отвърнах.

— Не ви завиждам за проблема, г-це Блейк, но се опитайте да стоите извън огневата линия, докато не намерите отговора му.

— Винаги се опитвам и успявам да стоя извън огневата линия, докторе.

— Опитвайте по-силно — каза ми той и излезе.