Обсидианова пеперуда

34

Лицето на мъжа гледаше в мен с широки, стъклени, невиждащи очи. Главата му все още беше прикрепена към гръбначния стълб, но гърдите бяха разделени отворени, все едно, че две огромни ръце са бръкнали в гръдния кош и са дърпали. Сърцето липсваше. Белите дробове бяха пробити, вероятно, когато гръдният кош е поддал. Стомахът беше пробит, разнасяйки кисел мирис в малката стая. Черният дроб и червата лежаха в мокра купчина от едната страна на тялото, както че всичко се е изсипало по едно и също време. Долната част на вътрешностите все още бяха навити в долната част на тялото. Само по миризмата, бях почти сигурна, че червата не бяха пробити.

Седнах назад, на токчетата, до тялото. Кръв беше изпръскала долната половината от лицето на човека, капки от нея разпръснати в останалата част от лицето му и в прошарената му коса. Насилие, много насилие, и много бързо. Вгледах се в неговите невиждащи очите и не чувствах нищо. Отново бях вцепенена и не се оплаквах. Мислех, че ако бях видела само това тяло, тогава ще съм ужасена, но останките в трапезарията бяха ме изцедили за деня. Това беше ужасно, но имаше по-лоши неща, и тези неща бяха в съседната стая.

Но не тялото беше това, което беше интересно. Беше стаята. Имаше кръг от сол около тялото. Книга лежеше в кръга обхваната така гъсто с кръв, че не можеше да се прочете страниците на която беше отворена. Бяха направили всички снимки и клипове, които щяха да правят в тази стая, така че използвах взети назаем ръкавици за да вдигна книгата. Беше подвързана с релефна кожа, но нямаше заглавие. Средната част на книгата беше напоена с толкова много кръв, че страниците бяха прилепнали една към друга. Не се и опитвах да ги разделя. Полицията и федералните имаха техници за деликатната работа. Внимавах да не затваря книгата и да загубя мястото където човека вероятно е четял. Доколкото знаех книгата е била на бюрото, което мъжът избутал срещу вратата и тя просто е паднала на пода, отваряйки се сама. Но да мисля това, означаваше, че нямахме улика, така че ние всички се преструвахме, че човекът съзнателно е отворил книгата. В средата на преследването от едно чудовище, което току-що е накълцало жена му, той е отишъл за тази книга, отворил я е и започнал да чете. Защо?

Книгата беше написана на ръка и прочетох достатъчно, за да знам, че това е книга на сенките. Това беше книга за заклинания, като на практикуваща вещица. Някой който следваше по-стара или по-ортодоксална традиция от нео-езическите движения, Гардиан или Александрийската, може би. Въпреки, че отново не можех да бъда сигурна. Имах един семестър в колежа по сравнително магьосничество, но съм сигурна, че го наричаха сравнително уика. От практикуващите уика, които познавам лично, нито един не практикува нещо толкова традиционно.

Сложих книгата внимателно там, къде я бях открила и се изправих. В полиците за книги срещу близката стена бяха пълни с книги за психични изследвания, свръхестествени, митология, фолклор, и Уика. Имах някои от същите книги у дома, така че само книгите не са голямо доказателство. Но връзката беше олтара.

Беше един старинен дървен сандък с копринена покривка отгоре. Имаше сребърни свещници с частично изгорени свещи в тях. Свещите имаха руни издълбани в тях. С изключение на факта, че бяха руни, не можех да ги разчета.

Имаше кръгло огледало, без рамка стоящо плоско между свещите. Имаше малка купа с изсушени билки на една страна, по-голям съд с вода, и малка гравирана кутия затворена здраво.

— Това ли е, което си мисля? — Брадли попита.

— Олтар. Бил е практикуващ. Мисля, че книгата е книга на сенките, неговата книга за заклинания при липсата на по-добър термин.

— Какво се е случило тук?

— Има сол на пода на трапезарията.

— Това не е нещо необичайно. — заяви Брадли.

— Не, но кръга от сол е. Мисля, че той е бил някъде навътре в къщата, чул е жена си да крещи или е чул чудовището. Нещо го е алармирало. Той не е дошъл тичайки с пистолет, Брадли,тичал е с шепа пълна със сол. Може би той е имал нещо друго в ръцете си или върху него, някои чар или амулет. Аз не го виждам, но това не означава, че не е тук.

— Искаш да кажеш, той е хвърлил сол по това нещо?

— Да.

— Защо, за Бога?

— Солта и пламъкът са два от най- старите пречистващи средства. Използвам сол, за да обвържа зомбито обратно в гроба му. Можете да го хвърлите върху феи, fetches, цял на отбор от същества, и ще ги накара да се поколебаят, може би.

— И той е хвърлил сол и може би някои чар срещу създанието, тогава какво?

— Мисля, че затова чудовището е спряло, и затова покривката пълна с трофеи е все още на масата.

— Защо чудовището не се е върнало да вземе трофеите, след като е убил мъжа?

— Не знам. Може би е завършил заклинанието преди да умре. Може би той го е извлякъл от къщата. Бих искала да дойде истинска Уика тук, за да огледа мястото.

— Уика, искаш да кажеш вещица.

— Да, но повечето от тях предпочитат термина Уика.

— Политически коректно. — заяви Брадли.

Аз кимнах.

— Да.

— Какво може истински Уика да ни каже, което ти не можеш?

— Може да знае какво заклинание е използвал. Ако магията е изкарало нещото от къщата, може би ще сме в състояние да използваме версия на едно и също заклинание да го уловим или дори да го унищожим. Нещо което този мъж е направил е изгонило съществото от тази къща, преди то да е било готово да си отиде. Той го е принудил да оставят след себе си чантата с лакомства и да си тръгне без да изкорми тялото му. Това е първата слабост която сме виждали в това нещо.

— Франклин няма да хареса докарването на вещица. Нито местните. Ако наложа на всички докарването на уика, и това не проработи или тя говори с медиите, следващия път, когато ме видиш, няма да бъда агент на ФБР.

— Не трябва ли да се опиташ от всичко,да решиш това престъпление— Не е ли това работата ти?

— ФБР не използва вещици, Анита.

Аз поклатих глава.

— Как, по дяволите, ме вкара тогава?

— Форестър вече те беше въвел в случая. Всичко, което трябваше да направя, беше да се изправя срещу Маркс.

— И Франклин. — казах аз.

Той кимна с глава.

— Аз съм с по- висок чин от Франклин.

— Тогава защо той е толкова ядосан?

— Изглежда, че му е естествен талант.

— Не искам да те уволнят, Брадли. — Отидох при преобърнатото бюро и започнах да отварям чекмеджетата. Имаше шкаф за пистолет в хола. Повечето хора, които имат шкаф, пълен с оръжия държат един за лична защита.

— Какво търсиш? — попита той.

Отворих по-голямото, най-долното чекмедже, и беше там.

— Ела тук, Брадли.

Той дойде да надникне в чекмеджето. Пистолетът беше 9 мм Смит и Уесън.

Той лежеше на страната на чекмеджето, където беше паднал, когато бюрото се е преобърнало. Брадли се загледа надолу към пистолета.

— Може би не е зареден. Може би амунициите са заключени в хола.

— Мога ли да го пипна?

Той кимна с глава.

Повдигнах го и само от теглото бях сигурна, че е зареден, но не беше пистолет съм който съм запозната, така че извадих пълнителя и го показах на Брадли.

— Пълен. — каза той с мек глас.

— Пълен. — Плъзнах пълнителя обратно в пистолета, удряйки го рязко с дланта на ръката ми, за да щракне. — Той е имал зареден 9 mm в бюрото си, но той е грабнал сол и книгата на сенките. Той не е губил време да вземе пистолета. Или е знаел какво е това нещо, или е усетил нещо и е знаел, че пистолета няма да свърши работа, както и че магията ще. — вдигнах пистолета, така че Брадли го погледна, с дуло насочено към тавана. — Заклинанието е проработило, Брадли, трябва да знаем какво е и единственият начин да го разберем е да докараш вещица тук.

— Не можеш ли да вземеш книгата и да и покажеш снимки?

— Какво, ако позицията на книгата е важна— Какво, ако има улики за магията в кръга— Аз не практикувам този вид ритуална магия, Брадли. От всичко, което знам, е че ако викнете някой тук, те могат да бъдат в състояние да усетят нещо, което аз не мога. Наистина ли поемеш риска, да покажеш снимки вместо това тук?

— Молиш ме да рискувам кариерата си.

— Моля те да рискуваш кариерата си — , казах аз, — но също те моля да не рискуваш повече невинни животи. Наистина ли искаш да видиш това направено на друга двойка, друго семейство?

— Как може да си толкова сигурна, че това е ключът?

— Аз не съм сигурна, но това е най-близкото нещо, което съм виждала до разбиването на този случей, Не бих искала да го загубя, заради паника за кариера.

— Това не е точно така, Анита. Ако използваме нещо по-екзотично от медиум и не успеем, провала ще е епичен.

Сложих пистолета в ръката му. Той се загледа в него.

— Вярвам, че ще направиш правилното нещо, Брадли. Ето защо си един от добрите момчета.

Той поклати глава.

— А аз си мислех, че изнудвах Маркс да те върне в случая.

— Ти знаеше, че съм трън в задника, когато воюва за мен да се върна в случая. Това е един от многобройните ми чарове.

Това ми спечели слаба усмивка. Той все още държеше пистолета плоско в ръката си. Пръстите му се стегнаха около него.

— Знаеш ли някоя вещица в района?

Аз се ухилих към него.

— Не, но се обзалагам, че Тед знае. — Аз поклатих глава. — Никога не съм прегръщала агент на ФБР, но съм изкушена.

Това го накара да се усмихне, но очите му останаха предпазливи, нещастни. Исках много от него. Докоснах ръката му.

— Нямаше да те моля да доведеш вещица, ако не мислех, че това е най-добрият ни шанс. Нема да помоля само по прищявка.

Той ме погледна дълго.

— Знам. Ти си един от най-малко капризните хора, които съм срещал.

— Бих казала, че трябва да ме видиш, когато не съм до врата нагазила в тела, но няма голямо значение. Не съм по-спокойна от това.

— Проверих случаите, в които си помогнала на полицията в Сейнт Луис, Анита. Ужасни неща. На колко години си в момента?

Аз се намръщих на въпроса и тогава отговорих.

— Двадесет и шест.

— От колко време помагаш на полицията?

— Около четири години.

— Бюрото върти ключовите си агенти е от глупостите със серийни убийци на всеки две години. Независимо дали те искат прехвърляне или не. Тогава след прекъсване, могат да се върнат обратно.

— Мислиш, че имам нужда от почивка?

— Всеки човек изгаря в крайна сметка, Анита, дори и ти.

— Всъщност, аз мисля за почивка, когато се прибера у дома.

Той кимна с глава.

— Това е добре.

Погледнах към него.

— Изглеждам ли сякаш имам нужда от почивка?

— Виждал съм го преди в очите на другите агенти.

— Виждал си какво? — Попитах.

— Все едно очите ви са чаша, и всеки ужас който виждате, добавя капка.

Очите ти са пълни с нещата, които си видяла, нещата, които си правила. Махай се докато все още има място за неща, които не кървят.

— Това е дяволски поетично за агент на ФБР.

— Един приятел остана, докато не получи инфаркт.

— Мисля, че съм малко млада за това. — казах аз.

— Друг приятел лапна пистолета си.

Гледахме се един друг.

— Аз не съм самоубийствен тип.

— Не искам също да те видя в затвора.

Очите ми се разшириха.

— Уау. Не знам за какво говориш.

— Държавният Департамент на САЩ потвърди, че Ото Джефрис е пенсиониран правителствен работник, но нямат достъп до останалата част от досието му в настоящия момент. Имам един приятел в Държавния департамент с второ ниво на секретност. Той не получи достъп до досието на Ото Джефрис. Той е тотално заличен, което означава, че той е призрак от някакъв вид. Не искаш да се замесиш с призрак, Анита. Ако се опитат да те вербуват, кажи не. Не се опитвай да разбереш кой е Ото наистина, или какво е направил. Не си ври носа или ще се озовеш в дупка някъде. Просто работи с него, остави го на мира, и продължи напред.

— Звучиш сякаш говориш от личен опит. — казах аз.

Той поклати глава.

— Няма да говоря за това.

— Ти го повдигна. — казах аз.

— Казах ти достатъчно, за да привлека вниманието ти, надявам се. Само ми се довери по този въпрос. Мамка му, стой далеч от тези хора.

Аз кимнах.

— Всичко е наред, Брадли. Не харесвам… Ото. И той мрази жените, така че не се притеснявай. Не мисля, че ще му хрумне да се опита да ме вербува.

— Добре. — Той постави пистолета обратно в чекмеджето на бюрото и го затвори.

— Освен това, — казах: — Какво иска от мен свръх секретен отдел?

Той ме погледна, и това беше поглед, който не бях свикнала да получавам. Погледа казваше, че съм наивна.

— Анита, можеш да възкресяваш мъртвите.

— Е, и?

— Мога да се сетя за половин дузина приложения за този талант.

— Като какво?

— Затворник умира при разпит. Няма значение. Вдигнете го отново. Световен лидер е убит. Имаме нужда от няколко дни, за да подготвим нашите войници, вдигаш лидера за няколко дни. Дава ни време, да контролираме паниката, или да спрем революция.

— Зомбита не са живи, Брадли. Не могат да минат за лидер на страна.

— От разстояние, за два или три дни, дори не се опитвай да кажеш, че не можеш да го направиш.

— Аз няма да го направя. — казах аз.

— Дори ако това означава, че стотици човешки живота могат да бъдат спасени, или стотици американци биха могли да бъдат евакуирани в безопасност.

Погледнах го.

— Аз… не знам.

— Няма значение колко добра причината изглежда в началото, Анита, в крайна сметка няма да бъде. В крайна сметка, когато си толкова навътре, няма да можеш да видиш дневна светлина, те ще поискат неща от теб, които няма да искаш да направиш.

Прегръщах себе си отново, които ме подразни. Никой не беше се приближил до мен да направя нещо на международно ниво. Олаф мислеше, че съм добра само за едно нещо и това не включваше подпомагане на правителството. Но това ме накара да се почудя как Едуард го беше срещнал. Едуард беше призрачен, но беше ли призрак?

Погледнах към толкова сериозното лице на Брадли.

— Ще бъда внимателна. — След това имах мисъл. — Дали някой те е питал за мен?

— Аз си мислех да ти предложа работа при нас. — Вдигнах вежди към него.

Той се засмя.

— Да, след като прегледах досието ти, реших, че си твърде независима, прекалено дива. Реших, че няма да вирееш в бюрократични условия.

— Правилно си схванал, но съм поласкана, че си сетил за мен.

Лицето му стана пак сериозно, и имаше линии на лицето му, които не бях виждала преди. Те го караха да изглежда над четирдесет. През повечето време той не го правеше.

— Досието ти е маркирано, Анита. Движи се по линията нагоре. Не знам за къде или кой е попитал за него, но има и правителствена работа там, за независими и диви, ако те са с достатъчно специализирали умения.

Аз отворих устата си, затворих я, и накрая казах:

— Бих казала, че се шегуваш, но ти не се, нали?

Той поклати глава.

— Бих искал да се шегувам.

Едуард беше казал, че не би довел Олаф ако е знаел, че аз ще идвам. Той направи това да звучи сякаш Олаф е бил поканен, не доброволно, но щях да питам Едуард. Да се уверя.

— Благодаря, че ми каза, Брадли. Не знам много за тези неща, но знам, че си поел риск да ми кажеш всичко това.

— Трябваше да ти кажа, Анита. Разбираш ли, че бях аз, който извади досието ти в началото. Аз бях този, който натискаше да те поканим. Аз те докарах до нечие внимание. За това аз искрено съжалявам.

— Всичко е наред, Брадли. Не си знаел.

Той разклати глава леко, а изражението на лицето му беше горчиво.

— Но аз трябваше да знам.

Не знаех какво да кажа на това. Оказа се, че не трябваше да казвам нищо, Брадли излезе от стаята. Чаках секунда или две, а след това го последвах. Но не можех да се отърся от безпокойството. Той искаше да ме изплаши, и успя. Всичко беше, че Биг Брадър гледа и параноя. Той вече ме накара да се зачудя дали Олаф се е самопоканил, или дори дали Едуард не е бил помолен да ме вербува. Не би ме изненадало, че Едуард работи за правителството, не и много. Той взима пари от всеки.

Щях да изглеждам глупаво, ако не бях видяла изражението на лицето на Брадли. Ако той не ми беше казал за моето досие. Той каза досие, сякаш всички имат досие. Може би имаха. Но някой е поискал досието ми. Имаше пълен опис на живота ми, престъпления, всички отпечатани в чист ред, пресичащи едно сенчесто бюро след друго, докато не пристигнат, къде— Или може би въпросът беше кой?

Блейк, Анита Блейк. Той дори звучи смешно. Разбира се, федералното правителството никога не е било известно със своето чувство за хумор.