Обсидианова пеперуда

19

В трапезарията имаше още тъмно сияние, още бели стени. Ако столовете са някаква улика, то масата би трябвала да е черна със сребърно. Но масата беше скрита под покривка, която изглеждаше като друг Navajo пръстен… въпреки че този беше цветен, тъмни червени райета преминаваха през бяло и черно. Имаше дори черен метален свещник с червени свещи по средата на масата. Беше приятно да видя някакъв цвят, който не е добавен от Дона. Ще ми отнеме години да откажа Жан Клод от неговия навик с черно — бяла декорация. Тъй като бях просто приятел на Едуард и нищо повече, не беше моя работа как той декорира.

Имаше огнище, почти идентично с това в хола, с изключение на парчетата черно дърво, което бе поставено на бялата мазилка. Бих го нарекла рамка за камина, но не беше точно това. Истинските рамки са декорирани с повече червени свещи с различна форма и големина, някой стоят във оригиналните си поставки, някой в метални свещници. Нямаше прозорци в стаята, просто врата водеща към другата страна. Стените бяха напълно бели и напълно празни. Някак си липсата на украса караше стаята да изглежда по клаустрофобична, отколкото по-малко.

Мъж се появи на далечната врата. Той трябваше да се наведе, за да не си удари главата в горната част на рамката на вратата. Той беше по-висок от Долф, който беше 2 метра, което означаваше, че е най-високият мъж, който някога съм срещала. Единствените косми по главата му бяха гъсти черни вежди и сянка от брада по брадата и бузите му. Носеше широко долнище от мъжка пижама. Беше черно и изглеждаше като сатен. Беше по чехли, от този вид, които нямат токове и винаги изглеждат опасни. Олаф, кой друг можеше да е, се движеше по чехли сякаш бяха част от собствената му кожа. Веднъж щом мина през вратата, се движеше като добре смазана машина, мускулите работеха под бледата му кожа. Той беше изцяло твърд, сухожилия и мускули. Вървеше около масата към нас, а аз се преместих преди да помисля, оставяйки масата между нас.

Той спря да се движи. Аз също спрях. Гледахме се един друг през масата. Бернардо беше накрая на масата, най-близо до вратата, гледаше ни. Изглеждаше притеснен. Вероятно се чудеше дали трябва да дойде да ме спасява, ако се нуждаех от това. Или може би престо не му харесваше напрежението във въздуха. Знам, че на мен не ми харесваше.

Ако не се бях отдръпнала, когато той влезе щеше ли напрежението да е по-ниско— Може би. Но отдавна се научих да се доверявам на предчувствията си, а предчувствието ми казваше да стоя далеч от обхвата му. Но се опитах да съм мила.

— Ти трябва да си Олаф. Не хванах последно име. Аз съм Анита Блейк.

Очите му бяха кафяви и надълбоко в костните си гнезда, сякаш дори през деня очите му биха били в сянка. Той просто ме погледна. Сякаш не съм проговорила. Опитах отново. Поне съм упорита.

— Здравей, земята вика Олаф. — гледах лицето му, а той дори не мигаше, не призна думите ми по някакъв начин. Ако не ме гледаше щях да кажа, че ме игнорира.

Погледнах към Бернардо, но оставих погледа си на големия мъж от другата страна на масата.

— Какво има Бернардо— Той говори, нали?

Бернардо кимна.

— Той говори.

Върнах цялото си внимание на Олаф.

— Просто няма да говориш с мен, това ли е?

Той просто ме гледаше.

— Мислиш, че това, че няма да чуя сладкия звук на гласа ти е някакъв вид наказание— Повечето мъже са такива бъбривци. Тишината е приятна промяна.

— Благодаря че си толкова деликатен, Олаф, бей-би. — направих последната дума на две отделни срички.

— Не съм твоето бейби. — гласът му беше дълбок, съвпадаше си с широките гърди.

— То говори. Бъди спокойно сърце мое.

Олаф се намръщи.

— Не съм съгласен да се намесваш в този лов. Не се нуждаем от помощта на жена, никоя жена.

— Е, Олаф, скъпи, нуждаеш се от нечия помощ, защото вие тримата не сте намерили никакво решение за тези престъпления.

Цвят се изкачи по врата и лицето му.

— Не ми викай така.

— Как— Скъпи?

Той кимна.

— Предпочиташ любими, зайченце, сладкишче?

Цвета от розов стана червен и ставаше по-тъмен.

— Не използвай гальовни думи за мен. Аз не съм ничий любим.

Щях да направя друга саркастична забележка, но това ме спря и се сетих за нещо по-добро.

— Колко тъжно.

— За какво говориш?

— Колко тъжно, че не си ничий любим.

Цветът, който изчезваше от лицето му, стана още по-тъмен, почти сякаш се изчервяваше.

— Да не ме съжаляваш? — гласът му се повиши леко, не викане, но като ръмженето на куче точно преди да захапе. И колкото по емоционален ставаше, толкова по забележим стана акцентът му.

— Всеки трябва да е нечий любим — казах, но гласът ми беше мек. Не бях ядосана. Дразнех го, а не трябваше. извинението ми е, че цялото това говорене за изнасилване ме беше изплашило от него, а аз не харесвах това. Така че направих нещо, което всъщност беше много мъжко. Дърпах каишката на звяра, за да се почувствам по-смела. Глупаво. В момента, в който разбрах, че го правя, се опитах да спра.

— Аз не съм ничий глупак, а това означава, че не съм ничий любим. — Каза той внимателно, всяка дума изговорена с акцент достатъчно плътен, че да ходиш върху него. Той започна да се движи бавно около масата, мускулите стегнати като някоя голяма хищна котка. Дръпнах леко якето си от лявата страна, показвах пистолета. Той спря да се движи напред, но изражението на лицето му беше бясно.

— Нека започнем отначало, Олаф — казах. — Едуард и Бернардо ми казаха какъв голям страшен тип си и това ме изнерви, което ме направи защитнически настроена. Когато съм защитнически настроена обикновено съм трън в задника. Съжалявам за това. Нека да си представим, че не съм се правила на умен задник и ти не си толкова голям и страшен, и да започнем от начало.

Той застина неподвижен. Това бе единствената дума, която имах за това. Трептящото напрежение в мускулите му изчезна като вода изливаща се надолу по склон. Но не беше изчезнала, просто е отишла някъде. Имах бегъл поглед в Олаф. Той действаше в голяма тъмна яма от гняв. Това че беше, най-вече, насочена към жени, беше случайно. Гневът се нуждае от цел или той ще се превърне в един от онези хора, които влизат с колите си през остъклените стени на ресторантите и започват да стрелят по непознати.

— Едуард изискваше много да си тук, но нищо, което кажеш не ще ме накара да те харесвам. — Думите му се бяха освободили от акцента, сякаш си връщаше контрола над нрава си.

Кимнах.

— Ти от Хамбург ли си?

Той кимна и моментното учудване беше заменено от враждебност.

— Какво?

— От Хамбург ли си?

Изглежда се замисли за секунда, две, тогава кимна леко.

— Мисля, че разпознах акцента.

Враждебността се върна с пълна сила.

— Ти да не си експерт по акцентите? — успя да звучи саркастично.

— Не. Чичо ми Ото беше от Хамбург.

Той примигна отново и враждебността намаля малко.

— Ти не си германка. — Звучеше много сигурен.

— Семейството на баща ми е от Баден — Баден в покрайнините на Черната гора, но чичо Ото беше от Хамбург.

— Ти каза, че само чичо ти има акцент.

— По времето по което се появих, по-голямата част от семейството, с изключение на баба ми, са били в тази страна достатъчно дълго, че акцентът им да изчезне, но чичо Ото никога не загуби своя.

— Той е мъртъв сега. — Олаф го направи наполовина въпрос, наполовина изявление.

Кимнах.

— Как почина?

— Баба ми Блейк казваше, че леля Гертруд му е досадила до смърт.

Устните му потрепнаха.

— Жените са тирани, ако мъжът им позволи. — Гласът му беше съвсем малко по-лек сега.

— Това е истина и за мъжете и за жените. Ако единият партньор е слаб, другият се измества напред и поема управлението.

— Природата мрази празнотата — каза Бернардо.

Погледнахме го, не знам какво беше изражението на лицата ни, но Бернардо вдигна ръце и каза:

— Съжалявам, че се намесих.

Олаф и аз се върнахме към това да се гледаме един друг. Сега беше достатъчно близо, че можеше и да не успея да извадя Браунинга навреме. Но, ако се дръпна сега, цялото ми усилие до сега ще бъде за нищо. Той или ще се обиди или ще го види като слабост от моя страна. Нито едно от двете би помогнало. Така че стоях на място и се опитвах да не изглеждам толкова напрегната, колкото се чувствах, защото без значение колко спокойна се чувствах, стомахът ми беше на възел. Имах един шанс да накарам това да проработи. Ако го пропилея, тогава останалата част от тази визита ще е военен лагер, а ние се нуждаехме да решим престъплението, не да се бием помежду си.

— Или водиш или следваш — каза Олаф. — Ти кое си?

— Ще следвам, ако си заслужава да следваш този някой.

— И кой решава, Анита Блейк, кой заслужава да бъде следван?

Трябваше да се усмихна.

— Аз.

Устните му потрепнаха отново.

— А ако Едуард ме постави начело, ще ме следваш ли?

— Доверявам се на преценката на Едуард, така че — да. Но нека ти задам същият въпрос. Ще ме следваш ли, ако Едуард постави мен начело.

Той трепна.

— Не.

Кимнах.

— Страхотно, знаем къде сме тогава.

— И къде сме? — попита той.

— Аз се стремя към успеха, Олаф. Дойдох тук, за да разреша престъплението и ще го направя. Ако това означава, че ще трябва да приемам заповеди от теб, така да бъде. Ако Едуард сложи мен начело и не ти харесва, оправяй се с него.

— Точно като жена, прехвърляш отговорността на раменете на мъжете.

Преброих до десет и свих рамене.

— Говориш, сякаш мнението ти е от значение за мен, Олаф. Не ми пука какво мислиш за мен.

— Жените винаги се интересуват какво мъжа мисли за тях.

Тогава се засмях.

— Знаеш ли, започнах да се чувствам обидена, но ти просто си прекалено смешен. — Имах го в предвид.

Той се наведе към мен, опитваше се да използва височината си, за да ме сплаши, но аз съм била най-малкото дете винаги, откакто се помня.

— Няма да се оправям с Едуард. Ще се оправям с теб. Или нямаш топки, за да се изправиш срещу мен? — Той се засмя сурово. — О, забравих, ти нямаш топки. — Той се протегна към мен с бързо движение. Мисля че искаше да ме хване, но не изчаках да видя. Хвърлих се назад на пода и бях извадила Браунинга преди задникът ми да удари пода. Да извадя пистолета значеше, че нямам време да се подпра със ръце, така че да омекотя силата от удара. Ударих се силно и усетих шока да минава по протежението на гръбнака ми.

Той извади нож, дълъг колкото ръката му, от лакътя до китката, от някъде. Ножа слизаше надолу, а Браунингът не беше насочен напълно към гърдите му. Не беше ясно, кой ще пусне първата кръв, но беше почти гарантирано, че и двамата ще кървим. Всичко се забави до кристална яснота, сякаш имах цялото време на света да насоча пистолета, да отбягна ножа и във същото време всичко се случваше прекалено бързо. Прекалено бързо да бъде спряно или променено.

Гласът на Едуард проряза през стаята.

— Спрете! Първият, който пусне кръв, лично ще го застрелям.

Замръзнахме по средата на действието. Олаф примигна, сякаш му беше нужно време да се върне към нормалното. Може би, само може би, нямаше да се убием един друг тази нощ. Но пистолетът ми беше насочен към гърдите му, а неговата ръка все още беше вдигната с ножа. Въпреки че нож изглеждаше някак малка дума, може би, по-точно, е меч. От къде го беше извадил?

— Пусни ножа, Олаф — каза Едуард.

— Накарай я да пусне пистолета първо. — Срещнах тези кафяви очи и видях омразата в тях, точно както я бях видяла по-рано на лицето на лейтенант Маркс. И двамата ме мразеха затова, че съм нещо, което не мога да променя: единият за вроден даден от Бога талант, а другият, защото бях жена. Смешно колко една безсмислена омраза си прилича толкова с друга.

Държах пистолета много стабилно насочен към гърдите му. Оставих целия въздух от тялото ми да изчезне и чаках, чаках Олаф да реши какво щяхме да правим тази вечер. Или ще се съсредоточим над местопрестъплениията или щяхме да копаем гроб, може би два, ако той е достатъчно добър. Знаех за какво гласувам, но знаех и, че финалният глас не беше мой. Не е дори и на Олаф. На неговата омраза е.

— Ти остави ножа и Анита ще прибере пистолета — каза Едуард.

— Или тя ще ме застреля докато съм невъоръжен.

— Няма да го направи.

— Тя се страхува от мен сега — каза Олаф.

— Може би, — отвърна Едуард — но тя се страхува повече от мен.

Олаф ме погледна, проблясък от учудване проникна през омразата и гнева.

— Ще вкарам това острие в нея. Тя се страхува от мен.

— Кажи му, Анита.

Надявах се да знам какво Едуард иска да му кажа.

— Ще те застрелям два пъти в гърдите. Може да ме достигнеше преди да паднеш на земята. Ако си наистина добър, можеш дори да ми прережеш гърлото, но все пак ще си мъртъв. — Надявах се да реши скоро, защото беше неудобно да стоиш в позиция за стрелба докато седиш на задника си. Щях да си разтегна гърба, ако не мръднех скоро. Страхът изчезваше, оставяше само глухата празнота. Бях уморена, а нощта тепърва беше започнала. Щеше да минат часове преди да си легна. Бях уморена от Олаф. Имах чувството, че ако не го застрелям тази вечер, ще имам и друг шанс.

— От кого се страхуваш повече, Анита — Олаф или мен? — попита Едуард.

Задържах погледа си върху Олаф.

— Теб, Едуард.

— Кажи му защо.

Звучеше като учител, който казва на ученика си какво да отговаря, но от Едуард щях да го приема.

— Защото ти никога нямаше да ме оставиш да стигна до тук. Никога няма да оставиш емоциите ти да застрашат безопасността ти.

Олаф премигна.

— Ти не се страхуваш от мен? — направи го на въпрос и изглеждаше разочарован. Имаше нещо момчешко в разочарованието му.

— Не се страхувам от нищо, което мога да убия — казах.

— Едуард може да бъде убит — каза Олаф.

— Да, но може ли да бъде убит от някого в тази стая— Това е въпросът.

Едуард ме погледна, сега повече учуден, отколкото ядосан. Започна да снижава острието, бавно.

Едуард каза:

— Пусни го — с тих глас.

Олаф пусна острието на пода. Удари се със иззвъняване.

Застанах на колене повдигайки се край масата, сваляйки пистолета, докато се движех. Бях на крака в началото на масата близо до Бернардо. Погледнах го.

— Премести се при Едуард.

— Аз не съм направил нищо — каза той.

— Просто го направи, Бернардо. Нуждая се от малко пространство точно сега.

Той отвори устата си да спори, но Едуард го отряза.

— Направи го.

Бернардо го направи. Когато всички бяха в другия край на масата, прибрах пистолета. В ръцете си Едуард носеше картонена кутия. Беше препълнена с досиета. Той я сложи на масата.

— Дори нямаш пистолет — каза Олаф.

— Не се нуждая от такъв — каза Едуард.

Олаф премина покрай Едуард, към коридора зад него. Надявах се, че отива да опакова и си тръгва, но се съмнявах, че ще имаме този късмет. Не познавах Олаф и от час, но вече знаех, защо той не е ничий любим.