Обсидианова пеперуда

16

Едуард мина през Макдонълдс, но не искаше да спре. Изглеждаше забързан да стигне до Санта Фе. Тъй като той не се тревожеше за нищо, не спорех. Поисках да минем през автомивката, докато ям крекерите и чийзбургера си. Той не каза дума, просто влезе в един от тунелите на автомивката. Когато бях малка, обичах да гледам как пяната се спуска по прозорците и как се въртят големите четки. Все още беше готино, въпреки че не каквото бе, когато бях на пет. Чиста кола, значи че ще имам ясен поглед през прозорците. Мръсните прозорци ме бяха накарали да се почувствам леко клаустрофобично. Приключих с храната преди да напуснем Албакърки. Изпих содата, докато карахме извън града, към планините. Не бяха черните планини, а друга област, която изглеждаше „по-нормално”. Бяха назъбени с блестяща светлина близо до подножието.

— От къде идва светлината? — попитах.

— Какво?

— Светлините, от къде са?

Усетих как вниманието му да се премества от пътя, но той носеше очила и не можех наистина да видя погледа му.

— Къщи, слънцето се отразява в прозорците на къщите.

— Никога не съм виждала слънцето да се отразява така в прозорци.

— Албакърки е на 7,000 фута. Въздухът е по-рядък, отколкото си свикнала. Това кара светлината да прави страни неща.

Вгледах се в блестящите прозорци, като скъпоценни камъни закрепени за планината.

— Красиво е.

Той извърна цялата си глава. Така че да знам, че наистина е погледнал.

— Щом казваш така.

След това спряхме да говорим. Едуард никога не говори просто така, а изглежда нямаше нищо да казва. Моят мозък все още блуждаеше върху това, че Едуард е влюбен или вероятно толкова близо, колкото някога би могъл. Това просто беше прекалено странно. Не можех да измисля едно полезно нещо да кажа, така че гледах през прозореца докато измисля нещо, което би имало смисъл да се каже. Имах предчувствие, че пътуването да Санта Фе ще е дълго и тихо.

Хълмовете, бяха много заоблени, покрити с изсъхваща трева. Имах същото чувство, което имах когато излязох от летището на Албакърки — запустяло. Мислех че хълмовете са ниски, докато не видях крава да седи на един от тях. Кравата изглеждаше тънка, достатъчно малка, че да я закрия с два пръста, което означава, че „хълмовете” всъщност бяха малки планини и не толкова близо до пътя, колкото изглеждаше. Беше късният следобед или рана вечер, зависи как го погледнеш. Все още беше ден, но можеш да усетиш нощта да се простира постепенно дори в светлината. Деня се изхабяваше като късче от захаросан бонбон, който е бил смукан прекалено дълго. Без значение колко ярка е светлината, можех да усетя как тъмнината я притиска. Отчасти беше настроението ми — объркването винаги ме прави песимистична, но беше и вътрешно усещане за идващата нощ. Аз съм вампирски екзекутор и знам вкуса на нощния бриз, точно както знам усещането за изгрева, притискащ срещу тъмнината. Имаше време, когато животът ми зависеше от идването на изгрева. Нищо като почти да умреш, не усъвършенства така уменията.

Светлината започна да завяхва, когато имах достатъчно тишина. Все още нямах нищо полезно, което да кажа за личният му живот, но имах случая. Бях повикана тук, за да помогна в разрешаването на случая, не да играя скъпата Аби, така че ако я концентрирам върху престъплението, ще бъдем добре.

— Има ли нещо за случая, което все още не си ми казал— Нещо което може да ме ядоса, че не съм го знаела.

— Сменяш темата? — попита той.

— Не знаех, че сме на някаква тема.

— Знаеш какво имам предвид.

Въздъхнах.

— Да, знам какво имаш предвид. — Отпуснах се на седалката, колкото ми позволява колана, ръцете кръстосах на стомаха си. Езикът на тялото ми не беше щастлив, нито пък аз. — Нямам нищо да добавя към ситуацията с Дона, поне нищо полезно.

— Така че се концентрираш на работата — каза той.

— Ти ме научи на това, — казах — ти и Долф. Дръж очите и ума си на важните неща. Важното е това, което може да те убие. Дона и децата й не се заплаха за живота, така че те остават назад в списъка.

Той си усмихна, неговата нормална „аз знам нещо, което ти не” усмивка. Не означаваше винаги, че знае нещо което аз не знам. Понякога просто го правеше, за да дразни.

— Мисля, че каза, че ще ме убиеш, ако не спра да се срещам с Дона.

Опитах се да отпусна напрежението, което започна да се натрупва в раменете ми. Може би съм била поканена, за да играя скъпата Аби, поне от части. По дяволите.

— Прав си, Едуард. Не можеш просто да напуснеш. Това ще съсипе Бека на една ръка. Но не можеш да продължиш да се срещаш с Дона безкрайно. Тя ще започне да пита за дата за сватбата и какво ще й кажеш?

— Не знам.

— Е, аз също, така че нека говорим за случая. Поне с това имаме твърда посока.

— Имаме? — погледна ме като попита.

— Знаем че искаме мъченията и убийствата да спрат, нали?

— Да.

— Е, това е повече, отколкото знаем за Дона.

— Да не казваш, че не искаш да спра да се виждам с нея? — попита той и проклетата усмивка се върна. Самодоволен, той изглеждаше самодоволен.

— Казвам, че не знам по дяволите какво искам да направиш, камо ли какво трябва да направиш. Така че нека го оставим, докато не ми дойде някоя брилянтна идея.

— Добре — каза той.

— Страхотно — отвърнах. — Сега обратно на въпроса. Какво не си ми казал за случая, което мислиш, че трябва да знам или по-добре, което аз мисля че трябва да знам.

— Аз не чета умове, Анита. Не знам какво би искала да знаеш.

— Не се прави на умен, Едуард. Просто изплюй камъчето. Не искам повече изненади през това пътуване, не и от теб.

Беше тих толкова дълго, че помислих, че няма да отговори. Така че го притиснах.

— Едуард, имам го предвид.

— Мисля — каза той. Размърда се в седалката си, свивайки и отпускайки раменете, сякаш се опитваше да се отърве от напрежението. Предполагам дори за него денят беше напрегнат. Странно е да мисля, че нещо може наистина да стресира Едуард. Винаги съм си мислила, че минава през живота с перфектен Зен на социопат, така че нищо не го притеснява наистина. Грешала съм. Грешала съм за много неща.

Върнах се към това да гледам пейзажа. Имаше крави разположени достатъчно близо до пътя, че можеш да различиш цветовете и големината им. Ако не бяха Jersey*, гърнзийско говедо или Black Angus*, не ги знаех. Гледах страните крави стоят върху невъзможен ъгъл върху хълмовете и чаках Едуард да приключи с мисленето. Здрача изглежда беше доста дълъг тук, сякаш светлината на дена отстъпваше от борбата бавно, бореше се да остане и да задържи залива на тъмнината. Може би просто беше настроението ми, но не гледах с добро око към идващата тъмнина. Сякаш можех да усетя нещо, навън, сред тези безлюдни хълмове, нещо което чака нощта, нещо което не можеше да се движи през деня. Можеше да е само собственото ми въображение или бях права. Това беше трудното с психическите способности: понякога си прав, понякога не си. Понякога собствената ти тревога или страх може да повлияе на мисленето ти и да те накара, почти, да виждаш духове, където ги няма.

Естествено, имаше начин да се разбере.

— Има ли място където можеш да отбиеш на пътя?

Той ме погледна.

— Защо?

— Аз… усещам нещо просто искам да се уверя, че не е само въображението ми.

Той не спори. Сви на първият изход, той сви. Приехме отбивката на пътя за изход. Беше от пясък и чакъл и пълен с големи дупки. Хамъра му вървеше по пътя както до сега — гладко. Хълмовете ни криеха от магистралата, но пътят пред нас беше много равен, давайки ясна гледка към пътя, който се разпростираше напред към следващите хълмове. Имаше няколко малки къщички от двете страни и по-напред се виждаше църква, малко по-голяма от къщите. Върху църквата имаше кръст и предположих, че има и камбана. Въпреки че бяхме прекалено далече, за да съм сигурна. Града, ако беше град, изглеждаше сякаш е нямал късмет, но не и пуст. Имаше хора там и очи да ни видят. Такъв ни е късмета, магистралата беше толкова празна, а пътят отвеждаше до град.

— Спри колата — казах. Бяхме колкото можехме по-далеч от първата къща, без да се връщаме назад.

Едуард отби отстрани на пътя. Прах се вдигна на облаци от двете страни на колата.

— Нямате много дъжд тук, а?

— Не — каза той. Всеки друг би дал подробности, но не и Едуард. Времето не беше тема за обсъждане освен, ако не засяга случая.

Излязох от колата и тръгнах по сухата трева. Вървях, докато не можех вече да усетя Едуард или колата. Когато погледнах назад, бях на няколко метра навътре, Едуард стоеше на шофьорската страна, ръцете кръстосани на капака, шапката дръпната назад, така че да може да гледа шоуто. Не мисля, че има друг човек, който не би задал нито един въпрос, за това какво щях да направя. Би било интересно да видя дали ще зададе някакви въпроси след това.

Тъмнината се носеше като мек копринен облак, висящ на небето и оставаше светлината. Беше лек, уютен здрач, прегръщаща тъмнина. Бриза преминаваше по хълма и си играеше с косата ми. Всичко се чувстваше добре. Дали си бях представила— Оставях ли проблемите на Едуард да ме завлекат— Или споменът за оцелелите в болничната стая, бе което ме караше да вижда сенки.

Почти се обърнах и тръгнах към колата, но не го направих. Ако беше просто въображението ми, нямаше да ми стане нищо ако проверя, а ако не беше… обърнах се и застанах с гръб към колата, с гръб към къщите и погледнах в празнотата. Разбираше не беше наистина празно. Имаше трева, която се повдигаше от вятъра и издаваше сухи звуци, като житото през есента, точно преди да бъде ожънато. Земята се простираше докато не срещне някой хълм и се изкачваше по него към тъмното небе. Не, не беше празно, просто самотно.

Поех си дълбоко дъх, изпуснах го и направих две неща наведнъж: спуснах щитовете си и разперих ръце широко, с протегнати длани. Протягах се с ръце, но не само. Протегнах се навън с усещането, което имам — магия, ако харесвате думата. Аз не я харесвам. Протегнах се навън със силата, която ми позволява да вдигам мъртвите и да съм свързана с върколаците. Протегнах се навън към това чакащо пространство, което почувствах или мислех, че съм почувствала.

Там, там като риба дърпайки се от линията ми. Обърнах се с лице към пътя. Беше в тази посока, към Санта Фе. — То, нямах по добра дума. Усетих го, че очаква идващата нощ и знаех, че не може да се движи през деня. И знаех че беше голямо, не физически, а психически, защото не бяхме близо до него и все пак го усещах от километри. Колко точно мили не можех да кажа, но далеч, много далеч. Не се усещаше като зло. Това обаче не означаваше, че не е зло, просто не мислеше за себе си като зло. За разлика от хората, свръхестествените същества са горди от това, че са зло. Те прегръщат злобата си, защото каквото и да е, не е човешко. Не беше физическо. Дух, енергия, изберете си дума, но беше там и не беше ограничено от нищо физически. Беше свободно да плава. Не, не свободно… Нещо се блъсна в мен, не физически, но сякаш беше камион . Бях по задник на земята, опитвах се да дишам, сякаш някой ме е ударил в гърдите и ми бе изкарал въздуха.

Чух тичащите стъпки на Едуард, но изглежда не можех да се обърна. Бях прекалено заета да се уча как да дишам.

Той коленичи до мен, пистолет в ръка.

— Какво се случи. — Гледаше към приближаващият здрач, не към мен, претърсваше, търсеше за опасност. Очилата ги нямаше, а лицето му беше много сериозно сякаш търсеше нещо, което да застреля.

Стиснах ръката му, поклатих глава, опитвах се да говоря. Но когато накрая имах достатъчно въздух, всичко което казах беше.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Това не помагаше, но бях изплашена. През повечето време, когато ме е толкова страх, ставам студена, изпадам в шок, но не и с психическите неща. Когато стане нещо грешно с „магията” никога не изпадам в шок или ставам студена, оставам топла. Беше нещо като изтръпване, топло, сякаш съм си завряла ръката в гнездо на оси. Каквото и да беше „то” ме беше усетило и изхвърлило.

Вдигнах щитовете си около мен, като да сграбчиш палтото си срещу вятъра, но странно сякаш се отдръпваше. Въпреки че този шамар от сила беше само показно, то можеше да ме да ме нареже на кубчета и лентички и да ме сложи на скарата ако поиска. То не поиска. Радвах се, наистина, но защо не искаше да ме нарани по-лошо— Как го бях усетила от толкова далеч и как то ме беше усетило— Обикновено, най-големите ми таланти са свързани с мъртвите. Означаваше ли че каквото и да бе „то” беше мъртво или имаше нещо общо с мъртвите — Или беше едно от новите ми способности, които учителката ми, Мариан, ме бе предупредила, че могат да се появят. Господи, надявам се, не. Не се нуждаех от повече страни глупости в живота си. Имах достатъчно.

Принудех се да спра с безполезното проклинане и казах.

— Прибери пистолета, Едуард. Добре съм. Освен това тук няма нищо, което да застреляш или да видиш.

Той сложи длан под ръката ми и ме дръпна на краката ми, преди да съм готова. Бих била много щастлива да поседя за малко седнала. Облегнах се на него и той започна да ни движи към колата. Аз се препъвах и накрая трябваше да му кажа.

— Спри, моля те.

Той ме държеше, все още претърсвайки тъмнината, пистолетът все още в ръката му. Трябваше да знам, че щеше да задържи пистолета изваден. Това беше и неговото сигурно одеало, понякога.

Можех да дишам отново и, ако Едуард престане да ме тегли, щях да мога да ходя отново. Страхът беше започнал да изчезва, защото беше безполезен. Изпробвах късче от „магията” и не бях достатъчно добра. Учех ритуална магия, но съм начинаеща. Силата не е достатъчна, трябва и умение.

Влезнах в колата, затворих вратата си и я заключих преди Едуард да отвори своята.

— Кажи ми какво се случи, Анита.

Погледнах го.

— По полезно ще е, ако просто те погледна и се усмихна.

Нещо премина през лицето му, намръщване, озъбване, бързо загубено зад перфектната празнота на лицето му.

— Права си. Бях потайно копеле и това сега би ми послужило за пример. Но ти си тази която каза, че трябва да спрем със състезанието по ядосване и да решим престъплението. Аз ще спра, ако и ти спреш.

Кимнах.

— Съгласна.

— Така че…

— Запали колата и ни махни от тук. — Някак си не ми харесваше да седя на почти изоставеният път в разстилащата се тъмнина. Исках да се движа. Понякога движението ти дава илюзията, че правиш нещо.

Едуард запали колата, обърна и тръгна обратно към магистралата.

— Говори.

— Никога не съм била в този район преди. Всичко което знам е, че това, което усетих винаги е било тук, просто някакво местно страшилище.

— Какво усети.

— Нещо могъщо. Нещо, което е на мили далеч към Санта Фе. Нещо, което може да е свързано с мъртвите по някакъв начин, което би обяснило защо го усещам толкова силно. Ще имам нужда да намеря добър местен медиум, да видя дали това винаги е било тук или не е.

— Дона познава няколко медиума. Дали са добри, не мога да кажа, не съм сигурен, че и тя не може.

— Това е нещо, от което да започнем — казах. Отпуснах се на седалката си.

— Има ли някакви местни съживители, некромани, някой който работи с мъртвите— Ако е нещо свързано с моята сила, тогава обикновен медиум не би могъл да го осети.

— Не знам, но ще разпитам.

— Добре.

Бяхме обратно на магистралата. Нощта беше много тъмна, сякаш имаше облаци на небето. Светлините на фаровете изглеждаха много жълти срещу тъмнината.

— Мислиш ли, че каквото и да е, има нещо общо с случая? — попита той.

— Не знам.

— Не знаеш дяволски много неща — каза той и звучеше сърдит.

— Това е проблема с психическите глупости и магията. Понякога не е много в помощ.

— Никога не съм те виждал да правиш нещо като това, което направи току що. Ти мразиш мистичните глупости.

— Да, така е, но трябва да приема това което съм, Едуард. Тези мистични глупости са част от мен. Не мога да избягам от тях, защото те са аз. Не можеш да се криеш от себе си, не завинаги, дори не можеш да се надбягаш. Аз вдигам мъртвите към живот, Едуард. Защо трябва да си изненадан, че имам и други способности?

— Не съм — каза той.

Погледнах го, но той гледаше пътя и не можех да прочета лицето му.

— Не си. — отвърнах.

— Повиках те не само защото си стрелец, но и защото знаеш повече за свръхестествените неща, отколкото всеки друг, когото познавам или на когото имам доверие. Ти мразиш медиумите и хората с психически възможности, защото си такава, но ти все пак се разправяш с реалността и това те прави различна от тях.

— Грешиш, Едуард. Видях душа днес да се носи в стаята. Беше истинско, толкова истинско, колкото пистолета в кобура ти. Вещиците, медиумите, хората с психически възможности, всички те се разправят с реалност. Просто не е същата реалност, с която ти се разправяш, но е истинско, Едуард, много, много истинско.

Той не каза нищо за това, просто остави тишината да изпълни колата и това ми хареса, защото бях изморена, ужасно, ужасно изморена. Открих че понякога правенето на нещо психическо, ме изморява много повече от физическия труд. Тичах по четири мили всеки ден, вдигах тежести, учех Кенпо и Джудо, и нищо от това не ме измаряше толкова много, колкото да стоя на това поле и да се отворя за това нещо. Никога не спя в кола, защото не се доверявам на шофьора да не се блъсне някъде и да ме убие. Това беше истинската причина, поради която не спя в коли, без значение какво казвам на глас, майка ми беше умряла в автомобилен инцидент и от тогава нямах вяра в колите.

Отпуснах се надолу в седалката опитвайки се да намеря удобно място за главата си. Внезапно бях толкова уморена че клепачите ми горяха. Затворих очите си, просто да им дам малко почивка и сънят ме завлече, като ръка, която ме дърпа. Можех да се преборя, но не го направих. Нуждаех се от почивка, и се нуждаех сега или ще съм като лайно скоро. Докато се оставих да се отпусна мисълта, че се доверявам на Едуард премина през ума ми. Наистина му се доверявах. Заспах сгушена в седалката и не се събудих, докато не спря колата.

— Тук сме — каза Едуард.

Преборих се да седна, чувствах се схваната, но отпочинала.

— Къде?

— Къщата на Тед.

Изправих се още повече. Къщата на Тед— Къщата на Едуард. най-накрая щях да видя къде живее Едуард. Щях да си навра носа и разбуля част от мистерията му. Ако не ме убият накрая, да открия тайните на Едуард би направило цялото пътуване заслужено. Ако ме убият, ще се върна и ще преследвам Едуард, ще видим дали мога да го накарам да вижда призраци след всичко това.