Обсидианова пеперуда

38

Пристигнахме в болницата, а светът беше обгърнат в гъст син сумрак. Здрач толкова плътен, че беше като плат, нещо което можеш да обвиеш около ръцете си или да го носиш като дреха. Бях се обадила използвайки телефона на Рамирес. Как можеш да докажеш, че някой е наистина мъртъв— Виждала съм „оцелелите”. Те поемаха въздух. Предполагах, че имаха сърдечен пулс или докторите щяха да го споменат. Очите им те гледаха и изглежда бяха съзнателни. Те реагираха на болка. Бяха живи.

Но ако не бяха. Ако бяха само съд за силата, която караше Ники Бако и мен да изглеждаме като нелегални шарлатани— Може и да имаше заклинание, което да го докаже, но трябва да занесете резултатите от заклинанието до съда и да получите разрешение да изгорите телата. Това исках аз.

Накрая се сетих за мозъчните вълни. Обзалагах се, че по-високите функции на мозъка не работеха. Беше единственото нещо, за което можех да се сетя, което може да покаже, че нещо не бе наред с оцелелите, освен липсващите кожа и части от тялото.

За съжаление доктор Евънс и компания, отдавна бяха прегледали активността на мозъчните вълни. Всички те имаха по-висока мозъчна функция. До тук с брилянтната ми идея. Доктор Евънс беше поискал да поговорим в стаята за почивка на медицинския персонал, но аз настоях да говорим по-близо до стаята на оцелелите. Говорихме на нисък тон в коридора. Той не ми позволи да говоря пред оцелелите относно факта, че можеше да са мъртви. Защото, ако грешах, това можеше да ги наскърби. Имаше право. Но не мислех, че греша.

Оцелелите, вече в болницата, бяха станали развълнувани и буйстващи, нахвърлящи се да хапят болничния персонал като кучета на вериги. Никой не беше ранен, но моментът съвпадаше с последните убийства. Защо тези, които бяха одрани живи, ставаха по-буйни— Дали беше заради заклинанието използвано, за да прогони каквото и да беше онова от къщата— Дали това беше вдигнало залога някак си— Може би беше изплашило създанието, с което се бяхме заели— Не знаех. Просто не знаех.

Това, което знаех, беше, че можех да усетя мрака да ни притиска като ръка, която заплашва да смачка всички ни. Беше тежест във въздуха като пред гръмотевична буря, но по-лоша, по-близка, правеща дишането по-трудно. Нещо лошо приближаваше и беше обвързано с мрака. Не бях способна да убедя доктор Евънс, че пациентите му са мъртви, но настойчивостта ми сигурно е била убедителна, защото той разреши двамата полицаи, които вече бяха в болницата, да охраняват вътре в стаята, вместо отвън. Единственото доказателство, че вътре имаше ченгета, беше шапка, поставена на един от столовете пред вратата.

Исках аз да вляза в стаята, но докато се екипирах в хирургическа престилка и маска, щеше да настане пълен мрак. Толкова беше близо, като трептяща линия. За това стоях в коридора и се преструвах че ме устройва, защото нямаше и какво друго да направя.

След като полицай Ригби и Бернардо бяха нови, получиха стандартната лекция за това да не стрелят в атмосфера пълна с кислород. Би било лошо, въпреки че нямаше да експлодира, както аз си мислех, че би се случило. Щеше да се получи мигновен пламък, който да премине през цялата стая и да я превърне в някой от най-долните кръгове на ада за броени мигове, колкото ще отнеме да изгори целият кислород в залата, в ролята си на гориво. Но няма да експлодира в дъжд от стъкло и мазилка. Нищо твърде драматично, само смъртоносно.

Ригби попита:

— А ако се опитат да ни изядат, какво трябва да направим— Да ги плюем?

— Не знам — каза Евънс. — Всичко, което мога да ви кажа, е какво не бива да правите, а това е че не бива да стреляте с пистолет в стая, пълна с кислород.

Бернардо изкара нож от някъде. Той не се наведе към ботуша си, което означава, че беше друг нож, който върколаците в бара бяха пропуснали. Той задържа острието нагоре към светлината, оставяйки го да блесне.

— Режем ги.

Мрак се спусна като оловна завеса, почти звънтейки в главата ми, като кълбо от гръмотевици. Чаках вратата на стаята да се отвори. Чаках писъците да започнат, защото това беше, което очаквах. Нищо не се случи. Тогава напрежението, което се беше трупало с часове, изчезна. Сякаш нещо го бе погълнало. Изведнъж просто си стоях в коридора, чувствайки се леко празна, чувствайки се по-добре. Не разбирах промяната, а аз не харесвам това, което не разбирам.

Всички ние чакахме за няколко напрегнати удари на сърцето, след което не се сдържах. Плъзнах един нож в ръката си и се протегнах към вратата. Тя се люшна навън. Отскочих назад. Мъжът медицинска сестра, с когото се бях запознала по-рано, се спря на вратата, втренчвайки се в оголеното острие в ръката ми.

Не свали очите си от мен, но заговори на Евънс:

— Докторе, пациентите са тихи, по-тихи, отколкото са били през целия ден. Полицаите искат да знаят дали могат да излязат от стаята за малко.

— Оцелелите са по-тихи, отколкото са били през целия ден? — Попитах аз.

Бен, медицинската сестра, кимна.

— Да, госпожо.

Отстъпих две крачки назад от вратата и изпуснах с дълга въздишка напрежението от тялото ми.

— Е, г-це Блейк? — Попита Евънс. — Могат ли полицаите да излязат?

Свих рамене и погледнах към Рамирес.

— Попитах него. Той е старши завеждащият офицер. Но откровено, предполагам, че може. Каквото и да чувствах, изглежда увехна, когато падна мрака. Не разбирам. — Плъзнах ножа обратно в ножницата. — Предполагам, че няма да има борба.

— Звучиш разочарована — каза Бернардо. Ножът му беше изчезнал там, откъдето се беше появил.

Поклатих глава.

— Не съм разочарована, просто съм объркана. Усетих огромно количество сила да се трупа от часове, а после просто изчезна. Толкова много сила не изчезва просто така. Отива някъде. Очевидно не в оцелелите, но е някъде навън тази вечер, правейки нещо.

— Някакви идеи какво прави и къде? — Попита Рамирес.

Поклатих глава.

— Не съвсем.

Той се обърна към доктора.

— Кажете на мъжете, че могат да излязат.

Медицинската сестра Бен, погледна към доктор Евънс за потвърждение. Евънс кимна. Медицинската сестра се шмугна вътре, бавно затваряйки вратата след себе си.

Евънс се обърна към мен.

— Е, г-це Блейк, изглежда сте бързали да дойдете тук напразно.

Повдигнах рамене.

— Мислех, че ще сме затънали до гушите в трупове канибали до сега. — Усмихнах се — Приятно е да сгреша поне веднъж.

Всички се усмихнахме един на друг. Напрежението се разля от всички ни. Бернардо се засмя с онзи нервен смях, който издавате, когато спешният случай е приключил или куршумът ви е подминал.

— Много се радвам, че този път сгрешихте, г-це Блейк — каза Евънс.

— Аз също — отговорих аз.

— И аз — каза Бернардо.

— И аз се радвам — рече Рамирес, — но е разочароващо да разберем, че не си перфектна.

— Ако не знаете, че не съм перфектна след четиридесет и осем часа работа с мен по полицейско разследване, значи не си внимавал.

— Внимавам — каза Рамирес, — много внимавам. — Имаше тежест във взора му, придавайки дълбочина на думите му, което ме подтикваше да се свия. В опита си да не го правя, хванах погледа на Бернардо. Той ми се усмихваше, наслаждавайки се на неудобството ми. Радвам се, че някой го правеше.

— Ако си грешала относно това, може би си грешала за това, че са мъртви — каза Евънс.

Кимнах.

— Може би.

— Признаваш, че може би си сгрешила, просто така? — Евънс изглеждаше изненадан.

— Това е магия, а не математика, доктор Евънс. Има много малко ясни правила. Има дори още по-малко правила по начина, по който го правя аз. Понякога си мисля, че две и две прави пет, и се оказвам права. Понякога всичко, което получаваш, е четири. Ако това понижава бройката на телата, нямам против да греша.

Вратата се отвори и двама мъже излязоха, облечени в униформи на Албакърки. Тръгнали са към вратата веднага щом Бен им е казал, че могат да си вървят. Изобщо не ги винях. Очите им изглеждаха обладани. По-високият беше рус и квадратен. С широки рамене, плътна талия, силни крака, не беше дебел, просто солиден, силен. Партньорът му беше по-нисък и почти напълно плешив, с изключение на пръстен от кафяви къдрици ниско на главата му. Очевидно неговата шапка беше на стола пред вратата.

Доктор Евънс каза:

— Извинете ме. — Мина покрай тях и влезе в стаята.

Ниският каза:

— Може да си ги вземе.

Русият ме погледна с недружелюбни присвити очи.

— Е, и ако това не е злата вещица от запада(от „Магьосникът от Оз). Чувам, че на теб трябва да благодарим за престоя ни вътре през последния час.

Не го разпознах, но явно той ме позна от пръв поглед.

— Предполагам, че да.

Русокосият се приближи, използвайки размерите си, за да ме сплаши или поле се опита. Размерът не е толкова впечатляващ, колкото повечето мъже си мислят, че е.

— Може би Маркс е бил прав за теб.

Аха. Той трябва да е бил един от полицаите на страната на Маркс, когато ме изрита. Почувствах, че Рамирес започна да се придвижва напред, най-вероятно за да застане помежду ни. Сложих ръката си на рамото му.

— Всичко е наред.

Рамирес не отстъпи обратно назад, но поне не мина напред. Вероятно това беше най-доброто, което можех да получа от него. Но това означаваше, че бях притисната като в сандвич между двамата мъже. Очите на русия трепнаха към Рамирес, който беше зад мен. Изражението на лицето му беше достатъчно. Той искаше битка и не се интересуваше наистина с кого щеше да е.

Сега гледаше Рамирес кръвнишки и аз почти можех да усетя тестостеронът да се надига от всяка страна. Достатъчно тестостерон, за да вкара полицая в беля, може би да бъде отстранен временно от длъжност, а всичко от което се нуждаеше, беше да изпусне малко пара. Той се опитваше да се пречисти от ужасите в онази стая.

Партньорът му и Бернардо стояха назад. Не знаех какво правеше партньорът, но Бернардо се наслаждаваше на шоуто.

— Ти трябва да си един от полицаите, които са помогнали на Маркс да ме изхвърлят — казах аз. Гледах нагоре към мъжа, а той гледаше през мен към Рамирес.

Отне му секунда да премигне и да погледне към мен. Той ми се намръщи и си беше добро намръщване. Обзалагах се, че е накарало много от лошите момчета да бягат през глава.

Партньорът му се приближи зад него.

— Да, двамата с Джарман бяхме там. — Партньорът звучеше спокоен и мисля, че се беше притеснил за партньора си. Добрите партньори пазят повече от физическото ти здраве.

— А вие сте? — Попитах аз. Попитах го, сякаш партньора му Джарман, не се канеше да се спречка с когото и да било в коридора.

Той се представи също сякаш всичко си беше нормално.

— Джейкс.

— Джарман и Джейкс? — Направих го да изглежда като въпрос.

Той кимна, усмихвайки се.

— Джей и Джей, на вашите услуги.

Усетих напрежението да се освобождава от големия мъж пред мен. Трудно е да останеш вбесен, когато си игнориран и всички други се държат прилично. Притиснах гърба си в Рамирес, подтиквайки го да отстъпи назад. Той схвана намека и отстъпи малко.

Полицай Ригби дойде носейки се надолу по коридора. Беше отишъл до колата да си вземе нещо по-малко експлозивно от пистолета. Това, което носеше, беше електрошоков пистолет „Тейзър”. Би запратило заряд от трийсет до шейсет хиляди волта в заподозрения. Теоретично, може да изкара някой от строя на секундата, без опасност от да го убие. Освен ако не си голям кутсуз и заподозреният се окажеше с пейсмейкър.

Рамирез клатеше главата си.

— За какво, по дяволите, е това?

Ригби погледна към тейзъра.

— Не мога да използвам пистолета си, така че ще използвам това.

— Ригби — каза Джарман, — тейзъра прави искра.

Ригби погледна объркано.

— Е и?

— Ако искрата, когато стреляме с пистолет ще подпали кислорода в стаята, така и ще стане с искрата от тейзъра — каза Рамирес.

— Върни се до колата и намери нещо друго — каза Джарман.

Джейкс и аз минахме на една страна, гледайки Рамирес и Джарман да критикуват новобранеца. Вече никой не беше ядосан. Насмешливи и снизходителни, но не и ядосани. Когато Ригби изчезна през вратите в далечния край на коридора, Джарман се обърна към Рамирес.

— Маркс само Ригби ли ти даде за подкрепление?

Рамирес кимна, после сви рамене.

— Ще се научи.

— И ще убие някой, докато го прави — каза Джарман.

Джейкс вдигна малко ръката си с дланта нагоре. Усмихваше се. Ударих я леко в знак на поздрав. И аз се усмихвах, но не защото партньора му не беше пребил детектив. Просто се радвах, че грешах. Бях си получила количеството трупове за деня. По дяволите, за годината.

Бернардо се беше облегнал на отсрещната стена. Изглеждаше объркан от отношенията ми с ченгетата. Съмнявах се някога да му е хрумнало да се сприятелява с тях.

Двамата униформени имаха палки затъкнати в полицейските си колани. Рамирес изглеждаше невъоръжен като изключим пистолета.

— Къде е палката ти, Ернандо?

— Да, Ернандо — каза Джарман, провлачвайки името му, — къде е палката ти? - това, че се опитваха да се бъзикат с Рамирес означаваше, че при нормални обстоятелства двамата с Джарман вървят в пакет. Дразненето придобива друг привкус, когато е враждебно. Дразненето с Ригби беше близо до враждебно, но не съвсем, сякаш не бяха сигурни дали той вече беше наистина един от тях. Рамирес изкара къс метален прът от задния джоб на панталона си. Той направи леко движение с китката си и пръта се разпъна в твърдо парче метал, дълго около шейсет сантиметра.

— Телескопична палка — казах аз. — Не бях забелязала, че носиш такава, когато се срещнахме. Обикновено съм доста наясно с оръжията.

Той замахна леко и пръта се върна в предишния си размер.

— Телескопичната палка е доста малка, когато е прибрана. От къде знаеш, че не съм я носил?

Отворих устата си, после я затворих и го погледнах. Той ми се ухили. Колебаех се дали да захапя въдицата или да го пропусна. По дяволите, това беше най-забавното, което ми се беше случвало през целия ден.

— Да не искаш да кажеш, че съм зяпала задните ти части?

— Как иначе ще знаеш, че съм нямал нещо с размерите на химикал в задния си джоб? — Очите му искряха като тъмни скъпоценни камъни, блещукащи с хумор.

Свих рамене.

— Просто проверявах за оръжия.

— Това казват всички.

Джарман каза:

— Искаш ли да провериш мен за оръжия?

Погледнах го.

— Мога да видя оръжието ти от тук, Джарман.

Той изду малко гърдите си, успявайки да се напери, без да мръдне краката си и със сантиметър.

— Когато е с размер като моя, е трудно да пропуснеш.

Погледнах всеки от тях обръщайки се и се наложи наистина да се преборя с подтика да се забавя на Бернардо. Бях склонна да се обзаложа, че неговото „оръжие” беше най-голямото в коридора.

— О, не знам, Джарман. Знаеш какво казват. Не е важен размера. Важен е таланта. — Отново трябваше да се преборя с подтика да се втренча в Бернардо.

Джарман се усмихна щастливо.

— Повярвай ми, скъпа. Притежавам таланта и размера.

— Лесно е да се фукаш, когато знаеш, че никога няма да се налага да го доказваш — казах аз, и да, провокирах го.

Джарман махна шапката си и ме погледна. Мисля, че беше с намерението погледа му да изглежда по-интимен. Страшното му мръщене беше по-добро от секси погледа му. Обзалагах се, че е имал по-голяма възможност да практикува страховития поглед, отколкото сексапилния.

— Нека намерим някое усамотено място, скъпа, и ще го докажа.

Поклатих глава усмихвайки се.

— И какво ще каже жена ти за това тестване— Хубава халка, между другото.

Той се засмя, с хубав естествен тътнеж.

Джейкс отговори вместо него:

— Ще му наниже оная работа на шиш.

Джарман кимна, все още кискайки се.

— Да, моята Брен притежава характер, това е сигурно.

Каза го сякаш беше хубаво нещо, нещо което ценеше. Той ме погледна.

— Моята Брен щеше да срита Маркс в топките, не да го целува.

— Помислих си и за това — казах аз.

— Защо не го удари? — Попита Рамирес. Хуморът все още блещукаше в очите му, но лицето му беше по-сериозно. Мисля, че искаше истински отговор, а не шега.

— Той очакваше от мен да го ударя. Може би дори е искал да го ударя. Щеше да повдигне обвинение за нападение, вкарвайки ме зад решетките за известно време.

Очаквах един от тримата мъже да каже, че Маркс не би го направил, но нито един не го направи. Погледнах от едно внезапно сериозно лице към друго.

— Никой ли няма да защити честта на лейтенанта— Да протестира, че не би направил такова подло нещо?

Джарман каза:

— Не.

Джейкс каза:

— Подло. Говориш много добре като за демоничен убиец.

Премигнах към него.

— Я ми го повтори това, ама бавно.

Джейкс кимна.

— Според лейтенанта, ти си заподозряна в изчезването на неколцина граждани, а също така и в това, че танцуваш гола на лунна светлина със самия дявол.

— Маркс не е казал последната част.

Джейкс се ухили.

— Не можеш да виниш мъжа, за мислите и желанията му. — Той заповдига вежди към мен.

Аз се разсмях. Те се разсмяха. Приятен момент в който се имах с всички. С изключение на Бернардо, който си стоеше облегнат на стената, стоейки настрани от всеобщото великодушие. Той ме гледаше, сякаш никога до сега не беше ме виждал наистина. По някакъв начин го бях изненадала.

— Маркс се опита да издейства да те арестуват за магическа злоупотреба, така поне гласи слуха — Каза Джарман.

Втренчих се в него. Магическа злоупотреба може да ти донесе смъртна присъда. Вгледах се в Рамирес.

— Знаеше ли, че се е опитвал да направи това?

Рамирес докосна ръката ми. Придвижихме се надолу по коридора, отдалечавайки се от буботещият мъжки смях. Двамата полицаи вероятно все още се бъзикаха добронамерено. Ако съдех по величината на смеха, ако се отнасяше до мен, най-вероятно беше нещо, което не исках да чуя. Винаги има граница на дразненето, която трябва да бъде внимателно отбягвана. Исках да бъда жена, която е една от момчетата, а не да получа репутация на уличница. Понякога разликата беше много тънка. Вероятно беше най-добре да бъда извън обсега на слуха, но точно сега не исках да бъда сама с Рамирес. Притесняваше ме това, че не ми каза какво е казал Маркс за мен. Той беше на практика непознат. Не ми дължеше нищо, но това ме накара да понижа мнението си за него.

Една медицинска сестра от афроамерикански произход мина покрай нас и влезе в стаята. След като първия път бях видяла само очите— не можех да съм сигурна дали беше същата сестра, която бях мярнала по-рано в стаята. Беше ниска, горе-долу същия размер, но облечена в пълен екип от хирургически дрехи, кой знае?

Мъжете се умълчаха, когато тя ги подмина. Веднага, след като вратата се затвори благополучно след нея, смехът се разнесе отново.

Рамирес ме погледна с онова честно изражение, с линия от загриженост между веждите му, като тънка бръчка от негодувание. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото като се мръщеше.

— Това не те ли притеснява? — Попита ме той.

— Какво? — Попитах аз.

Той хвърли поглед към двамата полицаи. Те все още се усмихваха.

— Джейкс и Джарман.

— Имаш предвид това със закачките ли?

Той кимна.

— Когато целунах Маркс пред всички тях, един вид ги поканих да ме дразнят малко. Освен това, един вид аз започнах или по-скоро ти. — Свих рамене. — Така изпуснахме парата, а всички ние се нуждаем от това точно сега.

— Повечето жени не виждат нещата по този начин — каза Рамирес.

— Аз не съм повечето жени. Но откровено казано, една от причините много жени да не издържат на дразненето, е това, че някои мъже не знаят къде дразненето пресича границата и се превръща в грубост. Ако трябваше да работя ден след ден с тях, може би щях да съм по-внимателна. Но не работя с тях, така че мога да си позволя малко да притисна границата.

— Каква е твоята граница, Анита? — Той стоеше малко по-близо, за да е успокояващо.

— Ще осведомя всички, когато я достигнат. Не се притеснявай. — Отстъпих назад от него, давайки си разстоянието, което исках.

— Ядосана си ми. — Той звучеше изненадан. Усмихнах се наполовина.

— Повярвайте ми, детективе, когато съм ви ядосана, ще го узнаете.

— Детектив. Дори не съм и Рамирес. Сега знам, че си разтроена. Какво направих?

Погледах го, изучавайки това откровено и честно лице.

— Защо не ми каза какво е казал Маркс за мен. Каквото е разправял на другите ченгета относно мен, това би допринесло за смъртна присъда.

— Няма начин Маркс да стигне толкова далече, Анита.

— И все пак трябваше да ми кажеш.

Той изглеждаше объркан за момент, след това сви рамене.

— Не знаех, че се предполага да го направя.

Намръщих се.

— Предполагам не. — Но не бях щастлива от отговора му.

Той отново докосна ръката ми, много леко.

— Не вярвах, че Маркс може да те арестува. Бях прав. Това не е ли достатъчно?

— Не — отговорих аз.

Той спусна ръката си от мен.

— Какво добро бих постигнал, ако ти бях казал— Щеше да се тревожиш за нищо.

— Не се нуждая чувствата ми да бъдат защитени. Нуждая се от това да ти вярвам.

— Не ми вярваш, защото не съм ти казал всичко, което Маркс е казал?

— Не и колкото ти вярвах преди това.

Първите признаци на гнева втвърдиха погледа му.

— И ти си ми казала всичко, което се е случило в Лос Дуендос— Не си скрила нищо от мен от интервюто ти с Ники Бако— Погледът му вече не беше мил. Беше студен и изучаващ, поглед на ченге.

Погледнах надолу, после се преборих да поддържам контакта с очи когато отчаяно исках да си наведа главата и да кажа — ох, мамка му, хвана ме. Притисни ме в ъгъла и обикновено се нервирам. Но някак си като гледах в дълбоките му кафяви очи. Не можех да издържа повече морално възмущение. Може би нямах достатъчно морални устои. Да, може би беше това.

— Не съм убила никого, ако това намекваш. — това беше един от обичайните ми коментари с по-малко от обичайната сила.

— Не намеквам това и ти много добре го знаеш, Анита.

Имаше нещо познато, почти интимно в този разговор. Познавахме се от два дни и все пак си влияехме, сякаш се познавахме от много по-дълго. Беше изнервящо. Обикновено не се свързвам толкова бързо с хора или чудовища. Ако пред мен стоеше дългогодишния ми приятел от полицията сержант Рудолф Стор може би щях да излъжа. Ако Ники Бако беше усетил и най-малкият признак за полицаи, щеше да се покрие и нямаше никога повече да ми повярва. Хора като Бако не дават втори шанс когато става въпрос за полиция.

— Бако знаеше, че ти и Ригби сте отвън пред бара, Ернандо. Беше опасал целия район с магически… — размахах ръката си напред назад, в търсене не правилната дума — … защити, заклинания. Той знае какво се случва на неговите улици. Ако се върна с полицаи за подкрепление, независимо колко далеч са разположени, той няма да ни помогне.

— Толкова ли си сигурна, че може да помогне? — попита Рамирес — може просто да се съгласява с теб, докато разбере какво знаеш.

— Той е уплашен, Ернандо. Ники Бако е уплашен. Наречи го предчувствие, но не мисля, че има много неща, които могат да го изплашат.

— Току що ми каза, че криеш информация относно текущо разследване за убийство.

— Ако ми вържеш ръцете, или настояваш да изпратиш някой под прикритие с мен ще изгубим Бако. Знаеш, че съм права.

— Може да изгубим Бако, но не си права. — отвърна ми той и гневът отново беше налице. Неудовлетворен гняв, който бях виждала на лицата на други мъже, които познавах по-отдавна и по по-интимни начини. Този гняв, който показваше, че им се иска просто да бъда добро момиче и да играя по техните правила и да бъда това, което те искат да бъда. Това, че чувах тази нишка в гласа на Рамирез след само два дни ме накара да се чувствам уморена.

— Най-важното нещо за мен точно в този момент е да спра тези убийства. Това е целта ми. Единствената ми цел. — обмислих това, което бях казала и добавих — И да остана жива. Но с изключение на това, нямам друг план. Да спра лошите. Да остана жива. Това прави нещата по-прости, Ернандо.

— Ти ми каза по-рано, че искаш да промениш живота си, да стане нещо по-различно от кръв и ужаси. Ако искаш това да се промени ще трябва да си усложниш живота, Анита. И ще ти се наложи да започнеш да се доверяваш на хората, наистина да им се доверяваш отново.

Поклатих глава.

— Благодаря ти, че използваш момента ми на слабост срещу мен. Сега си припомних защо не споделям с непознати. — най-накрая и аз бях бясна. Почувствах се добре. Чувството ми беше познато. Ако просто останех ядосана, може би щях да спра да се чувствам толкова объркана.

Той ме сграбчи за ръката и хватката му не беше внимателен този път. Не ме заболя, но можех да усетя натискът на пръстите му по кожата си. За пръв път откакто го срещнах той ми позволи да видя твърдостта под повърхността. Тази твърда сърцевина, която или притежаваш или придобиваш ако останеш твърде дълго с ченгетата. Без тази сърцевина, която да те предпазва може и да останеш на работа, но няма да вирееш.

Усмихнах се.

— Какво следва, да си потъркаме носовете и да го ударим на живот? — трябваше да прозвучи като шега, но тонът ми не беше лековат, когато го казах. Сега и двамата бяхме ядосани. Под всичките тези усмивки и добри маниери имахме темперамент. Щяхме да разберем чии беше по-лош — моя или неговия.

Той заговори внимателно и с нисък тон, както аз правех понякога, когато всичко друго би ма накарало да крещя.

— Мога просто да кажа на Маркс за срещата. Да му кажа, че криеш информация от нас.

— Добре — казах аз — направи го. Маркс най-вероятно ще го арестува, да претърси бара му. Може дори да намери достатъчно уличаващи вещи, за да го вкара в затвора по подозрения за злоупотреба с магия. И това какво ще ни докара, детектив Рамирес— Бако в затвора и след няколко дни още мъртви хора. Още изкормени тела. — наведох се към ядосаното му лице и прошепнах — Какви ще са сънищата ти тогава, Ернандо?

Той ме пусна толкова рязко, че се препънах.

— Ти наистина си кучка, знаеш ли?

Кимнах.

— Ако ситуацията го изисква можеш да се обзаложиш.

Той поклати главата си и потърка рамената си с ръце.

— Ако си замълча за това и нещата се объркат това може да ми коства кариерата.

— Просто ще кажеш, че не си знаел.

Той поклати глава.

— Твърде много хора знаят, че аз ти бях полицейския ескорт. — успя да изпълни последните две думи с тежка ирония — Имаш планирана и друга среща с него нали?

Опитах се да не правя изненадана физиономия, но и празното изражение беше също толкова зле. Това беше същото като да те попитат дали спиш с някого и ти отказваш да отговориш. Да си замълчиш е същото като да кажеш „да”.

Той започна да крачи от едната страна на коридора до другата.

— Мамка му, Анита, не мога да го преглътна.

Осъзнах, че наистина го мисли. Застанах на пътя му, така че да му се наложи да спре и да ме погледне.

— Не можеш да кажеш на Маркс. Той ще прецака всичко. Ако той си мисли, че аз танцувам с дявола, тогава ще изпадне в истерия, когато срещне Ники Бако.

Гневът в очите му беше започнал да избледнява.

— Кога ви е срещата?

Поклатих глава.

— Обещай ми първо, че няма да казваш на Маркс.

— Той е начело на разследването. Ако не му кажа и после разбере, тогава също ще трябва да си предам значката.

— Той не изглежда особено популярен наоколо.

— Все пак си остава мой командващ.

— Той ти е шеф. — опонирах му — Не те превъзхожда.

Това ми донесе усмивка.

— Ласкателствата няма да ти помогнат с мен.

— Това не е ласкателство, Ернандо. Истината е.

Най-накрая беше притихнал, стоеше там и ме гледаше. Изражението му почти се беше върнало към нормалното или поне това, което аз приемах за нормалното му изражение. До колкото знаех той правеше дисекции на малки кученца в свободното си време. Добре де, не го вярвах, но наистина не го познавах. Бяхме непознати и трябваше да си го напомням. Продължавах да искам да се държа с него като с приятел или дори по-добре. Какво ми ставаше?

— Кога е срещата, Анита?

— И какво ще стане ако не ти кажа?

Прилив на онази твърдост премина през очите му.

— Тогава ще кажа на Маркс, че криеш доказателства.

— А ако ти кажа?

— Ще дойда с теб.

Поклатих глава.

— Няма начин.

— Обещавам да не се появявам приличащ на ченге.

Изгледах го от излъсканите обувки до късата му, чиста коса.

— И точно в коя алтернативна реалност няма да изглеждаш като ченге?

Чух вратата зад нас да се отваря, но никой от нас не се обърна. Бяхме твърде заети да си мерим погледите.

Джарман извика:

— Рамирес!

Каза го с такъв тон, че и двамата веднага се обърнахме. Доктор Евънс се беше опрял в стената, като си държеше китката пред него. Кръв проблясваше като червена гривна на ръката му.

И двамата с Рамирес хукнахме да бягаме през малкото пространство от единия до другия край на коридора, сякаш трябваше да стигнем много по-далеч за много по-кратко време. Джарман и Джейкс вече изчезваха през вратата. Бернардо се поколеба на вратата, като я задържа достатъчно дълго, за да долетят писъците, раздиращи болничната тишина. Ниски, нечленоразделни и паникьосани и вече бях сигурна, че този който пищеше беше мъж. Почти бях стигнала до вратата, до Бернардо, когато Рамирес ме задмина като сянка.

Бернардо ми каза:

— Това е лоша идея. — но влезе през вратата, секунда преди да влезем през нея. Господи, мразя винаги да съм права.