Обсидианова пеперуда

44

Натиснах бутона, за да вдигна бавно леглото. Колкото по-седнала заставах, толкова повече болеше. Гърдите ме боляха, все едно мускулите над ребрата са били претоварени. Порезните рани по гърба ми не харесваха сядането и вероятно още по-малко щяха да харесат ходенето. Имаше осезаемо опъване на кожата, като връзки за обувки, стегнати прекалено здраво, което означаваше че имам шевове по гърба. Те щяха да представляват допълнителен проблем, когато бих се опитала да се раздвижа. Нищо не се усеща така, както шевовете. Чудех се колко ли са на гърба ми. Усещах ги като много.

Когато успях да седна, изчаках няколко секунди, изслушвайки оплакванията на тялото си. Обикновено не получавам толкова много наранявания преди края на случая. Дори не бях срещнала голямото лошо нещо лице в лице все още. А то почти ме беше убило от голяма, безопасно изглеждаща дистанция.

Позволих си да помисля върху това за няколко секунди. Почти бях умряла. Изглежда трябваше да си взема няколко дни почивка, преди да трябва пак да изпълзя в окопите. Но както казват, престъпленията и приливите не чакат нито една жена, или нещо такова. Ще призная, че обмислих идеята просто да остана ниско, да оставя някой друг да бъде герой за разнообразие. Но в момента, в който се замислих сериозно, си спомних за родилното и онези оплискани с кръв кошчета. Не можех просто да си лежа тук и да си мисля че другите биха се преборили и без мен. Просто не можех да го направя.

Бях смъкнала болничната роба почти до лактите си, когато осъзнах, че не можех просто да дръпна сензорите, които ме свързваха с монитора на сърдечна дейност. Ако просто ги отскубнех, на болничния персонал напрежението щеше да му дойде малко в повече.

Примирих се и натиснах бутона за повикване на сестрата. Трябваше да бъда изключена от всички системи и машини.

Сестрата дойде почти веднага, което или означаваше или че болницата имаше повече дежурни сестри, отколкото болшинството от днешните болници биха поддържали, или че бях наистина зле наранена и ми наблюдаваха с повишено внимание. Надявах се, че имаха излишък от сестри, но не залагах на това.

Сестрата беше по-ниска от мен, много дребничка, с руса, някак си подскачаща коса, подстригана късо. Професионалната й усмивка увехна, когато ме видя седнала и очевидно събличаща робата.

— Какво правите, госпожице Блейк?

— Обличам се — отговорих.

Тя поклати глава.

— Не мисля така.

— Виж, предпочитам да ми помогнеш да изкарам тръбичките и жиците от себе си, но те изчезват, защото се изписвам сама.

— Ще повикам доктор Кънингам — тя се обърна и излезе.

— Направи го — казах на празната стая. Стиснах със смъртна хватка тънките жички, свързани със залепените сензори и дръпнах. Почувствах се така сякаш отскубнах и кожата си заедно с тях, почувствах остра, жестока болка, сякаш кожата ми беше болезнено наранена. Високочестотният писък на машината позволи на всички да разберат, че сърцето ми вече не правеше туп-туп на другия край на жиците. Звукът ми напомни неприятно за пожарната аларма, макар че беше далеч по-малко противен.

Вендузите бяха оставили големи кръгли петна върху кожата ми, но ги усещах като петорно по-големи. Фактът, че болката от петната беше достатъчна, че да заглуши всички останали болки стига, за да ви покаже колко болезнена усещах кожата си.

Доктор Кънингам влезе през вратата, докато още се мъчех над лепенката, която свързваше ръката ми към венозните системи. Първо изключи пищящия монитор.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита.

— Обличам се.

— Как ли пък не.

Погледнах нагоре към ядосаното му лице, но нямах достатъчно гняв, за да споря с него. Бях твърде уморена и наранена, за да хабя енергия за нещо по различно от опитите да се надигна и измъкна от това легло.

— Трябва да вървя, докторе — продължавах да чопля лепенката, но не напредвах особено. Трябваше ми нож. — Къде са ми оръжията?

Той игнорира моя въпрос и зададе друг:

— Къде би трябвало да отидеш чак толкова неотложно, че да трябва да излезеш от това легло?

— Трябва да се върна към работата си.

— Полицията може да се справи с нещата за няколко дни, госпожице Блейк.

— Има хора, които не биха говорили с полицията, но биха говорили с мен — бях успяла да отлепя ръба на лепенката.

— Тогава приятелите ти в коридора биха могли да говорят с тях. — Доктор Кънингам получаваше няколко червени точки, заради това, че беше осъзнал, че Едуард и компанията му бяха хора, с които хората, отбягващи полицията биха разговаряли.

— Точно този човек не би говорил с никого другиго освен с мен. — Най-накрая спрях да се боря с лепенката. — Може ли да махнете това от мен, моля?

Той си пое дъх, за да започне да спори, мисля, но после каза:

— Ще ти помогна с изписването, ако ми позволиш да ти покажа нещо преди това.

Вероятно изглеждах толкова подозрителна, колкото се чувствах, но кимнах.

— Ще се върна веднага — каза той и напусна стаята. Сякаш всички правеха това днес. Той излезе за достатъчно дълго време, че Едуард влезе да провери какво ме задържаше. Повдигнах залепената си ръка и той измъкна нож със сгъваемо острие от джоба си. Ножът мина през лепенката като през хартия. Едуард винаги се е грижил добре за инструментите си.

Все още ми оставаше да обеля лепенката от кожата и да измъкна самата игла на системата от ръката си, не трябваше да забравям това.

— Ако искаш да стане по-бързо, аз ще го направя — предложи Едуард.

Кимнах и той откъсна лепенката от ръката ми заедно с иглата.

— Ау!

Той се засмя.

— Пъзла.

— Социопат.

Доктор Кънингам влезе, носейки в ръка голямо ръчно огледало. Очите му потрепнаха върху Едуард и вече свободната ми ръка. Не беше приятелски поглед.

— Бихте ли отстъпили за момент, господин Форестър?

— Вие сте лекарят — отговори Едуард, отстъпвайки към долната част на леглото.

— Добре е, да го запомните — отговори доктор Кънингам. Той задържа огледалото пред лицето ми.

Изглеждах стресната, очите ми бяха прекалено разширени и толкова тъмни, че изглеждаха черни. По природа съм бледа, но сега кожата ми изглеждаше призрачно бяла, безплътна като гъвкава слонова кост. Или заради това очите ми изглеждаха по-тъмни от нормално, или може би това беше следствие от натъртването.Усещах че лицето ме болеше и дори знаех от какво. Да те ударят достатъчно силно, че да се забиеш в стената, би трябвало да остави следи.

Синината минаваше нагоре по ръба на бузата ми, точно до под окото и продължаваше надолу до линията на челюстта ми, до долната част на ухото. Кожата ми изглеждаше като дъга от пурпурно-черно, с голямо червено петно в средата и тук-таме по-тъмно червени петна. Това беше едно от онези наистина тежки натъртвания, при които няма кой знае какъв белег първия ден, но затова пък преминава през всички цветове, веднъж след като си проличи. Тепърва ме очакваха разни отсенки на зелено, жълто и кафяво. Ако не вратът ми, то поне челюстта ми щеше да е счупена, ако не носех трите вампирски белега.

Имаше моменти, в които щях да дам почти всичко, за да се отърва от белезите, но сега, докато се взирах в синината, знаейки че се лекувам по-бързо от нормален човек, а тя все още изглеждаше толкова зле, не беше един от тях. Бях благодарна, че съм жива.

Казах наум къса молитва, докато се взирах в лицето си: „Благодаря ти, Мили Боже, че не съм мъртва”. На глас произнесох:

— Гадно — и върнах огледалото на доктора.

Той се намръщи, очевидно това не беше реакцията, която очакваше.

— Имаш повече от четирдесет шева на гърба си.

Очите ми се разшириха преди да успея да ги спра.

— Божее, това е рекорд, дори и за мен.

— Това не е шега, госпожице Блейк.

— Може поне да е смешно, докторе.

— Ако започнеш да се движиш наоколо, ще разкъсаш шевовете и раната ще се отвори. Точно сега, ако си внимателна, белег няма да има, но ако започнеш да се движиш, ще бъде ужасен.

Въздъхнах.

— Ще си има достатъчно компания, докторе.

Той стоеше, поклащайки бавно глава, лицето му беше застинало в твърда гримаса.

— Нищо, което мога да кажа, няма да те накара да спреш, нали?

— Не — отговорих.

— Ти си глупачка.

— Ако остана тук, докато се излекувам, как ще трябва да се оправдая пред съвестта си, докато се взирам в следващата купчина тела.

— Не можете да спасите света, госпожице Блейк.

— Не съм толкова амбициозна — казах — Просто се опитвам да спася няколко живота.

— И наистина вярвате, че само вие можете да решите този случай?

— Не, но знам, че съм единствената, с която … този човек ще говори. — Почти казах Ники Бако, но не ми се искаше доктор Кънингам да се обади в полицията и да им каже къде отивахме. Не, че би го направил, но покритото мляко, котките не го лочат.

— Казах ти, че ще те изпиша, ако погледнеш нараняванията си. Аз държа на думата си.

— Наистина оценявам това, доктор Кънингам. Благодаря ви.

— Не ми благодарете, госпожице Блейк. Не ми благодарете. — той тръгна към вратата, отбягвайки и импровизирания олтар, и Едуард, сякаш и двете неща го караха да се чувства неудобно. На вратата се обърна. — Ще изпратя една от сестрите, за да ти помогне да се облечеш, защото наистина ще ти трябва помощ. — Той излезе преди да успея да му кажа „Благодаря” отново. Вероятно и така ставаше.

Едуард остана, докато сестрата пристигна. Беше друга сестра, светло кестенява. И това ако не беше оксиморон. Погледът й се задържа върху посиненото ми лице по-дълго, отколкото беше учтиво, а когато ми помогна да се измъкна от робата, леко изсъска при вида на гърба ми. Беше непрофесионално и някак си непривично за сестра. Те обикновено са толкова безизразно усмихнати, че чак те карат да ти се догади, когато си наранен или те боли. Бяха готови на всичко, за да прикрият, че това, което ти е било причинено, ги е притеснило.

— В никакъв случай няма да можеш да сложиш сутиен върху шевовете на гърба си — каза тя.

Въздъхнах. Мразех да излизам без сутиен. Винаги ме караше да се чувствам гола, без значение с какво друго бях облечена.

— Нека просто сложим блузата.

Тя я задържа и ми помогна да плъзна главата си през нея. Повдигането на ръцете ми нагоре, за да ги промуша през ръкавите, направи болката в гърба ми остра и осезаема, сякаш кожата би се откъснала, ако се размърдах прекалено бързо. Зачудих се дали щях да избера точно тази аналогия, ако доктор Кънингам не ме беше предупредил, че шевовете можеха да се разкъсат. Бих свила рамене, ако не бях сигурна, че щеше да боли.

— Обикновено работя в детското отделение — каза сестрата, докато ми помагаше да наместя блузата, закопчавайки първите две копчета.

Повдигнах глава към нея, несигурна какво да кажа. Но нямаше нужда да се тревожа. Тя знаеше точно какво да каже.

— Повикаха ме след като си унищожила чудовището. За … почистването. — помогна ми да седна на ръба на леглото. Останах там няколко секунди, с крака, люлеещи се във въздуха, позволявайки на тялото си да се приспособи към факта, че се обличахме, че щяхме да станем … само след секунда.

— Съжалявам, че е трябвало да го видиш — казах, защото трябваше да кажа нещо, не ми беше приятна и думата „унищожила”, която беше употребила. Караше го да звучи твърде героично, а аз го бях почувствала отчаяно. Отчаянието беше истинската майка на изобретателността, поне за мен.

Опита се да ми помогне да обуя черните си гащички, но аз ги взех от ръцете й. Ако не можех да облека сама собственото си бельо, значи имах сериозни неприятности. А и ако наистина бях толкова наранена, трябваше да го знам. Щеше да поокастри нуждата ми да бъда героична.

Започнах просто да се навеждам от кръста, но това не се оказа чак толкова лесно. Навеждах се по малко, но не бях дори близо до достатъчно ниско.

— Позволи ми да ги поставя до някъде, за да не се налага да се навеждаш до долу — каза сестрата.

Най-накрая й позволих, но дори и частичното им издърпване нагоре, накара гърба ми да стане много болезнен. Когато ги обух, се облегнах на леглото и дори не се опитах да споря, когато тя се наведе, за да ми обуе чорапите. Не се и опита да изтъкне, че бях твърде наранена, за да ме изпишат. Беше прекалено очевидно, за да се изтъква.

— Работех с Вики от две години. Това беше първата работа на Мег. — Очите й бяха сухи, разширени и аз забелязах тъмните кръгове под тях, като морави петна, сякаш не беше спала много последните три дни.

Спомних си тялото, което беше блокирало врата на детското и сестрата, която беше хвърлена през стъклото. Вики и Мег, макар че вероятно никога нямаше да разбера коя коя е била, не че имаше значение. Те бяха мъртви и не им пукаше, а сестрата, която ми помагаше да се плъзна в черния чифт дънки, изглеждаше твърде крехка, за да я разпитвам. Работата ми беше да слушам и да издавам окуражаващи звуци, когато беше необходимо.

Обух дънките върху задника си без чужда помощ, закопчах ги и дръпнах ципа съвсем сама. Нещата се подобряваха. Бях се опитала да напъхам по навик блузата в панталоните, но това изискваше използването на повече мускули от гърба, отколкото си мислех.

Освен това не загащена, щеше да направи липсата на сутиен по-малко забележима. Бях наистина твърде надарена, за да се движа без него, но благоприличието ми не си заслужаваше болката, не и днес.

— Всеки път като си затворя очите виждам бебетата. — Тя беше клекнала, с една от обувките ми в ръце, когато погледна нагоре. — Продължавам да си мисля, че би трябвало да сънувам приятелките си, но виждам само бебетата, малките им телца и чувам плача им. Всеки път, когато затворя очи ги чувам да пищят. Не бях там, а ги чувам, всяка нощ. — Сълзите най-после се появиха, плъзгайки се беззвучно надолу по лицето й, сякаш тя не осъзнаваше, че плаче. Плъзна обувката върху крака ми и погледна надолу, внимавайки какво прави.

— Говори със съветник, със свещеник или някого на когото вярваш — казах. — Ще се нуждаеш от помощ.

Тя взе другата ми обувка от леглото и погледна нагоре към мен, следите от сълзите изсъхваха по бледите й бузи.

— Чух, че някакъв вид вещица, прави всичките тези трупове, карайки ги да атакуват хора.

— Не вещица — казах. — Съществото, което стои зад всичко това не е човек.

Тя постави обувката на място, намръщвайки се.

— Нещо безсмъртно ли е, като вампир?

Не започнах обичайната си лекция, че вампирите не са безсмъртни, просто са трудни за убиване. Тя нямаше нужда от точно този урок.

— Все още не знам.

Тя завърза обувката ми здраво, но не твърде стегнато, сякаш го правеше редовно. Погледна нагоре към мен с тези странни празни очи, следите от сълзи все още личаха по лицето й.

— Ако не е безсмъртно, убий го.

Лицето и изразяваше тази абсолютна вяра, която обикновено е запазена за малките деца или хората, които не са съвсем наред. В шокираните й очи нямаше въпроси, нямаше съмнение в това бледо лице. Отговорих на тази вяра. Реалността можеше да почака, докато тя не станеше готова за нея. Казах това, което имаше нужда да чуе.

— Ако може да умре, ще го убия.

Казах го, защото тя имаше нужда да го чуе. Казах го, защото след това, което бях видяла да прави, това беше планът. Може би планът беше такъв още от началото. Като познавах Едуард, вероятно си беше точно така. Той казваше „Да решим случая”, когато това което имаше предвид обикновено беше „да ги избием, да ги избием всичките”. Като за план, бях чувала и по-лоши. Като за начин на живот, му липсваше романтика. Като за начин да останеш жив, си беше просто перфектно. Не ставаше за начин да запазиш душата си непокътната. Но бях готова да продам част от душата си, за да спра това нещо. И вероятно това беше най-големият ми проблем. Винаги бях готова да заложа душата си, ако това щеше да спре голямото зло нещо. Но изглежда винаги имаше следващо голямо зло, което се задаваше отнякъде. Без значение колко пъти спасявах света и спирах чудовището, винаги имаше следващо чудовище и винаги щеше да има. Производството на чудовища беше неограничено. Аз не бях. Частите от себе си, които използвах, за да убивам чудовищата бяха краен брой и веднъж след като ги свършех, нямаше да има връщане назад. Щях да съм Едуард в пола. Можех да спася света и да загубя себе си.

Но докато стоях втренчена надолу в лицето на тази жена, гледайки тази перфектна вяра да изпълва изгубените й очи, не бях сигурна, че сделката беше добра, но бях сигурна в едно нещо. Не можех да кажа не. Не можех да оставя чудовищата да спечелят, дори и това да означаваше да станех едно от тях. Прости ми, Боже, ако това беше арогантност. Пази ме, Боже, ако не беше. Станах от леглото и тръгнах да търся чудовище.