Обсидианова пеперуда

39

Преди стерилната бяла стая беше тих ъгъл от ада. Сега представляваше шумен, хаотичен ъгъл на ада. Една одрана ръка посегна към мен. Замахнах към нея с дългото острие, което бях измъкнала от ножницата на гърба. Ръката прокърви и се отдръпна. Можеха да чувстват болка. Можеха да кървят. Добре.

Бях вдигнала острието, за да нанеса удар по врата му, когато трупът ме нападна отново. Рамирес блокира ръцете ми.

— Те са цивилни!

Погледнах към него, после към това голо нещо, което беше привързано към леглото от само една последна връзка на китката. То посегна отново към мен, прорязвайки въздуха с окървавената си ръка, пищейки безмълвно, отрязаният му език висеше като червей в останалите без устни остатъци от устата му.

— Просто стой извън обсег — каза той и ме издърпа покрай нещото.

Успях да кажа:

— Те са трупове, Рамирес, просто трупове.

Той вдигна сгъваемата метална палка.

— Не ги убивай. — Той тръгна към схватката, макар че още не можеше да се нарече схватка. Повечето от труповете все още бяха привързани към леглата. Те се извиваха, пищяха, виеха, насилваха остатъците от плътта си срещу връзките, превръщайки ги в още по-окървавени руини, а телата им подскачаха, докато се бореха да се освободят.

Бен, сестрата, биеше един от пациентите по главата. То беше забило зъбите си толкова дълбоко в ръката му, че той не можеше да се освободи. Джарман беше при него, биейки нещото по главата с палката си, отзад и отдалеч, сякаш удряше бейзболна топка. Мекият звук, като кънтене на диня, се чуваше дори и през писъците.

Джейкс и Бернардо бяха при последното легло откъм прозорците, афроамериканската медицинска сестра лежеше в прегръдката на един труп, на когото едната ръка и единият глезен все още бяха привързани към леглото. Главата му беше заровена в гърдите й. От кръвта престилката прилепваше към тялото й, все едно някой беше изсипал кофа червена боя върху нея. Там, където нещото дъвчеше не би трябвало да има смъртоносна точка, но имаше прекалено много кръв. То беше стигнало нещо жизненоважно.

Джейкс удряше нещото по главата с такава сила, че чак се надигаше на пръсти, тялото му почти се отлепяше от земята с всеки удар. Главата на трупа кървеше, разпукваше се, но то не отпускаше хватката си. Главата му оставаше заровена в гърдите й като чудовищно дете, което се хранеше.

Бернардо отново и отново промушваше трупа в гърба. Острието излезе с фонтан от кръв, но това явно нямаше значение. Онова до вратата беше реагирало на болка, но един път след като започнеха да се хранят, те се превръщаха просто в месо. Не можеш да нараниш месо и дяволски сигурно не можеш да го убиеш.

Преминах между леглата с пищящите трупове, телата им се гърчеха и всички очи изглеждаха еднакви. Сякаш само една самоличност надничаше от всички чифтове очи. Техният господар, каквото и да беше той, ме наблюдаваше как минавам между леглата, наблюдаваше ме да отивам до далечното легло, далеч от Рамирес и неговото внимание. Той все още не разбираше какво щеше да се случи, когато всички те се освободяха. Трябваше да сме извън тази стая преди това да се случи.

Придвижих се до Бернардо, карайки го да отстъпи крачка. Намърдах острието под брадичката на нещото. Поех си дълбоко въздух, концентрирах се по начина, по който се прави в часовете по бойни изкуства, точно преди да счупиш нещо голямо и стабилно изглеждащо, представих си как острието излиза през върха на черепа и точно това се опитах да направя. Опитах се да го прекарам през главата му. Острието мина през меките части под челюстта с остро влажно движение, след това острието удари костта в основата на устата и продължи напред. Острието не излезе през върха на главата му, но го почувствах да влиза в странната празнота на синусните кухини.

То се отдръпна назад от жената, брадичката му се опитваше да се отвори около проблясващото острие. Заби ноктите на свободната си ръка в устата си, пускайки сестрата да падне на леглото. За първи път успяхме да видим раната. В средата на гърдите й имаше дупка. Счупени ребра стърчаха навън като счупените страни на рамка. Дупката беше точно с размер, колкото човешко лице да може да влезе навътре. Втренчих се надолу в тази тъмна, влажна дупка и видях, че половината й сърце липсваше, изядено.

— О, Боже! — изстена Джейкс.

Нещото на леглото беше освободило и другата си ръка. Дърпаше дръжката на острието, опитвайки се да го измъкне. Джейкс, Бернардо и аз разменихме поглед. Един поглед, никакви думи и тримата се обърнахме към остатака от стаята с една цел в мислите си: да се доберем до вратата, по какъвто начин можем. В тази стая нямаше други хора, освен нас.

Погледнах напреди видях Рамирес и Джарман до далечната врата с Бен, увиснал между тях. Страхотно. Изкрещях:

— Тичайте!

Опитахме. Усетих движение и се обърнах навреме, за да може трупът да ме удари с пълна сила и да запрати и двама ни на пода. Посегнах към брадичката му, опитвайки се да прикова зъбите му, като на другото, но то се отдръпна и успях да стигна само до гърлото му. Кръв се разплиска по лицето ми в топла, плавна струя. Заслепи ме за секунда. Можех да го усетя да се движи върху тялото ми, краката му яздеха кръста ми. Продължих да бутам с ръка суровото месо на рамото му, задържайки го назад, докато то се протягаше над мен. Избърсах кръвта от очите си с опакото на ръката, която държеше ножа. То посегна със зъби към мен, като куче и аз изпищях. Порязах бузата му толкова дълбоко, че острието задра по зъбите. То изпищя и захапа ръката ми. Аз изкрещях, докато то разтърсваше главата си както кучето кокал. Ръката ми се отвори и ножът падна.

То се надвеси над мен с отворена уста, бледосините му очи бяха невъзможно широки. Опита се да захапе гърлото ми. Нямах време да се пресегна за последния си нож. Посегнах към очите му. мушнах палците си в очите му и собствената му инерция ги набута по-надълбоко, отколкото аз сама бих успяла. Усетих очните ябълки да се спукват, експлодирайки в топла течност и по-гъсти неща.

То изпищя, махайки с глава напред и назад, ръцете деряха лицето му. Внезапно Бернардо се оказа там, дръпна го назад, хвърли го с една ръка през стаята към стената. Невероятно е какво можеш да направиш, когато си ужасен.

Отзовах се колене, изтегляйки последния нож. Бернардо ме издърпа, за да се изправя и се оказахме почти до вратата. Ригби стоеше там с една брадва, сечащ труповете. Ръце и по-малко разпознаваеми парчета покриваха земята около него. Рамирес набута палката си в устата на едното, толкова силно, че тъпият край се показа през задната част на врата му.

Джейкс влачеше Джарман за китките, оставяйки плътна червена следа зад себе си. Тялото на Джарман се беше запънало на вратата. Брадвата на Ригби беше нацепила два от труповете на достатъчно парчета, че да ги свали на земята. Два от другите бяха все още завързани за леглата с по една последна лента. Рамирес се бореше с онова, което се беше опитало да преглътне палката му. Един от труповете се хвърли към Ригби и брадвата прониза въздуха.

Чух движението зад себе си преди Бернардо да успее да изкрещи:

— Зад …

Бях на път към пода с нещото, яздещо на гърба ми преди да чуя остатъка:

— …теб.

Присвих глава, опитвайки се да предпазя врата си. Зъбите проникнаха през ризата ми, пускайки ми кръв, но нещото изпитваше затруднения с прегризването на коланите на презраменния кобур и ножницата за гърба. Заби зъбите си в плътта ми, но кожените ленти послужиха за нещо като броня. Забих ножа назад в бедрото му, веднъж, втори път. Не му направи впечатление.

Внезапно над мен премина въздушен поток и силен удар, кръв изплиска косата, рамената и гърба ми в горещ поток. Излазих изпод трупа и открих че беше обезглавен.

Ригби стоеше над него с кървавата брадва и див поглед в очите си.

— Върви, излизай. Ще те покривам. — гласът му беше висок, изпълнен със страх, но той стоеше стъпил здраво на земята и започна да изтласква всички ни през вратата.

Един от труповете беше на гърба на Бернардо, но не се опитваше да го яде. Удари главата му силно два пъти в пода. После погледна нагоре към мен. Имаше нещо в очите му, нещо, което го нямаше при никое от другите. То беше уплашено. Уплашено от нас. уплашено да не бъде спряно. И само може би, уплашено от смъртта. То премина през отворената стъклена врата и се плъзна покрай Джейкс, сякаш трябваше да отиде някъде другаде и да свърши нещо друго. И аз разбрах, че то трябва да бъде спряно, разбрах, че ако избягаше, щеше да бъде много лошо. Но поставих ръка под тази на Бернардо и започнах да го влача към вратата. Рамирес хвана другата му ръка и внезапно стана лесно да го извлечем през стъклената врата.

В стаята зад нас внезапно настъпи оживление. Ригби се препъна и падна назад върху бутона, който затваряше вратата. Тя се плъзна и се затвори, докато Рамирес блъскаше по нея. Видях Ригби да замахва с брадвата, после го нападнаха от двете страни. Рамирес се протегна към бутона за отварянето, но или тежестта на Ригби, или нещо друго го беше повредило.

Рамирес изкрещя:

— Ригби!

Чу се силно изсвистяване на въздух, сякаш гигант си беше поел дъх и стаята се изпълни с огън. Пламъците облизваха стъклото като златисто-оранжева вода в аквариум. Можех да почувствам жегата натрупана зад стъклото. Пожарните аларми се включиха с високочестотен вой. Хвърлих се на пода върху Бернардо, покривайки лице, очаквайки тази страховита топлина да спука стъклото и да се изсипе върху нас.

Но не топлината се изсипа върху мен. Беше студ, вода. Вдигнах глава към пръскачките, които изпълваха стаята. Стъклото почерняваше и дим и пара се виеха срещу стъклото като мъгла, докато водата потушаваше огъня.

Рамирес се пресегна към бутона и вратата се отвори със звук от течаща вода. Сега алармата беше още по-шумна и осъзнах, че вече бяха две различни аларми, смесващи се заедно в едно късащо нервите пищене. Рамирес влезе в стаята и чух гласа му през подлудяващия шум:

— Madre de Dios.* /*Богородице (от исп.)/

Изправих се, водата се изливаше върху мен, накисваше косата, дрехите ми. Не го последвах в стаята. Вече не можех да помогна с нищо на Ригби. Но все още имахме труп за преследване. Сложих пръсти на врата на Бернардо, точно под челюстта. Пищенето на противопожарните аларми затрудняваше долавянето на пулса му, но той все пак беше там, силен и стабилен. Беше свален за момента, но беше жив. Джейкс беше коленичил до Джакман, сълзи се стичаха по лицето му. Опитваше се да запуши дупка във врата на Джарман с голи ръце. Басейнът от кръв, разлял се от двете страни на Джарман се отмиваше от пръскачките. Очите му бяха неподвижни и втренчени, немигащи, докато водата течеше върху него.

По дяволите. Трябваше да сграбча Джейкс и да да кажа: „Той е мъртъв, Джарман е мъртъв”, но не можех да го направя. Изправих се на краката си.

— Рамирес.

Той все още стоеше втренчен в стаята, в каквото беше останало от Ригби.

— Рамирес! — изкрещях го и той се обърна, но очите му бяха нефокусирани, сякаш не ме виждаше наистина.

— Имаме да хванем още един труп. Не можем да го оставим да се измъкне.

Той се втренчи в мен с мъртви очи. Имах нужда от малко помощ. Изминах няколкото крачки, за да застана пред портала до него и го зашлевих достатъчно силно, че ръката ми да изтръпне от удара. По-силно отколкото бях възнамерявала.

Главата му се отметна назад и аз се стегнах за ответния удар, но такъв не последва. Той стоеше там с ръце в плътни юмруци, треперещ от нуждата, очите му блестяха с гняв, който просто си търсеше някого, върху когото да се излее. Не само, защото го бях ударила. А заради всичко.

Когато не ме удари, казах:

— Злото нещо тръгна в тази посока — посочих към вратата. — Трябва да го последваме.

Той започна да говори скорострелно на испански. Не можах да разбера повечето, но гневът му беше повече от ясен. Хванах една дума, която познавах. Наричаше ме бруха. Това означава вещица.

— Зарежи това. — отворих вратата, заобикаляйки тялото на Джарман. Пръскачките работеха и в коридора. Евънс все още седеше с гръб към стената. Беше издърпал маската си надолу, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.

— Накъде тръгна то? — попитах.

— Надолу по аварийното стълбище, в края на залата — трябваше да вика, за да го чуя през алармите, но гласът му беше глух, отдалечен. Може би по-късно, ако бях в състояние, и аз можех да изпадна в шок.

Не бях чула вратата зад мен да се отваря, но Рамирес изкрещя:

— Анита!

Пообърнах се, докато претичвах покрай вратата.

— Тръгвам по стълбите, ти поеми асансьорите.

Той изкрещя:

— Анита!

Обърнах се и той хвърли един от клетъчните телефони към мен. Хванах го с една ръка, притискайки го непохватно към гърдите си.

— Ако стигна до долу и все още не съм го открил, ще ти се обадя — каза.

Кимнах и набутах телефона в задния си джоб, тичайки към вратата. Открих я. Сега вече извадих браунинга. Тук нямаше пълна с кислород стая. Щяхме да разберем дали куршумите вършеха същата работа като ножовете. Избутах тежката аварийна врата с цяло тяло, докато не се опря плътно в стената, за да съм сигурна, че нещото не беше зад нея. Поколебах се на бетонната площадка. Пръскачките работеха дори тук, правейки водопади по бетонните стъпала. Пожарната аларма изпълваше въздуха със високочестотно ехо. Погледнах към стъпалата за нагоре, после надолу. Нямах идея накъде беше тръгнало. Можеше да се е измъкнало на всеки етаж под или над мен.

По дяволите, трябваше да намеря това нещо. Не знам защо усещах, че е толкова важно да не му позволявам да се измъкне, но се бях оказала права за падащата тъмнина и труповете. Вярвах на преценката си. Това бяха само съживени трупове, просто от вид, какъвто досега не бях виждала. Но бяха мъртви, а аз бях некромант. Теоретично, бих могла да контролирам всеки вид ходещи мъртъвци. Понякога можех да усетя вампир, когато беше наблизо. Поех си дъх и концентрирах същността си в плътна линия, изтеглих силата си, разпуснах я наоколо, търсейки, с гръб, все още опрян във вратата, с вода, изсипваща се върху мен, с писъка от алармите, толкова пронизващ, че ми беше трудно да мисля. Изпратих тази „магия” навън, нагоре и надолу по стълбите, като невидима линия от мъгла.

Рязко се изправих. Бях почувствала нещо като придърпването на кукичка. Надолу, беше тръгнало надолу. Ако грешах, нямаше какво да направя по въпроса. Но не мисля, че грешах. Затичах се надолу по мокрите циментови стъпала, с една ръка на перилата, за да мога да се задържа, когато се плъзна, другата държеше пистолета насочен нагоре. Една жена лежеше на купчина на следващата площадка, напряко на вратата, неподвижна, но дишаща. Обърнах лицето й настрани, така че да не бъде удавена от пръскачните и продължих. Надолу, беше продължило надолу и не беше отделило време да се нахрани. То бягаше, бягаше далеч от нас, бягаше далеч от мен.

Паднах на колене, плъзгайки се по мокрите стъпала, само мъртвата ми хватка върху плъзгавите метални перила ме предпази да не падна. Загубих връзка със съществото, когато се плъзнах. Просто не можех да задържа концентрацията си и да правя и всичко останало. Пръскачките спряха рязко, но противопожарните аларми продължаваха да вият и да вият, още по-пронизителни, когато я нямаше водата да ги заглушава. Издърпах се на крака и отново се затичах. Много далечен, доста под мен се чу писък. Хвърлих се върху перилата на следващия завой, плъзгайки се надолу по мокрия метал, почти с главата напред над поредната чупка. Слизах толкова бързо, колкото можех, по-бързо отколкото беше безопасно. Тичах и се пързалях, и се препъвах надолу по стъпалата, и през цялото време в мен назряваше усещането, че щях да закъснея. Че колкото и бързо да тичах, нямаше да стигна навреме.