Обсидианова пеперуда

62

Събудих се рязко, кожата ми пулсираше от прилив на магия, която ме остави без дъх. Тялото ми се напъна, гърчеше се, от силата която преминаваше през тялото ми като горещи вълни, които се засилваха. Ръцете и краката ми се опъваха срещу веригите, които ме държаха. Вериги. Обърнах се и се загледах в китките си, главата все още пребита, тялото ми се сгърчи когато силата изрева в мен. Ръцете и краката ми се гърчеха, не защото се борех срещу веригите, а от силата.

Магията започна да намалява, дишах на пресекулки. Едно нещо знаех. Ако не си оправех дишането щях да припадна. Да припадна отново ще бъде лошо. Хеван знаеше какво събудих втория път. Концентрирах се върху дишането си, успокоявайки се, поемайки дълбокивдишвания. Трудно е да бъдеш паникьосан, когато правиш дихателни упражнения. Заливах с фалшиво спокойствие тялото и съзнанието си. Но това ми даде възможност да помисля, което беше добре.

Лежах по гръб, окована на гладка каменна повърхност. Имаше извивка на стената на пещерата до мен, както и таван, който се губеше от поглед в тъмнината по-горе. Бих искала да вярвам, че Бернардо и Олаф са ме спасили и ние сме пред входа на пещерата, но веригите разрушаваха тази приятна мисъл.

Тази пещера беше много по-висока и без да гледам, просто я чувствах по-голяма. Светлина от камина подскачаше в оранжеви сенки по стените на пещерата. Най-накрая обърнах главата си надясно и се оставих да видя какво беше там. Отначало помислих, че е Пинотл, човешкия слуга на Ицпапалотл, имаше няколко секунди, в които се проклинах че повярвах, когато тя каза, че не са знаели за чудовището, но после разбрах, че това не беше той. Изглеждаше като него. Същото квадратно, изписано лице, тъмна кожа и черната подстригана дълго и странно квадратна коса, но този човек беше с по-тесени и тънки раменете. Той беше облечен с чифт широки шорти вместо шикозните дрехи, които носеше Пинотл.

Имаше гладки заоблени каменни плочи, като в Обсидианова пеперуда. Имаше тяло, увито около този камък. Къси крака и ръце, къса тъмна коса и за миг помислих, че е Ники Бако, но след това видях голите гърди по-ясно, това беше Паулина, съпругата на Ники. Имаше дупка под ребрата си като голяма зейнала уста.Те бяха извадили сърцето и. Неизвестният мъж стоеше, държейки сърцето в ръцете си, пред главата си, като жертва. Очите му изглеждаха черни в слабата светлина. Той сведе ръцете си, вървейки към мен със сърцето в ръцете му. Ръцете му бяха толкова пропити с кръв, заради което изглеждаше, че той е с червени ръкавици. Имаше четири мъже, които стояха с внимание около олтара. Те бяха облечени с някаква мека кожа върху телата си, с качулки, които ги покриваха почти от главата до петите. Имаше нещо нередно в това, с което бяха облечени, но очите ми не можеха да направят връзка, а и аз имах други по-належащи проблеми от това, с какво бяха облечени хората.

Аз все още носех кевларената жилетка и всичко останало от моите дрехи. Ако те искаха да вземат сърцето ми, щяха да са взели дрехите. Това беше много успокоителна мисъл докато човека, свещеника, вървеше към мен със сърцето в ръцете си. Той държеше сърцето върху гърдите ми и започна да пее на език, който звучеше като испански, но не беше.

Кръв капеше от сърцето, размазваше се върху жилетката. Това ме накара да подскоча. Спокойствието от дихателните упражнения почна да изчезва. Не исках да ме докосва с това нещо. Не беше логика, страх от заклинание или магия. Беше просто отвращение. Не исках да бъда докосвана от сърце, което току що е изтръгнато от нечие тяло. Бях достигнала предела на споделяне със сърца. Аз дори съм изтръгвала няколко, за да ги изгоря, но някак си това беше различно. Може би беше, защото бях окована и безпомощна, или може би защото тялото на Паулина лежеше отпуснато над олтара, гледайки като счупена кукла. Единственият път, когато я срещнах, тя беше толкова силна, заплаши ме с пистолет, но много хора са правили това. Едуард правеше това непрекъснато. Започвайки връзка на края на оръжие не означава, че не може да бъдете приятели понататък. Освен ако някой от вас не умре.

Мъжът сложи край на пеенето и започна да накланя сърцето към мен.

Обтегнах се срещу веригите, въпреки че знаех, че е безполезно и казах:

— Не ме докосвай с това. — Звучах сигурно и силно, но ако той разбираше английски, не можах да кажа, защото той продължаваше да навежда кървавите си ръце, по-близо и по-близо. Той постави сърцето на гърдите ми, а аз бях почти благодарна, че кевлара ме предпазваше да почуствам това нещо до кожата ми.

Сърцето лежеше на гърдите ми като парче месо. Нямаше магия в него. Беше просто мъртво. Тогава сърцето пое въздух или поне така изглеждаше. Кожата се надигаше и спадаше. То стоеше на гърдите ми, голо и незкрепено към нищо, и пулсираше.

Изведнъж осъзнах собственото си сърцебиене. В момента, в който забелязах собственото си сърцебиене, сърцето на Паулина наруши ритъма си, след което започна да бие заедно с мойто. И в момента, в който ритмите бяха еднакви, можех да чуя втори сърдечен ритъм. Освен че сърцето на Паулина, нямаше никаква кръв за да изпомпва, нямаше гръден кош да го поеме. Трябваше да е блед звук в сравнение с истинското, но бяха силно пулсиращи удари. Като че ли звука достига през жилетка, през кожата, ребрата ми и пробива сърцето ми. Болката беше рязка и незабавна, спря ми въздуха, гръбнака ми се изви.

— Дръжте я — човекът крещеше.

Мъжете, които стояха до олтара се затичаха към мен, силни ръце натискаха краката ми, приковаваха раменете ми. Гръбначният ми стълб се опита да се извива от болката и третият чифт от ръцете притисна бедрата ми, трима от тях ме приковаваха към камъка, принуждавайки ме да се отдам на болката, а не да се боря.

Сърцето на Паулина биеше по-бързо и по-бързо, забързваше се, все повече и повече. Сърцето ми туптеше срещу ребрата ми, сякаш се опитваше да ме разкъса. Сякаш беше юмрук, удрящ отвътре на гърдите ми, опитвайки се да си пробие път навън. Не можех да дишам. Болката беше в центъра на гърдите ми, но се разпространяваше надолу по ръцете и краката ми, пълнеше главата ми, докато си помислих, че може да не е сърцето ми, това което ще избухне. Можеше да е главата ми.

Можех да почувствам двете сърца като любовници, разделени от една стена, разкъсвайки я между тях, докато могат да се докоснат. Имаше момент, когато чувствах че се докосват, усетих с дебелите мокри страни на двата органа да се плъзват един в друг. Може би беше от болката. Тогава сърцето спря като човек, хванат в крачка и моето сърцето спря с него. За един бездъхан момент сърцето ми седеше в тялото ми и не правеше нищо, сякаш чакаше. След удари веднъж, после още веднъж, и поех въздух в дробовете си неистово бързо и веднага след като имах въздух, изкрещях. След това лежах там, все още слушах как сърцето ми бие, чувство на болка започна да избледнява като паметта от кошмар. Минути по-късно, болката изчезна.

Тялото ми дори не ме болеше. Всъщност, се почувствах пълна с енергия.

Сърцето на гърдите ми беше сбръчкано в сиво, използвано парче месо. Не приличаше на сърце, просто суха топката по-малка от дланта ми. Мигнах и видях лицето на човека, който държеше раменете ми. Сигурна съм, че той гледаше надолу към мен за известно време. Той носеше маска на лицето. Само устните му, очите и ушите се показваха през тънкото покривало. Шията му беше открита, след това една дрипа от същия материал на маската го покри. Мисля, че част от мен знаеше какво виждах, преди останалата част от мен да го приеме. Това не стана, докато не обърнах главата си, доколкото можех на една страна и видях ръцете, тогава разбрах какво носеше. Празни ръце бяха вързани към китките му като израстъци, плътски дантела. Беше човешката кожа. Най-накрая разбрах, какво се е случило с кожата, която одраните хора бяха загубили.

Очите, които гледаха от това ужасно нещо бяха кафяви и много човешки.

Погледнах надолу по тялото си и установих, че другите двама мъже, които държаха краката ми носеха същото нещо, но кожата не беше същия цвят. Една тъмна, две светли. Гърдите бяха зашити с дебел кабел там където е трябвало да бъдат гърдите и зърната, така че нямах представа дали кожата е на мъж или жена.

Първият мъж, когото бях видяла пристъпи напред.

— Как се чувстваш? — английският му беше със силен акцент, но ясен.

Погледнах го за секунда. Сигурно се шегуваше.

— Как трябва да се чувствам— Току-що се събудих в пещера, където вие извършихте човешко жертвоприношение. — погледнах към мъжете, които все още ме държаха. — Държат ме мъже облечени с одрани човешки костюми. Как, по дяволите, трябва да се чувствам?

— Аз питах само за телесното ви здраве. Нищо повече, каза той.

Започнах да казвам нещо друго саркастично, но се спрях и се замислих за неговия въпрос. Как се чувствам— Всъщност, аз се чувствах добре. Спомних си този прилив на енергия и благополучие, който се беше разпространил върху мен, когато магията свърши. Беше все още там. Аз се чувствах по-добре, отколкото се бях чуствала с дни. Ако не беше необходима човешка жертва, това щеше да е велико медицинско лечение.

— Чувствам се добре.

— Без болка в главата?

— Не.

— Добре, каза той. Той направи движение, а момчета в кожи се отдалечиха от мен. Те се върнаха до стената при четвъртия човек, който не беше необходим, за да ме държат. Стояха като добри войници, чакащи следващи заповеди.

Обърнах се назад да погледна към другия мъж. Всички в стаята изглеждаха страшно, но поне той не беше облечен в нечия друга кожа.

— Какво направи с мен?

— Спасихме живота ти. Създанието на нашия господар беше запален. Имаше кръвоизлив в главата ти. Имахме нужда от теб жива. -

Мислех за това.

— Ти използва силата от живота на Паулина, за да ме излекуваш?

— Да.

— Радвам се, че съм жива, честно. — Погледнах покрай него към тялото на Паулина, което лежеше разбито и забравено. — Но тя не е била доброволка да замени живота си за моя, нали— -

— Ники Бако започна да подозира каква цена ще трябва да плати за благословията на нашия господар. Тя беше заложник, за да сме сигурни, че той ще дойде на тази последна среща- каза мъжът.

— Нека да позная. Той не се появи-, казах аз.

— Той вече не отговоря на повикването на нашия господар.

Очевидно Рамирез е последвал моят съвет, да позволи на Леонора Еванс да направи някаква магическа бариера около Ники, така че да не може да се свърже с господаря си.

Добре е да се знае че работи, но се опитваш да направиш правилното нещо, а завършва с убийството на някой друг. Защо нещата винаги се получават така— Но признавам, че бях по-щаслива за себе си, отколкото съжалявах за Паулина. Не е защото замених нейния живот за моя, а защото ако Ники е защитен с магия, тогава той и полицията са по пътя за насам. Всичко, което трябваше да направя, беше да стоя кротко и да се опазя от каквото и да са планирали за мен.

— Така че, когато Ники не се появи, нямаше нужда да я пазите жива. — Гласът ми звучеше спокойно, но по-хубавото беше, че аз бях спокойна. Не нормалното спокойствие, но хладно, далечено спокойствие, на което или се научаваш да пазиш по време на много лоши неща, или тичаш крещейки. Бях свършила с крешенето което бях планирала за вечерта

— Нейният живот не е важен. Вашият е.

— Радвам се, че съм жива и не приемайте това погрешно, но защо, по дяволите, ви пука дали ще живея, или ще умра— -

— Имаме нужда от вас, —каза един мъжки глас зад мен. Аз трябваше да изкривя врата си за да видя собственика на този втори глас. Не виждах човека отначало, защото беше заобиколен от хората с одрани кожи. Знаех, че Едуард се притесняваше, че сме пропуснали няколко тела. Няма си и на идея. Там трябва да има двадесет и пет, тридесет и пет съживени трупове стоящи зад мен.

Те бяха стояли, толкова тихо, че не ги бях чула или усетила. Стояха там като роботи с изключени копчета, чакайки живота да се върне.

Зомбитата никога не са добри в стоенето мирно. В края, когато започват да гният и трябва да ги положиш обратно в гроба, преди да се разтопят в малки локви, те са по-живи от това. В този момент осъзнах, че телата са били възкресени, но личноста в тези тела не е била съживена. Господарят е изял това което ги прави индивиди. Изял е това, което ги прави нещо повече от мускули и кожа. Той не е изял душите им, защото бях видяла една от тях в къща, където бяха одрани двама и направени такива. Но той взима нещо от техните тела, някъкъв спомен или остатък, който аз оставях, когато възкресявах мъртви. Те стояха като скали издълбани от плът, съвсем празни. Поне тези в болницата се преструваха на още живи. Тук нямаше никакви преструвки.

Очите ми най-накрая намериха мъжа. Той носеше стоманена каска и нагръдник като учебниците по история винаги показваха облеклото конквистадорите, но останалата част от облеклото беше направо кошмарна. Той носеше огърлица от езици и те всички изглеждаха пресни и розови, както че току-що са били изрязани. Той носеше пола от черва, които се гърчеха и усукваха като змии, сякаш всеки дебел отрязък има независим и собствен живот. Ръцете му бяха голи, силни и мускулести ибяха покрити с липсващите клепачи на жертвите. Като се приближи, клепачите се отвориха и затвориха. Той дойде до мен, до първия мъж. Клепачите мигнаха срещу мен и имаше оформени дупки за очи под всеки капач, който видях. Дупките съдържаха тъмнината и студената светлина на звездите.

Аз се обърнах, защото ми напомняше за звездните очи на Ицпапалотл. Не исках да попадна в тези очи. В тази секунда, ако ми беше даден избор, бих избрала вампира пред това нещо, което стоеше пред мен. След това, което бях видяла от сцените на убийствата, очаквах да почувствам зло, произтичащо от него, но в него нямаше зло. Имаше сила, като да стоиш до батерия с размерите на сградата на Крайслер. Енергията тананикаше по кожата ми, но беше неутрална енергия. Нито добро, нито лошо и само по себе си, начина, по който пистолета не е нито добър, нито лош, но може да се използва за зли цели.

Вгледах се по линията на тялото му и езиците се движеха, като че ли все още опитвайки се да крещят. Той свали шлема и показа, стройно, красиво лице, което ми напомняше на Бернардо, а не на чисто ацтек, което очаквах. Той имаше тюркоазени ролки в ушите си и те пасваха на синьо-зеленото на очите му. Можех да усетя тежестта на вековете в погледа му като някое огромно тегло притискащо се върху мен, като че ли стоейки толкова близо правеше дишането ми по трудно.

Той протегна ръка да докосне лицето ми и аз се дръпнах рязко от него. Това прекъсна контрола му над мен. Аз можех да се движа. Аз можех да дишам. Можех да мисля. Била съм в приемащия край на достатъчно магическа заблуда, за да знам, когато я почувствам. Или си бог, или не си. Той не беше. И това не беше заради моя монотеизъм. Бях усещала магията на чудовища и свръхестествени същества от всякакъв вид и можех да позная едно, когато го видех. Силата не те прави божество. Не знам точно какво, но силата не го прави. Някаква искра на божественост липсваше на това съшество, което гледаше надолу към мен. Ако той беше просто друго чудовище, може би можехме да се споразумеем.

— Кой си ти? — И бях щастлива, че гласът ми е беше уверен, нормален.

— Аз съм Мъжът на Червената жена. — Той погледна надолу към мен с очи, така търпеливи, така мили. Мислиш си, че ангелите трябва да имат такива очи.

— Червената жена е ацтекска дума за кръв. Какво означава това, че ти си съпруг на кръвта?

— Аз съм тялото, а тя е животът. — Той го каза, като че това отговоряше на моя въпрос. Не отговаряше!.

Нещо мокро и мазно докосна ръката ми. Аз седръпнах назад, но веригата ме спря. Дължината на съживените черва следваха ръката ми, овивайки се като някой обсебен червей. Преглътнах един писък, но пулса ми се ускори.

Той ми се присмя.

Това беше един много обикновен смях за кандидат бог, но беше снизходителен може би така се смеят кандидат-боговете. Но това беше особено мъжко снизхождение, отдавна излезло от мода. Смехът казваше: „Глупаво малко момиченце, не знаеш ли, че съм голям силен мъж и ти не знаеш нищо, а аз знам всичко?” Или може би аз бях прекалено чувствителна.

— Защо червата? — Попитах.

Усмивката избледна по краищата. Неговото красиво лице изглеждаше озадачено.

— Подиграваш ли се с мен? — Червата падаха далеч от ръката ми като среща която съм отхвърлила.

— Не, просто се чудех защо черва. Можете очевидно да възкресите всеки орган. Можете да запазите откъснати части от разлагане, като кожите които хората ти носят. От всичко от което можете да избирате, защо червата, а не нещо друго? — Хората обичат да говорят за себе си. С колкото по-голямо его са, толкова повече им харесва. Надявах се, че Мъжът на Червената жена е същият, поне в това нещо.

— Аз нося корените на техните тела, така че всички, които ме видят, да знаят, че врагове ми са празни черупки и имам всичко, което е било тяхно. Зададе глупав въпрос.

— Защо, езици?

— Така няма да повярват на лъжите на враговете ми.-

— Клепачите?

— Ще отворя очите на моите врагове, така че те да не могат никога вече да ги затворят за истината.

Той отговаряше на въпросите толкова добре, че аз реших да опитам с повече въпроси.

— Как одрахте кожата на хората, без да използвате някакъв вид инструменти?

— Тлалоци, моят жрец, повика кожата от телата им.

— Как? — Попитах.

— Моята сила-, каза той.

— Нямаш ли предвид силата на Тлалоци?

Той се намръщи отново.

— Всичката му сила произтича от мен.

— Разбира се-, казах аз.

— Аз съм негов господар. Той дължи всичко на мен.-

— Звучи сякаш ти си му длъжник.-

— Вие не знаете какво говорите. — Той започваше да се ядосва. Вероятно това не е, което исках. Опитах с един по-любезен въпрос.

— Защо взехте гърдите и пенисите?

— Да нахраня моят любимец. — Той не направи нищо, но изведнъж почувствах въздуха в пещерата да се движи и това беше като че сенките се отдръпнаха като завеса и разкриха тунел на около тридесет метра в подножието на мястото където лежах. Нещо изпълзя от този тунел. Първото впечатление беше от блестящи преливащи се цветове. Люспите променяха цвета си на всеки отблясък на светлината. Първо зелено, след това синьо, след това синьо и зелено наведнъж, тогава перлено бял блясък, заради което помислих, че сигурно си въобразявам, докато то не обърна главата си и показа бял корем. Зелените люспи ,ставаха по-сини, докато цвета се преместваше нагоре към главата, докато муцуната беше с ясен, чист син цвят като на небето. Имаше ресни от деликатни пера в цветовете на дъгата около лицето. То се обърна и се загледа към мен, развяваше перата около люспестата си глава, с такава парадност на която би завидял и паун . Очите му бяха кръгли и големи и заемаха по-голямата част от лицето му, като очи на хищна птица. Чифт от тънки крила бяха сгънати на гърба, с цветовете на дъгата по ръбовете, но аз знаех, без да виждам, че долната страна на крилата ще бъде бяла. То се избута напред на четири крака. Броейки и крилата, това животно беше с шест крайника.

Това беше Кецалкоатъл Дракунус Гигантикус или поне това беше последната латинска класификация за която знаех. Понякога са класифицирани като подвид на драконите, понякога като подвид на гаргойлите, а понякога са имали собствена група само за себе си. Независимо от класификацията, Гигантикус е най-големият и се предполага, че е изчезнал. Испанците бяха убили много от тях, за да обезкуражат местните жители, за които те са били свещени и защото това е европейския начин да се направи. Видиш ли дракон, убий го. Не е била сложна философия.

Бях виждала само черно-бели снимки, както и един препариран в Чикагския полеви музей. Снимките не бяха много близо истината, а препарирания, може би беше лоша работа на препаратора.

Той се плъзна в стаята с блестящо завъртане на цветове и мускули. Беше буквално едно от най-красивите неща, които бях виждала. Също така най-вероятно то беше това, което изкормваше хората. То отвори небесносинята си муцуната и се прозя,показвайки редове от подобни на триони зъби. Звукът от дращенето на ноктоте му по каменният под, беше като от куче от кошмар.

Съпругът на Червената жена сложи испанският си шлем на камъка до краката ми и отиде да поздрави създанието. То сведе глава, за да го погалят, точно като куче.

Той го погали точно над окото и то издаде слаб, гърлен звук и притвори очите си. То мъркаше.

Той го изпрати с едно игриво подбутване срещу мускулестото му рамото. Гледах как изчезваше в тунела, сякаш не беше реално.

— Аз мислех, че са изчезнали.

— Моят любимец помогна да дойдем до това място, тогава той заспа магически сън, чакайки ме да се събудя.

— Не знаех, че Кецалкоатъл изпадат в хибернация.-

Той погледна към мен отново и застана до главата ми.

— Знам какво означава вашата дума хибернация, но това беше магически сън, направен от последният ми воин-жрец. Жрецът се пожертва, поставяйки всички нас в омагьосан сън, знаейки, че няма кой да му помогне и че той ще умре сам на това чуждо място много преди аз да се събудя.

Омагьосан сън. Звучеше като Спящата красавица

. -Това е истинска лоялност, да пожертваш себе си за нещо по добро .

— Толкова се радвам, че си съгласна. Това ще направи това, което трябва да се случи много по-лесно. — Не харесах как звучи това. Може би ласкателството не е начина да го направя. Ще опитам нещо по-нормално за мен, сарказъм и ще видим дали това ще ни отдалечи от темата за предстоящата ми гибел.

— Аз не ви дължа лоялност. Аз не съм един от вашите последователи. -

— Само защото не разбираш, каза той и тези усмихнати очи гледаха към мен с поглед на почти съвършен мир.

— Това е, което Джим Джоунс каза точно преди да даде на всеки един от Kool-Aid.

— Аз не знам това име, Джим Джоунс-. После обърна главата си на една страна, това ми напомни за Ицпапалотл когато слушаше гласове, които не можах да чуя.

Сега разбрах, че това може да бъде начин за достъп до спомените на други хора.

— О, сега знам кой е той. — Той погледна надолу към мен с тези спокойни, блаженни очи. — Но аз не съм луд. Аз съм бог.

Той се разсейваше, като че ли имаше значение за него, да повярвам, че е бог. Ако трябваше да ме убеди, че е божество, преди да ме убие, тогава съм безопасност. Може да ме убие, но никога няма да ме убеди, че е бог.

Той се намръщи.

— Ти не ми вярваш. — Звучеше отново изненадан. И разбрах, че въпреки всичките си сили, изглеждаше млад. Възрастта бушуваща през очите на ръцете му, сякаш можех да видя началото на създаването, но той самият, изглеждаше млад. Или може би той просто не е беше свикнал с хора, които не падат да го боготворят. Ако това е всичко, което си знаел през цялото си съществуване, а след това срещне някой който не го боготвори, може да бъде шокиращо.

— Аз съм бог — повтори той и гласът му имате този снизходителен тон отново.

— Както кажеш. — Но се уверих, че съмнението се усещаше в гласа ми.

Намръщеният му вид се задълбочи ими напомняше на нацупено дете. Разглезено, нацупено дете.

— Трябва да вярваш, че съм бог. Аз съм Мъжа на Червената жена на. Аз съм тялото, което ще отмъсти на тези, които унищожиха моя народ.

— Искаш да кажеш испанските конквистадори?-

— Да, — каза той.

— Няма много конквистадори в Ню Мексико-, казах аз.

— Тяхната кръв все пак ще тече във вените на децата, на децата на техните деца.-

— Не се обиждай, но не си получил тези тюркоазено сини очи от някой местен.

Той се намръщи отново ималки линии се образуваха между очите му. Ако той продължи да говори с мен, щеше да получи мимически бръчки.

— Аз съм бог, създаден от сълзите на моите хора. Аз съм силата, която е останала от ацтеките и аз съм плътта на испанската магия. Ние ще използваме тяхната сила да ги унищожим.

— Не е ли малко късно да ги унищожите— Петстотин години закъснение.-

— Боговете не отчитат времето като хората.-

Вярвах, че той вярваше в това, което казваше, но мислех също, че той не мислеше разумно. Той щеше да е сритал задниците на испанците преди петстотин години, ако беше в състояние да го направи.

Може би това се показа на лицето ми, защото той каза.

— Аз бях нов бог тогава и нямах силата да победя враговете, затова Кецалкоатъл ме доведе тук, за да изчакам докато израсна достатъчно силен за нашата цел. Сега съм готов съм да водя моята армия напред. -

— Значи ми казваш, че ти са трябвали петстотин години, за да се превърнеш от един мъничък малък бог в големия лош бог, по начина, по който супата трябва да къкри наистина дълго време, преди да стане наистина супа.

Той се засмя.

— Мислиш много странно. Тъжен съм, че скоро ще бъдеш мъртва. Бих те направил първа наложница и майка на богове, защото деца родени от теб, биха били велики магьосници, но за съжаление, имам нужда от твоят живот.

Върнахме се обратно към моето убийство, а аз не исках да е така. Егото му изглеждаше доста крехко за божество. Ще видя колко крехко.

— Офертата не звучи много привлекателна, не се обиждай.

Той се усмихна надолу към мен, проследявайки с пръсти ръката ми.

— Това, че ще вземем живота ти не е предложение. Това е факт. -

Погледнах го с най-невинния си поглед.

— Мислех, че ми предлагаш да стана наложница, майка на богове.

Той погледна към мен по-силно.

— Не съм ти предлагал възможност да ми бъдеш наложница.

— О-, казах аз. — Съжалявам. Разбрала съм погрешно.-

Пръстите му са все още докосваха ръката ми, но не мърдаха, сякаш беше забравил, че ме докосва.

— Ти би отказала леглото ми? — Той звучеше истински объркан. Велико.

— Да, казах аз.

— Своята добродетел ли защитаваш?-

— Не, просто вашето предложение конкретно не ме трогва. — Той наистина имаше проблеми с разбирането, че аз не го намирах привлекателен. Прокара пръсти по ръката ми като гъделичкаща четка. Аз просто лежах там и го погледнах. Бях му дала най-добрия контакт с очи, който бях давала на някой от това пътуване, защото, ако погледнех някъде другаде, щях да продължавам да виждам отрязани части движейки се сами. Трудно е да бъдеш корав, когато искаш да започнеш да крещиш. Той докосна лицето ми и му позволих този път. Пръстите му проследиха лицето ми, деликатно, внимателно. Очите му вече не изглеждаше приятни. Не, определено разтревожени.

Той се наведе към мен, като че ли ще ме целуне, а миглите по ръцете му трептяха като пеперудени целувки по тялото ми. Леко изпищях.

Той се отдръпна.

— Какво не е наред?

— О, не знам. Няколко клепачи пърхащи срещу кожата ми, черва които се увиват като змии около талията, огърлицата от езици, която се опитва да ме оближе. Избери едно.

— Но това не трябва да има значение, каза той. — Трябва да ме възприемаш като красив, желан.

Направих най-доброто свиване което можех с ръце оковани по-високо от раменете.

— Съжалявам, но аз просто не мога да преглъна това което носиш.-

— Тлалоци, каза той.

Човекът в шортите се приближи и падна на едно коляно пред него.

— Да, милорд.-

— Защо тя не ме вижда като прекрасен?-

— Очевидно, вашата аура на божество не работи върху нея.-

— Защо не? — И сега имаше гняв в гласа му, в това омиротворено лице.

— Не знам, милорд.-

— Ти каза, че може да замени Ники Бако. Ти каза, че тя е наухили като него. Ти каза, че тя е била докосната от моята магия и това е мирисът на моята магия, е това което привлече Кетцалкоатъл към нея. Но тя лежи под моите ръце и не чуства нищо към мен. Това не е възможно, ако моята магия е и действа. — Помислих си, какво ще стане, ако това не е неговата магия, но не го казах на глас. Какво, ако е на Ицпапалотл. Съществото стоящо пред мен почти ме уби от разстояние. Той ревеше в мислите ми и щеше да ме вземе, а аз не бях в състояние да да го спра. Сега той ме докосваше и очевидно опитваше неща върху мен и не действаха. Единственото нещо, което се беше променило, е силата на Ицпапалотл която ме изпълни за известно време. Дали в това беше разликата?

Тлалоци стоеше с глава все още в поклон.

— Трябва да има силна магия, която работи тук, милорд. Първо Ники Бако е загубен за нас и сега тази е затворена за вашата визия.

— Тя трябва да бъде отворена за силите ми или не може да бъде перфектното жертвоприношение- каза Мъжът на Червената жена.

— Знам, милорд.

— Ти си магьосник, Тлалоци. Как мога да отменя тази магия ?

Магьосникът мислеше сериозно. Няколко минути минаха докато мислеше. Аз просто лежах там и се опитвах да не привличам вниманието им обратно към мен.

Накрая, Тлалоци погледна нагоре.

— За да повярва на визията ви, тя трябва да вярва във вас.-

— Как мога да я убедя, че аз съм бог, ако тя не може да почувства силата ми.

Това беше добър въпрос и аз чаках търпеливо Тлалоци да му отговори. Колкото по-дълго мислеше, толкова повече време печелех. Рамирез идваше. Трябваше да вярвам в това, защото възможностите ми бяха ограничени, освен ако не намерех начин да ги накарам да ме развържат.

Усещах писалката все още в джоба си със скрития нож. Бях въоръжена, ако можех да освободя ръцете си и, ако стоманата може да го нарани. Разбира се, имаше четиримата помощници и Тлалоци, и малка армия от одраните. Така че, дори ако богът може да умре, ще трябва да направя нещо за всички останали. Те вероятно ще бъдат ядосани, ако убия техния бог. Не бях сигурна как да се измъкна от това.

Ако Рамирез не пристигнеше с кавалерията, бях в дълбоки лайна. Едуард нямаше да дойде,този път. За първи път, откакто дойдох, се чудех дали Едуард беше жив. Моля те, Господи, нека да е жив. Но жив или не, Едуард беше вън от играта за тази вечер. Признах си, че имах нужда от помощ този път единствената надежда, на която можех да разчитам, беше Рамирес и полицията. Той закъсня в болницата. Ако закъснееше тази вечер, аз вероятно нямаше да съм наоколо, да се оплаквам.

Тлалоци махна на своя бог да го последва малко по-далеч от мен. Мисля, че шепнеха неща, които неискаха да зная. Защо имаше значение дали ще ги чуя, или не — За какво може да си говорят, което имаше нужда да се скрие от мен — Те весело ми казаха, че ще ме убият. Не беше като да се опитват да защитят чувствата ми. Така че, какво ставаше?

Съпругът на Червената жена свали огърлицата от езици и я подаде на жреца. Той свали и стоманения нагръдник и един мъжете в кожи дойде и го взе от него, коленичейки пред него. Той свали полата от черва, друг човек с кожа побърза напред да го вземе. „Богът” никога не моли да му се помогне, просто приемаше, че някой ще бъде там, за да помогне. Той беше почти перфекно арогантен, но неговото его беше крехко. Арогантност, която никога не е била тествана във външния свят. Той беше като от тези приказни принцеси, които са били отгледани в кула от слонова кост само с хора, които са им казвали колко са красиви, умни, добри, докато не дойде вещицата и не я прокълне. Може би аз ще бъда вещицата, въпреки че не знаех проклятие, дори ако ме ухапе по задника. Може би мога да бъда принца, който идва и го отнема. В този момент не бях придирчива.

„Богът” беше облечен с максилат, като всички в Осбидианова Пеперуда. Но този беше черен с тежък пояс от златни нишки провесени в предната част. Носеше черни сандали, украсени с тюркоаз, които странно не бях забелязала, когато носеше всички отрязани части от тяло. Странно е как не се концентрираш върху малките детайли, когато те е страх.

Той тръгна към мен, показваше увереност с всяка стъпка. Максилатът остави долната част на тялото открито от талията до сандалите. Имаше хубаво бедро.

— Така по добре ли е? — попита той, гласът му лек, почти дразнещ, очите му си върнаха обратно това спокойно задоволство, сякаш нещата винаги стават по неговия начин и той не виждаше защо сега трябва да е различно. Ицпапалотл е арогантна, но не спокойна.

Много по-добре — казах аз. Мислех, да отбележа колко много ми хареса да видя почти гол мъж, но не исках да бъде с много сексуален тон освен ако не ми свършат другите възможности.

Той дойде до мен отново. Клепачите все още върху ръцете му, мигащи към мен като светулки, случайни и чужди.

— Това е голям напредък-, казах аз. — Не можеш да направиш нищо за очите по ръцете си, нали —Той се намръщи отново.

— Те са част от мен.

— Виждам-, казах аз.

— Но те не са нещо, от което да те е страх.

— Щом казваш.

— Искам да ме познаваш, Анита. Това е първият път, когато използва името ми. Не мислех, че го знаеше, до този момент. Разбира се, Паулина знаеше коя съм. Мъжът на Червената жена достига до дясната ми китка и махна малкото парче метал, което държеше белезниците затворени.

Мъжът в одраната кожа, който все още стоеше от другата страна на камъка направи крачка напред, с ръка върху ножа на колана си. Замръзнах, не бях сигурна дали наистина ще ми бъде разрешено да освободя ръката си.

„Богът” вдигна ръката ми без вериги и постави устните си на обратната страна на ръката ми.

— Докосни ги. Виж, че те не са нищо от което да се страхуваш. — Отне ми секунда да разбера, че те означаваше, очите на ръцете му. Бях облекчена да разбера, че той нямаше предвид нищо под кръста и нещастна, че той имаше предвид всички тези очи. Не исках да ги докосвам. Не исках да имам нищо общо с нещо, което е било издълбано от мъртво тяло, особено докато човек е бил жив.

Той държеше китката ми и се опитваше да я сложи да ръката му, но аз държах стегнат юмрук.

— Докосни ги, Анита, леко. Те няма да те наранят. — Той започна да отваря пръстите ми и не можех да се боря с него. Бих могла да се съпротивлявам повече, може би да го накарам да счупи пръст или два, за да ме убеди, но в крайна сметка щях да загубя тази борба, така че просто му позволих да разтвори ръката ми. Не исках нищо счупено, ако можех да го избегна.

Той напътстваше ръката ми, точно над неговата, а клепачите пърхаха под моето докосване. Подскачах всеки път, когато един от тях мигнеше, но клепачите движещи се срещу кожата ми като линия на пеперудени целувки не беше толкова страшно. Чуствах клепачите пълни, като че ли имаше око зад тях, но там нямаше. Бях видяла това.

— Какво има в тях? — Попитах.

— Всичко-, каза той. Което нищо не ми казваше. — Разгледай ги, Анита-. Той натисна един от пръстите ми към края на едно око. Тогава ме насърчи да поставя пръст в окото.

Пъхнах пръст в това привидно празно око и там имаше съпротива, като натискане срещу нещо тънко и месесто, след това пръста ми премина и аз можех да усетя какво имаше вътре. Топлина, топлина, която обля ръката ми, нагоре към рамото ми и се разпространи като одеяло върху тялото ми. Почуствах се сигурно, топло. Гледах към него и се чудех защо не съм го виждала и преди— Той беше толкова красив, толкова мил, толкова … Пръстът ми беше студен, толкова студен, че болеше. Имах тази остра болка, която можете да получите точно преди да загубите всякакво усещане в крайниците, измръзването се настанява и се разлива над тялото, попадаш в последния лек сън, никога да не се събудиш.

Аз дръпнах ръката си назад и примигнах събудена, с издихание.

— Какво не е наред? — попита той, наведе се над мен, докосвайки лицето ми.

Аз дръпнах от него, притискайки ръка срещу гърдите си, гледайки към него, страхувайки се.

— Ти си студен отвътре.-

Той отстъпи крачка назад от мен иизненада се показа на лицето му.

— Трябва да се чувстваш сигурно, топло. — Той се наведе над мен, опитвайки се да ме накара да погледна в синьо-зелените му очи.

Аз поклатих глава. Чувствата се завръщаха в пръста ми с невероятна бързина, по начина, по който кръвообращението се връща след измръзване. Пулсиращата болка ми помогна да мисля, помогна ми да избегна погледа му.

— Аз не съм в безопасност-, казах аз,

— и аз не съм много топла.

Погледнах встрани, което насочи погледа ми срещу облечените с кожа мъже Но дори това беше по-добре от глдането на „Богът”. Докосването на Ицпапалотл беше помогнало, но имаше своите ограничения.

— Правиш това трудно, Анита-.

Продължих да гледам в далечната стена.

— Съжалявам, че ти съсипвам вечерта.-

Той погали извивката на лицето ми. Аз не трепнах, като че ли ме заболя. Мислех, че се опитвам да забавя смъртта си. Сега разбрах, че се опитвах да забавя, попадането в неговата магия. Те ще ме убият след това, но аз ще си отида преди ножа да падне. Дали Паулина си е отишла така, доброволно, нетърпелива да се хареса на „Бога”— Надявах се да е така, заради нея. За мен, не съм толкова сигурна.

— Искам да вярваш, че смъртта ти ще бъде за една голяма цел.-

— Съжалявам, днес не ми минават такива неща.

Можех почти да почувствам недоумението му като игра на енергия по кожата ми. Бях чувствала гняв, похот, страх, танцуващи по кожата ми от вампири и превръщачи, но никога не бях чувствала недоумение. Не бях чувствала емоциите му, преди да докосна проклетите очи. Изсмукваше ме парче по парче.

Той хвана ръката ми.

— Не. — Аз го казах през зъби. Той би могъл да счупи пръстите ми този път,но нямаше просто да си отворя ръката и да го докосна отново. Не може просто да му сътруднича, дори и да спечеля време. Трябваше да започна да се боря с него сега или няма да остане нищо от мен. Срещала съм вампири, които са завъртали съзнанието ми преди, но никога не бях срещала нещо като него. Веднъж след като той получи контрол над ума ми, аз не бях сто процента сигурена, че ще се върна. Има много начини да умреш. Да бъдеш убит само един от по-очевидните такива. Ако той завърти съзнанието ми и не остане нищо от това, което бях, тогава ще съм мъртва или ще искам да съм.

Сгънах ръката си, прегръщайки я до гърдите си, напрягайки мускулите си да я държат там. Той вдигна китката и цялата ми горната част на тялото с него, но аз държах ръката си, пръстите затворени в юмрук.

— Не ме карай да те нараня, Анита-.

— Аз не те карам да правиш нищо. Каквото и да правиш, това е твой избор, не мой.

Той ме положи назад, нежно.

— Мога да смажа ръката ти. — Това звучеше като заплаха, но гласът му беше все още нежен.

— Няма да те докосна отново, не така, не доброволно.-

— Но сложи ръка на гърдите ми, над моето сърце. Това не е трудно, Анита — .

— Не.-

— Ти си много упорита жена.

— Не си първият, който го казва-, казах аз.

— Няма да те насилвам.

Мъжът с одраната кожа се премести напред,точно срещу камъка, отразявайки своя „бог”. Той извади обсидианов нож и се наведе над мен. Аз се напрегнах, но не казах нищо. Не можех да го докосна отново и да съм сигурна че ще се върна. Ако щях да умра така или иначе, ще умра цяла, а не е обладана от някакъв кандидат-бог.

Но той не ме удари. Той хлъзна върха на острието при рамото на кевларената жилетката. Кевлара не е предназначен да спре пронизващи движения, но това не е лесно да се среже, особенно с каменен нож. Празната ръка от кожа, която украсяваше китката му, се люшкаше напред-назад, напред-назад, докато той режеше. Гледах покрай него в далечната стена, но периферното ми зрение просто не можеше да се отърве от подскачащата ръка. Най-накрая трябваше да гледам нагоре към тавана, но там беше само тъмнина. Трудно е да се взираш в тъмнината, когато има и други неща за гледане, но аз се опитах.

Аз почти ги попитах дали знаят какво е велкро, но не го направих. Щеше да им отнеме известо време да срежат жилетката с осбидианов нож. По дяволите, може и да не трябва да правя нищо друго, за да ги забавя. Ще бъде сутрин, по времето, в което, обсидиана разреже материала. За съжаление, аз не бях единствената, която разбра това.

Мъжът върна острието обратно в ножницата му и извади втори нож от ножница зад гърба му. Начинът, по който носите резервен пистолет. Когато го повдигна на светлината от камина, то блесна като сребро, стомана. Със или без високо съдържание на сребро, то все пак ще мине през жилетка много по-бързо от обсидиановото острие.

Той хлъзна върха по раменния шев на жилетката. Най-накрая трябваше да кажа нещо.

— Просто планирате за извадите сърцето ми?-

— Сърцето ти ще остане в гърдите ти, където му е мястото-, каза „Бога”.

— Тогава защо искаш да махнеш жилетката? — Най-накрая обърнах главата си и погледнах към него, макар и не в очите му.

— Ако ти не докоснеш гърдите ми с ръка, има и други части на тялото ти, които могат да чувстват — , каза той.

Това беше почти достатъчно да ме накара да му дам ръката си, почти. Не ми харесваше това за други части на тялото ми, които могат да чувстват. Но би било необходимо време, за да свалят жилетката, а ако просто дам ръката си, това няма да отнеме никакво време. Имах нужда от време.

Жилетката падна по-бързо, отколкото си мислех. Тя не е проектирана да устои на рязане с нож. Те издръпаха парчета от жилетка от мен, подръпвайки последните от под гърба ми.Съпругът на Червената жена се покачи до мен. Той коленичи, гледаше надолу към мен, но не гледаше в лицето ми. Той проследи очертанията на сутиена ми с върха на пръста. Проследявайки толкова леко по кожата ми.

— Какво е това? — Той проследи под сутиена назад и напред, назад и напред.

— Банели, казах аз.

Той проследи черна дантела в горната част на сутиена.

— Толкова много нови неща за учене. -

— Радвам се, че ти харесва-, казах аз. Той не схвана сарказма. Може би беше имунизиран срещу него.

Той направи това, което очаквах. Качи се върху мен. Но не застана в стандартната мисионерска поза. Намести се по-ниско, докато гърдите му се притискаха към мен. С нашата разлика във височината, това постави слабините му безопасно под моите. Така че това не беше изнасилване. Може би просто аз се притеснявам толкова много за това. Но по някакъв начин знаейки, той не искаше секс, се плашех повече. Имаше по-лоши неща, които можеше да вземе от мен, отколкото секс, като например съзнанието ми.

Гърдите му притиска моите, гладки, топли, много човешки. Нищо лошо не се случи. Странно, но това не забави неистовия ритъм на сърцето ми нито ме накара да погледна в очите му.

— Усещаш ли го? — , попита той.

Аз просто продължавах да гледам вторачено в далечната стена на пещерата.

— Не знам какво имаш предвид

Гърдите му се натискаха по-силно срещу мен.

— Усещаш ли ударите на сърцето ми?-

Това не беше въпрос, който очаквах, така че действително се замислих над него.

Опитах се да усетя ритъма на сърцето му, отговорящо срещу мен, но всичко което можех да почувствам беше собственият си паниран пулс.

— Съжалявам, всичко, което усещам е моя пулс.

— И това е проблем-, каза той.

Аз всъщност го погледнах тогава, получавайки кратък поглед от лицето му, толкова близо до моето, изумителните блясъци от неговите синьо-зелени очи на това тъмно лице. Погледнах назад към стената.

— Какво искаш да кажеш?-

— Сърцето ми не бие.

Опитах се да почувствам сърцето му, опитах се да усетя пулса на живота му чрез топла плът на гърдите му. Концентрирането върху това забави собственото ми сърце. Не винаги сте наясно с сърцебиенето на мъжа срещу тялото ти, но когато лежите гърди в гърди, обикновено се усеща. Но гърдите му натискаха тихо над мойте.

Преместих свободната си ръка бавно към него. Той се изправи, подпирайки се на ръцете си, за да мога да притисна ръката си срещу гърдите му. Кожата му беше топла и гладка, почти съвършенна, но нищо не биеше под моята ръка. Или той нямаше сърце, или то не биеше.

— Аз съм единствено тяло. Червената жена не живее в мен. Сърцето ми не годно за жертвоприношение, без нейното докосване. -

Това ме накара да погледна към него. Погледнах в тези спокойни очи.

— Жертвоприношение— Ти ще жертваш себе си?-

Очите му останаха нежни и пълни с надежда.

— Аз ще бъда жертва за създателя на боговете. Те трябва да се хранят с кръв на бог, както са правели от началото на времето — .

Опитах се да прочета нещо в това приятно, красиво лице. Някакво съмнение,страх, нещо, което можах да разбера.

— Ще оставиш жреца си да те разреже?-

— Да, но аз ще се преродя.-

— Сигурен ли си в това? — Казах аз.

— Сърцето ми ще бъде достатъчно силно, за да бие извън тялото ми и когато бъде поставено обратно в мен, старите богове ще се завърнат от изгнание, където вашият Христос ги хвърли. — Лицето му, повече от думите му, казваха, че той вярваше в това.

Бях чела достатъчно за завладяването на Мексико от испанците, за да се съмнявам, че Христос има нещо общо с това, без значение колко много неща са били направени в негово име.

— Не вини Исус Христос за това, което испанците са направили на вашите хора. Нашия Бог ни е дал свободен избор, а това означава, че можем да изберем злото. Вярвам, че това е, което се случи с хората, които са завладели твоите хора. -

Той погледна надолу към мене и бе озадачен отново.

— Ти вярваш в това. Мога да кажа, че ти вярваш в това. -

— С цялото си сърце-, казах аз. — Не влагам други чуства.-

Той седна срещу кръста ми.

— Повечето от хората, които взех като дарове не вярваха много в нищо. Тези, които вярваха, не вярваха в твоя бял Христос. — Той ме докосна по лицето. — Но ти вярваш. -

— Да-, казах аз.

— Как може да вярваш в Бог, който би позволил да бъдеш доведена на това място и да бъдеш пожертвана в името на един чужд бог— -

— Ако вярваш само, когато е лесно, тогава не вярваш наистина, казах аз.

— Не е ли иронично, че ти, последовател на Бога, който ни унищожи, ще бъдеш това, което ще ми позволи да си върна силите. Когато взема твоята същност, ще бъда достатъчно силен, за да направя тази скъпоценната течност и ще бъда свободен от това място най-накрая.

— Какво искаш да кажеш, да вземеш моята същност? — Бях спряла да се страхувам, защото ние говорехме толкова дълго време или може би просто не можех дасе страхувам толкова дълго. Евентуално, ако не ме убиеш или ме нараниш, ще спра да се страхувам.

— Аз ще те целуна и ти ще станеш лека и суха като изсъхнала царевица. Ти ще ме нахраниш, както царевицата храни хората. — Той започна да ляга до мен, близо до свободната ми ръка.

Изведнъж бях отново изплашена. Надявах се, не бях права, но бях сигурна, че вече бях виждала какво искаше да направи в Осбидианова Пеперуда.

— Искаш да кажеш, че ще изсмучеш живота от мен и аз ще свърша приличайки на суха мумия. — Той погали с пръст бузата ми, очите му бяха тъжни сега, съжаляващи. — Това ще боли много и аз съжалявам за това, но дори и болката ти ще отиде, за да ме направи по-силен. — Той се наведе лицето си към мен. Имах свободна ръка и нож в джоба си, но ако го вземех твърде скоро и се провалих, оставах без други опции. Къде, по дяволите беше Рамирез?

— Значи ще ме измъчваш. Велико, казах аз.

Той се отдръпна от мен, само малко.

— Това не е мъчение. Това е начинът, по който всичките ми жреци чакаха събуждането ми. -

— Кой върна жреците обратно? — Попитах.

— Аз събудих Тлалоци, но бях слаб и нямах повече кръв да дам на другите. След това, преди да може да събуди другите, човек който наричате Райкър наруши нашето място за почивка. — Той гледаше в пространството, като че ли го виждаше отново.

— Той открил това, което наричаш мумии на моите жреци. Много от тях бяха разкъсани от хората му, търсейки скъпоценни камъни в тях. — Гневът потъмни лицето му, открадна спокойствието от очите му. — Кетцалкоатъл все още не беше буден иначе ние щяхме да убием всички тях. Те взеха неща, които принадлежаха на моите жреци. Той ме накара да се намеря друг начин да ги върна към живот. -

— Кожа-, казах аз.

Той погледна надолу към мен.

— Да, има начини да им даде живот.

— Така че ти преследваше хората, които са осквернили … място за покой, и хората, които са купили неща, които принадлежат на твоите хора. -

— Да, — каза той.

Предполагам, че от определена гледна точка това е справедливо. Ако нямаш способноста да чустваш милост, тогава това е страхотен план.

— Ти си убил и си взел органи от хора, които са надарени — , казах аз.

— Надарени? .

— Вещици, brujos

— Ах, да, не желаех да ги оставя живи, за да ни преследват, преди да вляза в силите си. — Той докосваше лицето ми отново, галеше го. Мисля, че се връщаше обратно на път да ми даде своята „целувка”.

— Какво точно е влизането в силата си? — Попитах. Докато можех да го накарам да говори, той нямаще да ме убие. Мога да измислям въпроси цяла нощ.

— Ще бъда смъртен и безсмъртен.-

Аз впих очи в него.

— Какво искаш да кажеш смъртен?-

— Кръвта ти ще ме направи смъртен. Твоята същност ще ме направи безсмъртен.-

Аз се намръщих към него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.-

Той сложи длани на лицето ми като любовник.

— Как би могла да разбереш боговете. — Той протегна ръката си, а мъжът с кожата му подаде дълга игла от кост. Може би аз не знаех какво щеше да направи.

— Това за какво е?-

Той държеше иглата, може би дванадесет сантиметра дълга, въртейки я бавно между си пръстите си.

— Ще пробия ухото ти и ще пия от кръвта ти. Това ще бъде малка болка. -

— Продължаваш да казваш, че искаш да вярвам в теб, но ти си единственият, който никога не го боли. Твойте жреци, хората, които откраднаха от теб, всички жертви, всеки изпитва боли, но не и ти. — Той се подпря на един лакът, тялото му плътно срещу моето.

— Ако болката ми ще те убеди в моята искреност, така да бъде. — Той заби иглата в пръста си, дълбоко, достатъчно дълбоко, че да докосне кост. Извади иглата бавно, пречинявайки си толкова болка, колкото можеше. Чаках кръвтада избие, но не стана — .Той държеше пръста, така че да можех да видя дупката, която иглата беше направила, но тя беше празна, нямаше кръв. Докато гледах, раната се затвори, като вода се изглади, перфектно още веднъж. Ножът нямаше да ми помогне, не срещу него.

— Прави ли моята болка, твоята по-малка? — , попита той.

— Ще ти кажа-, казах аз.

Той се усмихна, толкова търпелив, толкова мил. Така пълен с това. Той започна да движи иглата към лявото ми ухо. Можех да се отбранявам със свободната си ръка, но ако всичко, което щеше да направи е да пробие меката част на ухото ми, както съм виждала в нощните клубове, тогава той може да направи това. Аз не харесвах идеята, но нямаше да се бия с него. Ако се борех сега, те биха могли да оковат ръката ми отново. Исках свободната си ръка повече от колкото исках да се предпазя от смученето на ухото ми.

Истината е, че не обичам игли и не само лекарски игли, а всякакви. Имах фобията от малки заострени неща в тялото ми. Ножовете като че ли не ме притесняваха, но иглите да. Иди разбери. Това беше фобия. За да не се съпротивлявам, трябваше да затворя очите си, защото иначе щях да се боря. Просто не можех да се спра.

Болката беше рязка и моментална. Аз ахнах, отваряйки очите си, гледайки лицето му навеждайки се над мен. За момент помислих, че ще се проваля. Мислех, че ще мине направо на целувката, но след това устата му подмина моята. Той обърна лицето ми надясно, внимателно, опознавайки ухото ми и дългата линия на врата ми. Напомняше ми за вампир, с изключение, че тази уста облиза ухото ми, едно бързо движение. Той направи една малка въздишка, когато погълна първата кръв, след това затвори устата си над меката част на ухото, устата, работеща върху раната, езика облизващ кръвта от раната. Той притисна с цялата дължина една ръка на лицето ми, другата спусна по линията на тялото ми. Линията на челюстта му беше притисната в лицето ми. Усещах устата му да се движи, докато преглъщаше. Имала съм вампири, които вземат кръв, без да съм под тяхно заклинание и болеше много. Това не болеше толкова много. Той е по-скоро като запален любовник с фетиш към уши. Обезпокояващо но не наистина болезнено. Ръката му се премести от лицето ми и я плъзна под сутиена ми. Това не ми хареса.

— Мислех, че каза, че не искаш секс.

Той изтегли ръката си от сутиен ми и се отдръпна от ухото ми. Очите му бяхашироки и нефокусирани и удавени в тюркоазен блясък като очите на всеки вампир, когато жаждата за кръв е най-голяма.

— Прости ми, каза той, — но беше толкова отдавна откакто съм чуствал живот в тялото си. -

Мислех, че разбрах какво имаше предвид, но питах всеки въпрос, който можех да измисля тази вечер. Всичко, за да говори.

— Какво искаш да кажеш?-

Той се засмя и се изтърколи на неговата страна да се подпре на лакътя си отново.

Заби иглата в пръста си отново и ахна. Кръв потече от раната, червена кръв. Той се засмя отново.

— Кръвта ти тече в тялото ми и аз съм смъртен още веднъж, с всички апетити на смъртен човек.

— Трябва да има кръв за да има кръвно налягане-, казах аз. — Получи първата си ерекция от векове. Схванах. -

Той погледна надолу към мен с удавящи очи.

— Може да го имаш. — Той се премести, така че тялото му се притисна към моето и аз можех да го почувствам претиснат срещу корема ми, нетърпелив и готов.

Започнах да казвам моето обикновено не, след това спрях. Ако моят избор беше, да бъда изнасилена или да бъда убита, когато си мислех, че помощта е на път … мислех и наистина не знаех какво бих казала, тъй като един от мъжете облечен в кожа избяга зад нас, където мълчаливо чакаха одраните хора.

Чух стъпките на човека и се обърнах да видя как си прави път през одраните. Той падна на коляно пред Съпруга на Червената жена.

— Господарю, въоръжени непознати се приближават. Малкият Brujo е с тях, водейки ги насам. — Мъжът на Червената жена го погледна. — Убийте ги. Забавете ги. Когато получа силите си, ще бъде твърде късно. — Мъжете в кожа взеха оръжия от кофчежето и се затичаха. Обърнах главата си, за да видя одраните да ги следват. Само жреца Тлалоци остана. Бяхме само ние тримата. Рамирес идваше. Полицията идваше. Разбира се, аз можех да забавя още няколко минути.

Пръсти докоснаха лицето ми, местейки го да го погледна.

— Можеше да си първата жена от векове за мен, но няма време. — Той започна да навежда лицето си към мен. — Съжалявам, че трябва да те взема като недоброволна жертва, защото не си навредила на мен или моите хора. -

Аз пъхнах ръка в джоба си. Стиснах пръсти върху химикала. Обърнах глава настрани, така че да не може да ме целуне, но наистина исках да видя къде беше Тлолоци в стаята. Той се връщаше обратно към олтара. Хвърли тялото на Паулина встрани като боклук. Почистваше олтара, подготовяше го, мисля за смъртта на своя бог.

Мъжът на Червената жена погали лицето ми, опитвайки се да ме обърне нежно към него. Той прошепна, с топъл дъх срещу лицето ми.

— Аз ще нося сърцето ти на огърлица от езици, така че всички мои последователи да може да си спомнят за твоята жертва за цяла вечност. -

— Колко романтично, казах аз. Започнах да вадя писалката от джоба си.

— Обърни се към мен, Анита. Не ме карай да те нараня. — Пръстите му държаха брадичката ми и започнаха да ме обръщат бавно към лицето му. Почувствах силата в неговите пръсти и знаех, че той може да смаже челюстта ми само с огъване на ръката си. Не можех да му попреча да обърне лицето ми към него. Не можех да го спра, но вече държах писалката в ръката си. Пръстът ми беше върху бутона, който ще освободи острието. Аз просто трябваше да се уверя, че е над сърцето му.

Престрелка звучеше извън пещерата и звучеше близко, сякаш входа не е чак толкова далеч. След това имаше звук като рев и аз знаех от какво е, защото го бях чувала и преди. Полицията бяха донесли огнехвъргачки или бяха поканили някои от Националната гвардия да се присъединят към партито. Чудех се, чия е била идеята . Беше добра. Надявах се, всички те да изгорят.

Вгледах се в него, пръстите му държаха лицето ми към него.

— Наистина ли твоето сърце бие за мен? — попитах.

— Сърцето ми бие. Кръв тече през тялото ми. Ти ми даде живот, а сега ще ми дадеш и безсмъртие. — Мъжът на Червената жена се наведе над мен като принца на път да дари целувката, която ще оправи всичко. Устата му се задържа на няколко сантиметра от моята. Споменът за това, как тялото на Сет изсъхна, умря, беше твърде жив. Трябва да съм бързала да сложа писалката на позиция, точно над сърцето му. Той се изтегли назад малко, с въпросителни очи. Натиснах бутона и острието влезе в сърцето.

Очите му станаха широки, целият този тюркоазен огън замря, оставяйки очите му човешки.

— Какво направи?-

— Ти си просто още един вид вампир. Аз убивам вампири.-

Той се изтърколи от камъка, падна на пода. Държеше ръката си към Тлалоци. Жрецът бързо изтича при него. Аз не чаках да видя дали има лек за „Бога”. Развързах лявата си китка и се протегнах за глезените ми.

Мъжът на Червената жена се срина на колене и жреца се срина с него. Той плачеше. — Не, не, не. — Той притисна с ръце около дръжката, опитваше се да спре кръвта да изтече. Неговият — бог- падна в гърчове на пода. Той се опита да държи ръцете си върху раната, да спре кръвта.

Освободих глезените си и слезнах от другата страна на камъка. Наречи го предчувствие, но си мислех, че Тлалоци ще ми бъде ядосан.

Той се изправи на крака, протегна кървави ръце пред себе си. Никога не бях виждала някой да изглежда толкова ужасен, така пуст, като че ли бях унищожила неговия свят. Или може би бях.

Той не каза нито дума, просто извади обсидиановото острие от кръста си и тръгна — към мен. Но камъкът към, който бях окована, беше с размерите на голяма маса за трапезария и аз я държах между него и мен. Запазвах разстоянието между нас и той не можеше да ме хване. Престрелката приближаваше. Той трябва също да го е чул , защото изведнъж скочи върху камъка за да ме посече с ножа. Избягах на открито, което беше целта му. Обърнах се към него. Той дойде за мен приведен, държеше ножа отпуснат, но здраво, сякаш знаеше какво прави. Бях оставила ножа във вампира. Посрещнах го с ръцете пред тялото си, несигурна какво да направя, освен да не ме среже. Сетих се за едно нещо. Изкрещях

— Рамирез!

Тлалоци се втурна към мен, със стремително острие. Обърнах се, усетих прилива на въздух когато острието премина. Имаше писъци от стълбите, звука на приближаваща се битка. Тлалоци замахваше като луд. Всичко, което можех да направя е продължавам да отстъпвам, да стоя извън обхвата му. Кървях от двете ръце и от един разрез на горната част на гърдите ми, когато разбрах, че ме е подмамил да отстъпвам към олтара. Спънах се в тялото на Паулина в секундата в която започнах да го търся, за да избегна това. Наведох се от моята страна, нейното тяло в капан под краката ми. Ритах по него, без да погледна, да видя къде е, правех всичко, за да го държа на разстояние.

Той ме хвана за глезена, държейки крака ми срещу тялото си. Гледахме се взаимно и аз видях смъртта си в лицето му. Той хвърли ножа с една ръка, така че хватката се промени от разрязваща, към намушкваща. Държеше левия ми крак прикован, но десният ми крак все още беше на пода. Прегърнах горната част на тялото си с ръцете, навеждайки рамената надолу и отдръпнах десния си крак. Целех се в капачката на коляното. Тлалоци започна да нанася удара. Ритнах долния край на капачката на коляното му с всичката сила, която имах. Видях капачката на коляното да се измества настрани, изкълчена. Кракът се разпадна, той извика от болка, но острието продължаваше да идва.

Главата на Тлалоци избухна в душ от мозък и кости. Парчетата валяха върху мен и тялото падна на една страна, обсидиановото острие стържеше по каменния под докато ръката конвулсираше около дръжката.

Вгледах се в пещерата и видях Олаф да стои в подножието на каменните стълби. Той все още стоеше в позиция за стрелба, с една ръка, оръжието насочено натам където беше стоял жреца. Той мигна и аз гледах как концентрацията напуска лицето му, гледах нещо близко до човешко да се разлива по лицето му. Той тръгна към мен, с пистолета до себе си. В другата ръка държеше нож, кървав до дръжката.

Аз бършех мозъка на Тлалоци от лицето си, когато Олаф дойде да застане пред мен. — Никога не съм мислела, че ще го кажа, но, по дяволите, радвам се да те видя.-

Всъщност той се усмихна.

— Аз спасих живота ти.-

Това ме накара да се усмихна.

— Знам.

Рамирес слезе по стълбите с това, което приличаше на SWAT екип изцяло снаражен за битката зад него. Те зе рапръснаха на всички страни, неприятни на вид оръжия насочени към всеки сантиметър от пещерата. Рамирес просто стоеше там, с пистолет в ръка, търсейки нещо по което да стреля. Мъже от Националната гвардия, обурудвани с огнехвърлячки дойдоха след това, накрайника на огнехвърлячката насочена нагоре към тавана. Олаф почистваше ножа си в панталоните, сложи го в калъфа му и ми предложи ръка.

Ръката беше оцветена в червено, но аз я взех. Кожата му беше лепкава от кръв, но аз стиснах ръката му и му позволих да ме издърпа на крака.

Бернардо влезе в стаята с повече ченгета зад него. Неговият гипс беше червен от кръв, ножът стърчащ от него беше тъмен от кръвта, че изглеждаше черен. Той каза: — Ти си жива.

Аз кимнах.

— Благодарение на Олаф.-

Той ме натисна леко по ръката, след това ме пусна.

— Отново закъснях, каза Рамирес.

Аз поклатих глава.

— Има ли значение, който спасява деня, след като денят е спасен.

Другите полицаи започваха да се отпускат, след като осъзнаха, че няма по кой да стрелят.

— Това ли е всичко? — един от черно-маскираните ченгета попита.

Погледнах назад към далечния тунел.

— Има Кецалкоатъл в тунела.-

— Какво?-

— А… дракон.

Дори и през екипировката за битка можеше да се види как всички си обменяха погледи.

— Чудовище, ако предпочитате думата, но то е все още там.

Те се строиха и минаха покрай мен към тунела тичайки. Поколебаха при входа на тунела, а след това се мушнаха един по един. За първи път ги оставих. Бях изпълнила моята част. Освен това, те бяха много по-добре въоръжени от мен. Един от тях заповяда на Рамирес и на някои от другите по-цивилно изглеждащи полицаи, да ескортират цивилните до повърхността.

Рамирес дойде и застана пред мен.

— Ти кървиш. — Докосна разреза на ръката ми.

Обърнах се, за да види някои от другите порязвания.

— Избери си една.

Бернардо и другите ченгета, на които е било разпоредено да останат дойдоха да видят двамата мъртви мъже.

— Къде е този Мъж на Червенат жена, за който малкото влечуго продължаваше да говори? — едно от ченгетата попита.

Аз посочи тялото с нож стърчащ от гърдите.

Две от ченгетата отидоха да стоят над тялото.

— Той не прилича на бог. -

— Той е вампир-, казах аз.

Това пивлече вниманието на всички.

— Какво каза? — Рамирес попита.

— Нека да се концентрираме върху важните неща тук, момчета. Трябва да сме сигурни, че това тяло няма да стане пак. Повярвайте ми. Той е един мощен кучи син. Искаме той да остане мъртъв. -

Ченгето ритна тялото, което се разтресе така като само истинско мъртво тяло може

— Изглежда ми мъртъв.

Гледайки как крайниците му се помръдваха, ме накара да подскоча, като че ли се очаквах да седне и да каже, шегувам се, аз не съм мъртъв.

Тялото остана неподвижно, но това не успокои нервите ми.

— Трябва да вземем главата и да извадим сърцето му. След това да ги изгорим поотделно и да разпръсна пепелта в различни видове вода. Тогава ще изгорим тялото до пепел и ще я разпръснем в трети воден обект. -

— Трябва да се шегуваш, — един от ченгетата каза.

— Одраните просто паднаха и спряха да се движат-, каза Рамирес. — Ти ли направи това

— Може би, когатого намушках в сърцето .

— Патроните не е работеха при никой от тях, докато одраните паднаха, тогава куршумите убиха всички.

— Тя е направила това? — ченгето попита. — Тя направи нашите куршуми да работят?-

— Да-, каза Рамирес и може би той беше прав. Може би това наистина съм била аз. Исках да ме чуят. Исках да се уверя, че „Богът” ще остана мъртъв.

— Как точно ще отрежем главата ? — същото ченге попита.

Олаф отиде до сандъчето, от което мъжете бяха извадили оръжията си и вдигна голяма плоска палка с парчета обсидиан вградени в него. Той прибра пистолета си в кубура и тръгна към тялото.

— По дяволите, това е едно от тези проклети неща, които използваха срещу нас,— заяви полицая.

— Много добра ирония да го използвате на техния бог, не мислите ли? — Бернардо попита.

Олаф коленичи до тялото.

— Хей, не съм казвал, че може да направите това-, каза ченгето.

Олаф погледна Рамирез.

— Какво ще кажеш, Рамирез?-

— Аз казвам, да правим каквото Анита казва.

Олаф завъртя палката, като че придобиваше усещане за него. Това също така накара ченгетата да се отдръпнат назад. Той ме погледна.

— Ще взема главата.

Извадих ножа от ръката на Тлалоци. Той нямаше да се нуждае от него повече.

— Ще взема сърцето. — Вървях към него с нож в ръка. Ченгетата продължаваха да отстъпват от нас.

Стоях над вампира. Олаф коленичи от другата страна, гледайки към мен.

— Ако бях позволил да бъдеш убита, Едуард би помислил, че съм се провалил.

— Едуард е жив значи?-

— Да.-

Напрежение напусна раменете ми, което дори не подозирах, че е там.

— Благодаря на Бог.

— Аз не се провалям, — каза Олаф.

— Вярвам ти — казах аз.

Ние се гледахме един друг и все още имаше нещо в очите му, което не можех да разчета или да разбера, стъпка отвъд . Вгледах се в тъмните му очи и знаех, че там имаше чудовище, не толкова могъщо, колкото това, което лежеше на земята, но също толкова смъртоносно при точните обстоятелства. И аз му дължах живота си.

— Вземи главата първо.

— Защо ?

— Страхувам се, ако извадя ножа, докато тялото е все още непокътнато, той ще седне и ще започне да диша отново. -

Олаф повдигнати вежди към мен.

— Не се майтапиш с мен?

— Никога не се майтапя за вампири, — казах аз.

Той ми даде още един дълъг поглед.

— От теб би станал добър мъж.

Приех комплимента, защото това е, което беше, може би най-добрият комплимент, който той е правил някога на жена.

— Благодаря — , казах аз.

SWAT екипа се върнаха от далечния тунел.

— Няма нищо там. Празен е.

— Тогава се е измъкнало-, казах аз. Погледнах в тялото все още лежащо там.

— Вземете главата. Искам да се махна от тази проклета пещера.

Ръководителят на SWAT екипа не харесаха нарязването на тялото. Той и Рамирес се развикаха. Докато всички гледаха спора, аз кимнах на Олаф и той обезглави трупа с един удар. Бликна кръв върху пода на пещерата.

— Какво по дяволите правиш? — едно от ченгетата SWAT попита, насочвайки пистолет към нас.

— Моята работа,— казах аз.

Сложих върха на ножа под ребрата.

Полицаят вдигна пистолета до рамото си.

— Махни се от тялото, докато капитанът ви каже, че можете да го направите.

Държах ножа към тялото.

— Олаф

— Да.-

— Ако ме застреля, убий го

— С удоволствие. — Големият мъж обърна очи към полицая и там имаше нещо , което накара силно въоръжен мъж да направи крачка назад.

Въпросният капитан каза:

— Прекратете, Рейнолдс. Тя е екзекутор на вампири. Нека да си свърши работата. -

Аз мушнах острието в кожата и то се плъзна като у дома си. Изрязах дупка точно под ребрата му и бръкнах в нея. Беше стегната и мокро, хлъзгаво и трябваше две ръце, за да извадите сърце, една да освободи от съединяващата такан и една, за да го държиш. Издърпах го от гърдите, кръв оцвети всичко до лактите ми.

Хванах Рамирес и Бернардо да ме гледат, с почти идентичен израз на лицата им. Не мислех, че някой от тях ще ме кани на среща скоро. Те винаги ще помнят как вадя сърцето на човек, този спомен ще опетни всичко друго. За Бернардо, не ми пукаше.

За Рамирес, ме болеше е да видя този израз в очите му.

Една ръка докосна сърцето. Гледах тази ръка, после погледнах нагоре, за да срещна очите на Олаф. Той не беше отвратен. Той погали сърцето, ръце плъзгащи се над моите.

Отдръпнах се и се спогледахме над тялото което бяхме разфасовали. Не, Олаф не беше отблъснат. Погледа на очите му, беше тази чиста тъмнина, която запълва очите на един мъж само в най-интимните ситуации. Той вдигна отрязаната глава за косата и я задържа, сякаш ще ми позволи да го целуна. Тогава осъзнах, че я държеше над сърцето, като съвпадаща си двойка.

Аз трябваше да се обърна от това, което видях в лицето му.

— Някой има ли чантата, в която да мога да нося това.

Някой най-накрая намери празна торба от оборудване и ме остави да сложа сърцето в нея. Полицаят ми каза, че мога да задържа чантата. Той не я искаше обратно.

Никой не предложи торба на Олаф а и той не поиска.