Обсидианова пеперуда

31

Седях на предната седалка до Едуард. Вероятно беше моето въображение, но можех да усетя някой да ме гледа в задната част на врата. Ако не си го въобразявах, обзалагах се, че е Олаф.

Добавих презраменен кобур с Браунинга в него. Обикновено това е единственият пистолет, който нося, докато някой не се опита да ме убие или някое чудовище не се покаже от плът и кръв. Но задържах Файстара в кобура от вътрешната страна на панталоните. Прекалено много снимки на обезобразени трупове, за да ми е удобно. Взех дори всички ножове и това може да ви покаже колко несигурна се чувствах. Да ме гледат достатъчно интензивно, че да направят дупка през плътта ми, започваше да ми лази по нервите. Не беше въображението ми, можех да го почувствам.

Обърнах се в седалката и срещнах очите на Бернардо. Погледът в очите му, когато се обърнах не бе нищо, което исках да вида. Имах неудобна мисъл, за това което си фантазираше и за това, че може да съм в главната роля.

— Какво зяпаш? — попитах.

Той примигна, но изглежда му отне време, докато очите му се фокусираха върху мен, а не върху каквото и да бе в главата му. Той се усмихна бавно, почти мързеливо.

— Не правех нищо.

— Да бе — казах.

— Не можеш да ми кажеш за какво да си мисля, Анита — отвърна той.

— Достатъчно добре изглеждаш. Намери си някой, с когото да отидеш на среща.

— Ще трябва да вечерям и да пия вино с нея и тогава може и да не получа секс в края на вечерта. Какво приятно има в това?

— Намери си проститутка тогава — казах.

— Бих го направил, ако Едуард ме остави да изляза сам.

Обърнах се и погледнах към Едуард.

Отговори на въпроса без да се налага да го питам на глас.

— Забраних на Олаф да се…среща, докато е тук. Олаф негодуваше, така че казах същото и на Бернардо.

— Много равностойно — казах.

— Тотално нечестно е да ме наказваш защото Олаф е луд — каза Бернардо.

— Ако аз не мога да срещна нуждите си, тогава защо ти трябва да можеш? — попита Олаф. Имаше нещо в гласа му, което ме накара да го погледна. Гледаше право на пред, не поглеждаше никого.

Обърнах се в седалката си и погледнах към Едуард.

— От къде ги намери тези?

— От същото място където намерих вампирски екзекутор и некромант — каза той.

Получаваше точка. Достатъчно, че завършихме пътят до Албакърки в пълна тишина. Чуствах се достатъчно морално извисена, че да хвърлям камъни, но явно Едуард не беше съгласен. Тъй като той познаваше Олаф по-добре от мен, нямаше да споря. Поне засега.

Хората говорят за къщи в стила ранчо, но това бе истинско ранчо. Ранчо, като с каубой и коне. Ранчо за туристи, но дали се счита за истинско ранчо, не бях сигурна. Но бе най-близкото, до наистина работещо ранчо, на което някога съм стъпвала.

Ранчото не беше в Албакърки, а по средата на нищото. Всъщност къщите и оградите бяха сред едно голямо нищо. Празно пространство с купища от суха трева и странно бледа почва разпростираща се по хоризонта. Хълмовете обграждаха ранчото като плавно преминаващи от една в друга купчина от скали и храсти. Едуард ни вкара през един вход, пред който бе забит кравешки череп и пишеше „Ранчо мъртвият кон”. Беше толкова подобно, на стотиците уестърни, който бях гледала по телевизията, че ми се стори смътно познато.

Дори оградата, пълна с коне разливаща се в един безкраен кръг изглеждаше подредено като сцена. Къщата не беше точно това, което си представях, ниска до земята и направена от бял кирпич, приличаща много на къщата на Едуард, но по-нова. Ако можеше просто да изтриеш множество полицейски коли, щеше да е живописна в смисъла на самотна в прерията.

Много от полицейските коли бяха с пуснати светлини, и пращенето на полицейските радиостанции сгъстяваше въздуха. Чудех се дали това беше от светлината, шума, или просто толкова много хора, които изнервяха конете. Не знаех много за конете, но със сигурност бързането напред - назад из бокса им, не е нормално поведение. Чудех се дали са обикаляли в кръг, преди ченгетата да дойдат или след това. Дали конете са като кучетата— Могат ли да усетят лоши неща— Не знаех, дори не знаех кого да попитам.

Бяхме спрени точно след вратата от униформен полицай. Той взе имена ни и отиде да намери някой, който да ни пусне да минем или някой, който да му каже да ни изгони. Чудех се дали лейтенант Маркс беше тук. Тъй като той ни беше поканил, изглежда вероятно. Що за заплаха за неговата кариера са използвали, че да го накарат да ме покани обратно?

Чакахме. Никой от нас не говореше. Мисля, че всички ние бяхме прекарали много от зрелия си живот в чакане на един униформен или друг да ни даде разрешение да направим нещо. Преди това ми лазеше по нервите ми, но напоследък просто чаках. Зрялост, или просто ставах прекалено изтощена да споря за дреболии— Бих искала да кажа зрялост, но бях почти сигурна, че не беше това.

Униформеният се върна с Маркс вървящ зад него. Бледото сако на Маркс се развяваше от горещия вятър, показвайки проблясък от оръжието му зад левия хълбок. Той се взираше в земята, докато вървеше, бодро, само работа, но беше внимателен да не гледа към нас, към мен, може би.

Униформеният дойде до нас първи, но стоеше малко назад от отворената странична врата на шофьора и остави лейтенанта да навакса. Маркс най-после дойде, и той гледаше втренчено Едуард, като че ли можеше да ме изключи само като не ме гледа.

— Кои са мъжете отзад?

— Ото Джефрис и Бернардо. — Забелязах, че Олаф трябваше да използва псевдоним, а Бернардо можеше да задържи истинското си име. Познай кой е бил издирван за престъпленията на друго място.

— Какви са те?

Аз нямаше да знам как да отговоря на този въпрос, но Едуард знаеше.

— Г-н Бернардо е ловец на глави като мен, а г-н Джефрис е пенсиониран правителствен служител.

Маркс погледна Олаф през стъклото. Олаф отвърна на погледа.

— Правителствен служител… Какъв вид правителствен служител?

— Такъв вид, че ако се свържете с Държавния Департамент на САЩ, те ще потвърдят самоличността му.

Маркс почука на прозореца на Oлаф.

Олаф свали прозореца надолу с почти безшумните бутоните на дръжките на вратата.

— Да — каза той с глас, който беше напълно лишен от обичайния си немски акцент.

— Какво си правил за Държавния Департамент?

— Обадете се и ги питайте: — Олаф каза.

Маркс поклати глава.

— Трябва да пусна теб и Блейк в моето местопрестъплението, но не тези двамата. — Той поклати палеца си към задната седалка.

— Те остават в колата.

— Защо? — Бернардо каза.

Маркс го погледна през отворения прозорец. Синьозелените му очи бяха предимно зелени в момента, и започнах да осъзнавам, че това означаваше, че е ядосан.

— Защото аз казвам така и аз имам значка, а ти не.

Е, поне беше честен.

Едуард проговори преди Бернардо да може да направи повече, отколкото нечленоразделни звуци.

— Това е вашето местопрестъпление, лейтенант. Ние цивилните сме тук само, за да помогнем знаем това. — Той се изви на мястото си да даде на двамата мъже контакт с очи, но се обърна така, че Маркс не можеше да види лицето му добре. Аз можех и то беше студени пълен с предупреждения.

— Те ще се радват да останат в колата. Нали, момчета?

Бернардо пропадна на мястото си, със скръстени ръце на гърдите, нацупен, но кимна с глава. Олаф просто каза:

— Разбира се, каквото каже добрия офицер. — Гласът му беше лек, празен. Самата липса на тон беше страшна, като че ли мислеше нещо много различно от думите си.

Маркс се намръщи, но отстъпи от колата. Ръката му се задържа около тялото, сякаш имаше внезапно желание да докосне пистолета си, но не искаше да изглежда стреснат. Чудех се какво е имало в очите на Олаф, когато казваше тези леки думи. Нещо не леко, в това бях сигурна.

Униформения полицай забеляза нещо в Маркс. Той пристъпи по-близо до неговия лейтенант, с едната си ръка на дръжката на пистолета. Не знам какво се беше променило в Олаф, но внезапно той правеше ченгетата нервни. Не беше помръднал. Само лицето му беше обърнато към тях. Какво, беше това което правеше само с израза на лицето, че ги правеше толкова сприхави?

— Ото! — каза Едуард тихо, така че звукът не излезе извън колата. Но както беше в къщата му, когато той каза, Олаф, тази една дума носеше значение, което обещаваше тежки последствия.

Олаф примигна и обърна главата си бавно към Едуард. Израза на лицето му беше страшно, диво по някакъв начин, сякаш той свали маската си достатъчно, за да се покаже част от лудостта вътре. Но като го гледах си мислех, че това е лице,което съзнателно да плаши хората, нещо като закачка. Не истинското чудовище, а чудовище, което хората могат да разберат и да се страхуват без да мислят твърде много.

Олаф примигна и погледна през далечния прозорец, с празно и безвредно лице като преди.

Едуард спря колата и връчи ключовете на Бернардо.

— В случай, че искате да слушате радиото.

Бернардо се намръщи към него, но взе ключовете.

— Боже, благодаря, татко.

Едуард се обърна към полицаите.

— Ние сме готови да тръгваме, когато и вие сте лейтенант. — Той отвори вратата си, докато го казваше. Отварянето на вратата накара Маркс и униформения да направят крачка или повече назад..

Взех го като знак и излезнах от моята страна. Чак когато отидох отпред пред Хамъра в цял ръст Маркс най-накрая ми обърна внимание.Той ме гледаше и лицето му беше грубо. Може да успее да не покаже омразата в лицето си, но не можеше да успее да го направи неутрално. Не му харесваше, че съм тук. Не му харесваше въобще. Кой му беше извил ръцете толкова, че да го принудят да ме пусне обратно на борда?

Той отвори уста, като че ли ще кажеше нещо, затвори я и започна да върви към къщата. Униформеният го последва по петите и Едуард и аз вървяхме след тях. Едуард беше с лицето на доброто старо момче, усмихваше се и кимаше на полицейските служители, служителите на спешна помощ, на всеки и всичко по пътя му. Аз просто стоях до него, опитвайки се да не се мръщя. Не познавах никого тук, и никога не ми е било удобно да поздравявам непознати като отдавна изгубени приятели.

Имаше много ченгета на двора. Открих най-малко две различни униформи, достатъчно цивилни да отвориш магазин с отстъпка за мъже, както и някои цивилни детективи, които се открояваха. Не знам какво правят по време на обучението в ФБР, което е различно от навсякъде другаде, но обикновено можете да ги забележите.

Дрехите са малко по-различни, по-единни, по-малко индивидуални, отколкото при редовите полицаи, но аурата около тях беше различна. Въздух с авторитет, сякаш те знаят, че заповедите им идват директно от Бог, а вашите не. Преди си мислех, че беше несигурност от моя страна, но тъй като аз съм рядко несигурна, не може да бъде това. Каквото и да беше „това”, те го имаха. Федералните бяха пристигнали. Това би могло да ускори нещата, да бъде от голяма помощ, или да забави нещата до лазене и да прецакат малкия напредък който беше направен. Това зависеше почти изцяло от начина, по който полицията се разбира един друг и колко защитават всички своята територия. Тези престъпления бяха достатъчно гадни, че можеше в действителност да видим някакво сътрудничество между юрисдикциите. Чудеса се случват.

Обикновено, когато има тяло на земята, полицията от всякакъв вид са вътре на мястото, вървейки върху доказателствата. Но тук имаше твърде много хора. Не би могло да има толкова много вътре в къщата. Къщата беше голяма, но не толкова голяма.

Само едно нещо ще ги държи отвън в топлината на Ню Мексико. Сцената беше лоша. Кървава, жалка, страшна, че никой няма да признае на глас. Изберете едно прилагателно, но полицията тъпчеше из двора в жегата с връзките си, жените с високи токчета по чакъла. Цигарите се появяваха в много ръце. Те разговаряха с тихи гласове, които не се извисяваха над пращенето на радиостанциите. Те се гушеха в малки групи, или стояха сами покрай автомобилите, но не за дълго. Всички продължаваха да се движат, сякаш за да останат на едно място трябваше да мислят и това е нещо лошо. Напомняха ми на конете.

Униформен полицай седеше на отворените врати на линейката. Спешният медицински работник превързваше ръката му. Как се е наранил— Побързах да се изравня с Маркс. Ако той беше човекът начело, той щеше да знае какво се е случило. Едуард просто изостана крачка зад мен, без въпроси, просто следваше моите стъпки. Той имаше проблеми с егото с мен понякога, но по време на работа нямаше нищо друго, освен работа. Оставяш глупостите пред вратата. Можеш винаги да си ги събереш по пътя обратно.

Настигнах Маркс на дългата, тясна, обгръщаща веранда.

— Какво се е случило с униформения, че му превързват ръката?

Маркс спря в средата на крачката и ме погледна. Очите му бяха все още твърди, безмилостно зелени. Мислиш си за зелените очи като хубави или меки, но неговите бяха като зелено стъкло. Той ме мразеше, много.

Аз се усмихнах сладко и си помислих, „майната ти”, също. Но напоследък се научих да лъжа дори и с очите си. Беше почти тъжно, че мога да лъжа с очите си. Те наистина са огледало на душата и веднъж като си отидат, сте повредени. Не до степен да не могат да се поправят, но са повредени.

Гледахме се един друг за секунда или две, омразата му като изгаряща тежест, моята приятно усмихната маска. Той мигна пръв, сякаш имаше някакво съмнение.

— Един от оцелелите го ухапа.

Очите ми се разшириха.

— Вътре има още оцелели?

Той поклати глава.

— Те са на път за болницата.

— Имали някои друг пострадал? — Когато питате това на местопрестъпление където жертвите са мъртви, почти винаги означава други ченгета.

Маркс кимна и част от враждебността напусна очите му и ги остави озадачени.

— Двама други служители трябваше да бъдат приети в болница.

— Колко са зле? — попитах.

— Зле. Единия едва не му изтръгнаха гърлото.

— Някои от другите обезобразени жертви били ли са толкова склонни към насилие.

— Не, — каза той.

— Колко жертви са били там?

— Две и един мъртъв, но липсват най-малко трима души, може би пет. Имаме една двойка които не броим, но други гости са ги чули да говорят за пикник по-рано. Надяваме се те да са пропуснали шоуто.

Погледнах го. Беше много полезен, много професионален.

— Благодаря ви, лейтенант.

— Знам си работата, г-це Блейк.

— Никога не съм казвала нещо друго.

Той ме погледна, след това Едуард, след което окончателно задържа погледа си върху мен.

— Щом казваш.

Той се обърна рязко и мина през отворената врата зад него.

Погледнах към Едуард. Той вдигна рамене. Последвахме Маркс вътре, въпреки че забелязах, че бихме загубили униформения служител някъде по пътя в двора. Никой не прекарваше повече време вътре, отколкото трябваше.

Всекидневната изглеждаха така, сякаш някой е взел бяла течност и я е изсипал в форми по наклонените стени, извити врати отвеждаха навътре в къщата, камина. Имаше избелял череп на крава над камината. Кафяв кожен диван ограждаше почти перфектен квадрат пред студения огън. Имаше възглавници с индиански отпечатъци върху тях. А огромна черга, която изглеждаше почти идентична с една от тези на Едуард покриваше голяма част от центъра на пода. Всъщност това място изглеждаше, като обновена версия на мястото на Едуард. Може би все още не бях виждала идеята на Едуард за стил. Може би това е просто един вид югозападен стил, който аз никога не бях виждала. Имаше голяма откритата част, която е била зоната на трапезарията. Масата беше все още там. Там беше още един полилей, направен от нещо, което изглеждаше като рога на елен. Имаше купчина от бели, подгизнали в червено платове от едната страна на масата. Кръв се промъкваше от дъното на пакета с платове, течаща в полирания под от твърда дървесина, малки червени поточета.

Фотографът снимаше нещо на масата. Гледката беше скрита от три облечени в костюми гърбове. Паника се покатери в гърлото ми, и изведнъж беше по-трудно да диша. Не исках мъжете да се мръднат. Не исках да видя това, което беше на масата. Сърцето ми се удари в гърлото, и аз трябваше да си поема дълбоко дъх, да прочистя гърлото си. Поемането дълбоко дъх беше грешка.

Миризмата на прясна смърт е като кръстоска между външна тоалетна и кланица. Имаше остра смрад, и знаех, че червата са били перфорирани. Но имаше и друга миризма, почти сладникава миризма под твърде многото кръв. Миризмата на месо. Бих се опитала да намеря други думи за това, но това е най-близката с която можех да го опиша. Беше като давене в миризмата на суров хамбургер. Месо, човек редуциран до толкова много месо. Тази миризма ме накара да искам да избягам. Да се обърна на пети и да изляза. Това не беше моя работа. Не бях ченге. Бях тук за да услужа на Едуард.

Ако си тръгнех сега, той можеше да ми търси сметка. Но, разбира се, беше твърде късно. Защото аз не бях тук само заради една услуга към някого сега. Бях тук, за да помогна да спре това да се случи отново. И това беше по-важно от всички кошмари, които щях да натрупам.

Тънка, тежка линия от течност се изплъзна от ръба на масата и падна бавно на пода с блясък на червено от яркия полилей. Ниският човек в средата се обърна и ни съзря. Лицето му беше мрачно, но когато ни видя, видя мен, нещо близко до усмивка се изви на устните му. Той остави другата групичка около масата и тръгна към нас. Той беше нисък за агент на ФБР, но специален агент Брадли Брадфорд ходеше уверено с крачка която покриваше земята и караше по-високите мъже понякога да бързат, за да смогват.

Бяхме се срещали преди повече от година в Брансън, Мисури, в случай, в който се оказа замесен вампир плюс нещо малко по-възрастно и не толкова местно. Бяха загинали хора, но най-вече чудовищата бяха мъртви. Брадфорд трябва да е бил доволен от моето представяне, тъй като поддържахме връзка. Знаех, че сега е назначен в нов отдел за свръхестествените случеи на ФБР. Последно чух, че са го нарекли Отдел за специални изследвания, също както Профайларите на серийни убийци сега се нарича Поддръжка при разследване. ФБР се опитва да избегне сензационни, модерни думички като сериен убиец или свръхестествен или чудовище. Наречете го както искате, но a spade’s a spade.

Той започна да протяга ръка напред за да ги стиснем, след това спря. Ръцете му бяха обвити в пластмасови ръкавици изпръскани с кръв, както и на едно място, от едната страна с нещо твърде черно, твърде плътно, за да е кръв. Той се усмихна за извинениее, докато сваляше ръката си. Знаех, кой е извил ръцете на Маркс и ме върна отново в играта. Поех плитки вдишвания и се опитах да не го посрамя. Не бяха повръщала на сцена на убийство от близо две години. Би било жалко да си разваля рекорда сега.

— Анита, хубаво е да те видя отново.

Аз кимнах и се оставих да се усмихна. Бях щастлива да видя Брадли, но …

— Ние наистина трябва да започнем да се виждаме, когато няма тела по земята. — Виж, лека шега, мога да съм желязна. Също така забавях окончателната разходка до това, което лежеше на масата. Мога да правя умни забележки цял ден, ако просто не трябва да виждам това, което кървеше в трапезарията. Защо този случай ми действа толкова зле— Нямам отговор, но беше така.

Друг агент се присъедини към нас. Той беше висок, строен, с достатъчно тъмна кожа, че да се нарича черна. Косата му беше отрязана близо до главата, добре поддържан. Той оправи вратовръзката си, изглади сакото си с дългопръстите си ръце, които сякаш танцуваха дори и в тези малки движения. Аз не съм една от тези жени, които забелязват обикновено ръцете, но имаше нещо, което ме накара да мисля, поет, музикант, като че ли прави други неща с тях, освен да практикува стрелба.

— Специален агент Франклин, това са Тед Форестър и Анита Блейк.

Той се ръкува с Едуард, но не отговори на усмивката Тед с една от неговие. Обърна се сериозно към мен. Ръката му беше достатъчно по-дълга от моята, така че ръкостискането беше малко странно, но успяхме. Но това беше някак си незадоволително ръкостискане, като че ли все още не можехме да се преценим взаимно. Някои мъже все още използват ръкостискането като начин да те преценят.

— Колко време сте били в къщата, г-це Блейк? — попита той.

— Точно дойдох. — казах аз.

Той кимна, като че ли беше важно.

— Брадфорд нарисува блестящ образ за вас. — Имаше нещо в гласа му, което ме накара да кажа …

— Разбирам, че вие не споделяте мнението на Брадфорд за мен. — Усмихнах се, когато го казах.

Той примигна и погледна стреснат, а след това раменете му се отпуснаха малко, и една много малка усмивка си играеше на устните му.

— Нека да кажем, че съм скептичен, цивилни без специална подготовка, да влизат на местопрестъплението.

Вдигнах вежди при “без специална подготовка”. Едуард и аз разменихме погледи. Лицето Тед се изплъзваше, оставяйки част от собственият му природен цинизъм да изтече в тези сини очи, в това почти момчешко лице.

— Цивилни. — каза той тихо.

— Ние нямаме значки — казах аз.

— Това трябва да бъде. — каза той, с глас все още мек, неясно забавен.

Франклин се намръщи към нас.

— Забавляваме ли ви?

Брадфорд застана между нас почти буквално.

— Нека да ги оставим да погледнат сцената, след което ще решим нещата.

Намръщената физиономия на Франклин се задълбочи.

— Не ми харесва.

— Вашето възражение беше отбелязано, Франклин, — Брадфорд каза, и тона му прозвуча достатъчно убедително.

Франклин трябва да го е чул също, защото той заглади перфектната си вратовръзка още веднъж и поведе към трапезарията. Брадфорд го последва. Едуард ме погледна, задавайки въпрос с очите си.

— Идвам. — казах аз. Първо се опитвах да съм по-мачо от полицията. Нищо не ме стряска. Бях голям убиец на вампири. Но в последно време просто не ми дремеше. Аз не исках да правя това повече. Беше почти шок да разбера, че наистина не исках да бъда тук, аз бях виждала твърде много ужаси в твърде кратък интервал от време. Изгарях, или може би вече бях изгоряла, и не бях разбрала. Паника сви стомаха ми на твърд възел. Трябваше да го взема под контрол. Трябваше да се отделя от задачата пред мен, или щях да го загубя. Опитах се да поема няколко успокояващи вдишвания и миризмата дойде плътна на езика ми. Преглътнах, пожелах да не бях, и се загледах във върховете на обувките си. Вгледах се в краищата на моите найкове, докато те се допираха до края на килима на трапезарията, докато възел в стомаха ми отслабна, и се почувствах спокойна. Все още имаше леко трептене в гърдите ми, но това беше най-доброто което можех да направя.

Агент Франклин каза:

— Г-жо Блейк, добре ли сте?

Вдигнах очи и видях това, което лежеше на масата.