Обсидианова пеперуда

24

Светлините загаснаха, докато помещението не се потопи в мрак. Слаба светлина проряза мрака. Светлината бе само слаб бял блясък, когато най-накрая се спря далеч, далеч в края на затъмнената стая.

Една фигура пристъпи в меката светлина. Корона от блестящи червени и жълти пера бе наведена към светлината. Наметало от по-малки пера покриваше фигурата от врата до края на светлината. Короната се надигна, разкривайки светло лице. Беше Цезар. Обърна лицето си на една страна, показвайки ни профила си и показвайки обици на ушите си от меката част на ухото до средата, златото блестеше докато си мърдаше главата и светлината стана по-силна. Вдигна нещо в ръцете си и музикална нота изпълни почти тъмнината. Тънка(писклива) вибрираща нота като от флейта, но не беше това. Звукът бе красив, но мрачен, сякаш някой прекрасен плачеше. Ягуар взе перестото наметало и изчезна в тъмнината. Тежка златна яка лежеше срещу гърдите и рaменете му. Ръце изникнаха от двете страни на тъмнината, изникнаха в светлината, вземайки перестата корона дори без да се покажат.

Цезар вървеше бавно, от разстояние на половината помещение можех да кажа, че той свиреше. Изглеждаше като пан флейта*, но не точно. Звукът преряза тъмнината, промуши се през нея, в един момент се издигаше в следващият се снишаваше. Изглеждаше сякаш той наистина свири. А ако бе така, то бе наистина впечатляващо. Един от мъжете в ягуарска кожа му свали всичко което носеше; малък щит, странна пръчка, която изглеждаше като лък и торба с къси стрели или нещо като тях. Беше достатъчно близо. Беше достатъчно близо, че можех да видя нефритеното украшение, което носеше в предната част на своят килт, въпреки че технически не бе килт, но не бе и пола. Предната част бе покрита с пера, а останалото с плат. Повече ръце се показаха под светлината, за да свалят облеклото и да го вземат заедно с нефритеното украшение. Бяха достатъчно близо, че сега тъмнината и светлината не можеха да скрият това, че ръцете принадлежаха на ягуари. Съблякога го до стринга, който носеше преди това или подобен на него.

Песента се издигаше в полумрака, докато приближаваше последните редове с маси. Почти можеше да видите птиците, които хвръкват нагоре. Обикновенно не съм настроена поетично относно музиката, но това беше различно. Някак си знаех, че това не е просто песен, просто нещо, което да изслушате и да забравите или да си го тананикате в странни моменти. Когато мислиш за ритуална музика, се сещаш за барабани, нещо с ритъм, който да напомня собствените ни сърца, както и ритъма на телата ни. Но не всички ритуали са направени, за да ни напомнят за телата ни. Някои са направени, за да ни напомня защо се прави ритуала. Всички ритуали от сърцето, са за божества. Добре де, не всичко, но повечето. В повечето от тях викаме, Хей Господи, погледни ни, надяваме се, че ще ни харесаш. Ние сме просто деца във сърцата си, надявайки се мама или тати да хареса подаръка, който сме избрали.

Естествено, понякога мама и тати може да се доста темпераментни.

Цезар остави пан флейтата или тръбата закачвайки я на каишката около врата си. Коленичи и свали сандалите си, подаде ги на жената на най-близката маса. Имаше движение в полумрака, сякаш не ги иска. Може би след по-ранното шоу, се страхуваше да ги вземе. Не можех наистина да я обвинявам за това.

Той се спря на масата точно зад тази и проговори на една жена. Тя стана и свали едната му златна обица. Тръгна от маса на маса и оставяше, понякога мъже, но най-вече жени, да свалят последната декорация от тялото му. Което обясняваше защо обиците най-евтини, най-малко автентичната част от облеклото му. Освен последните обици. Нефритени топчета със средна големина, закачени на меката част на ухото му, беше като фигурка която висеше и се движеше, когато помръдне главата си, олюляваха се докато ходеше, това правеше обиците специални. Всяко топче бе отпуснато на почти девет сантиметрова висулка, докосваха рамената му, като косата която нямаше. Когато се приближи можете да видите, че зеленият камък е сложно издълбан в един от тези божествени детайли, които ацтеките толкова много обичат.

Спря се на нашата маса и бях изненадана, защото той внимателно игнорираше другите „булки” в тази си разходка. Изправи ме,хващайки ме с ръка и обърна главата си, така че да мога да стигна обицата. Не исках да спирам шоуто, но бяха прекалено скъпи за подарък, освен ако не са фалшиви. В момента, в който докоснах студеният камък, знаех че е истински нефрит. Беше прекалено тежък и гладък, за да е нещо друго.

Не нося обици и никога не съм си дупчила ушите, така че стоях в полумрака с, опитвайки се да разбера как да сваля обицата. Накрая той се протегна и ми помогна, ръцете му направиха бързо и грациозно това, на което аз се запъвах. Гледайки го разбрах, че се развинтват и когато обърна главата си можех да взема втората сама. Знаех достатъчно за бижутата, за да знам че закопчалка със завъртане е модерна днес. Беше истински нефрит, истинско злато, но не беше антично или най-малко клипса беше модерен.

Камъчетата останаха тежки и много твърди в дланта ми. Той се наведе и прошепна, топлият му дъх срещу бузата ми:

— Ще си ги взема обратно след представлението. Не се намесвай.

Нежно ме целуна по бузата и се отправи към най-долното стъпало на сцената. Махна флейтата от врата си и откъсна една от тръстиковите пръчки на флейтата, разпилявайки я със всяка стъпка.

Седнах обратно, нефрита стиснат в дланта ми. Наведох се към Едуард.

— Какво ще се случи?

Той поклати глава.

— Никога не съм виждал тази част от шоуто.

Погледнах през масата към професор Далас. Исках да я попитам какво става, но цялото й внимание беше към сцената. Цезар продължаваше да разчупва флейтата при всяка своя стъпка. Четирима мъже, облечени в ягуарски, кожи чакаха най-отгоре, групирани около малък, заоблен камък. Жрецът също беше там, но без наметалото. Раменете му бяха по-широки, отколкото изглеждаше и, въпреки че не е висок, имаш чувството за явна мощ, явна физическа големина. Изглежда повече като войн, отколкото като жрец. Цезар бе стигнал до върха. Четиримата ягуари го грабнаха, за китките и глезените, вдигнаха го над главите си, балансирайки тялото му с ръцете си. Минаха през сцената, държейки го над главите си, показвайки го в четирите ъгъла на сцената, дори този, който не е с лице към публиката. Тогава го донесоха до малкия заоблен камък и поставиха тялото му на него, така че главата и раменете му са наведени назад, а долната част на гърдите му и горната част на стомаха са облегнати на камъка.

Бях на крака преди да видя обсидиановото острие в ръцете на жреца, Едуард грабна ръката ми.

— Погледни в твое ляво — каза той.

Погледнах и открих двама от мъжете в ягуарски кожи чакащи. Ако тръгнех към сцената, обзалагам се, че те щяха да ме спрат. Цезар каза, че ще дойде за обиците след изпълнението. Което означаваше, че ще е жив, за да го направи. Предупреди ме да не се намесвам. Но по дяволите, те щяха да го разрежат. Знаех това. Това което не знаех е колко зле щяха да го разрежат.

Далас беше станала и дошла от другата ми страна, прошепна:

— Част от шоуто е. Цезар играе жертвоприношение два пъти на месец. Не винаги точно същото жертвоприношение, но е част от работата му. — Говореше ниско и успокоително, както би говорил с луд човек, който е на ръба. Оставих нея и Едуард да ме бутнат обратно в стола и стисках обиците толкова силно, че бях на ръба да пробия кожата си.

Далас коленичи до мен, държейки дланта на ръката ми, но гледаше сцената. Мъжете в ягуарски кожи го държаха и можеше да видиш как захватът им се стяга, в секундата, в която всички си поеха дъх. Лицето на Цезар не показваше нищо, без страх, без предвкусване, просто чакаше.

Жреца вкара острието в плътта точно под ребрата. Тялото на Цезар се отдръпна, но той не извика. Острието го разкъсваше, забивайки се в месото, разширявайки дупката. Тялото му танцуваше с раната, но той не издаде и един звук. Кръвта се стичаше по бледите гърди на Цезар, ярка и почти нереална под светлината. Жреца се протегна с ръката си в раната, ръката му влезе почти до лакътя и Цезар извика.

Грабнах ръката на Далас.

— Той не може да оцелее без сърцето си, дори и превръщач бе може да оцелее това.

— Няма да му вземат сърцето, заклевам се. — Тя погали ръката ми, както вие бихте погалили нервно куче, за да го успокоите.

Наведох се по-близо до нея и прошепнах.

— Ако вземат сърцето му, когато съм можела да ги спра, ще имам твоето сърце на ножа си преди да напусна Ню Мексико. Все още ли се заклеваш?

Очите й се разшириха и, мисля че задържа дъха си, но кимна.

— Заклевам се.

Смешното бе, че тя повярва на заплахата моментално. На повечето хора, на които кажеш, че ще им отрежеш сърцето, няма да ти повярват. Хората вярват, че ще ги убиеш, но навлезеш ли в подробности приемат го като шега или преувеличаване. Професор Далас ми повярва. Можеше да го видиш на лицето й. Повечето колежански професори не биха повярвали. Накара ме да се чудя за нея, повече от колкото вече се чудех.

Гласа на жреца се разля през тишината и изпълни стаята.

— Държа сърцето му в дланта си. В отдавна миналите дни, бихме го откъснали от гърдите му, но тези дни са минало — можеше да усетиш съжалението в думите му. — Почитаме, както можем, а не както бихме. — Извади ръката си бавно и бях достатъчно близо, че да чуя мокрият звук на плътта докато си изваждаше ръката.

Вдигна покритата си с кръв ръка над главата и публиката заръкопляска.

Те ръкопляскаха. По дяволите, ръкопляскаха.

Мъж в ягуарска кожа вдигна Цезар от олтара и го хвърли долу в стъпалата. Строполи се неподвижен точно пред стъпалата. Лежеше на гърба си, задъхвайки се, борейки се да си поеме дъх и се зачудих дали жреца не е увредил дроб или два докато се бе насочил към сърцето му.

Просто стоях там, гледайки го. Правеше това два пъти в месеца. Беше част от работата му. По дяволите, не само че не го разбирах, не исках. Ако той бе по болката и смъртта, нямах нужда да знам нищо друго за него. Бях до лакти в садомазохистични леопарди у дома. Не се нуждаех от друг.

Жреца говореше, но не го чувах. Не чувах нищо, освен силния шум, като бял звук в ушите ми. Гледах го как се свива и дърпа, кръвта се лееше по страните му, по пода, но дори докато гледах, кръвта се забавяше. Беше трудно да се каже през цялата тази кръв и разкъсана плът, но знаех, че се лекува.

Двама от човешките пазачи, дойдоха и го вдигнаха, единият го хвана за глезените, другият под мишниците. Носеха го през масите. Изправих се, спирайки ги. Далас се изправи с мен, сякаш се страхуваше какво ще направя. Вгледах се в очите на Цезар. Там имаше истинска болка. Не си прекарваше добре или поне не изглеждаше така. Но не правиш нещо такова редовно, освен ако не му се наслаждаваш на някакво ниво.

Дланите му лежаха на гърдите му, сякаш се опитваше сам да се държи. Обърнах едната му длан. Кожата му беше напоена с кръв. Натиснах нефритените обици в дланта му и затворих пръстите му около тях.

Прошепна нещо, но не се наведох, за да го чуя.

— Никога повече не се доближавай до мен, отново.

Седнах обратно, а те го отведоха. Започнах да се протягам за салфетка да изтрия дланите си, но Далас грабна ръката ми.

— Сега е готова да те види.

Не бях видяла някой да разговаря с нея, но не задавах въпроси. Ако тя казваше, че е време, добре. Можехме да се срещнем с господаря на града и да се махнем от тук.

Отново се протегнах към салфетката, но тя я премести.

— Подходящо е да се срещнеш с нея с кръвта на жертвоприношението по ръцете си.

Погледнах я и грабнах салфетката от ръцете й. Тя в действителност се бореше да я задържи и имахме малка битка, преди да я откъсна от нея. Но жена се появи до лакътя ми. Носеше червен плащ с качулка и бе стигнала само до рамената ми, но дори преди да се обърна да погледна лицето й, знаех какво лежи под качулката, знаех, че това бе тя. Ицпапалотл, Обсидианова Пеперуда, господаря на града, и самообявилата се богиня. Не я бях усетила да идва. Не я бях чула или усетила. Тя просто изникна до мен, като магия. Бе минало време, откакто вампир бе способен да направи това с мен. Мисля, че спрях да дишам за секунда или две, щом срещнах очите й.

Лицето й бе толкова деликатно, както останалата част от нея, кожата й беше млечно кафява. Очите й бяха черни, не просто кафяви, а наистина черни като обсидиановото острие на което е наименувана. Повечето очи на вампирите повелители са като давещо блато, нещата попадат там и биват заклещени, но нейните очи бяха солидно черно, като отражение на черно огледало, не нещо в което да паднеш, а нещо, което да ти покаже истината… видях себе си в тези очи, миниатюрно отразена перфектно във всеки детайл като черна камея.

Тогава образа се раздели, раздвои се, разтрои се. Лицето ми остана в центъра с вълча глава от едната страна и череп от другата. Докато гледах, трите изображения започнаха де се сближават докато вълка и черепа не бяха положени върху лицето ми, и за секунда не можех да кажа къде едното изображение свършваше и къде започваше другото.

Едното изображение изплува пред останалите. Черепа се издигна над първите две, изливайки се през тъмнината, изпълвайки очите й, докато не изпълни и моето зрение, но успях да се спъна назад, почти падайки. Едуард беше там, хвана ме. Далас се бе преместила да застане до вампира.

Бернардо и Олаф бяха зад Едуард и знаех, че на секундата, в която той каже, щяха да извадят пистолетите си и да стрелят. Беше успокояваща мисъл. Самоубийствена, но успокояваща. Защото можех да усетя хората й сега, което означаваше че тя ме бе блокирала, криеше ги. Можех да усетя вампирите под сградата, около нея, в нея. Бяха стотици и повечето от тях бяха стари. На стотици години. А Обсидианова Пеперуда— Погледнах я, но внимавах да не срещна очите й този път. Бяха минали години откакто бях принудена да избягвам очите на вампир. Бях забравила, колко е трудно да погледнеш някого в лицето без да направиш контакт с очите, бе като сложна игра. Те се опитваха да хванат погледа ми и да ме омаят, а аз се опитвах да стоя надалеч.

Имаше черен бретон, но останалата част от косата й, бе дръпната назад от лицето й, за да разкрие деликатните уши с нефритените обици. Тя бе нещо деликатно, малка дори стояща до мен и професор Далас, но не бях излъгана от външността. Това което лежеше вътре бе не толкова стар вампир. Съмнявах се да има хиляда години. Срещала съм по-стари, много по-стари, но никога не съм срещала вампир под хиляда, който да вибрира в главата ми с такава сила, каквато тя . Сила дишаше през кожата й като почти видимо наметало и познавах достатъчно вампири, за да знам, че ехото от сила не е нарочно. Някой от повелителите имат специални способности, като да предизвикват страст или похот, но постоянно проявяващата се сила е, като вдигащата се пара от тенджера. Беше неволно, поне отчасти. Но никога не съм срещала някой, който изпуска сила, чиста сила.

Едуард говореше на мен, вероятно говореше от доста време. Просто не го бях чула.

— Анита, Анита, добре ли си? — Усетих натиска на пистолета, не насочен, зад гърба ми, но изваден, използваше тялото ми, за да го скрие от останалата част от стаята. Нещата могат да загрубеят наистина бързо.

— Добре съм — гласът ми не звучеше сякаш съм добре. Звучеше кух и дистанциран, сякаш съм в шок. Може би бях, малко. Тя не бе точно завъртяла ума ми, но знаеше неща за мен от пръв поглед, които други вампири никога не са разбирали. И разбрах внезапно, че тя знаеше каква е моята сила. Това бе нейният дар, беше способна да чете сили.

Гласът й бе с тежък акцент и много по-дълбок, отколкото това крехко гърло би трябвало да издава, сякаш гласът й бе ехо на силата й.

— Чий слуга си?

Знаеше че съм човешки слуга на вампир, но не знаеше на кого служа. Харесваше ми това, накара ме да се чувствам по-добре. Можеше да чете само сили, освен разбира се, ако не се преструваше, че не знае. Но някак не си мисля, че се преструваше. Тя бе от тези, които обичат да се фукат със знанието си. Дишаше високомерието по същия начин, по който дишаше силата. Но защо да не бъде високомерна. Тя бе, след всичко, богиня, само обявила се, но такава. Трябва да си ужасно високомерен или луд за да се обявиш за бог.

— Жан Клод, Господаря на град Сейнт Луис.

Наклони главата си на една страна, сякаш слушаше нещо.

— Тогава ти си Екзекуторката. Не си дала истинското си име на вратата.

— Не всички вампири биха говорели с мен, ако знаят коя съм.

— За какво желаеш да говориш с мен?

— Серийните убийства.

Отново, наведе главата си на другата страна, сякаш слушаше нещо.

— О да. — премигна и ме погледна. — Цената за посещение е това, което лежи по ръцете ти.

Трябва да съм изглеждала толкова учудена, колкото се и чувствах, защото тя допълни:

— Кръвта, кръвта на Цезар. Желая да я взема от теб.

— Как? — попитах, можеш да ме наречеш подозрителна.

Тя просто се обърна и започна да върви. Гласът й дойде като звук от зле дублиран филм, звучеше дълго след кат трябваше да бъде чут.

— Последвай ме и не почиствай ръцете си.

Погледнах към Едуард.

— Имаш ли й доверие — попитах.

Поклати глава.

— Аз също — отвърнах.

— Отиваме ли или оставаме? — попита Олаф.

— Аз гласувам да отидем — каза Бернардо. Не го бях погледнала след като жертвоприношението започна. Изглеждаше леко блед. Олаф изглеждаше свеж и с блясък в очите, сякаш се бе наслаждавал на вечерта.

Далас се намеси:

— Би било огромна обида, ако откажеш поканата й. Рядко дава лични покани доброволно. Трябва да си я впечатлила.

— Не съм я впечатлила. Привличам я — казах.

Далас се намръщи.

— Привличаш я. Тя харесва мъже.

Поклатих глава.

— Може да прави секс с мъже, но това което я привлича е силата, професоре.

Погледна ме, претърсвайки лицето ми.

— Имаш такава сила?

Въздъхнах.

— Ще разберем, не е ли така? — Тръгнах в посоката в която тя бе изчезнала. Не беше изчакала да решим. Просто бе тръгнала. Както казах, високомерна. Разбира се, щяхме да я последваме до личната й бърлога. Това също беше високомерие или глупост. Високомерие или глупост, понякога няма голяма разлика между двете.