Обсидианова пеперуда

12

Чак, когато Едуард започна да си търси място на паркинга, покрит с камъни зад Лос Куатес, разбрах че това е мексикански ресторант. Името трябваше да ми подскаже, но просто не внимавах. Ако майка ми беше харесвала мексиканската храна, то не беше живяла достатъчно дълго, че да го предаде на мен. Блейк беше английско име, но преди прадядо да дойде през остров Елис е било Блейкестин. Знанието ми за етническата кухня беше шницел и кисел (?). Така че бях по-малко ентусиазирана, докато пресичахме по чакъла към входа на ресторанта. За някой, който не харесва мексиканска или югозападна кухня, аз бях в грешната част на страната.

Черното антре водеше през дълъг сенчест коридор, но ресторантът беше по-светъл с бели циментирани стени: светла мазилка имитираше папагал, който виси в небето и червени висулки висяха от всякъде. Много туристическо, което обикновено значи, че храната няма да е автентична или много добра. Но много от обядващите бяха испанци и изглеждаха добре. Каквато и да е храната, ако действителната етническа група харесва ресторанта, тогава храната е автентична и по всяка вероятност добра. Жена, която изглеждаше като испанка, ни попита дали сме си харесали маса. Едуард се усмихна и каза:

— Благодаря, но виждам групата ни.

Погледнах натам на където гледаше той и видях Дона под навеса. Имаше две деца с нея, едно момиче на около пет или шест и момче в раните си десет. Наречете го предчувствие, но се обзалагах, че щях да бъда представена на децата й. Представена на потенциалните деца на Едуард. Можете ли да го издържите— Аз бях почти сигурна, че не мога.

Дона се изправи и даде на Едуард усмивка, която би накарала всеки мъж да се стопи в чорапите си. Не беше секс, въпреки че беше максимално близко до това. Беше топлота, перфектно доверие, което само истинската любов може да даде. Тази първа романтична любов може да продължи дълго, но докато продължава, уау. Знаех че вероятно той отвръщаше с толкова добър поглед, колкото получаваше, но неговият не беше истински. Той не го имаше в предвид. Лъжеше с очите си, нещо което успях да науча съвсем наскоро и част от мен беше тъжна заради това. Едно е да знаеш как се лъже, но да си способен да лъжеш с очите си казва, че си някой на който не можеш да се довериш. Горката Дона. Тя беше с двама ни.

Малкото момиче скочи от под навеса и изтича към нас, ръцете разперени, кестенявите й плитки летяха. Тя извика радостно: „Тед” и скочи в ръцете му. Едуард я хвана в ръцете си и я хвърли леко към небето. Тя се засмя с този радостен звук който децата губят, когато израстват, сякаш светът отнема щастието от тях. Освен ако не сме големи късметлии, светът ни учи да се смеем по-тихо, по-сдържано.

Момчето просто стоеше и ни гледаше. Косата му беше същият този богат кестенов цвят, като на момичето, отрязана късо с бретон, който падаше до очите му. Очите му бяха кафяви и тъмни и неприятелски. Едуард беше казал, че момчето е на четиринадесет, но той беше едно от тези момчета който изглеждаха по-млади. Той можеше да мине за дванадесет годишен лесно. Той изглеждаше сърдит и ядосан, докато гледаше Дона и Едуард да се прегръщат. Малкото момиче все още беше в ръцете на Едуард, така че бе семейна прегръдка. Едуард прошепна нещо в ухото на Дона, което я накара да се засмее и да се дръпне изчервена.

Той прехвърли момичето в другата си ръка и попита:

— Как е любимото ми момиче?

Тя се изкикоти и започна да говори с висок възбуден глас. Разказваше някаква дълга сложна история за нейният ден, включващ пеперуди, котки, чичо Раймънд и леля Естел. Предположих, че те са съседите, които бяха го играли бавачки цял ден.

Момчето обърна враждебните си очи от Едуард към мен. Намръщването не стана по-малко, но очите преминаха от ядосани към любопитни, сякаш не съм това което е очаквал. Всъщност получавах това от много мъже на различни възрасти. Игнорирах щастливото семейство и протегнах ръката си.

— Аз съм Анита Блейк.

Той подаде своята ръка наполовина колебаейки се, сякаш повечето хора не предлагаха ръка. Ръкостискането му беше несигурно сякаш се нуждае от практика, но каза.

— Питър, Питър Пернел.

Кимнах.

— Радвам се да те видя. — Бих казала, че майка му е казала добри неща за него, но това не беше точната истина. А Питър ме броеше за някой, който уважава истината. Той кимна смътно, очите му отскочиха към майка му и Едуард. Той не го харесваше, ни най-малко, и аз го видях. Спомних си как се чувствах, когато баща ми доведе Джудит у дома. Никога не простих на баща си, наистина, за това, че се ожени за нея, само две години след смъртта на майка ми. Не бях свършила с оплакването й, а той продължи напред с жена си, отново щастлив. Мразех го за това и мразех Джудит повече. Дори Едуард да беше наистина Тед Форестър и неговите намерения честни, щеше да бъде трудна ситуация.

Бека носеше свела жълта рокля без ръкави с маргаритки по нея. имаше жълти панделки накрая на всяка плетка. Ръката, която тя сложи над устата си, за да удържи един кикот, все още имаше този мек, бебешки изглед. Тя гледаше към Едуард все едно беше осмото чудо на света. В този момент мразех Едуард, мразех го за това, че може да излъже детето , това беше грешно.

Нещо трябваше да се е показал на лицето ми, защото Питър ме гледаше със странно обмислящ поглед. Не ядосан, а замислен. Върнах лицето си празно и срещнах погледа му. Той задържа погледа ми за секунди, но накрая извърна поглед. Вероятно не беше честно да стоварвам целият си поглед на едно ядосано четиринадесет годишно момче, но да направя по-малко би значело, че той е нещо по-малко, а той не беше, просто бе млад. Времето щеше да се погрижи за това. Дона взе Бека от ръцете на Едуард и се обърна към мен усмихната.

— Това е Бека.

— Здравей Бека — казах и се усмихнах, защото тя беше едно от тези деца, който правеха лесно да се усмихнеш.

— А това е Питър — каза тя.

— Познаваме се — казах.

Дона погледна учудено от мен към Питър и обратно към мен. Разбрах, че тя си помисли, че сме се срещали преди.

— Представихме се един на друг преди малко — казах.

Тя се отпусна и се засмя нервно.

— Разбира се. Глупавата аз.

— Просто беше прекалено заета да забележиш — каза Питър, а гласът му съдържаше това, което не казваха думите: презрение.

Дона го погледна, сякаш не знае какво да каже и накрая отвърна:

— Съжалявам, Питър.

Тя не трябваше да се извинява. Това означава, че е направила нещо грешно, а тя не е. Тя не знаеше, че Тед Форестър е илюзия. извинението те кара да звучиш слаб, а от погледа с който Питър отвърна на Дона, тя щеше да се нуждае от цялата сила, която можеше да получи.

Дона влезе под навеса първа, тогава Бека и Едуард с един крак извън навеса. Питър вече беше седнал долу по средата на своята страна под навеса. Седнах до него и той не се помръдна, така че имах достатъчно място, че да ми е удобно, а телата ни се докосваха от рамото до бедрото. Ако искаше да го играе мрачен тинейджър с Едуард и с майка си, страхотно, но аз нямаше да играя.

Когато Питър разбра, че няма да се мръдна, накрая се отдръпна с тежка въздишка, която ме остави да знам, че е било с усилие. Съжалявах Питър и положението му, но симпатията ми не е безкрайна, мрачен тинейджър би могъл да го изчерпа доста бързо.

Бека стоеше весела между майка й и Едуард. Краката й подритваха щастливо, а ръцете й не се виждаха, вероятно държаха техните. Задоволството й беше голямо и пълно, сякаш само това, че седи между тях, не само я прави щастлива, но и я кара да се чувства в безопасност по начина, по който трябва да се чувстваш с родителите си. Накара гърдите ми да се стегнат да я видя толкова радостна от ситуацията. Едуард беше прав. Той не можеше просто да напусне без някакво обяснение. Бека Пернел повече, отколкото майка й заслужаваше нещо повече от това. Гледах малкото момиче да седи там и блести между тях и се чудих какво извинение, би било достатъчно добро. Нищо не ми идваше на ум.

Сервитьорът дойде и ни подаде пластичните менюта на всички, дори и на Бека, което я зарадва и си отиде, докато го гледахме. Първият коментар на Питър беше:

— Мразя мексиканска храна.

— Питър — каза Дона с предупредителен глас.

Но аз добавех моите две скъпи думи:

— Аз също.

Питър ме погледна сякаш не ми се доверява на способността ми да бъда солидарна.

— Наистина?

Кимнах.

— Наистина.

— Тед избра ресторанта — каза той.

— Мислиш, че го е направил просто, за да дразни? — попитах.

Питър гледаше директно в мен, очите му леко широки.

— Да.

Кимнах.

— Аз също.

Дона отвори уста в удивление.

— Питър, Анита. — Тя се обърна към Едуард. — Какво ще правим с двама ви? — Това че потърси помощта на Едуард за такова малко нещо ме накара да мисля по-малко за нея.

— Не можеш да направиш нищо за Анита — каза той и обърна студените си сини очи към Питър. — Не съм сигурен за Питър все още.

Питър не срещна погледа на Едуард и момчето се присви съвсем за малко. Едуард го караше да се чувства некомфортно на повече от едно ниво. Не беше само това, че Едуард е с майка му. Беше повече от това. Питър беше малко изплашен от Едуард и се обзалагах, че той не е направил нищо, за да заслужи това. Обзалагах се, че Едуард се е опитал много силно да спечели Едуард, както беше спечелил Бека, но Питър не се беше хванал. Вероятно беше започнало просто с нормално негодуване срещу новото гадже на мама, но по начина, по който стоеше сега с погледа си, отбягвайки внимателно този на Едуард, ме остави да разбера, че беше повече сега. Питър беше по-нервен, отколкото трябваше да е около Тед, сякаш някак беше прогледнал към истинският Едуард под цялото това забавление и игри. Беше и добро за Питър и лошо. Ако някога предположеше истината и Едуард не иска да се разбере… Е, Едуард е много практичен.

По един проблем на време. Питър и аз се наведохме над менютата са и правихме пренебрежителни коментари за всяко ястие от менюто. По времето, по което сервитьорите се върнаха обратно, го бях видяла да се усмихне два пъти. Моят по-малък брат Джош никога не е бил мрачен, но аз винаги се оправях с него. Ако някога имам деца, не че планирах да имам, исках момчета. Просто ми е по комфортно с тях.

Хляба не беше хляб, а някакъв пухкав сладкиш която наричаха „сопапила”. Имаше пластмасови купички с мед на масата подходящи за тях. Дона замаза меда в малки ъгълчета и го изяде. Едуард намаза меда по целият край на своят хляб. Бека сложи толкова много мед на хляба си, че Дона трябваше да й го вземе. Питър взе хлебчето.

— Това е единствената добра част от менюто — каза той.

— Не обичам мед — отвърнах

— Аз също, но това не е толкова зле. — отне му една минута за да намаже меда на съвсем малко пространство и го отхапа на малка хапчица, тогава повтори процеса.

Взех си една и повторих примера му. Хляба беше добър, но меда беше много различен, по-силен с нещо леко, което ми напомняше градински чай.

— Този мед няма вкуса на никой мед като вкъщи.

— Мед от цветята, който правят градинския чай — каза Едуард. — По-силни цветя.

— Бих казала.

— Никога не съм яла мед освен от детелини. Чудех се дали всички видове мед поемат част от цвеТедо което е било използвано. Изглеждаше възможно. Научаваш нещо ново всеки ден. Но Питър беше прав. Хляба беше добър, а меда не беше зле на малки, дори микроскопични хапчици.

Накрая поръчах пиле Енчиляда. Имам предвид, какво могат да сложат на пиле, че да не може да се яде. Не отговаряйте на това. Питър беше поръчал плато сирене енчиляда. И двамата изглежда залагахме на едно и също.

Беше моята втора сопапила когато всички останали, включително Питър бяха завършили втората, когато седях лошите типове да влизат в ресторанта. Как знаех че са лоши типове— Инстинкт— Не, практика.

Единият беше метър и осемдесет и с почти неприлично широки рамена. Ръцете му опъваха ръкавите на тениската му, сякаш дрехата не можеше да го побере. Косата му беше права и гъста, вързана назад в отпусната опашка. Мисля че опашката беше за ефект, защото останалата част от него беше толкова етническа, че той можеше да бъде на плакат за момче индианец. Скулите му бяха високи и стегнати под тъмната кожа, слаба съвременност имаше в черните му очи, силна челюст и тънки устни. Носеше сини джинси който бяха достатъчно стегнати, че можеш да кажеш, че не беше работил над долната част от тялото си толкова, колкото над горната. Има само едно място където човек ще тренира толкова много горната част на тялото си и игнорира долната: затвора. Не вдигаш тежести в затвора, за да балансираш ефекта. Вдигаш тежести, така че да можеш да изглеждаш напълно като лош задник и можеш да удряш с всичко което имаш, когато трябва. Погледнах за следващата следа и татуировката беше там. Черен (вид знак за точа, че е бил в затвора) на мускула в горната част на ръката му, точно преди ръкава на тениската.

Имаше други двама мъже с него, единият по-висок, другият по-нисък. по-високият беше с по-добра форма, но по-ниският имаше зле изглеждащ белег, който почти разполовяваше лицето му, давайки му по-зловещ вид. И тримата се нуждаеха само от знак, който да свети над тях и да казва „лоши новини”. Защо не бях изненадана, че тръгнаха към нас. Погледнах към Едуард и промърморих:

— Какво става?

Най-страната част бе, че Дона ги познаваше. Можех да кажа от лицето й, че ги познава и се страхуваше от тях. Може ли деня да стане по-странен?