Обсидианова пеперуда

46

Боядисаната в черно фасада на бара, изглеждаше уморена на утринната светлина. Можеше да се види къде боята беше напукана и започваше да се бели. Предната част на бара изглеждаше почти толкова занемарена, колкото и останалата част от улицата. Може би Ники Бако не се беше опитал да разкара останалите бизнесмени. Може би е станало случайно. Но стоейки там, в меката горещина на утрото, усетих нещо, което не бях усетила през нощта. Струваше ми се, че улицата е била като изхабена в окултен смисъл. Когато бях тук последния път, усетих много силно, че Бако беше източил жизнеността на улицата, че той беше причината това да се случи, но ако това наистина бе вярно, то енергията не е била достатъчно, за да го поддържа. А може би цялата тази негативност най-накрая се бе стоварила върху този, от когото бе тръгнала. Повечето системи на магьосничество или мистицизъм имат правила на поведение — неща, които можеш да правиш и неща, които не можеш. Нарушаваш правилата на собствен риск. Уиканите го наричат тройно правило: това, което причиняваш на другите, се връща при теб в троен размер. Будистите го наричат карма. Християните— да отговаряш за греховете си. Аз го наричам „Каквото посееш, това ще пожънеш”. Наистина така става, да знаете.

Бях пъхнала „Файърстар”-а в предната част на панталоните, но без вътрешния кобур, защото така оръжието можеше да се държи по-високо и не се забиваше чак толкова. Едуард ми беше дал назаем кобур за кръста за „Браунинг”-а, който сложих отпред, така че с двата кръстосани на бедрата ми пистолета, изглеждах като един от онези стрелци от Дивия Запад. Въпреки че черната блуза с яка се спускаше достатъчно ниско, за да прикрие и двете оръжия. Носени свободно, повечето ризи са ми прекалено дълги. Изглеждаше развлечено, но ако човек не се вглежда много, прикриваше оръжията. Блузата беше малко прекалено близо до тялото, за да не се издува издайнически, добре, че Едуард беше достатъчно предвидлив да ми донесе черното сако, което ми помагаше да се прикрия. Последния път, когато бях тук въоръжена, полицията беше зад гърба ми, но сега внасяхме оръжия в бар — много незаконно в Ню Мексико. Странно, не се притеснявах особено за това, но все пак се надявах, че ченгетата няма да изберат този ден да нахлуят.

Все още имах ножниците за китки и ножовете към тях. Рамирес беше събрал всичките ми ножове след пожара и ги беше предал на Едуард, който ги беше изтъркал, почистил, смазал и острил, докато от тях не беше останало почти нищо. Наложи се да оставя големия нож в колата, защото не можех да измисля как да го нося скрит, а да нося с голи ръце нещо, което наподобяваше малък меч, изглеждаше прекалено агресивно.

Едуард ми беше дал запалителна граната, която да пъхна в джоба на сакото. Това помагаше за баланса на „Деринжър”-а в десния ми джоб, така че дрехата да не се вее прекалено странно докато вървя. „Деринджър”-ът също беше негова идея, въпреки че аз бях донесла оръжието с мен от Сейнт Луис. Не бях убедена, че днес наистина ще ми трябва, но се бях научила никога да не споря с Едуард, когато ми връчваше оръжие. Ако той си мислеше, че може да имам нужда от оръжието, беше почти сигурно, че ще имам. Стряскаща мисъл относно гранатата, нали?

По някакъв непознат сигнал, Олаф мина напред и натисна вратата на бара. Беше заключена. Почука два пъти достатъчно силно, че да я разтресе. Седеше точно пред нея. При условие, че последния път, когато бях дошла в бара, се взирах в дулото на рязана пушка, предпочитах да не стоя точно пред черната врата. Или Олаф не беше чул за пушката, или не го интересуваше. Може би се опитваше да се прави на големия мъжкар пред мен или пък пред себе си. Ако беше по-уверен в себе си, нямаше да е възможно да го вбесиш толкова лесно.

Звукът от отключващи се ключалки беше силен. Съдейки по звука, това бяха хубави, солидни ключалки. Вратата се отвори, бавно, разкривайки процеп от тъмнина, като пещера, която се притискаше към слънцето. Вратата продължи да се отваря бавно, сякаш имаше собствена сила. Чак най-накрая се показа една мускулеста ръка, разваляйки заблудата.

Харпо стоеше в рамката на вратата и ни гледаше, а очите му бяха скрити зад същите малки черни слънчеви очила, които носеше, когато го бях видяла за пръв път. Но пък беше сменил дрехите си. Беше облечен с дънково елече, което беше отворено на много окосмените му гърди и корем. Приличаше повече на мечка, отколкото на вълк. Напомняше на някакъв голям спящ мечок, който се е изтъркалял от леглото, навлякъл е някакви дрехи и се е затътрил към вратата. Дори и неземната му енергия изглеждаше по-приглушена, отколкото последния път.

Но той блокира вратата с едрото си тяло и изръмжа:

— Анита, но без останалите.

Заобиколих Олаф, който даже се дръпна назад, за да мога да се изправя с лице пред Харпо. Или Олаф се държеше по-любезно, или беше решил, че е по-добре аз да съм пред вратата, отколкото той.

— Ники каза, че мога да доведа няколко приятели.

Харпо се втренчи в мен.

— май имаш нужда от по-добри приятели.

Не докоснах натъртеното. Нямаше да помогне.

— Нека просто да кажем, че разчитах на подкрепление от полицаите, а те закъсняха.— Което си беше вярно, а аз все още исках да знам къде, по дяволите, е бил Рамирес, докато аз се правех на самотния рейнджър. Харесвах полицията, но знаех, че коментарът ще достави удоволствие на Харпо.

Така и стана. Той се усмихна с бързо оголване на зъби, което показа вълчите му зъби, сред гъсталака на брадата му. Със сигурност беше прекарвал прекалено много време във вълчата си форма. Чу се тих шехот от мъжки глас. Харпо се обърна през масивното си рамо по посока на гласа. След което се обърна отново към мен. Усмивката беше изчезнала.

— Шефът казва, че ти си поканена, но не и останалите.

Поклатих глава много леко, защото ако го бях направила по-силно щеше да боли.

— Виж, Ники ме покани тук. Той каза, че мога да доведа приятели. Доведох ги. Тук съм преди десет сутринта. Дойдох до тук, за да разговаряме за общия ни проблем, а не някой да ми се опъва на вратата.

— Това не е опъване— каза Харпо, а ръката му беше обхванала слабините му.— Мога да ти покажа какво значи опъване.

Вдихнах ръка.

— Хубаво, моя грешка, използвах погрешната дума. Не дойдох до тук, за да бъда спирана на вратата.

Той все още се отъркваше, вживявайки се или просто се опитваше да ме вбеси. Успя с последното. Определено нямаше да стоя тук с повече от четиресет шева в гърба си и да гледам как някакъв върколак лъска бастуна, даже още преди да съм пила кафе.

— Прекалено съм изморена за такива глупости— казах.

Той започна да вкарва и малко движения на тялото си, като ми се усмихваше.

Повиших гласа си, така че да може да се чуе през отворената врата в бара.

— Днес няма да ходя където и да било без приятелите си. Ако чакате да се откажа от това, значи си губим времето взаимно.

От вътрешността на помещението нямаше отговор. Харпо беше добавил към представлението и малко движения на бедрата си. Това ми беше достатъчно.

— Когато чудовището изсмуче живота ти, Ники, не се притеснявай. Всъщност не боли. Приятен ден.

Обърнах се към приятелите си.

— Няма да ни позволят да видим Ники.

Едуард кимна.

— Тогава да тръгваме.— Направи леко движение и Бернардо и Олаф тръгнаха по тротоара. Едуард изостана една стъпка след мен. Мисля, че и двамата се надявахме Харпо да реагира правилно на блъфа ми. Само дето бе блъф само отчасти. Можехме да си проправим път вътре с оръжия, но Ники нямаше да говори под дулото на оръжие. Трябваше ми диалог, а не разпит.

Започнах да се отдалечавам. Едуард изравни крачка с мен, но хвърляше по едно око назад. Не бях достатъчно подвижна, за да следя какво става зад нас, без да обърна цялото си тяло, което беше мъчително. Освен това имах доверие на Едуард да ни пази гърбовете.

Признавам, че между раменете ми имаше напрежение, защото очаквах Харпо да пристигне изтощен и да каже „върнете се, да поговорим”. Но той не го направи. Така че продължих да вървя. Олаф и Бернардо бяха до „Хамър”-а и чакаха Едуард да отключи вратите.

Влизахме в колата когато Харпо се появи на тротоара и се запъти към нас. Изглеждаше невъоръжен и нещастен.

Седнах на седалката и затворих вратата.

— Запали двигателя— казах.

Едуард направи това, което му казах.

Харпо се затича към нас и размаха големите си ръце. Някои превръщачи бягат като животинските си двойници— изпълнени с вродена грация. Харпо не беше от тях. Тичаше тромаво, като че ли не го беше правил скоро, поне не и в човешка форма. Това ме накара да се усмихна.

— Просто искаше да го видиш как тича— каза Едуард.— Дребнаво.

— Да, дребнаво е. Но пък е забавно— отговорих.

Той включи на скорост и Харпо внезапно се затича непохватно. Стигна до колата в момента, в който Едуард започна да потегля. Даже блъсна по покрива на колата с голямата си месеста ръка.

Едуард спря. Прозорецът ми се спусна и аз вдигнах поглед към Харпо. По голите му гърди се процеждаше пот. Дъхът му свистеше и излизаше прекалено бързо.

— Мамка му— изруга той.

— Искаш ли нещо?— попитах.

— Шефът каза,… че всички можете… да влезете.— Беше се облегнал с ръце на „Хамър”-а, докато си възстановяваше дъха.

— Добре— казах.

Едуард отново върна колата до бордюра, когато Харпо се премести, така че да има място. Всички излязохме от колата. Харпо все още не дишаше както трябва.

— Аеробиката е ключът към доброто здраве на сърцето— изрекох мило, докато го чакахме да тръгне към бара.

— Майната ти.

Почудих се дали да не се върна в „Хамър”-а, но бях стигнала до там, докъдето исках. Исках да говоря с Бако, но само с подкрепление. Харпо беше казал, че мога да направя и двете. Бях постигнала целта си. Всичко друго беше чисто вдетиняване. Чувствах се дребнава, но не чак толкова.

Когато се възстанови, той отново се превърна в носещия слънчеви очила мускулест тип с невъзмутимо лице. Пое обратно с големи крачки, ръцете му бяха свити в хлабави юмруци, давайки най-доброто от себе си, за да изглежда като движеща се планина плът. Неземната му енергия караше кожата ми да настръхва. Само шепот от сила, сякаш се процеждаше от него без той да иска. Което вероятно означаваше, че е вбесен. Силните чувства затрудняваха удържането на цялата тази вибрираща енергия.

Никой от нас не проговори по време на краткия път обратно. Мъжете обикновено не ги бива в безсмислените общи приказки или не виждат нужда от тях, а аз бях прекалено заета, за да бръщолевя, съсредоточавайки се да вървя нормално без да издам колко много ме боли.

Харпо ни задържа вратата. Хвърлих кос поглед на Едуард. Той ми отвърна с невъзмутими очи. Хубаво. Влязох вътре, а останалите ме последваха. Преди три дни щях да съм нервна да пристъпя в тази тъмнина, изпълнена с вибрираща енергия на върколаци, която се надигаше като невидим прилив. Но това беше преди три дни, а сега в мен просто не беше останал толкова страх. Тялото ме болеше, но останалата част от мен беше необичайно вцепенена. Може би най-накрая бях прекосила тази граница, която Едуард изглежда беше оставил зад себе си. Може би никога нямаше да почувствам нищо отново. Когато дори и тази мисъл не ме уплаши, разбрах, че съм загазила.