Обсидианова пеперуда

51

Едно от нещата, които харесвах при сътрудничеството с полицията беше, че когато влезеш в някое заведение и поискаш да разговаряш с мениджъра или собственика, никой не спори. Рамирес показа значката си и поиска да говори със собственика, Ицпапалотл, също така позната и като Обсидианова пеперуда.

Управителката, същата тъмна, елегантна жена, която последния път беше завела Едуард и мен до масата ни, взе визитката на Рамирес, заведе ни до една маса и ни остави. Единствената разлика този път бе, че не получихме менюта. Двамата униформени останаха при вратата, но ни държаха под око. Бях си сложила намачканото сако, за да прикрия пистолетите и ножовете, но бях доволна, че клубът е тъмен, защото сакото беше виждало и по-добри времена.

Рамирес се наведе и попита:

— Колко дълго мислиш, че ще ни накара да чакаме?

Забавно как не попита дали ще ни накара да чакаме.

— Не съм сигурна, известно време. Тя е богиня, а ти току-що, нареди да се яви пред теб. Егото и няма да позволи да побърза.

Едуард се беше наклонил на другата страна.

— Поне половин час.

Дойде сервитьорка. Рамирес и аз поръчахме кола. Едуард си взе вода. Светлините на сцената избледняха, след което станаха по-ярки. Настанихме се да гледаме представлението. Досега Сизър сигурно се беше излекувал, но не напълно. Така че или щеше да бъде друг превръщач, или съвсем друго представление.

На сцената имаше нещо подобно на изправен каменен ковчег, чийто гравиран капак, гледаше към аудиторията. Сегашната ни маса не беше толкова добра, колкото последната. Забелязах професор Далас на обичайната— маса, но този път беше сама. Изглежда не— пречеше.

Върху капака на ковчега беше издълбан приклекнал ягуар с огърлица от човешки черепи. На сцената се появи висшият жрец Пинотл. Беше облечен само в онова подобие на пола, маштлатл, което оставяше краката и по-голямата част от бедрата му открити. Бях разпитала Далас за полата. Лицето му беше боядисано в черно с ивица бяло, която минаваше между очите и през носа. Дългата му черна коса беше оформена в отделни кичури, които на края бяха подвити. Носеше бяла корона, но ми отне секунда, преди да осъзная, че е направена от кости. Светлините на сцената проблясваха върху белите кости, карайки ги да блестят, а когато мърднеше глава, сякаш излъчваха белота. Над основния обръч бяха завързани кости от пръсти под формата на ветрило, напомнящи на перата, които бях видяла да носи първия път. Големите му златни обици бяха заменени с кости. Изглеждаше напълно различно в сравнение с предишния път, но въпреки това в момента, в който пристъпи на сцената, разбрах, че е той. Никой друг нямаше такова доминиращо излъчване.

Наведох се към Рамирес.

— Носиш ли кръст?

— Да, защо?

— Гласът му може да бъде непреодолим, ако нямаш малко помощ.

— Той е човек, нали?

— Той е нейният човешки слуга.

Рамирес обърна цялото си лице към мен и се оказахме прекалено близо. Трябваше да се отдръпна назад, за да не си ударим носовете.

— Какво?

Нима наистина не знаеше какво означаваше човешкият слуга за един вампир— Нямах време да му изнасям лекция по свръхествествено, а и така или иначе това не беше мястото. Слушаха ни прекалено много уши. Поклатих глава.

— Ще ти обясня по-късно.

Двама много ацтекско изглеждащи биячи се появиха на сцената и махнаха капака на ковчега. Преместиха го настрани и по начина, по който се влачеха, а мускулите на ръцете и гърбовете им се движеха, изглеждаше тежък. В ковчега имаше тяло, облечено с падащ на гънки плат. Не знаех със сигурност дали е тяло, но имаше формата на такова. Няма чак толкова много неща, които приличат на тяло.

Пинотл проговори.

— Тези от вас, които и преди са били с нас, знаят какво означава да принесеш жертва на боговете. Станахте част от това величие, поемайки жертвата в себе си. Но само най-смелите, най-добродетелните са подходящи за жертване. Има и такива, които не са подходящи да хранят боговете с живота си, но те също могат да служат.— Той свали плата с широко движение, карайки черната, украсена с пайети надиплена дреха да се разпростре като рибарска мрежа. Докато проблясващото облекло падаше на сцената, съдържанието на ковчега беше разкрито. Ахвания и писъци се разпростряха сред публиката като вълни в басейн.

В ковчега имаше тяло. Беше съсухрено и сбръчкано, сякаш е било погребано в пустиня и се е мумифицирало само. Без изкуствени консерванти. Прожекторът върху ковчега изглеждаше много ярък, много крещящ. Показваше всяка бръчка по изсушената кожа. Отсенките на скелета отдолу бяха болезнено ясни.

Бяхме само три реда назад— достатъчно близо, за да виждаме повече подробности, отколкото ми се искаше. Поне този път нямаше да разрязват никого. Тази вечер наистина не бях в настроение да гледам в нечий гръден кош. Отлеждах тълпата и се опитвах да видя дали тя идва или бяхме на път да бъдем обградени от ягуарлаци.

Обърнах се и погледнах. Очите на мъртвата мумия бяха широко отворени. Погледнах Едуард. Той отговори на въпроса ми, без да се налага да го задавам.

— Очите му просто се отвориха. Никой не го е докосвал.

Взирах се в скелета, впримчен под пергаментовата кожа. Очите бяха пълни с нещо сухо и кафяво. В тях нямаше живот, но бяха отворени. Устата започна бавно да се отваря, сякаш имаше схващане. Докато се отваряше, от нея излезе звук— въздишка, която прерасна в писък. Писък, който проехтя през помещението, завибрира в тавана, в стените и вътре в главата ми.

— Това е номер, нали?— попита Рамирес.

Поклатих глава. Не беше номер. Мили Боже, не беше номер. Погледнах към Едуард и той само поклати главата си. Той също не беше виждал точно това изпълнение.

Писъкът замря и настана толкова наситена тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Мисля, че всички бяха стаили дъх и се напрягаха да чуят. Не знаех какво се опитват да чуят, но и аз го правех. Предполагам, че се опитвах да чуя дали диша. Изучавах тези кокалести гърди, но те не се вдигаха или спускаха. Нещото не се движеше. Изрекох безмълвна благодарствена молитва.

— Енергията на този отиде да нахрани нашата тъмна богиня, но тя е милостива. Това, което е взето, ще бъде върнато обратно. Това е Микапетлакали - кутията на смъртта. Аз съм Некстипиуа. Според легендата аз съм бил съпругът на Микапетлакали и все още съм женен за смъртта. Тя тече чрез вените ми. Кръвта ми има вкус на смърт. Само кръвта на посветен на смъртта, ще освободи този от мъчението.

Осъзнах, че гласът на Пинотл беше просто глас, хубав глас, като на добър сценичен актьор, но нищо повече от това. Или не се опитваше да омагьоса публиката, или тази вечер не бях толкова податлива. Единствената промяна, за която бях сигурна, бяха белезите. Сега бяха широко отворени. Моята учителка и Леонора Евънс ми бяха казали, че белезите ме правеха по-уязвима към парапсихически атаки, но може би пряката връзка с момчетата ми помагаше за някои неща. Каквото и да беше, гласът му тази вечер не ми влияеше. Чудесно.

Пинотл извади иззад гърба си обсидианов нож. Вероятно го носеше по начина, по който аз и Едуард носехме оръжия— на кръста си. Задържа ръката си над отворения ковчег и над тази зееща уста. Прокара острието през кожата си. За публиката не беше ясно какво направи. Щеше да бъде много по-добро представление, ако Пинотл беше разрязал ръката си така, че публиката да види тази първа кървава рана. За да го скрие, сигурно има някакво значение за ритуала, сигурно беше важно тези първи капки кръв да попаднат в устата на трупа.

Той капна кръв върху черепа на нещото, сложи малко и по средата на челото, докосна с нея гърлото, гърдите, стомаха и корема. Спусна се надолу по продължение на чакрите, енергийните точки на тялото. Допреди тази година не вярвах в тях, но след това открих, че са истински и че действат. Мразех всички тези неща в стил „ню ейдж”. И ги мразех още по-силно когато действаха. Разбира се, това не беше в стил „ню ейдж”. Това беше много древно. При всяко докосване на кръвта до това съсухрено нещо, усещах магия. Всяка капка кръв я караше да се усилва, докато въздухът не забръмча от нея, а кожата ми настръхна.

Едуард седеше невъзмутим, но Рамирес потриваше ръцете си, за да прогони тръпките.

— Какво става?

Поне малко я чувстваше. Явно не можех да бъда привлечена от напълно нормално човешко същество. Прошепнах:

— Магия.

Той ме погледна, а бялото на очите му се виждаше прекалено много.

— Каква?

Поклатих глава. Това не знаех. Имах някои идеи, но никога не бях виждала нещо подобно.

Докато напяваше монотонно, Пинотл заобиколи ковчега в посока, обратна на часовниковата стрелка, с кървяща ръка и окървавен нож, а дланите му бяха обърнати нагоре. Силата във въздуха се увеличаваше и увеличаваше като наближаващ гръм, докато гърлото ми не се сви от нея и ме стана трудно да дишам. Пинотл се върна при предната част на ковчега, откъдето беше тръгнал. Направи някакъв знак с ръцете си, след което запрати капки кръв към тялото и бавно започна да отстъпва. Светлините избледняха, докато ярката бяла светлина, насочена към ковчега, не остана единствена.

Силата се беше увеличила до кресчендо. Кожата ми се опитваше да се свлече от тялото ми и да се скрие. Въздухът беше прекалено наситен, за да се диша, сякаш бе станал по-плътен, наситен с магия.

Нещо се случваше с тялото. Силита избликна като облак, препълнен с дъжд и този невидим дъжд се изля върху тялото, върху помещението, върху всички нас, но това изсъхнало нещо беше центърът. Кожата започна да се движи, да потръпва. Изпълни се като че ли под нея беше протекла вода. Нещо течно се движеше под тази съсухрена и захабена кожа, а там където се движеше, кожата започна да се изпъва. Сякаш гледах да се изпълва една от тези, надуваемите кукли. Плът, под кожата се лееше плът. Надуваше се като някакъв противен вид тесто. Тялото, мъжът започна да се изива и мята към страните на ковчега. Гърдите най-накрая се надигнаха, поемайки огромна глътка въздух, като че ли се бореше, за да се завърне от мъртвите. Беше като обратното на предсъмъртното изхъркване, при което дъхът отлита за последен път. Разбира се, точно за това ставаше въпрос— завръщащ се живот, последен дъх, който е всмукан обратно. Когато получи достатъчно въздух, за да може да диша, започна да крещи. Дрезгави крясъци следваха един след друг. Веднага щом заздравящите му гърди можеха да поемат дъх, той закрещя.

Сухата коса на главата му се накъдри, стана кестенява и мека. Кожата му придоби тен и бе млада, гладка и безупречна. Когато е влязъл в ковчега е бил под трийсет. Кой знае колко дълго е бил там— Дори след като отново изглеждаше като човек, продължаваше да крещи, сякаш е чакал прекалено дълго за това.

Една жена отпред изпищя и побягна към вратата. Вампирите тихо се бяха разпръснали между масите. Не ги бях усетила през задушаващия поток от магия и заради истинския ужас от представлението. Небрежно от моя страна. Един вампир хвана тичащата жена, задържа я и тя моментално застана неподвижно. Той я заведе спокойно да масата— при мъж, който стоеше прав и се чудеше какво да направи. Вампирите се придвижваха из тълпата, докосваха някого тук, погалваха ръка там, успокояваха, успокояваха, казвайки голямата лъжа. Беше безопасно, беше спокойно, беше хубаво.

Рамирес наблюдаваше вампирите. Обърна се към мен.

— Какво правят?

— Успокояват тълпата, така че да не се втурне към изходите.

— Не им е позволено да използват хипноза лично срещу един човек.

— Не мисля, че е лично, по-скоро е като масова хипноза.— Отново погледнах към сцената и открих, че мъжът се беше свлякъл върху нея, оттласквайки се от ковчега веднага щом е придобил достатъчно сила за това. Опитваше се да се отдалечи с пълзене.

Пинотл се появи в увеличаващия се кръг от светлина. Мъжът изкрещя и вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се предпази от удар. Пинотл проговори и тъй като не викаше, явно ползваше някакъв микрофон.

— Научи ли се на смирение?— запита той.

Мъжът изхленчи и скри лицето си.

— Научи ли се на покорство?

Мъжът закима безспирно, като все още криеше лицето си. Започна да плаче със силни ридания, които разтърсваха раменете му. Бях отдалечена през три реда, а можех да го чуя как плаче.

Пинотл направи някакъв жест и здравеняците, които бяха отворили ковчега, излязоха на сцената. Повдигнаха ридаещия мъж, носейки го между себе си. Изглежда, краката му все още не се движеха, така че мъжете го носеха, като всеки от тях беше преметнал през раменете си по една ръка, а краката му се висяха над пода. Не беше дребен и човек отново придобиваше усещането колко силни бяха мъжете. Те също бяха хора, а не превръщачи.

Двама ягуарлаци в дрехи от петнисти кожи се появиха на сцената, а помежду си държаха друг човек. Не, не човек, а превръщач. Беше Сет. Беше съблечен само по прашката, която оставяше много малко на въображението. Дългата му руса коса беше разпусната, прорязана от ивици светлина и цвят. Не се бореше докато го водеха на сцената. Ягуарлаците го накараха да коленичи пред Пинотл.

— Признаваш ли нашата тъмня богиня като своя единствена и истинска господарка?

Сет кимна.

— Признавам.— Гласът му нямаше резонанса на гласа на другия мъж и се съмнявах, че хората отзад можеха да го чуят.

— Тя ти даде живот, Сет и е правилно да поиска да— го върнеш.

— Да— отговори Сет.

— Тогава аз ще бъда ръката— и ще взема това, което— принадлежи.— Той обгърна лицето на Сет с ръцете си. Движението беше внимателно. Двамата ягуарлаци пуснаха Сет и се отдръпнаха. Но останаха близо, почти сякаш се страхуваха, че би могъл да побегне. Но лицето му бе обърнато нагоре с почти блажено изражение, като че ли това беше прекрасно. Беше толкова изплашен да не бъде измъчван от четирите вещици на Ицпапалотл, а въпреки това сега изглеждаше почти примирен с това, което щяха да направят. Мислех, че знам и се надявах да греша. Бих искала за разнообразие да сгреша поне веднъж, когато очаквам нещо наистина отвратително да се случи. Би била приятна промяна.

Не беше бляскаво. Нямаше проблясък или светлина, или дори блещукане. По двайсет и няколко годишната кожа на Сет се появиха бръчки. Мускулите под нея започнаха да се свиват, като че ли страдаше от изтощаваща болест, но това, за което трябваха месеци, ставаше за секунди. Няма значение колко доброволна е жертвата, пак може да боли. Сет започна да вика толкова бързо, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре, отколкото на останалите хора и той поемаше дъх толкова бързо, че сякаш викът беше безспирен. Кожата потъмня, докато се свиваше и свиваше, като че ли нещо го пресушаваше. Все едно гледаш как се сбръчква балон. С изключение на това, че имаше мускули, а когато те изчезнаха имаше кости, а накрая имаше само съсухрена кожа върху костите, а той продължаваше да крещи.

В течение на годините се бях превърнала в нещо като познавач на писъци и бях чувала някои наистина добри. Част от тях дори бяха мои, но никога не бях чувала нещо подобно. Звукът престана да бъде човешки и се превърна в пронизителен звук на ранено животно, но под всичко това всеки знаеше, знаеше по начин, който дори не можеше да обясни, че беше човешки писък.

Най-накрая не остана въздух, за да крещи, но тази суха, празна уста продължаваше да се отваря и затваря, да се отваря и затваря. Дълго след като писъците бяха спрели, това скелетоподобно нещо продължаваше да се гърчи, продължаваше да мята главата си наляво и надясно.

Пинотл продължаваше да държи ръцете си върху лицето на Сет. Държеше го и през цялото време изглеждаше нежно, но сигурно използваше цялата си сила, защото не го изпусна нито веднъж. Докато плътта на това красиво лице се сбръчкваше и умираше между ръцете му, Пинотл въобще не помръдна. И през цялото време, Сет нито веднъж не вдигна ръце, за да се защити. Бореше се, защото не можеше да не се бори, болеше прекалено много, но никога не вдигна ръце срещу другия мъж. Доброволна саможертва, подходяща саможертва.

Гърлото ми се беше свило и очите ми пареха. Просто исках това да свърши сега. Просто исках да спре. Но не спря. Скелетоподобното нещо, което някога беше Сет, продължаваше да мърда, да отваря и затваря устата си, сякаш се опитваше да изкрещи.

Пинотл вдигна поглед, откъсвайки за миг взор от очите на Сет. Двата ягуарлака, които го бяха съпроводили на сцената, пристъпиха в светлината. Единият от тях държеше сребърна игла с черен конец в нея. Другият имаше бледозелена топка, малка, с размера на мраморно топче може би. Ако седях много по-настрани, никога нямаше да разбера какво е. Нефрит, мисля, нефритено топче. Поставиха го в тази зееща уста и тя се затвори. Другият ягуарлак започна да зашива стегнато устата, прокарвайки сребърната игла през сухата плът без устни.

Аз също погледнах към масата и облегнах челото си на хладния камък. Нямаше да припадна. Никога не припадах. Но внезапно си припомних съществото, което Ники Бако беше създал от върколаците. На някои от тях устите им бяха пришити. Никога не бях виждала такава сила. Двама човека в един и същи град, които да могат да правят това, беше прекалено голямо съвпадение, за да не бъдат свързани.

Рамирес ме докосна по рамото. Вдигнах глава и я поклатих.

— Добре съм.— Погледнах нагоре и видях, че поставят Сет в ковчега. Знаех без да се опитам да го усетя, че той все още е там. Все още чувства. Не е можел да не разбира какво им позволява да му направят. Не е можел. Нали?

Пинотл се обърна към публиката, а очите му блестяха с черен пламък, по начина, по който блестят на вампирите, когато са много силни. Черни пламъци облизваха вдлъбнатините около очите му, а кожата му сякаш блестеше от сила.

Нещото, в което Сет се беше превърнал, бе покрито със същия черен, искрящ плат, който покриваше последното тяло. Помощниците ягуарлаци затвориха ковчега и намествайки тежкия капак. През публиката пробяга колективна въздишка, сякаш всички бяха облекчени, че е покрит. Не бях единствената, която не иска да го вижда повече.

Ицпапалотл се плъзна на сцената. Беше облечена със същото кървавочервено наметало, с което беше преди. Пинотл застана пред нея на едно коляно и протегна ръце. Тя постави деликатните си длани върху тях и почувствах протичането на силата като докосване на криле на птица.

Пинотл се изправи, държейки ръката— обърнаха се към публиката и сега и двамата имаха очи от черни пламъци, които се разпростираха върху лицата им като маска.

Меки светлини изпълниха тъмнината около масите като огромни светулки. Всяка светлина осветяваше един от вампирите. Бяха бледи и изпити, гладни, изпосталяли дори, защото не бях единствената, която можеше да каже, че не са се хранили. Публиката възклицаваше „Колко бледи”, „Колко плашещи”, „О, Боже Господи”. Не, тя искаше всички да ги видят такива, каквито са наистина.

Двамата с Пинотл се взираха в слабо осветения мрак и отново усетих притока на сила като чуруликащо ято птици, докосващи лицето ми, кожата ми, сякаш нямах дрехи и бързото прелитане на пернати същества милваше тялото ми. Когато погледът им преминеше през някой от вампирите, очите му светваха с черен пламък, а аз го усещах почти като физически удар. Те се превърнаха в блестящи същества с кожа от алабастър, бронз или мед, сияещи, красиви, с очи, изпълнени със светлината на черни звезди.

След това всички се изравниха и започнаха да пеят. Песен, възхваляваща нея— тяхната тъмна богиня. Диего — вампирът, когото бяхме видели да бичуват до безсъзнание, мина покрай масата ни с каишка в ръка. На другия край на каишката имаше висок мъж с бледа кожа и къдрава руса коса. Това Кристобал ли беше, един от гладуващите— В редицата нямаше такива. Всички сияеха и бяха добре нахранени и пълни до пръсване с тъмна, сладка сила като презрели малини преди да паднат на земята, когато са на границата между най-сладката зрялост и гниенето. В живота често е така— балансираш по ръба на острието между хубавото и лошото.

Вампирите напуснаха сцената като все още я възпяваха. Тя и Пинотл слязоха по стълбите ръка за ръка и аз разбрах, че идваха, но не исках да се приближават до мен. Все още можех да усетя силата, сякаш бях насред облак от пеперуди и те ме удряха по кожата с меките си крила, удряха мен в опит да влязат вътре.

Дойдоха и застанаха пред масата. Лицето— бешее приятно усмихнато, докато свеждаше поглед към мен. Черните пламъци се бяха укротили, но очите— все още бяха като празна чернота с блещукаща светлина в дълбините. Очите на Пинотл бяха като огледало на нейните, но не бяха черен пламък. Бяха чернотата на безкрайната нощ и в очите му имаше звезди, безкраен водопад от звезди.

Едуард държеше ръката ми. Беше ме обърнал с лице към него. И двамата бяхме прави, въпреки че не си спомнях да съм ставала.

— Анита, добре ли си?

Трябваше да преглътна два пъти, за да мога да проговоря:

— Добре съм, мисля. Да, добре съм.— Но силата все още се блъскаше в мен като френетични криле, птици, които пищяха, че са били затворени в мрака навън и искат да влязат вътре при светлината и топлината. Как можех да ги оставя да пищят в мрака, когато всичко, което трябваше да направя, бе да отворя и те щяха да бъдат в безопасност?

— Престани— казах. Обърнах се с лице към тях. Все още се усмихваха, все още бяха приветливи. Тя протегна ръката си към мен, а с другата все още държеше ръката на Пинотл. Знаех, че ако поема тази ръка, цялата сила ще се излее в мен. Че можех да я споделя с тях. Това беше предложение за споделяне. Но на каква цена, защото винаги имаше цена?

— Какво искаш?— попитах. Дори не бях сигурна кого питам.

— Искам знанието за това как е бил съставен вашият триумвират от сила.

— Мога да ти го кажа. Не е нужно за правиш това.

— Знаеш, че не мога да различа истината от лъжата. Това не е една от силите ми. Докосни ме и ще извлека знанието от теб.

Крилете се лееха над кожата ми като че ли летящите същества бяха намерили въздушно течение точно над тялото ми.

— Какво ще спечеля?

— Намисли си въпрос и ако мога да ти отговоря, ще го извлечеш от съзнанието ми.

Рамирес беше прав. Направи някакъв жест и знаех без да поглеждам, че униформените се приближаваха към нас.

— Не знам какво става, но няма да го правим.

— Отговор— ми първо на един въпрос— казах.

— Ако мога— отвърна тя.

— Кой е Съпругът на Червената дама?

Лицето— не изразяваше нищо, но гласът— беше объркан.

— Червената дама е термин за кръвта сред мексиканците и ацтеките. Наистина не зная кой би могъл да бъде Съпругът на Червената дама.

Наполовина протегнах ръка към нея. Всъщност не исках. Три неща се случиха почти едновременно. Рамирес и Едуард ме сграбчиха, за да ме издърпат обратно, а Ицапапалотл сграбчи ръката ми.

Крилата изригнаха в порой от птици. Тялото ми се отвори, въпреки че знаех, че не е така, и пернатите същества, едва съзрени, се изсипаха в този отвор. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от някакъв огромен кръговрат и усетих връзката с всеки вампир, който тя беше докосвала. Сякаш аз се вливах през тях и те през мен като вода, която се събира, за да образува нещо по-голямо. След това се носех в успокояващата тъмнина и имаше звезди— далечни и блестящи.

Един глас, нейният глас, се чу:

— Задай един въпрос и отговорът ще бъде твой.

Попитах и въпреки че устата ми не се раздвижи, все пак чух думите.

— Ники Бако как се е научил да прави това, което Пинотл направи на Сет?— Заедно с думите дойде и образът на създанието на Ники, толкова ясен, че можех да помириша сухотата му и чух един глас да прошепва: „Помогни ми”.

След това нахлуха образи и в тях имаше сила като в нещата, които се блъскаха в тялото ми. Видях как Ицпапалотл стои на върха на пирамидален храм, обградена от дървета и джунгла. Можех да помириша наситена зеленина и да чуя нощния зов на маймуна, писъка на ягуара. Пинотл коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите?. Превърна се в нейния слуга и се сдоби със сила. С много сили и тази беше една от тях. И разбрах как беше отнел същността на Сет. Даже повече от това, разбрах не само как е било направено, но и как да бъде поправено. Знаех как да разваля създанието на Ники, въпреки че това, което той им беше причинил, можеше да означава, че връщането обратно на първоначалния им вид може да ги убие. Нямахме нужда от Ники да развали магията, аз можех да го направя. Пинотл можеше да го направи.

Тя не попита дали съм разбрала. Знаеше кога съм разбрала.

— А сега по моя въпрос.— И преди да мога да кажа или да си помисля „какво”, тя беше в главата ми. Извлече спомените ми— образи, части и не можех да я спра. Видя как Жан-Клод ме бележи, видя и Ричард, видя как тримата целенасочено извикахме силата за първи път. Видя тази последна нощ, в която бях приела втория и третия белег, за да спася живота ни, живота на всички ни.

Внезапно се озовах в собствената си кожа, стоях от едната страна на масата и все още държах ръката?. Задъхвах се, все по-бързо и по-бързо, и знаех, че ако не успея да се контролирам, щях да хипервентилирам. Тя пусна ръката ми и всичко, което можех да направя бе да се съсредоточа върху собственото си дишане. Рамирес ми крещеше дали съм добре. Едуард беше извадил оръжието си и го беше насочил към нея. Тя и Пинотл просто стояха там, спокойно. Можех да видя всичко, въпреки че сякаш гледах през кристал. Цветовете изглеждаха по-тъмни, по-живи. Нещата изпъкваха по-ясно и не ставаше въпрос за неща, които виждам обикновено. Разбрах къде е гаротата от начина, по който в ширита на шапката на Едуард имаше малък ръб.

Когато най-накрая успях да проговоря, казах:

— Всичко е наред. Всичко е наред, не съм ранена.— Докоснах Едуард по ръката, навеждайки оръжието да сочи към масата.— Отпусни се, става ли, добре съм.

— Тя каза, че ще ти навреди, ако те принудим да се пуснеш по-рано— изрече Едуард.

— Би могло— отговорих. Очаквах да се чувствам зле, изцедена, но не беше така. Чувствах се изпълнена с енергия, ободрена.— Чувствам се страхотно.

— Не изглеждаш страхотно— каза Едуард, а в гласа му имаше нещо, което ме накара да го погледна.

Сграбчи ръката ми и ме поведе през масите към вратата. Опитах се да забавя, но той ме дръпна рязко.

— Нараняваш ми китката— възпротивих се аз.

Той нахлу през вратата с все още изваден пистолет в едната ръка, а с другата беше хванал здраво китката ми. Удари вратите на фоайето с рамене. Спомнях си го по-тъмно, но сега не бе такова. Не беше и точно светло. Просто не беше тъмно. Разтвори една от завесите и зад нея имаше врата към мъжката тоалетна. Отвори я преди да успея да кажа нещо. Писоарите се простираха празни, за което бях благодарна. Светлината беше ярка и ме накара да присвия очи.

Едуард ме завъртя с лице към огледалата. Очите ми бяха плътно блестящо черно. Нямаше зеница, нямаше бяло, нищо. Изглеждах сляпа и въпреки това можех да видя всичко, всяка пукнатина в стената, най-малката вдлъбнатина по ръба на огледалото. Придвижих се напред и той ме пусна. Протегнах се докато можех да докосна отражението си. Подскочих когато пръстите ми срещнаха студеното стъкло, сякаш очаквах ръката ми да продължи напред. Взрях се в нея и почти можех да видя костите под кожата си, мускулите, които се движеха докато движех пръстите си. Под всико това можех да видя как кръвта под кожата ми тече. Обърнах се и погледнах Едуард. Огледах го бавно и можех да забележа малката разлика в крачолите му където дръжката на ножа стърчеше от ботуша. На мястото където вторият нож беше вързан към бедрото му имаше едва забележима черта и той можеше да се пресегне през джоба на пантлоните си и да докосне дръжката. В другия му джоб имаше издутина, малка, но знаех, че това е оръжие, вероятно „Деринджър”, но последното аз го реших, защото познавах Едуард. Останала част бе това необикновено зрение. Беше като някаква приказна магия за истинско зрение.

Ако всички вампири виждаха света по този начин, тогава просто трябваше да престана да се опитвам да крия оръжия. Но преди бях заблуждавала вампири, вампири-господари. Значи само тя виждаше света по този начин, не и всички те го виждаха така.

— Кажи нещо, Анита.

— Искаше ми се да видиш това, което виждам аз.

— Не искам— отвърна той.

— Гаротата е в лентата на шапката ти. В кобур на десния си ботуш имаш нож и още един на лявото ти бедро. Достигаш до дръжката през джоба на панталона. В десния джоб на панталона имаш „Деринджър”.

Той пребледня и го видях. Видях как пулсът на гърлото му се забързва. Можех да забележа малките промени в тялото му докато страхът го обземаше. Нищо чудно, че тя ме разгадаваше толкова лесно. Това за нея сигурно беше като детектор на лъжата. Точно това останалите вампири и превръщачи долавят — незабележимите промени, които всички ние правим, когато лъжем. Според Ричард дори миризмата се променя. Тогава защо тя не можеше да определи кога някой лъже?

Отговорът нахлу с яснота, която, при обикновени обстоятелства, трябва да медитираш, за да получиш. Тя не можеше да разпознава неща, които не притежаваше в себе си. Не беше богиня. Беше вампир какъвто не съм познавала преди, но беше точно това. И въпреки това, тя вярваше, че е Ицпапалотл— живото превъплъщение на жертвения нож, обсидиановото острие. Лъжеше себе си и заради това не можеше да разпознае лъжата при друг. Не разбираше истината, така че и нея не можеше да разпознае. Заблуждаваше себе си ,и това я отслабваше. Но нямах намерение да изтичам там и да й посоча грешките?. Тя беше само вампир, а не богиня, но бях пробвала силата— и не исках да съм в списъка— с врагове.

Не исках да и разрушавам илюзиите, докато силата и се изливаше през мен като усилващ се вятър, топъл и ухаещ на цветя, които не разпознавах. От дни не се бях чувствала толкова добре. Обърнах се обратно към огледалото и очите ми все още имаха тази разпростираща се чернота. Трябваше да съм уплашена или да крещя, но не бях, а единственото, което си мислех беше „готино”.

— Очите ти не трябваше ли да са станали отново нормални?— попита той и отново усетих тази атмосфера на страх в него.

— Рано или късно, но ако наистина искаме отговори на въпросите си, трябва да се върнем и да я питаме.

Той кимна кратко „след теб” и аз осъзнах, че Едуард ми нямаше доверие да бъда зад гърба му. Той си мислеше, че тя ме е обладала. Не спорих с него. Просто преминах първа през вратата и се върнах да говоря с Ицпапалотл. Надявах се, че Рамирес не се е опитал да и сложи белезници. Нямаше да и хареса, а това, което тя не харесваше, не се харесваше и на последователите и, а наоколо имаше сто и два вампира. Нямах никаква представа колко ягуарлаци имаше. Това хранене не беше предназначено за тях. Но си беше малка армия, а Рамирес не беше довел толкова много подкрепление.