Обсидианова пеперуда

60

Коридорът се превърна в голямо открито пространство. Едуард спря, Питър и аз направихме същото. Все още носехме Бека, така че тя нямаше голям избор. Продължих да държа под око пътека зад гърба ни и чаках Едуард да реши какво да правим. Не можех да видя колко е голямо откритото пространство, вероятно беше доста голямо, за да се тревожи Едуард, че ще бъдем на толкова открито. Той най-накрая се преместени бавно напред, прегръщайки лявата стена. Когато видях стаята хубаво, разбрах, защо той се поколеба. Не беше само открито пространство. Имаше три тунела водещи в дясно, тъмна паст, където можеше всичко да се крие, като Саймън и останалата част от хората му. Но имаше една четвърти отвор със стълби водещи нагоре. Това е, което ни беше необходимо.

Вървях с гръб към твърдата стена зад мен, опитвайки се да държа под око залата, от която дойдохме и на трите тунела в дясно. Оставих стълбите на Едуард.Стълбището беше тясно, колкото а за двама слаби хора да вървят заедно. Извиваше се нагоре и имаше остър ъгъл в горния край, сляп ъгъл.

Продължих да гледам зад гърба ни, защото знаех, че ако стрелците излезат зад гърба ни и пред нас по едно и също време, бяхме мъртви. Това беше идеалното място за засада.

Питър усещаше напрежението, тъй като се премести по-близо до Едуард, почти го докосваше. Бяхме на около три четвърти от пътя до достигането на първия сляп ъгъл, когато Едуард се поколеба, гледайки надолу към стъпалата. Питър направи една допълнителна стъпка. Едуард го удари с рамо, бутна го назад. Той изпусна Бека на стъпалата, все още държейки здравата и ръка, опитвайки се да да я спаси от пълно падане. Видях размазано движение и имаше дървен кол стърчащ от гърба на Едуард. Започнах да отивам към него, но той каза.

— Нагоре по стълбите, сега. Застреляйте ги.

Аз не задавах въпроси. Минах последните няколко крачки толкова бързо, колкото можех и се хвърлих зад ъгъла от моята страна и почнах да стрелям по коридора преди дори да видя по какво стрелям.

Харолд, Ръсел, Нют и Аманда тичаха към друго ниво на стълбите. Аз стрелях в тях. Тримата мъже паднаха, но Аманда се обърна и се спусна обратно около ъгъла от който бяха дошли. Убедих се, че мъжете няма да се изправят, стреляйки в техните паднали тела, след това се изправих на крака и побягнах нагоре по стълбите след нея. Свих се зад ъгъла, но стълбите бяха празни. Мамка му. Не смеех да тръгна да я преследвам и да оставя децата и Едуард сами.

Върнах се по стъпалата и се подхлъзнах на кръвта, така че се озовах седейки върху стълбите, лакътя ми удари тялото на Харолд и тялото изхърка.

Сложих цевта на пистолета към гърдите му когато очите му се отвориха.

— Не направих засадата на време. Саймън ще бъде ядосан. — каза той и тонът на гласа му каза, че го боли.

— Не мисля, че трябва да се притесняваш за Саймън повече, Харолд. Няма да си наоколо, за да отговряш пред него.

— Никога не се съгласих да наранят децата. — каза той.

— Но не го спря. — казах аз.

Той пое дъх и това изглеждаше, като че също боли.

— Саймън се обади на някой по радиото. Каза, че се е провалил. Каза, че е необходимо да се почисти бъркотията. Мисля, че те идват да убият всички ни.

— Кой идва?

Той отвори уста и мисля, че щеше да ми каже, но дъхът му избяга в дълга въздишка. Потърсих пулса на врата му, нямаше Знаех, че е мъртъв, но все пак трябва да провериш. Проверих Ръсел и Нют само за да бъда сигурна, но те бяха мъртви. В действителност оставих оръжията на всички, защото просто не можех да нося повече.

Чух гласове, като приближавах завоя, с който се връщах обратно към Едуард. Мамка му. Тогава познах един от гласовете. Това беше Олаф.

Дойдох зад ъгъла и видях, Олаф и Бернардо коленичили до Едуард. Питър седеше на стълбите държейки Бека. Тя плачеше. Той не. Той гледаше към Едуард, с лице бяло от шок.

Бернардо ме забеляза първи.

— Мъртви ли са?

Аз кимнах.

— Ръсел, Нют и Харолд. Аманда се измъкна.

Очите на Питър се обърнаха към мен и те бяха огромни и тъмни на бледото му, бледо лице. Насинена устата стоеше срещу кожата му като че ли е грим, твърде ярка да е истинска.

Едуард прави малък звук и Питър се обърна към него.

— Съжалявам, Тед — каза той. — Съжалявам.

— Всичко е наред, Пит. Просто следващия път, ме следвай по-добре. — Гласът му беше обтегнат, но Питър изглеждаше взимаше присърце приказките за следващия път. Аз не бях така сигурна.

Олаф и Бернардо го бяха обърнали, така че можеше да се види заострения края на кола, който беше пробил гърдите му. Беше в горната част на гърдите, близо до лявото рамо. Беше пропуснало сърцето иначе щеше да бъде мъртъв. Или пък можеше да е пропуснало всичко. Беше достатъчно високо, така че вероятно е пропуснало белите дробове. Вероятно.

— Как разбра че те идват? — Попитах.

— Чух ги. — и гласът му ми напомня на Харолд, стресиран от болка.

Изведнъж ми стана студено и не беше от температурата. Започнах да коленича до тях, но Едуард каза:

— Пази ни гърба.

Така че аз се изправих, сложих гърба си до стената и оставих периферното си зрение да се опитва да следи и нагоре и надолу по стълбите. Но очите ми се връщаха обратно към него. Дали умираше— Моля те, Господи, не по този начин. Не беше само Едуард. Беше изражението на лицето на Питър. Ако Едуард умре, Питър ще се самообвинява. Момчето имаше достатъчно лоша нощ. Не биваше и тази вина да му се стовари.

— Дай ми тениската си. — каза Олаф.

Погледнах го.

— Трябва да затворим раната и да предпазим кола да се движи наоколо. Не можем да го извадим тук. Твърде близо е до сърцето му. Той ще има нужда от болница.

Аз се съгласих с това.

— Някой друг да гледа за лошите момчета, докато аз се събличам.

Бернардо се изправи и взе моето място до стената. Забелязах, че имаше нож, който стърчеше от гипса му като връх на копие. Острието беше оцветено в черно от кръвта. Свалих фланелката и я подадох на Олаф. Той беше вече останал по черната си кевларена жилетка, навивайки собствената си риза около раната.

— Имате ли нужда от моята? — Петър попита.

— Да. — каза Олаф.

Петър премести Бека напред в скута си и свали ризата си. Неговия торс беше слаб и блед. Той беше висок, но останалата част от него не беше наваксала. Олаф използва ризата на Бернардо да задържи импровизираната превръзка на мястото и. Раната изглеждаше страшно, но не кървеше много. Не знаех дали това е добър знак или лош.

— Хванахме другата половина от засадата по пътя и към стълбите — Бернардо каза.

— Чудех се защо не бяха повече. — казах аз. Спомних си това, което Харолд беше казал.

— Преди Харолд да умре, той каза, че Саймън се е обадил на някого. Казал им, че той се е провалил и е необходимо да изчистят бъркотията. Означава ли това, което мисля, че означава това?

Едуард погледна към мен, докато Олаф използваше още ленти от риза да се обвърже лявата ръка стегнато, така че той да не може да я движи и да рискува кола да докосне нещо жизненоважно.

— Те ще убият всички, които намерят. — Гласът му звучеше почти нормално, само малко задъхан, леко стегнат.

— Те ще изгорят мястото до пепел. Може би дори ще посолят земята. — Смятам, че последното беше гласа на раната, но с Едуард никога не се знае.

Олаф вдигна Едуард на крака, но разлика във височината беше твърде голяма. Едуард не можеше да държи ръката си върху раменете на големия мъж.

— Бернардо ще трябва да ти помогне.

— Не, Анита може да го направи.

Олаф отвори уста да спори, според мен, но Едуард каза:

— Бернардо има само една добра ръка. Той има нужда от нея за да стреля.

Олаф затвори устата си в тънка линия, но предаде Едуард на мен. Рамото на Едуард мина около раменете ми. Сложих лявата си ръка около кръста му. Опитахме няколко крачки и се получи.

Олаф поведе. Аз бях следваща с Едуард, а след това Питър, който носеше Бека увита около тялото си като тъжна малка маймунка. Бернардо беше отзад. Олаф погледна телата на мъртвите мъже, докато минаваше. Той проговори, без да поглежда назад към мен.

— Ти ли направи това?

— Да. — Обикновено бих излязла с нещо саркастично като, “да виждате някой друг “, но бях твърде притеснена за Едуард, за да си губя силите. Пот се беше появил по лицето му, сякаш му струваше много усилия, за да продължи да върви. Проблемът беше, че ако го носехме както носят пожарникарите това щеше да създаде проблеми с кола, а ако някой от нас можеше да го носи само в ръцете си, това беше Олаф, но това щеше да означава, че няма да може да стреля. Имахме нужда от пистолета.

— Добре ли си, Едуард? — Попитах.

Той преглътна, преди да каже:

— Добре съм.

Не му повярвах, но не попитах отново. Това вероятно е толкова добре, колкото може.

Едуард се опита да се обърне и да каже нещо на децата, но го болеше и аз трябваше да се обърна за него, обръщайки двама ни назад.

— Покрий очите на Бека, Питър.

Питър сложи лицето на Бека срещу рамото си и държеше ръката си върху задната част на главата и. Той нямаше пистолет в ръцете. Чудех се къде беше, но не достатъчно, за да попитам.

Обърнах обратно Едуард и започнахме да се изкачваме по стълбите отново. Олаф беше почти на следващия завой по стълбите, когато се спря. Той гледаше надолу към стъпалата. Замръзнах и казах:

— Никой да не се движи.

— Капан ли е? — Едуард попита.

— Не, — каза Олаф.

След това видях, тънки струйки кръв плъзгащи се надолу по стълбите към нас. Виеше се като змия около крака на Олаф и капеше по пътя си към Едуард и мен.

Петър не беше толкова далеч зад нас. Той попита:

— Какво е това?

— Кръв. — каза Олаф.

— Моля те, кажи ми, че това е ваша работа, Олаф. — казах аз.

— Не. — каза той.

Гледах кръвта да се стича около моите найкове и знаех, че нашите проблеми току що станаха по-лоши.