Обсидианова пеперуда

15

Дона и Едуард направиха благоприлично сбогуване. Питър извъртя очи и се намръщи, сякаш те правеха много повече от малка целувка. Щеше да пощурее, ако ги беше видял по-рано на летището. Бека целуна Едуард по бузата, смеейки се. Питър игнорира всичко и влезе в колата, колкото може по-бързо, сякаш се страхуваше, че Тед може да се опита да го прегърне.

Едуард махаше, докато колата не зави по Ломос и вече не се виждаше, тогава се обърна към мен. Всичко което направи е да ме погледне и това беше достатъчно.

— Нека влезем в колата и да пуснем климатика, преди да те изпържа, за това какво, по дяволите, става — казах.

Той отключи колата и влезнахме вътре. Включи двигателя и климатика, въпреки че въздухът не се беше охладил още. Стояхме в скъпата кола и тишината изпълни колата.

— Да не броиш до десет? — попита той.

— Опитай с хиляда и ще си по-близо.

— Питай. Знам, че искаш.

— Добре, ще съкратим конското за това, че си вкарал Дона и децата й в твоите каши и направо ще започнем с кой по-дяволите е Райкър и защото изпраща маймуните си, да те предупреждават?

— Първо, кашата е на Дона и тя ме вкара в нея.

Неверието ми вероятно се е показало на лицето ми, защото той продължи.

— Тя и приятелите й са част от любителско археологично общество, което се опитва да запази индианците да останат в местността. Запозната ли си с това как се правят археологически разкопки?

— Малко. Знам че използват въжета и маркировки, за да отбележат къде е бил намерен обектът, правят снимки, скици, нещо като това, което правиш на мъртво тяло, преди да го преместиш.

— Може да ти се има доверие да дойдеш с перфектна аналогия — каза, но се усмихваше. — Ходих с Дона и децата през уикендите. Те използват четки за зъби тънички четчици, за да почистят пръстта.

— Знам че имаш нещо предвид. — казах.

— Когато ловци намерят места, където вече е било изследвано, а понякога и такива, на който до сега не е било намирано нищо, те довеждат булдозери и трактори и плячкосват, колкото могат.

Зяпнах.

— Но това ще унищожава повече, отколкото те могат да вземат, освен това, ако местиш предметите преди мястото да бъде регистрирано се губи много от историята му. Имам предвид почвата, в която е намерено може да помогне да се определи колко стар е предмета. Каквото е намерено близо до предмета може да каже много неща на тренирано око.

— Ловците не се интересуват от историята. Те взимат каквото намерят и го продават на частни колекционери или дилъри, които не внимават много с начина, по който са били намерени предметите. Местата на, които Дона се занимава са били са били нападнати от ловци.

— Тя те помоли да погледнеш.

— Подценяваш я. Тя й приятелите й мислели, че могат да се разберат с Райкър, тъй като бяха сигурни, че са били неговите хора.

Въздъхнах.

— Не я подценявам, Едуард.

— Тя и приятелите й не разбират колко лош човек е Райкър. Един от големите ловци тук, с охранители, добра група която да се справи с такива като Дона и дори местният закон. Райкър е заподозрян в смъртта на две местни ченгета. Това е една от причините нещата в ресторанта да минат така гладко. Всички ченгета знаят, че Райкър е заподозрян в доста убийства, не лично, но той е дал думата.

Усмихнах се, не беше приятна усмивка.

— Чудя се колко ли фишове за паркиране са получили той и хората му след въпросният инцидент.

— Достатъчно, че адвоката му да си износи костюмите. Няма доказателство, че хората на Райкър са били намесени е, просто фактът, че ченгетата са били убити и свидетел е видял кола, която може да е била негова.

— Свидетелят все още ли е сред живите? — попитах.

— О, схващаш бързо.

— Ще приема това за не.

— Той е изчезнал — каза Едуард.

— Тогава защо е след Дона и децата и?

— Защото децата бяха с нея, когато тя и групата и сформирали преграда, която защитава частна земя, за която Райкър е получил разрешение да разкопае с булдозери. Те бяха самата преграда.

— Глупаво, тя не е трябвало да взима децата.

— Както казах, Дона не разбира колко лош човек е Райкър.

— И какво се е случило?

— Отнесли са се грубо с групата й, оскърбили са ги, били са бити. Окото на Дона беше посинено.

— И какво направи Тед за това? — гледах лицето му, ръцете ми кръстосани над стомаха. Всичко което можех да видя беше профила му, но беше достатъчно. Не му беше харесало това, че Дона е била наранена. Може би беше просто само това, че тя му принадлежи, мъжка гордост, или може би… може би беше нещо повече.

— Дона ме помоли да си поговоря с мъжа.

— Ще приема, че това са били двамата мъже, които си вкарал в болницата. Спомням си, че попита Харолд дали другите двама все още са в болницата.

Едуард кимна.

— Да.

— Само двама в болница и никой в гроба. Трябва да си се разпуснал.

— Не можех да убия някой без знанието на Дона, така че направих демонстрация с двама от мъжете му.

— Нека позная. Единият от тях е бил мъжът, който е наранил Дона.

Едуард се усмихна щастливо.

— Том.

— А другият?

— Той е бутнал Питър и го е заплашил, че ще му счупи ръката.

Поклатих глава. Въздухът започна да се охлажда, а косъмчетата ми настръхнаха, дори през якето или не беше заради студа.

— На вторият му е чупена ръката нали?

— Между другите неща — отвърна той.

— Едуард, погледни ме.

Той се обърна и ми даде студения си син поглед.

— Истината, грижа ли те е за това семейство— Ще убиеш ли, за да ги защитиш?

— Убивам, за да се забавлявам, Анита.

Поклатих глава и се наведох по-близо до него, близо достатъчно, че да изучавам лицето му, да се опитам да го накарам да издаде тайните си.

— Без шеги, Едуард, кажи ми истината, сериозен ли си за Дона?

— Ако ме питаш, дали я обичам, ще кажа не.

Поклатих глава отново.

— По дяволите, престани да отбягваш да отговориш. Не мисля, че я обичаш. Не мисля, че си способен на това, но ти чувстваш нещо. Не знам какво точно, но нещо. Чувстваш ли нещо към това семейство, към всички тях?

Лицето му беше празно и аз не можех да го прочета. Той просто ме гледаше. Исках да го шамаросам, да крещя и викам докато пречупя през маската му в това което беше отдолу. Винаги съм била на сигурна земя с Едуард, винаги съм знаела къде седи той, дори когато планира да ме нарани. Но сега внезапно, не бях сигурна за нищо.

— Мили Боже, грижа те е за тях. — Отдръпнах се на седалката си, шашната. Нямаше да бъда по-изненадана ако му пораснеше втора глава. Това би било странно, но не толкова странно.

— Исусе, Мария и Йосиф, Едуард, грижа те е за тях, за всички тях.

Той извърна поглед. Едуард, студеният като камък убиец, извърна поглед. Той не можеше или не искаше да срещне погледа ми. Той превключи колата на скорост и трябваше да си сложа колана. Оставих го да излезе от паркинга, но докато чакахме на знака стоп да се разчисти трафика по Ломос трябваше да кажа нещо.

— Какво ще правиш?

— Не знам — каза той. — Аз не обичам Дона.

— Но… — казах.

Той тръгна бавно по улицата.

— Тя е бъркотия. Тя вярва във всичко. Добре управлява бизнеса си, но има вяра във всеки. Тя е безполезна, около насилие. Видя я днес. — Беше се концентрирал много силно върху карането, ръцете стискаха волана достатъчно силно, че кокълчетата му бяха побелели. — Бека е точно като нея, но… по-твърда, мисля. И двете деца са по-твърди от Дона.

— Те трябва да бъдат — казах и не можех да задържа неодобрението извън гласа си.

— Знам, знам — каза той. — Познавам Дона, всичко за нея. Чул съм всеки детайл от люлката й до сега.

— Притеснява ли те?

— Някои от нещата.

— Но не всичко.

— Не, не всичко.

— Да не казваш, че обичаш Дона? — трябваше да попитам.

— Не, не, не казвам това.

Загледах се толкова съсредоточено в лицето му, че с успех бихме минали през луната, толкова внимание отделях на пейзажа. Нищо нямаше значение в тази секунда повече от лицето на Едуард, гласът му.

— Тогава, какво казваш?

— Казвам, че понякога играеш някаква роля прекалено дълго, можеш да се въвлечеш в ролята и може да стане по-реална, отколкото е трябвало да бъде. — Видях нещо на лицето му, което не бях виждала преди, мъка, несигурност.

— Да не казваш, че ще се ожениш за Дона— Ще бъдеш съпруг и баща— Училищни срещи и голям двор?

— Не, не казвам това. Знам че не мога да се оженя за нея. Не мога да живея с нея и децата, и да крия какво съм двадесет и четири часа . Не съм чак толкова добър актьор.

— Тогава какво казваш? — попитах.

— Казвам, казвам, че част от мен, малка част от мен, желае да бих могъл.

Зяпнах го с отворена оста. Едуард, необикновеният убиец, безсмъртният перфектният хищник, желаеше не да има семейство, а това семейство. Доверчива домакиня, нейният мръщещ се син тинейджър и малкото момиче, което правеше Ребека от Sunnybrook Farm да изглежда изтощена и Едуард ги искаше.

Когато вярвах, че съм се съвзела, казах.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

Не можех да измисля нищо полезно, което да кажа, така че преминах към шега, щит към който прибягвам при крайност.

— Просто, моля те, кажи ми, че нямат куче и дървена ограда.

Той се усмихна.

— Без ограда, но имат куче, две кучета.

— Какви кучета? — попитах.

Той се усмихна и ме погледна, искаше да види реакцията ми.

— Малтийски. Имената им са Пека и Бо.

— О, по дяволите, Едуард, шегуваш се.

— Дона иска кучетата да се включат в снимките от годежа.

Гледах го и изражението на лицето ми изглежда го развесели. Той се засмя.

— Радвам се, че си тук, Анита, защото не знам никой друг, на когото бих могъл да призная това.

— Усещаш ли, че в момента личният ти живот е по сложен от моя?

— Сега вече знам, че съм в беда — каза той. И оставихме разговора, защото и на двамата ни е по-удобно по този начин. Но Едуард ми беше доверил лични проблеми. По негов си начин той ме помоли за помощ. И бъдейки коя съм, щях да опитам да му помогна. Мисля, че ще решим случая, евентуално. Имам предвид насилието и смъртта са нашата специалност. Не бях толкова оптимистично настроена за личните неща.

Едуард не принадлежеше към свят с жена, която има двойка кучета наречени Пека и Бо. Едуард не сега, нито пък някога ще бъде, толкова сладък. Дона беше. Нямаше да проработи. Просто нямаше да проработи. Но за първи път разбрах, че ако Едуард нямаше сърце което да загуби, то желаеше да има такова, за да може да го даде. Но си спомних за сцената от „Магьосникът от Оз”. Където Дороти и Плашилото удряха силно гърдите на Тенекеджиеният човек и чуваха завъртащо се ехо. Тенекеджията беше забравил да сложи сърце. Едуард бе изтръгнал собственото си сърце от тялото и го бе оставил на пода някъде преди години. Знаех това. Просто никога не съм знаела, че той съжаляваше за загубата. И си мисля, че Докато Дона Пернел не се бе появила, той също нямаше да знае.