Обсидианова пеперуда

17

Къщата беше кирпичена и изглеждаше стара или автентична, не това което очаквах, но имаше усещане за старост. Извадихме багажа ми от багажника на Хамъра, но моите очи бяха, най-вече, на къщата. Къщата на Едуард. Никога не съм се надявала да видя къде живее. Той беше като Батман. Идва в града, спасява ти задника, след това изчезва и ти никога не очакваш да получиш покана да видиш пещерата на прилепа. Сега стоях пред нея. Готино.

Не беше това което си представях. Мислех си за някой напреднал град. Ел Ей може би. Тази скромна кирпичена къща просто не беше това, което си представях. Tова беше част от тайната му идентичност, неговият Тед, но все пак, Едуард живееше тук и е трябвало да има повече причини, от просто това, че Тед би я харесал. Започвах да си мисля, че не познавам наистина Едуард, ама въобще. Лампата пред предната врата се включи и трябваше да се обърна, за да запазя нощното си виждане. Гледах точно към нея, когато се включи. Имах две мисли: първо, кой включи лампата и второ, вратата беше синя. Вратата беше боядисана в мораво — син цвят, много наситен цвят. Видях и прозореца близо до вратата. Дограмата също беше боядисана в същия син цвят.

Бях го видяла и на летището, въпреки че с повече цветя и добавена окраса. Попитах:

— Какво е това със сините врати и прозорци?

— Може би, го харесвам — каза той.

— Видях много врати боядисани в синьо или тюркоазен, на много къщи от както съм тук. За какво е?

— Много наблюдателно.

— Мой недостатък. Сега обясни.

— Те мислят, че вещиците не могат да преминат през врата боядисана в сино или зелено.

Очите ми се разшириха.

— Ти вярваш в това?

— Съмнявам се, че повечето от хората, които боядисват вратите си го вярват все още, но е станало част от местният стил. Предположението ми е, че повечето хора коiто го правят, дори не си спомнят историята зад това нещо.

— Както и фенерите на Хелоуин, които трябва да изплашат гоблините — казах.

— Точно.

— И понеже съм толкова наблюдателна, кой включи лампата пред предната врата?

— Или Бернардо или Олаф.

— Другото ти подкрепление.

— Да.

— Не мога да дочакам да ги срещна.

— В духа на сътрудничеството и без повече изненади, Олаф не харесва много жените.

— Имаш предвид, че е гей.

— Не, и да предположиш това за него вероятно би означавало битка, така че моля те, недей. Ако знаех, че ще те повикам, нямаше да му се обаждам. Вие двамата в една и съща къща работещи върху един и същ случай ще бъде … бедствие.

— Това е рязко. Мислиш, че не можем да играем добре заедно.

— Почти го гарантирам — каза той.

Вратата се отвори и разговорът ни спря рязко. Чудех се дали е страховитият Олаф. Мъжът на вратата не изглеждаше много като Олаф, но пък, как изглеждаше Олаф?

Мъжът беше метър и осемдесет, плюс минус два-три сантиметра. Беше трудно да определя точната му височина, защото долната част на тялото му беше покрита с бял чаршаф, който той държеше с една ръка на кръста си. Чаршафът се бе разтворил около крака м, у така че приличаше на дреха, но от кръста нагоре беше нещо. Той бе слаб и мускулест с много приятни мускули. Тенът му беше прекрасно мургав, въпреки че отчасти беше натурален цвят, защото той беше индианец, о да, беше. Косата му беше до кръста и падаше върху рамената му и отстрани на лицето му, гъста и черна, разрошена от сън, въпреки че беше рано да се спи. Лицето му беше меко, триъгълно, с трапчинка на брадичката и пълни устни. Расистко ли е да кажа, че чертите му бяха по-бели, отколкото на индианец или просто е истина?

— Можеш да си затвориш устата, сега — каза Едуард.

Затворих си устата.

— Съжалявам — промърморих. Колко засрамващо. Обикновено не забелязвам мъжете толкова много, най-малко мъже, които не познавам. Какво не е наред с мен днес?

Мъжа прегъна чаршафа през свободната си ръка, докато краката му не се показваха и той можеше да слезе по стълбите без да се препъне.

— Съжалявам, бях заспал или щях да дойда да помогна по-скоро. — изглеждаше перфектно удобно с чаршафа си, въпреки че щеше да отнеме доста усилие да го държи така прегънат със същата ръка, с която го държеше на място, така че да може да вземе сака.

— Бернардо , Анита Блейк.

Държеше чаршафа с дясната си ръка и той изглеждаше малко смутен като остави сака и започна процеса с прехвърлянето на всичко в другата ръка. Чаршафа се отмести отпред и трябваше да извърна глава, бързо.

Останах с обърната глава, защото се бях изчервила и исках тъмнината да го скрие. Задържах ръката си назад.

— Ще се здрависаме по-късно, когато носиш дрехи.

— Накара я да се изчерви — каза Едуард.

Перфектно, всичко знаеха.

— Съжалявам — каза Едуард — наистина.

— Ние ще се справим с багажа — казах. — Отиди си намери дрехи.

Усетих някой да се движи зад мен, не съм сигурна как го знаех, но знаех че не е Едуард.

— Ти си стеснителна. Очаквах много неща от това, което описа Едуард, но не и стестнителност.

Обърнах се бавно и той стоеше прекалено близо, нахлуваше дяволски в личното ми пространство. Погледнах го.

— Какво очакваш— Курвата от Вавилон? — Бях засрамена и ми беше неудобно, а това винаги ме караше да се ядосвам. Гневът се показа в гласа ми.

Усмивката му повехна в краищата.

— Не исках да те обидя. — Ръката му се вдигна сякаш да докосне косата ми.

Отстъпих от обхвата му.

— Какво е това с докосването?

— Видях начина, по който ме гледаш на вратата — каза той.

Усетих топлината да се изкачва по лицето ми, но не се обърнах този път.

— Ако искаш да идваш на вратата изглеждащ така, не ме обвинявай, когато гледам. Но не вади нещо повече от това. Изглеждаш добре, но фактът, че го приемаш толкова силно не е ласкателство за нито един от двама ни. Или ти си курва, или мислиш, че аз съм такава. За първото съм склона да повярвам. Второто знам че не е истина. — Приближих се до него, нарушавайки неговото лично пространство, изчервяването изчезна, оставяйки ме бледа и ядосана. — Така че, отдръпни се.

Беше негов ред да изглежда несигурен. Той отстъпи, сложи чаршафа така че да покрие колкото може повече от себе си и се поклони. Беше като от едно време, изтънчено движение, сякаш го е правил преди и го има предвид. Беше приятен жест с косата му спускаща се около него, но съм виждала по-добри. Не и от шест месеца, но съм виждала по-добри.

Той се изправи и лицето му беше сериозно. Изглеждаше искрен.

— Има два вида жени, които се движат около мъже като Едуард и мен, и знаят какви сме. Първите са курвите, без значение, колко много мъже имат; вторите са тези, които се държат стриктно върху бизнеса. Викам им, Мадони, защото те никога не спят с никого. Те се опитват да бъдат едно от момчетата. — Усмивката изви устните му отново. — Прости ми, ако съм разочарован, че си едно от момчетата. Тук съм от две седмици започвам да се чувствам самотен.

Поклатих глава.

— Две седмици, горкото бебенце. — преминах покрай него и взех големия куфар. Погледнах Едуард.

— Следващия път кажи слабостите ми на всички.

Вдигна си ръката в бойскаут знак.

— Никога не съм виждал Бернардо да прави това с никоя жена при първата си среща с нея, заклевам се.

Очите ми се присвиха, но гледах в очите му и му вярвах.

— Как така получих честта.

Той вдигна сака ми и се усмихна.

— Трябваше да видиш погледа на лицето си когато той слезе по стълбите с чаршафа. — Той се засмя, беше много мускулест смях. — Никога не съм те виждал толкова смутена.

Бернардо дойде до нас.

— Аз наистина, честно, нямах предвид да те засрамя. Просто не нося нищо в леглото така че наметнах това.

— Къде е Олаф? — попита Едуард.

— Муси се, че я доведе.

— Страхотно — казах. — Единият от вас мисли, че е Дон Жуан, а другият не иска да говори с мен. Това е просто перфектно. — Обърнах се и последвах Едуард към къщата.

Бернардо извика зад нас.

— Не прави грешка с Олаф, Анита. Той харесва жени в леглото си и той не е толкова придирчив, колкото съм аз, за начина по който ги получава. Аз бих бил по-внимателен с него, отколкото със себе си.

— Едуард? — казах.

Той беше точно на вратата. Обърна се и ме погледна.

— Бернардо прав ли е — Олаф опасен ли е за мен?

— Мога да му кажа за теб това, което казах за Дона.

— Което е? — попитах.

Бяхме все още на вратата, не точно в къщата.

— Казах му, че ако я докосне, ще го убия.

— Ако дойдеш като мое спасение, тогава той никога няма да работи с мен, няма да ме уважава — казах.

Едуард кимна.

— Истина е.

Въздъхнах.

— Ще се справя сама.

Бернардо беше дошъл зад мен, по-близо, отколкото бих го искала. Използвах чантата, за да го накарам да се мръдне назад крачка две.

— Олаф е бил в затвора за изнасилване.

Погледнах Едуард и оставих недоверието да се покаже на лицето ми.

— Той сериозен ли е?

Едуард кимна. Лицето му беше станало отново празно.

— Казах ти в колата, че нямаше да го каня, ако знаех, че ще те намеся в това.

— Но не спомена осъждането за изнасилване — казах.

Той повдигна рамене.

— Трябваше.

— Какво друго трябва да знам за добрият стар Олаф.

— Това е — той погледна зад мен към Бернардо. О., Можеш ли да се сетиш нещо друго, което тя трябва да знае?

— Само това, че той се гордее от изнасилването и от това, което й е направил.

— Добре — казах — и двамата се изяснихте. Имам само един въпрос.

Едуард просто ме погледна очаквателно, Бернардо каза:

— Стреляй.

— Ако убия друг от твоето подкрепление, ще ти дължа ли друга услуга?

— Не и ако той си го заслужава.

Оставих чантите на земята.

— По дяволите, Едуард, ако продължаваш да ме слагаш заедно с луди и аз продължа да се защитавам, ще ти дължа услуги, докато не отидем в гробовете си.

Бернардо каза:

— Ти си сериозна. Ти наистина си убила последното му подкрепление.

Погледнах го.

— Да, сериозна съм. И искам позволение да се отърва от Олаф, ако той си го заслужи, без да трябва да дължа на Едуард друга услуга.

— Кого уби? — попита Бернардо.

— Харли — каза Едуард.

— По дяволите, наистина.

Отидох до Едуард, навлизайки в личното му пространство, опитвайки се да го разчета зад празното синьо на очите му.

— Искам позволение да убия Олаф, ако той направи нещо глупаво, без да трябва да ти дължа услуга.

— А ако не го дам? — попита той, гласът тих.

— Закарай ме до хотел, защото не оставам в къща с наперен изнасилвач, ако не мога да го убия

Едуард ме гледаше дълъг тих момент, тогава кимна леко.

— Добре, докато е в къщата. Извън къщата, играй го мило.

Бих спорила, но вероятно това беше най-доброто което щях да получа. Едуард беше много защитнически настроен към подкреплението си и тъй като аз бях сред тях, можех да оценя позицията. Взех чантата от пода и казах.

— Благодаря ти. Сега, къде ми е стаята?

— О, тя ще си пасне просто прекрасно — каза Бернардо и имаше нещо в гласът му, което ме накара да го погледна. Прекрасното му лице беше станало празно, празнина която оставяше кафявите му очи като две горящи дупки на лицето му. Беше сякаш е пуснал маската и ме бе оставил за секунда да погледна зад нея, защото бях доказала че съм достатъчно чудовище, че да се справя. Може би бях. Но знаех едно нещо: Олаф или Бернардо, и двамата, по-добре и двамата да не ходят в съня ти.