Обсидианова пеперуда

55

Мъжът с автомата от моята страна не беше чак толкова висок, може би около един седемдесет и пет или по-малко, но ръцете му бяха покрити с толкова много мускули, че вените изпъкваха под кожата му като змии. Вените на повечето хора изпъкват, дори и малко да са потренирали, но обикновено не си личат толкова много без огромно напрежение. Сякаш се опитваше да компенсира ниския си ръст, ставайки неприлично силен. Повечето покрити с мускули мъже са бавни и почти не знаят как да се бият. Те разчитат на голата сила и впечатляващия външен вид. Но този тук се движеше гладко, почти сякаш се плъзгаше, донякъде странично, което намекваше за познание в някое бойно изкуство. Движеше се добре и бицепсът му беше по-широк от врата ми. Освен това беше насочил към мен модерно изглеждащ автомат. Покрит с мускули, трениран боец и въоръжен по-добре от мен — нямаше ли правила срещу това?

— Облегни се на капака, заеми позиция — каза той.

Поставих ръце на капака и се облегнах. Двигателят бе все още топъл, не горещ, но топъл. Мускула срита краката ми.

— По-раздалечени.

Направих каквото ми каза. Вдигнах очи над капака и срещнах погледа на Едуард. И той получаваше същото от другата страна, от по-висок и по-слаб мъж, който носеше очила със сребърни рамки. Очите на Едуард показваха най-празното си и безжалостно изражение. Но някакси разбрах, че не е доволен. Когато осъзнах това, осъзнах също и че все още нося черните очила, а зрението ми си беше все така добро, дори и през тъмните стъкла през нощта. Смешно, че нито Олаф, нито Бернардо ме бяха попитали за тях в колата. Не беше имало време за много въпроси.

Вампирското зрение беше поотслабнало, но все още беше там, иначе щях да съм напълно сляпа с очилата. Зачудих се какво ли би си помислил Мускулестия за очите.

Той ритна отново десния ми крак, толкова силно, че ме заболя.

— Казах, облегни се! — беше превключил на тренировъчен сержантски тип глас.

— Ако се облегна още малко, ще съм легнала на земята.

Усетих го да се движи и бях успяла да завъртя главата си настрани, когато ме удари по нея отзад, достатъчно силно, че бузата ми да удари капака. Щеше да боли, ако беше по лицето, носът или устата. Той искаше да боли.

— Прави, каквото ти се казва и няма да бъдеш наранена.

Започвах да не му вярвам, но се облегнах, с буза, притисната към капака, ръце, разперени толкова настрани, че приличах на прикована и крака, толкова раздалечени, че едно леко побутване щеше да ме изпрати на земята. Но беше нестабилно, очевидно така както той искаше да е. По някакъв начин си беше ласкателно. Третираше ме като опасна личност. Много от лошите момчета не го правят. Обикновено оживяват, за да съжалят за това, но не винаги. Ако Мускулестия умреше тази вечер, нямаше да е, защото е бил невнимателен.

Беше ме претърсил от горе до долу, дори прекарвайки ръце през косата ми. Беше открил иглите за коса — ками на Бернардо, които другите бяха пропуснали при къщата. Свали очилата и ги огледа, сякаш търсеше нещо, които аз никога не бих си помислила, че бих могла да открия в чифт слънчеви очила. Не погледна наистина лицето ми, не забеляза очите ми или те може би вече не светеха в черно. Мускулестия откри всичко, освен предавателя, който беше зашит някъде в ризата и съдържанието на чантичката ми. Той я изтърси на земята и прекара светлината на фенерчето си през всеки предмет. Увери се, че писалката пишеше, че спреят пръскаше и взе освежителя за уста — палка, сякаш го беше разпознал от пръв поглед. Но това беше всичко, което взе от чантичката, макар че след като я изпразни я смачка с лявата си ръка, дясната продължаваше да държи автомата.

— Тази не е от вида, който има отделение за пистолет, нали?

Бях вдигнала глава достатъчно, че да го наблюдавам как изпразва чантичката, така че да можем да се гледаме в очите, докато държеше оръжието срещу мен и преглеждаше нещата долу.

— Не, не е.

— Бих се обзаложил, че е.

— Не — казах отново.

Той приключи като хвърли и чантата на земята и я смачка с крак. Зарадвах се, че не беше наистина моя.

— Предполагам, че няма пистолет.

— Казах ти.

Той направи три големи крачки назад, извън обхват. Държеше се така, сякаш бях опасна. Проклятие. Понякога разчитах на това, че минавах за безобидна, но предполагам, че носех прекалено много железа, за да мога да мина за нещо друго освен за опасна.

— Можеш да се изправиш.

Станах.

Подхвърли ми обратно очилата. Хванах ги. Очите ми бяха осветени от лампите в къщата, но той не потрепна. Явно блестящият ефект беше отшумял. Махна ми с оръжието да събера нещата от чантичката. Прибрах всичко вътре и почти бутнах и очилата в нея, но реших да си ги сложа. По две причини: първата, че когато нощта станеше прекалено тъмна, за да ги нося, щях да знам, че вампирската част ме е напуснала напълно и второ, познавайки Едуард, очилата вероятно бяха скъпи, а аз не исках да ги надраскам.

Той махна с пушката и каза:

— Просто върви бавно право към къщата и всичко ще бъде наред.

— Защи ли не ти вярвам? — попитах.

Той ме погледна с очи, мъртви и празни като на кукла.

— Не обичам бъбривци.

— Ще трябва да изчакаш да направя магията, преди да можеш да ме застреляш.

— Така ми казаха и на мен. Движение.

По-слабият мъж с очилата, който държеше Едуард на мушка, чакаше Мускулестия да ме накара да се раздвижа. Когато тръгнах, Очилатко накара и Едуард да тръгне. Накараха ни да се движим един до друг, настоявайки да стоим заедно. Накараха ни да сме заедно, така че ако се наложеше да започнат да стрелят, да могат да ни убият и двамата с един откос. Истински професионасписъки. Надявах се Олаф и Бернардо да бяха толкова добри, колкото се предполагаше да са. Ако не бяха, значи бяхме затънали в сериозни неприятности.

Къщата беше една от онези новаторски архитектурни сгради, каквито хората с повече пари, отколкото вкус, винаги наемат някой да им построи. Изглеждаше така, сякаш някакъв гигант беше изтърсил бял бетон в свободна форма, слагайки прозорци и врати тук и там, като стафиди в овесени бисквити. Приятна изненада, но никога не са там, където очакваш да ги откриеш. Несъответстващите прозорци караха къщата да изглежда деформирана. Вратата беше встрани и кръгла, като зееща уста. Прозорците не само че бяха кръгли и несъответстващи, но и броят им изглеждаше не пасваше на плана на етажа, сякаш някои от тях гледаха към тухлени стени, където не беше възможно да има стаи.

Бели стъпала водеха до кръглата врата, като един от онези анимационни езици, които се развиват от усти и се изтъркалват по стълбите надолу. Стъпалата не бяха достатъчно широки, за да ходим един до друг, така че Едуард мина няколко стъпала напред. Никой от мъжете зад нас не започна да протестира, затова продължихме да се движим.

Беше минало толкова много време откакто за последно бях носила чантичка, вместо чанта за кръста, че я усещах странно на рамото си. Трябваше да я придържам с ръка, за да не се премята насам-натам. Бях я сложила на лявото си рамо, оставяйки дясната си ръка свободна по навик. Не че ми беше останало нещо за изтегляне, вадене или нещо друго. Но винаги е добре, силната ти ръка да е свободна, просто за всеки случай. Или поне така винаги са ми казвали Едуард и Долф.

Казаха ни да спрем на върха на верандата, в кръг от ярка жълта светлина. Спряхме. Те се преместиха по-напред от двете ни страни, но все още малко зад нас. Първоначално не разбирах какво правеха, докато не се отвори вратата и още един мъж насочи същия вид автомат към нас. Мускулестия и Очилатия се бяха преместили, така че да не попадат в обхвата на неговия автомат и в същото време и той да не е в обхвата на техните. Не е лесно да използваш три автомата на такова малко пространство, без да покосиш собствените си хора, но те с лекота го направиха да изглежда такова. Другият носеше допълнителен пълнител за автоматите в кобур на бедрата си, а този имаше два на кръста си.

Мъжът на вратата беше афроамериканец и висок, може би колкото Олаф, доста над метър и осемдесет. Освен това беше напълно плешив, точно както Олаф. Ако някога се срещнеха, щяха да изглеждат като черна и бяла версия на едно и също тяло.

— Какво ви забави толкова? — попита той, гласът му беше дълбок, отговаряше на тялото.

— Носеха доста железа — каза Мускулестия.

Новият се подсмихна към мен.

— От начина, по който те описваше Ръсел, очаквах да изглеждаш като Аманда. А ти си просто една дребна кучка.

— Аманда, амазонката, която дойде в къщата на Тед ли? — попитах.

Той кимна.

Свих рамене.

— Не бих вярвала много на нещата, които говори Ръсел.

— Каза, че си му счупила носа, сритала си го в топките и си му спукала главата с парче дърво.

— Всичко е вярно, с изключение на последното. Ако му бях счупила главата, щеше да е мъртъв.

— Какво чакаме, Саймън? — попита Мускулестия.

— Дюс има някакви проблеми с откриването на палката.

— Дюс би имал проблеми с откриването на главата си, ако не беше закрепена на раменете му — продължи Мускулестия.

— Това е истина, но все пак трябва да изчакаме. — Оглеждаше и двама ни, оръжието стоеше леко в големите му ръце.

— За какво са ти слънчевите очила, кучко?

Не казах нищо за обръщението. Те държаха всички оръжия.

— Изглеждат готино — отговорих.

Той се засмя с топъл, тътнещ звук. Щеше да е приятен смях, ако не беше въоръжен.

— Ами ти, Тед— Чух че си лошо момче.

Едуард се трансформира в Тед, като магьосник, който беше решил, че все пак ще трябва да изнесе представление.

— Аз съм ловец на глави. Убивам чудовища.

Саймън погледна към него и нещо в начина, по който го направи говореше, че номерът на Тед не заблуждаваше.

— Ван Клийф разпозна снимката ти, Гробарю.

Гробарю?

Тед се усмихна и поклати глава.

— Не познавам никого, който се казва Ван Клийф.

Саймън просто погледна към Очилатия. Едуард имаше врме да обърне глава, така че пое удара с рамото си. Пристъпи, но не падна. Саймън отново погледна. Очилатия го удари в коляното и Едуард падна на коляно.

— Само момичето ни трябва функциониращо — каза Саймън. — Така че, ще те попитам само още един път: познаваш ли Ван Клийф?

Стоях, несигурна какво да направя. Лошите държаха прекалено много оръжия около нас и наш приоритет, трябваше да е спасяването на децата. Така че, без героизми, докато те не бяха в безопасност. Ако ние загинехме, не бях сто процента сигурна, че Бернардо и Олаф биха рискували живота си, за да ги измъкнат оттук. Така че, просто стоях и гледах Едуард, коленичил на верандата, чакайки го да ми даде някакъв сигнал, какво се очакваше да направя.

Едуард вдигна поглед към Саймън.

— Да.

— Да какво, задник?

— Да, познавам Ван Клийф.

Саймън се усмихна широко, очевидно доволен от себе си.

— Момчета, това е Гробаря, човекът, който все още държи рекорда за най-много убийства, от всички, които Ван Клийф някога е тренирал.

Не видях, а по-скоро усетих двамата мъже да потръпват. Тази информация не само имаше смисъл за тях, но ги и плашеше. Караше ги да се страхуват от Едуард. Кой, по дяволите, беше Ван Клийф, и кога и в какво беше тренирал Едуард— Исках да знам отговорите, но не достатъчно, че да попитам. По-късно, ако оцелеехме, щях да попитам Едуард. Може би дори щеше да ми каже.

— Аз не те познавам — каза Едуард.

— Постъпих веднага след като ти си се махнал — отговори Саймън.

— Саймън? — Едуард изговори името въпрос ително и големият мъж, изглежда разбра какво го питаше.

— Като в „Каквото и, по дяволите, да каже Саймън, по-добре да го направиш”*.

/*Има такава игра „Саймън казва”. Всички други играчи трябва да направят това, което казва Саймън/

Колко звучно, си помислих, но не го казах на глас.

— Сега мога ли да стана? — попита Едуард.

— Давай, ако можеш.

Едуард се изправи. Ако го болеше, не го показа. Лицето му беше безизразно, очите му бяха като парченца бледосин лед. Виждала съм го да убива с тази физиономия.

Усмивката на Саймън поувехна по краищата.

— Предполага се да си един подъл кучи син.

— Ван Клийф никога не е казал че съм подъл. — Изглеждаше съвсем сигурен в това.

Усмивката на Саймън изчезна напълно.

— Не, не е. Каза че си бил опасен.

— Какво би казал Ван Клийф за теб? — попита Едуард.

— Същото — отговори Саймън.

— Съмнявам се — отбеляза Едуард.

Втренчиха се един в друг и във въздуха между тях тежестта и опитването бяха почти видими. Нервите на Мускулестия първи не издържаха.

— Къде, по дяволите, е Дюс с палката?

Саймън примигна и премести много студените си кафяви очи върху мъжа зад мен.

— Млъквай, Мики.

Мики— Нямаше такова ярко звучене като прякорите на другите. Разбира се и Саймън не беше звучало толкова тежко, преди да бъде обяснено.

— Ван Клийф не разпозна нейната снимка.

— Няма причина да го прави— отвърна Едуард.

— Вестниците я наричат Екзекуторката.

— Така я наричат вампирите.

— Защо— викат така?

— Как мислиш?

Саймън погледна към мен.

— Колко вампирски убийства имаш, кучко?

Ако имах възможност тази вечер, щях да науча Саймън на някои маниери, но не точно сега.

— Не знам точно.

— Горе-долу.

Замислих се.

— Спрях да броя на около трийсет.

Саймън се разсмя.

— По дяволите, всеки мъж на тази веранда има повече убийства.

Повече от трийсет убийства— Кои, по дяволите, бяха тия момчета— Свих рамене.

— Не знаех, че това е състезание.

— Включи ли убийствата на хора? — попита Едуард.

Поклатих глава.

— Той попита за убийствата на вампири, не на хора.

— Добави и тях.

Това беше по-трудно.

— Единайсет, може би дванайсет.

— Четирдесет и три — каза Саймън — Биеш Мики, но не и Рустър. Явно Очилатия беше Рустър*.

/*Петел/

— Добави и превръщачите — продължи Едуард.

Беше се превърнало в състезание. Не бях сигурна дали наистина исках да изглеждам толкова опасна, колкото наистина бях, но се доверявах на преценката на Едуард.

— Ох, по дяволите, Едуард, не знам. — Започнах да броя на ум. — Седем — казах най-накрая.

— Значи петдесет — обобщи той.

Дори и само да го чуя на глас ме накара да искам да потреперя. Звучеше толкова психотично.

— Все още те бия, кучко — каза Саймън.

Тоя започваше да ми лази по нервите.

— Петдесетте включват само хората, които съм убила лично с оръжие.

— Искаш да кажеш, че не включват хората, които си убила с голи ръце ли? — Той се ухили, докато го казваше, сякаш не го вярваше.

— Не, тези ги преброих.

Усмивката му стана снизходителна.

— Тогава какво не си включила, малка кучко?

— Вещици, некроманти, такива неща.

— Защо не ги включваш? — това дойде от Мики.

Свих рамена.

— Защото да използваш магия, за да убиваш, води до автоматична смъртна присъда — каза Едуард.

Намръщих му се.

— Не съм казвала нищо за магия.

— Ние не сме приятели — каза Саймън — но тази вечер можеш да си честна, кучко. Не бихме казали на ченгетата. Нали така, момчета? — той се разсмя и другите се присъединиха към него, със същия вид нервен смях, с който се смееха и вампирите на Ицпапалотл, сякаш се страхуваха да не се засмеят.

Свих рамене.

— Повечето от петдесетте са разрешени убийства. Полицаите вече знаят за тях.

— Някога явявала си се пред съда? — това се чу от мълчаливия досега Рустър.

— Не.

— Петдесет законни убийства — отбеляза Саймън.

— Горе-долу — казах.

Саймън погледна към Едуард. Проведоха още едно състезание по тежки погледи.

— Ван Клииф ще я хареса ли?

— Той да, но тя няма да го хареса.

— Защо не?

— Защото тя не обича много-много заповедите и не слуша хората, просто защото имат една нашивка повече на рамото си.

— Липсва и дисциплина — каза Саймън.

— Тя е дисциплинирана. Просто ти трябва нещо повече от по-висок ранг, за да я накараш да ти се слуша.

— Теб те слуша — забеляза Саймън — Не искаше да говори за убийствата си, но последва твоите думи.

Думите му означаваха, че Саймън е много наблюдателен, прекалено наблюдателен, за да ми е спокойно. Бях го подценила. Глупаво от моя страна. Не, не глупаво, невнимателно.

Дойде друг мъж, с абсолютно същия пистолет в ръце. Беше на косъм под метър и осемдесет, но изглеждаше по-малък, деликатен някакси. Косата му беше тъмнокафява, къдрава, подстригана късо. Лицето му беше сладко по момичешки. Кожата му беше с онзи тъмен тен, който обикновено изобщо не е тен. Около врата му висяха комплект малки слушалки, които чрез жица бяха свързани с една метална кутия и малка плоска … палка прикрепена с връзка към кутията. Това трябва да беше Дюс с пръчката.

Не знаех какво беше това, но Едуард замръзна. Той беше наясно какво е и не му харесваше. Това не беше добър знак.

— Къде, по дяволите, беше? — попита Мики.

— Мики — каза Саймън, и „Мики” прозвуча по същия начин, по който Едуард казваше „Олаф” и получаваше абсолютно послушание. Нямаше повече коментари от задните редове. Саймън погледна към Дюс. — Направи го.

Дюс сложи слушалките, натисна един ключ и някакви бутони по кутията и отгоре— светна лампичка. На лицето му се изписа разсеян и вглъбен израз, сякаш чуваше неща, каквито ние не можехме. Започна от шапката на Едуард и продължи надолу, поколеба се при гърдите, после продължи обхода. Клекна до Едуард и прекара пръчката нагоре зад гърба му. Внимаваше много да стои извън огневата линия и на трите пистолета. Собственото му оръжие висеше на превръзка през рамото, която беше избутал назад зад гърба си, задържайки я да не му пречи, докато се движи, с добре поставен лакът.

Изправи се, смъкна слушалките и ги изключи от кутията.

— Чуй това. — Той размаха палката пред гърдите на Едуард. Машинката започна да бибитка като обезумяла.

— Свали си ризата — каза Саймън.

Едуард не започна да спори. Разкопча ризата си и я подаде на Дюс, който размаха палката покрай нея. Проклетията остана тиха.

Дюс отново махна с палката покрай гърдите на Едуард и палката избипка. Плъзна я отново покрай ризата в ръцете си. Никакъв звук.

— Долната блуза — каза Саймън.

Наложи се Едуард да свали шапката си. Подаде я на мен, после измъкна тениската през главата си. Бронежилетката изглеждаше много неестествена и бяла. Подаде тениската на Дюс и отново минахме през същата процедура.

— Свали жилетката — нареди Саймън.

— Кажи ми първо едно нещо — попита Едуард. — Децата добре ли са?

— Защо, по дяволите, ти пука за децата на някаква кучка?

Едуард просто го изгледа, но в този поглед имаше нещо, което накара Саймън да отстъпи крачка назад. Той забеляза какво е направил и се върна напред, насочвайки пистолета стабилно в гърдите на Едуард.

— Свали проклетата жилетка.

— И без това е прекалено горещо за бронежилетка — каза Едуард. Изразът, звучеше странно от устата на Едуард, човекът на малкото думи, но трябваше да го познаваш добре, за да знаеш, че е странно. Имах чувството, че току-що беше дал знак за нула оцелели. Той разкопча велкрото, плъзна жилетката през главата си и я подаде на Дюс.

Едуард стоеше гол от кръста нагоре. Изглеждаше крехък покрай мускулите на Мики или много високия Саймън, но явно и те забелязваха в него, това, което и аз виждах, защото дори и така, невъоръжен и полугол, все още се страхуваха от него. Виждаше с е в начина, по който Саймън реагираше към него. Начинът, по който другите, с изключение на Дюс, стояха на разстояние. При Дюс изглежда не работеха същите инстинкти, както при другите, макар че и той нито веднъж не пресече огневата линия. Караше Едуард да протегне ръка или самият той клякаше под линията на насочените оръжия. Никой от тях не беше невнимателен. Това не беше добър знак.

Той плъзна палката по жилетката. Когато палката избипка, подаде жилетката на Саймън. След това прекара пръчката над голите гърди на Едуард. Тишина. Това беше добре, защото мисля че Саймън щеше да каже „кожа”, по същия начин, по който беше казал риза, тениска, жилетка. Само защото Едуард го изнервяше, не означаваше, че и той сам по себе си не е страшен.

— В бронежилетката. Това е добро — каза Саймън — Повечето хора, дори и да те накарат да се съблечеш, не биха проверили жилетката.

Едуард само го изгледа.

— Сега нея.

Дюк мина патешката пред нас. За всеки случай, ако някой започнеше да стреля, той щеше да е в безопасност. Никой никого не застреля. Естествено, нощта едва сега започваше. Той се изправи от другата ми страна. Не си направи труда да сложи отново слушалките, просто прекара палката пред мен. Тя избипка.

— Върни му шапката, моля.

Моля — звучеше освежаващо след като ме бяха нарекли кучка около дузина пъти.

— С удоволствие — казах и върнах шапката обратно на Едуард.

Дюс погледна нагоре, когато проговорих, сякаш и той не беше свикнал на учтивост от другите. Палката мина над мен и избипка на нивото на гърдите ми.

— Свали си ризата, кучко — каза Саймън.

Извадих я от панталоните и започнах да я разкопчавам.

— Името ми е Анита, не „кучко”.

— Сякаш ми дреме — отговори той.

Добре, бях опитала да съм мила. Подадох ризата на Дюс и магическата му пръчка.

Тя избипка, но когато я плъзна отново над мен, нямаше звук. Дюс постави нежно кутията на земята, пръчката върху нея и започна да разглежда ризата. За по-малко от минута беше открил тънка жичка, с леко удебелен край, пришита в яката на ризата.

— Изглежда като предавател, може би някакъв насочващ предавател.

Саймън хвърли жилетката към Дюс.

— Срежи я и виж какво има вътре.

Дюс измъкна сгъваем нож от задния си джоб и направи едно от онези бързи движения с китката, които отварят острието. Първо прекара длани през жилетката със затворени очи, после започна да реже. Жицата беше по-дълга, с малка кутийка, прикрепена към нея.

— Това е приемник. Някой там навън чува всичко, което си говорим.

— Унищожи предавателя.

Дюс смачка моя с пета. Когато от него остана само едно малко петно метал и пластмаса на верандата, той вдигна глава и ни се усмихна, сякаш беше направил нещо добро. На Дюс му хлопаха няколко дъски. Смешно, колко много от хората, на които Едуард ме беше представил, бяха така.

— Кой е там, Гробарю? — попита Саймън.

Едуард отново беше нахлупил шапката си. Изглеждаше смешно с шапка и без риза, но той изглеждаше абсолютно спокоен. Ако беше нервен, не можех да кажа.

— Ще те попитам мило още един път и след това няма да съм толкова мил — той изглеждаше така, сякаш стягаше раменете си, като че той щеше да е този, който щеше да бъде бит. — Кой беше от другата страна на тази жица— Кой е отвън?

Едуард поклати глава.

Саймън кимна.

Рустър го удари в гърба, и сигурно беше силно, защото го свали на колене. Нещо на приклада на пушката сряза кожата на два места. Той остана на ръце и крака за няколко секунди, сякаш беше зашеметен, после се изправи на крака и се обърна към Саймън.

— Отговор— на въпроса, Гробарю.

Едуард поклати глава, отново. Беше готов за следващия удар. Той го накара да се олюлее, но не падна. Появи се трета малка рана. Порязванията не бяха сериозни, но показваха колко много сила се употребява. На следващата сутрин щеше да има дяволски синини.

— Тя може да знае — каза Мики.

— Не знам кои са — казах и лъжата се плъзна гладко между устните ми. — Едуард каза, че ни трябва подкрепление. Той намери някого.

— Ще се набуташ в подобна ситуация с непознати хора зад гърба ти— Не изглеждаш толкова глупава — отбеляза Саймън.

— Едуард гарантира за тях.

— А ти му вярваш?

Кимнах.

— Би му поверила живота си?

— Да — отговорих.

Саймън ме погледна, после върна поглед върху Едуард.

— Тя ли е твойта мадама?

Едуард премигна и разбрах, че печелеше време, за да реши кой отговор щеше да е най-безболезнен.

— Не.

— Не съм сигурен, че ви вярвам и на двамата, но ако пребием кучката и тя се окаже прекалено зле, за да направи магията, Райкър ще побеснее.

— Защо не накараш Гробаря да повика подкреплението си да дойде насам? — попита Дюс.

Всички замръзнаха, после го погледнаха и Саймън попита:

— Какво каза?

— Ако могат да ни чуят, защо не го накараш да ги повика тук с вдигнати ръце, нещо такова?

Саймън кимна и се обърна към Едуард.

— Кажи им да дойдат при къщата. С ръце, където можем да ги видим.

— Не биха дошли — отбеляза Едуард.

— Ще дойдат или ще ти отнесем шибаната глава. — Саймън опря пушката с късия приклад до рамото си, а цевта— в челото на Едуард. — Повикай ги да дойдат в къщата. С вдигнати ръце. И да хвърлят оръжията си на земята.

Смешно как Саймън и за миг не беше допуснал, че отвън може да беше полицията, сякаш не вярваше, че Гробаря би я докарал на купона.

Едуард се втренчи в цевта на пушката, покрай нея, в очите на Саймън с обичайния си поглед. очите му бяха студени и празни като зимно небе. Нямаше страх. Нямаше нищо. Сякаш и той не беше там изобщо.

Едуард може и да беше спокоен, но аз не бях. Бях виждала достатъчно лоши хора, за да знам, че Саймън говореше сериозно. Още повече, той искаше да го направи. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако Едуард беше мъртъв. Нямах никакви идеи, но не можех просто да стоя там и да зяпам.

— Кажи им, Гробарю, или ще разпръсна главата ти по цялата веранда.

— Дори и да ги повикам, не биха дошли.

Саймън притисна дулото така, че Едуард трябваше да напрегне крака, за да не бъде избутан назад.

— По-добре се надявай да дойдат. Не се нуждаем от теб жив, само от нея.

— На мен ми трябва жив — казах.

Очите на Саймън проблеснаха към мен, после се върнаха на Едуард.

— Лъжлива кучка.

— Саймън, ти вещица ли си? — попитах, макар че знаех отговора. Щях да усетя, ако беше практикуващ.

— Какво занчение има това, по дяволите?

— Тогава не знаеш какво ми трябва, за да направя тази магия, така ли е— Шефът ти ще е бесен, ако утрепеш някого, който ми е трябвал, за да го запазя в безопасност от чудовищата.

— Защо се нуждаеш от него? — попита Дюс.

Преглътнах и се опитах да мисля, но нищо добро не изплуваше. Опитах с истината. Върши работа, когато ми свършат всички други възможности.

— Райкър каза, че няма да нарани децата. Каза, че няма да нарани и нас. Каза че иска от мен само да го спася от чудовището. Ако издухаш мозъка на … Тед оттатък оградата, тогава не мога да вярвам на никое от другите обещания на Райкър. Секундата, в която реша, че Райкър ще убие децата и нас, след като си свърша работата, няма начин да ме накарате да му помогна.

Очите на Саймън проблеснаха отново към мен.

— Можем да ти дадем стимул.

Не видях кимването, но усетих Мики да се движи зад мен. Никога не съм била добра в поемането на удари. Дръпнах се без да мисля и той пропусна рамото ми, но бях права. Той знаеше как да се бие. Обръщах се към него, за да направя нещо, не знам какво, когато прикладът на пушката се стовари в брадичката ми. Мисля, че го бях вбесила като се дръпнах, защото ме удари силно.

Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм на земята, гледайки нагоре. Дюс беше клекнал до мен и галеше лицето ми. Стори ми се, че ме е потупвал известно време, сякаш бях припаднала. Не си спомнях да съм припадала. Очилата ги нямаше. Не знаех дали Дюс ги беше махнал или те бяха отлетели, когато главата ми отхвръкна назад.

— Будна е — каза Дюс, с донякъде замечтан глас. Усмихна ми се нежно и продължи да ме гали.

Саймън клекна до мен, блокирайки светлината.

— Как ти е името?

— Анита, Анита Блейк.

— Колко пръста?

Гледах ръката му да се движи напред-назад, следейки я с очи.

— Два.

— Можеш ли да седнеш?

Това беше добър въпрос.

— Може би, с помощ.

Дюс постави ръка зад гърба ми и ме повдигна. Оставих го да поеме голяма част от тежестта, не защото беше необходимо, а защото ако мислеха, че съм по-наранена, отколкото бях, можеше да ги накара да вярвят, че съм по-малка заплаха. Имахме нужда от всяка помощ.

Почивах си на рамото на Дюс. Той си тананикаше нещо беззвучно под нос, ръката му обхващаше лицето ми, галейки кожата, отново и отново. Най-накрая можах да видя всичко. Едуард беше на колене с ръце хванати една за друга върху каубойската му шапка. Пистолетът на Рустър докосваше главата му. Едуард не изглеждаше наранен. По-скоро го бяха направили, за да го спрат от някоя героична постъпка.

Устната на Мики беше разкървавена. Внимаваше да не погледне никого в очите.

— Можеш ли да стоиш? — попита Саймън.

— Аха, с помощ.

— Дюс.

Дюс ми помогна да се изправя и светът потрепери. Хванах се за Дюс, ръцете ми се впиха в него, докато светът се опитваше да се изплъзне от обхвата ми. Може би не се преструвах, че съм наранена.

— По дяволите — каза Саймън. — Можеш ли да ходиш, ако Дюс ти помага?

Опитах се да кимна, но ми се догади. Наложи се да дишам дълбоко, за да се успокоя, преди да мога да му отговоря.

— Така мисля.

— Добре. Да вървим. — Той отстъпи на заден в къщата, очите му обхождаха мрака отвъд, макар че с цялото това осветление, нощното му виждане вероятно не ставаше за нищо. Дюс и аз влязохме след него. Беше окачил жицата на Едуард около врата си като сТедоскоп. Едуард беше следващ, а ръцете му бяха поставени стабилно на главата. Рустър и накрая Мики оформяха ариегарда. Подредиха се на зиг-заг, така че ако някой започнеше да стреля имаше място за маневри.

Саймън започна да се изкачва стълбище. Погледнах нагоре и светът се завъртя. Дюс извика:

— Саймън, не съм сигурен, че тя ще може да се качи.

— Мики. — Въпросният мъж застана в подножието на стъпалата. — Носи я.

— Не искам той да ме докосва — започнах да протестирам.

— Не съм ви питал, и двамата — прекъсна ме Саймън.

Мики подаде оръжието си на Саймън, после пое ръката ми. Дръпна ме прекалено бързо и внезапно се оказах преметната на рамото му, с главата надолу. Не можех да дишам. Светът се въртеше и ми ставаше лошо.

— Ще повърна.

Той ме тръшна без церемонно обратно на краката ми и аз паднах. Саймън беше този, който ме хвана.

— Прекалено ли си зле, за да направиш магията?

Знаех отговора на този въпрос — не. Защото, ако Райкър решеше, че не мога да му помогна, щеше да ни убие всички.

— Мога да го направя, ако приятелчето ти Мики не ме провесва през рамото си, така че главата ми да виси надолу. Трябва да стоя изправена или нещата няма да се подобрят.

— Носи я в ръцете си, не през раменете си — нареди Саймън. — Всичките тези мускули все трябва да стават за нещо.

Мики ме вдигна на ръце, както се носи малко дете. Стоеше така, сякаш не тежах никак. Беше силен, но този начин на носене е по-труден, отколкото изглежда. Щяхме да видим как се справяше, ако трябваше да се изкатери повече от един етаж. Тук се вписваше и надеждата, че нямаше да ме изпусне.

Преметнах ръка върху рамото му. Бих сключила ръце зад врата му за по-сигурно, но не можех да стигна покрай мускулите на раменете без да се напъна.

— Колко вдигаш от лежанка?

— Сто седемдесет и пет.

— Впечатлена съм — казах.

Той се наду леко. Мики беше опасен, но ако можех да го спра да не ме удря, той беше слабата брънка. Рустър следваше заповеди твърде добре. Саймън си беше Саймън. Дюс изглеждаше безвреден, но имаше нещо в тези замечтани очи, което изглеждаше малко страшно. Може и да грешах, но бих пробвала да измамя Мики, преди да се пробвам с Дюс. За канадска борба бих се спряла на Дюс.

Мики изкачи без усилие стълбите, с мен на ръце. Можех да почувствам мускулите в краката му, как изтласкваха, как работеха. Отново придобих впечатление за необхватен физически потенциал и бързина.

— Какво означава Мики? — попитах.

— Нищо.

— Саймън обясни своя прякор, просто ми се иска да знам какво означава твоя.

Дюс отговори:

— Идва от Мики Маус.

— Млъквай, Дюс.

— Има татуировка на Мики на задника си — продължи Дюс, сякаш Мики не беше проговорил.

Лицето на Мики потъмня и той се обърна да изгледа злобно другия мъж. Аз просто се опитвах да запазя лицето си безизразно. Кой идиот би си татуирал Мики Маус на задника— Но не бих го казала на глас, не и с тези ръце като стволове, обвити около крехкото ми тяло. Ако нямах белезите, онзи удар вероятно щеше да ме е убил. Не, не исках Мики да ми е ядосан.

Имаше площадка и второ стълбище. Мики дори не се поколеба на площадката. Просто продължи по следващия комплект стъпала. Краката му се движеха все така лесно и по второто стълбище, както бяха го правили и по първото. Изобщо не спря, за да си поеме дъх. На практика дишането му едва се беше ускорило. Каквито и оплаквания да имате към Мики, „извън форма” не беше едно от тях.

Казах му го.

— По колко тичаш на ден?

— По осем километра всеки ден. Как разбра?

— Много бодибилдъри щяха да имат вече проблеми. Те пренебрегват аеробиката, но ти се движиш като добре смазана машина. Дори не си се задъхал. — Имаше нещо много интимно да бъдеш носен в нечии ръце по този начин, някакъв спомен от детството и ръцете на родителите ти, може би.

Ръцете на Мики се стегнаха около мен, тази на бедрото ми започна да масажира крака ми. Не му казах да спре. От опит знаех, че ако един мъж е заинтересуван да прави секс с теб, се колебае да те убие, преди да го е постигнал. Това правило не важи винаги, но в повечето случаи е вярно. Номерът е да накараш мъжа да мисли повече за секс, отколкото за насилие, така че да е леко объркан. Точно сега имахме нужда от малко объркване сред враговете си.

Намирахме се в широк, бял коридор, който минаваше по дължина на най-горния етаж на къщата. На стената имаше бели врати със сребърни дръжки. Нищо не ги отличаваше една от друга. Саймън тръгна към най-далечната врата и Мики го последва с мен на буксир. Можех да видя Дюс след нас и Едуард, тъкмо изкачващ последните стъпала с Рустър зад него, пристъпващ извън обхвата на ръцете и краката му. Тези момчета бяха добри. Бях стигнала до този момент, разчитайки, че лошите не са толкова добри. Дори и да бяха вампири или върколаци, бяха непрофесионасписъки. Но никога не съм била около професионални лоши момчета, които да са такива специалисти. Това променяше възможностите ни от лоши към отвратителни.

Саймън отвори вратата. Бяхме тук. Все още бяхме живи. Нощта все още криеше възможности.