Обсидианова пеперуда

27

Все още беше тъмно, докато Едуард ни караше към вкъщи. Все още нощ, истинска тъмнина, вампирите все още бродещи, но меката острота на въздуха те оставяше да разбереш, че светлината идва. Ако побързахме, щяхме да сме в леглата преди да съмне. Ако се мотаехме щяхме да видим слънцето да изгрява. Никой от нас не изглежда да искаше да се мотае. Седнахме в колата в пълна тишина, която изглежда никой не искаше да я наруши.

Оставихме клуба зад нас и се насочихме към хълмовете към Санта Фе. Звездите бяха разпръснати като одеало от студени огньове по черното като коприна небе. Небето беше по-живо, по начина по който се получава над водните басейни и в пустините.

Гласът на Олаф дойде от тъмнината, нисък и странна имитация по начина, по който гласовете могат да звучат в кола през нощта.

— Ако бяхме приели тяхното гостоприемство, мислиш ли, че можех да имам вампирите когото наказаха?

Повдигнах вежда.

— Дефинирай имам? — казах.

— Имам, да правя каквото си поискам с него.

— Какво би направил с него, ако ти го бяха дали? — попита Бернардо.

— Не искаш да знаеш, а аз не искам да чуя — каза Едуард. Звучеше уморено.

— Мислех, че харесваш жени, Олаф. — Каза Бернардо. Не го казах аз, честно.

— За секс харесвам жени, но толкова много кръв. Не трябва да се похабява- Звучеше замислен.

Обърнах се на седалката си и се опитах да видя лицето му в тъмнината.

— Значи не само жените трябва да са внимателни около теб, това ли е. Просто трябва да кървиш, за да си привлекателен?

— Остави го, Анита. За това, остави го, по дяволите.

Обърнах се и погледнах Едуард. Той рядко ругаеше и наистина рядко звучеше толкова уморен и почти смазан както сега.

— Добре.

Едуард погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше кола и от двете посоки от мили насам. Мисля че гледаше Олаф. Гледаше огледалото дълго време.

Накрая премигна и върна погледа си обратно към пътя, но не изглеждаше щастлив.

— Какво не ми казваш?

— На нас. — каза Бернардо. — Какво не ни казваш.

— Добре, какво не ни казваш?

— Тайната не е моя, за да я споделя. — това беше единственото, което той каза. Той и Олаф имаха тайна и никой от двамата нямаше желание да я сподели.

Останалата част от пътя премина в тишина. Небето още беше черно, но по-бледо черно, звездите блестяха по-слабо. Зората беше трепетно близо, когато влезнахме в къщата. Бях толкова уморена, че очите ми горяха. Но Едуард хвана ръката ми и ме поведе към малкия коридор, далеч от спалните. Гласът му беше нисък.

— Бъди внимателна около Олаф.

— Той е голям и лош. Схванах.

Пусна ме, клатейки глава.

— Не мисля, че схващаш.

— Виж, знам, че е осъждан за изнасилване. Видях начина, по който гледа на Далас тази вечер и видях реакцията му към кръв и мъчения. Не знам какво не ми казваш, но знам че Олаф би ме наранил ако може.

— Страхуваш ли се от него?

Поех дъх.

— Да страхувам се от него.

— Добре — каза Едуард. Поколеба се и каза. — Ти се вписваш в профила му за жертва.

— Моля?

— Неговите любими жертви са малки жени, обикновено от бялата раса, но винаги с дълга тъмна коса. Казах ти, че никога не бих го довел в този случай, ако знаех, че ще те викам и теб. Не е просто защото си жена. Ти си неговата физическа идея за жертва.

Гледах го няколко секунди, отворих уста, затворих я и се опитах да измисля начин да го кажа.

— Благодаря, че ми казваш, Едуард. По дяволите. Трябваше да ми го кажеш това по-рано.

— Надявах се, че ще успее да се сдържи, но аз също го видях тази вечер. Притеснявам се, че ще се подхлъзне. Просто не искам да си на пътя, когато това се случи.

— Изпрати го обратно от където е дошъл, Едуард. Не се нуждаем от него, ако добавя проблеми.

Поклати глава.

— Не, той има знания, които са перфектни за този случай.

— И какви са тези знаения?

Той се усмихна леко.

— Лягай си Анита. Вече се съмна.

— Не — казах — почти, но не точно.

Той изучаваше лицето ми.

— Наистина ли можеш да усетиш изгрева без да гледаш.

Кимнах.

— Да.

Гледаше ме, сякаш се опитваше да ме разчете. За пръв път почувствах, че може би, просто може би, Едуард беше толкова озадачен от мен, колкото и аз от него, понякога. Придружи ме до стаята и ме остави пред вратата като загрижено гадже.

Радвах се, че подготвих безопасността на стаята преди да излезна. Ако някой дойдеше през прозореца, щяха да съборят куклите и да настъпят огледалото. Пред вратата бяха столът и куфарът ми. Стаята беше толкова безопасна, колкото можех да я направя. Съблякох се, сложих пистолетите и ножовете върху леглото докато реша къде точно да ги сложа за през нощта. Извадих от сака мъжка прекалено дълга тениска, която висеше до под коленете ми. Започнах да пазя чифт дрехи, нощно облекло и тоалетни принадлежности в чантата, която нося със себе си откакто от авиокомпанията веднъж загубиха багажа ми по време на една от командировките ми. Последното, което извадих от чантата беше моят плюшен пингвин Зигмунд. Преди не спях често с него, но напоследък, той е моята постоянна компания под завивките. Едно момиче се нуждае от нещо, което да може да прегърне през нощта.

Браунингът ми беше другата ми постоянна компания. У дома стоеше в кобур който бях закачила на дъската на леглото. Тук го сложих под възглавницата, уверявайки се че съм сложила предпазителя. Да слагам зареден пистолет под възглавницата си винаги ме прави малко нервна. Изглежда ми по-малко безопасно, но не и близо до толкова опасно колкото би било да съм невъоръжена, ако Олаф мине през вратата. Бях донесла четири ножа със себе си. Единият от тях отиде между матраците на леглото. Сложих Файстара обратно в сака. Исках нещо по-голямо от колкото обикновен пистолет. Имах дребна пушка и мини Узи. Обикновено, щях да донеса повече по-големи играчки, но знаех че Едуард има много и по-добре и ще споделя. Най-накрая реших че мини Узи с модифициран пълнител, който побираше тридесет куршума достатъчни че да разрежат вампир наполовина. Беше подарък от Едуард, така че куршумите вероятно бяха незаконни, но тогава, и узито бе незаконно. В началото дори бях засрамена да го нося, но една нощ миналият август го използвах наистина. Насочих го към вампир, дръпнах спусъка и го разрязах наполовина. Изглеждаше сякаш тялото му е била разкъсан о наполовина от огромна ръка. Горната част на тялото му беше паднала бавно на една страна. Долната част на тялото му бе паднала на колене. Все още понякога го виждах в забавен кадър. Нямаше ужас или съжаление. Просто спомен. Вампирът беше се втурнал със стотиците си приятели, за да ни убият. Бях се опитала да убия един от тях толкова страшно, че да накара останалите да ни оставят намира. Не беше проработило, но само защото вампирите бяха по-изплашени от господаря на града си, отколкото от мен.

Може би Узито е малко прекалено като мощ срещу човешко същество, но ако има някакъв шанс да изпразня Браунинга в гърдите на Олаф и той да не умре, исках да съм сигурна че няма да ме стигне. Ще го разполовя и ще видя дали парчетата могат да пълзят.