Обсидианова пеперуда

54

Беше тъмна нощ. Не изглеждаше облачно, просто тъмно, сякаш нещо друго, а не облаци блокираше луната. Или може би моите мисли бяха мрачни. Нещото, което бях искала да избегна, докато връщах услугата на Едуард, бе да работя с Едуард в най-незаконните му дела. Бяхме взели Олаф и Бернардо от един кръстопът в средата на нищото, между тези голи гладки хълмове, продължаващи навън и навън в тъмнината. Там нямаше никакво прикритие, с изключение на няколко недорасли храста и когато Едуард спря колата и изключи двигателя, мислех че ще трябва да почакаме.

— Слизай. Трябва да се нагласим. — Той беше излязъл без да чака да видя дали аз излизах или не.

Слязох. Тишината изглеждаше голяма като небето над нас, една необхватна празнота. Един мъж се изправи на малко повече от метър пред мен. Бях се прицелила с браунинга, преди той да успее да насочи светлината от малко фенерче към лицето си и да осъзная, че беше Бернардо.

Олаф магически се беше появил от другата страна на пътя. Нямаше канавки от нито една страна на пътя. Нямаше нищо и отстрани. Още по-впечатляващо беше, че започнаха да вдигат големи черни сакове с екипировка от същото нищо. Ако имахме време, щях да ги попитам как го бяха направили, макар че се съмнявам, че щях да разбера отговора. Тренинг вероятно. Аз нямах тренинг, макар че може би нямаше да е лошо да се сдобия с такъв.

Разбира се, повечето от нещата, от които аз се криех, щяха да са чули сърцебиенето на Олаф и Бернардо, без значение колко добре бяха скрити. Беше почти облекчаващо да се изправиш срещу най-обикновени хора. Поне можеше да се скриеш в тъмното.

Двайсет минути по-късно отново бяхме на път и Едуард не се беше шегувал за нагласянето. Наложи се да се съблека по сутиен и да се напъхам в една бронежилетка. Оказа се мой размер.

Което означаваше че е специална поръчка, защото не ги правеха с мой размер по стандарт.

— Това ти е наградата, че откри всички оръжия — каза Едуард. Винаги знаеше какво да ми купи.

Налагаше се да наглася отново каишките на презраменния кобур, след като сложих жилетката, но ми беше казано да го направя в колата. Не започнах да споря. Имахме по-малко от десет минути, за да стигнем до Райкър. Тениската ми не пасваше добре върху жилетката. Имам предвид, че пасваше, но не добре. Бернардо ми подаде една черна, мъжка риза с дълги ръкави.

— Сложи я върху тениската. Закопчай някои от копчетата след като нагласиш кобура.

На презраменния кобур трябваше единствено да се нагласят каишките. Кобура за в панталоните просто не вършеше никаква работа след като бях сложила жилетката. Сложих файърстара отпред в дънките си, докато не постигнах максимално удобна позиция при създалите се обстоятелства. Все още се забиваше в стомаха ми, но го исках на място, където можех да го стигна бързо. Можех да преживея насиняването.

Пробвах се да извадя браунинга през частично разкопчаната риза няколко пъти, макар че е трудно да се упражняваш в седнала позиция, но нямахме време да излизам навън и да се упражнявам права.

— Момчета, изнервяте ме като ме карате да обличам жилетка.

— Не започна да спориш — отбеляза Бернардо.

— Нямаме време да спорим. Кажи ми каква да правя и ще го направя. Но защо жилетки?

— Олаф — каза Едуард.

— За Райкър работят двадесет мъже, десет са просто наемници. Половината вече сме ги срещали. Но има и десет, които държи близо до себе си. Трима бивши тюлени, двама бивши военни, един бивш полицай и четирима с черни досиета. Което означава, че каквото и да са направили или правят, то е свръхсекретно и вероятно твърде диво.

Спомних си какво ми беше казал агент Брадфорд от ФБР за Олаф. Че имаше черно досие.

— Това не е ли малко прекалено крайно за един иманяр?

Олаф продължи, сякаш не бях казала нищо. В същото време Бернардо започна да ми показва съдържанието на голяма кожена чантичка. Слушах Олаф и гледах Бернардо.

— Райкър има връзки в Южна Америка, които го снабдяват с контрабандни стоки. Подозират, че пренася и нещо повече от антики. Може би дрога. Местните нямат никаква идея колко лошо момче си имат тук.

— Кога открихте всичко това?

— След като ни нападнаха в къщата — отговори Едуард.

— Как открихте всичко това? — попитах.

— Ако ти кажем, ще трябва да те убием — каза Олаф.

Започнах да се усмихвам, мислейки че се е пошегувал, но мернах лицето му в светлините на единствената преминала покрай нас кола. Не изглеждаше сякаш се шегува.

Бернардо каза:

— Това изглежда като флакон с лак за коса. Може дори да пръсне малко — показа ми той. — Но като повдигнем тук — той го направи и разкри втори пласт метал — това е щифтът. Това е депресорът*. Това е запалителна граната. Дърпаш щифта, отпускаш депресора и имаш три секунди да се озовеш на минимум петнадесет метра от нея. Пълна е с бял фосфор. Тази гадост гори дори и под вода. Ако дори и малко парченце залепне на ръкава ти, ще пробие през плата, кожата ти, костите, чак до другата страна.

Той намести тайното отделение на място и ми го връчи.

— Дяволски тежко за флакон с лак за коса — отбелязах.

— Аха, но колко бивши военни, от който и да е вид, биха го забелязали?

Тук беше прав. После идваше малък освежител за уста, който всъщност беше здрав боздуган. Ключодържател, на който, след като натиснеш бутончето, изскачаше десетсантиметрово острие.

Имаше и тежка мастилена писалка, която наистина пишеше, но след натискане на малко ключе, на края— се показваше острие, дълго петнадесет сантиметра. Истински парфюм, който съдържаше по-високо от нормалното количество алкохол. „Цели се в очите”, беше съветът. Запалка за еднократна употреба, защото никога не знаеш, кога ще ти потрябва огън и пакет цигари, който да оправдава запалката. В яката на черната риза имаше предавател, който би им позволил да ме открият вътре в сградите или поне да намерят ризата. Започвах да се чувствам, сякаш бях попаднала насред филм за Джеймс Бонд.

Вдигнах четка за коса, която беше по-тежка от нормалното.

— Какво е това?

— Четка за коса — отговори Бернардо.

О. Погледнах към Едуард. Той беше сложил единствено бяла бронежилетка под тениската и ризата си. Дори все още носеше каубойската си шапка. И Олаф, и Бернардо бяха облечени в черно като командоси и имаха раници, които изглеждаха пълни. Бяха настръхнали от оръжия, почернени, за да не проблясват в мрака, но без да бъдат скрити.

— Приемам, че тези момчета няма да влязат през предната врата с нас — казах.

— Не — потвърди Едуард. Той натисна спирачките и Олаф и Бернардо се плъзнаха от колата в тъмнината. Понеже знаех за какво да гледам, можех да ги видя как тичаха приведени през хълма. Но ако човек не търси конкретно тях, щеше да ги изпусне.

— Плашиш ме, Едуард. Аз не съм момиче тип командос или Джеймс Бонд. От къде, по дяволите, взе граната-лак за коса?

— Напоследък в тайните служби има много жени. Това е прототип.

— Приятно е да знаеш къде отиват данъците ти.

Движехме се по дълга чакълеста алея за коли. На хълма пред нас стоеше голяма къща. През прозорците пламтяха светлини, като че ли някой беше минал и запалил всяка възможна лампа в къщата, сякаш беше уплашен от тъмното. Ако Райкър наистина мислеше че чудовищата идваха за него, аналогията беше точна.

Едуард ми очерта плана си, докато шофираше през последните няколко метра. Трябваше да се престоря, че правя магия за защита за Райкър. Докато печелех време, Олаф и Бернардо щяха да опитат да намерят децата. Ако не можеха да ги намерят или ако не можеха да ги измъкнат, Олаф трябваше да намери някой човек и да го убие, колкото е възможно по-кърваво и объркано, за колкото се може по-малко време, да остави тялото там, където би могло лесно да бъде открито и да се надяваме, че Райкър ще си помисли, че чудовищата вече са влезли вътре. Заради експертните ми съвети, можеха да ни заведат до мястото, където се е случило убийството, което би поставило нас и който още е с нас, например Райкър, близо до мястото, където Олаф и Бернардо биха ни помогнали да го убием. Ако това се провалеше, Бернардо щеше да започне да взривява разни неща. Което би предизвикало паника и да се надяваме, би ни помогнало да намерим децата. Освен ако Бернардо не решеше, че структурата на сградата не беше достатъчно стабилна, за да бъде взривена и да не ни погребе под себе си. Тогава щеше да ни трябва друг план.

Едуард спря колата на покрито с чакъл обръщало, близо до билото на хълма. Мъже, въоръжени с автомати, се приближиха до колата. Никой от тях не беше Харолд или Ръсел. Движеха се, както го правеха и Едуард и Олаф, като хищници.

— Не вярваш, че ще върнат децата, нали?

— А ти? — попита той. Беше поставил ръцете си върху кормилото на два и десет, за да се виждат добре.

Вдигнах ръце във въздуха, където можеха да се видят.

— Не — отговорих.

— Ако децата са добре, ще убиваме, колкото се може по-малко, но ако не са добре, оцелелите ще са нула.

— Полицаите ще разберат за този случай, Едуард. Ще пратиш в ада прикритието си на „Доброто старо момче” Тед Форестър.

— Ако децата не се измъкнат, не ми пука.

— Как Олаф и Бернардо ще разберат дали да убиват или не?

— В жилетката ми има микрофон. И двамата имат слушалки, така че ще могат да ни чуят.

— Ще им кажеш да започнат да убиват — уточних.

— Ако трябва.

Носещите автомати мъже бяха от двете страни на колата. Махнаха ни да излезем. Направихме, каквото искаха от нас, държейки ръцете си, така че да се виждат. Не искахме никакви недоразумения.