Обсидианова пеперуда

20

Убийствата винаги означават много хартия, но серийните убийства, могат да те завлекат в работа с хартия. Едуард, Бернардо и аз се опитвахме да изплуваме нагоре. Бяхме зарити в това, за около час, и Олаф не се беше върнал. Може би беше решил да опакова и да си тръгне. Въпреки че не бях чула врата или кола, но не бях сигурна колко добро е уплътнението на вратите в къщата. Едуард изглежда не се притесняваше от отсъствието на Олаф, така че и аз не внимавах много. Четох показанияте един след друг. Всеки следващ, за да видя дали няма нещо да изскочи. Едно нещо го направи. Имаше трески от обсидиан по разрезите на телата. Обсидианово острие може би. Въпреки че бяхме в грешната част на света за това или бяхме ли?

— Ацтеките стигнали ли са толкова далеч? — попитах.

Едуард не се отнесе сякаш това е странен въпрос.

— Да

— Значи не съм първият сочейки обсидиановата улика с ацтекската магия?

— Не.

— Благодаря че ми каза, че търсим някакъв вид ацтекско чудовище.

— Местните ченгета говореха с водещия експерт в областта. Професор Далас не можеше да се сети за никакво божество или фолклор, на което да отговарят убийствата и насилието от този вид.

— Звучиш, сякаш цитираш. Има ли рапорт някъде тук?

Той погледна планината от документи.

— Някъде.

— Има ли ацтекско божество, чийто жреци понякога са му предлагали в жертвоприношение кожа или това са маите?

Той сви рамене.

— Добрият професор не можеш да направи връзка. Това е причината поради която не ти казах. Полицията гледа в тази посока от седмици. Нищо. Доведох те за да измислиш нови идеи, не да следваш старите.

— Въпреки това би ми харесало да поговоря с професора. Ако нямаш нищо против. — Уверих се че ще разбере сарказма

— Виж първо документите, опитай се да откриеш какво пропускаме, тогава ще те представя на професор Далас

Погледнах Едуард, опитах се да разчета тези бебешко-сини очи и се провалих както обикновено.

— Кога ще видя професор Далас?

— Тази вечер.

Повдигнах вежди.

— Боже, това е бързо, особено щом мислиш, че хабя времето ни.

— Тя прекарва повечето нощи в клуб близо до Албакърки.

— Тя е професор Далас — казах.

Той кимна.

— Какво е толкова специално в този клуб?

— Ако твоят интерес бе към Ацтекската история и митология, няма ли да ти хареса да интервюираш истински жив ацтек?

— Жив древен ацтек в Албакърки? — Не се и опитах да скрия изненадата в гласа си. — Как?

— Добре де, може би не живи — каза той.

— Вампири.

Той кимна отново.

— Този ацтекски вампир има ли име?

— Господаря на града, нарича себе си Ицпапалотл.

— Това не е ли като ацтекска богиня? — попитах.

— Да, така е.

— Говорейки за заблудите за величие. — Гледах лицето му и се опитах да открия някаква улика. — Ченгетата говориха ли с вампира?

— Да.

— И?

— Тя не беше полезна.

— Не й вярваш, нали?

— Нито ченгетата. Но тя е била на сцената в клуба и по време на последните три убийства.

— Значи тя е чиста.

— Това е причината поради която искам първо да прочетеш показанияте, Анита. Ние пропускаме нещо. Може би ще намериш какво, но не и ако продължиш да търсиш за ацтекско страшилище. Повдигнахме тази скала, и колкото и да се харесва на полицията да е виновен Господаря на града, не е тя.

— Тогава защо е предложението да ме заведеш да я видя тази вечер?

— Просто защото тя не е извършила убийствата не означава, че тя няма информация която може да ни помогне.

— Полицията я е разпитала.

— Да, но забавно колко вампири не обичат да говорят с полицията и колко много обичат да говорят с теб.

— Знаеш, че просто можеше да ми кажеш, че ще се срещнем с господаря вампир на Албакърки тази вечер.

— Нямаше да те заведа тази вечер, освен ако ти не пожелаеше. Всъщност се надявах че няма да тръгнеш към ацтекската следа, докато не прочетеш първо всичко.

— Защо?

— Казах ти, това е затворена улица. Нуждаем се от нови идеи. Неща, за които не сме помислили, не неща които полицията вече е отхвърлила.

— Но ти не си отхвърлил тази Иц — каквото и да е, от твоя списък, нали?

— Богинята ще те остави да я наричаш с името й преведено на английски, Обсидианова пеперуда. Това е и името на клуба й.

— Мислиш че тя е замесена, не е ли така?

— Мисля, че тя знае нещо, което може да сподели с некроман, но не и с вампирски екзекутор.

— Така че, не съм по работа, така да се каже.

— Така да се каже.

— Аз съм човешкият слуга на Жан — Клод, един от неговия малък триумвират на сила. Ако посетя господар на града, без полиция зад гърба си, ще трябва да играя вампирска политика. Мразя вампирска политика.

Едуард погледна към масата.

— Когато прочетеш стотният свидетелски рапорт тази вечер, може да си промениш мнението. Дори вампирската политика, след като прочетеш достатъчно от тези неща.

— Едуард, звучиш почти сърдит.

— Аз съм експерт по чудовищата, Анита, и аз нямам шибана следа.

Гледахме се един друг и отново усетих страха му, неговата безпомощност, неща който Едуард просто не изпитва. Или поне така мислех аз.

Бернардо дойде с поднос със кафе. Сигурно е усетил нещо във въздуха, защото каза:

— Пропуснах ли нещо?

— Не — каза Едуард и се върна към документите в скута си.

Изправих се и започнах да сортирам документите.

— Не си изпуснал нищо, все още.

— Просто обичам да ме лъжат.

— Не лъжем — казах.

— Тогава защо нивото на напрежение е толкова високо?

— Млъквай Бернардо — каза Едуард.

Бернардо не го прие като обида. Той просто млъкна и раздаде кафето.

Извадих всички свидетелски показания, които успях да намеря и прекарах следващите три часа да ги чета. Прочетох всички показания и не намерих нищо, което полицията и Едуард не бяха прочели преди седмици. Сега аз търсех нещо ново, нещо което полицията, Едуард, експертите, които са повикали, никой не е открил. Звучеше надменно, но Едуард беше убеден, че ще го открия, каквото и да е. Въпреки че започнах да се чудя, дали беше доверието в мен, или пълното отчаяние, което караше Едуард да е толкова сигурен, че ще го открия. Щях да направя най-доброто и това беше всичко, което можех.

Погледнах надолу към няколкото купа свидетелски показания и започнах да чета. Знаех че повечето хора четата всеки рапорт изцяло или почти изцяло, тогава се преместваха на следващия, но в серийните престъпления ти търсиш образец. При серийните престъпления се научих да разделям досиетате на няколко части: всички свидетелски показания, тогава всички съдебни доклади, снимките от престъпленията и т. н. Понякога първо гледам снимките, но реших да не го правя и сега. Видях достатъчно в болницата, за да не съм разположена да видя останалото. Така че снимките можеха да почакат, а и аз все пак работех по случая, но без да трябва да виждам целия ужас. Отлагане с цел, може би бе по-точно?

Бернардо продължи да ни прави кафе и продължи да го играе домакин, минавайки напред назад, когато кафето започнеше да свършва, предлагаше храна, въпреки че и двамата бяхме отказали. Когато ми донесе ентата чаша с кафе го попитах най-накрая:

— Не, че не съм благодарна, но не ми изглеждаш като домашен тип, Бернардо. За какво е всичко това с перфектния домакин— Това дори не е твоята къща. — Прие въпроса ми като покана да се приближи до стола ми докато бедрото му не докосваше подлакътника на стола, но не докосваше мен, така че бях добре.

— Искаш да попиташ Едуард да отиде за кафе?

Погледнах през масата към Едуард. Той не се притесняваше да погледне нагоре от документите в ръцете си. Усмихнах се.

— Не, по-точно си мислех сама да си донеса.

Бернардо се обърна и облегна задника си на масата, ръцете кръстосани на гърдите му. Мускулите си играеха по ръцете му докато той се стягаше съвсем леко в моя изгода. Не мисля, че дори беше наясно с това че го прави, просто сякаш беше навик.

— Наистина? — попита той.

Погледнах го и отпих от кафето което той ми донесе.

— Това би било приятно.

— Прочетох показанияте повече от веднъж. Не искам да ги чета отново. Уморен съм да го играя детектив и желая просто да можехме да убием нещо, или най-малко да се бием с нещо.

— Аз също — каза Едуард. Сега ни гледаше със студените си сини очи. — Но трябва да разберем срещу какво ще се бием, а отговора е някъде тук. — Той посочи планините от хартия.

Бернардо поклати глава.

— Тогава защо ние или полицията не е намерила отговора в документите — Не мисля че работата с документи ще ни помогне да хванем това копеле.

Усмихнах му се.

— Просто си отегчен.

Той погледна надолу към мен, изумен израз премина през лицето му, тогава се засмя, главата назад, устата широко отворена сякаш виеше към луната.

— Не ме познаваш от толкова време, че да ме познаваш толкова добре. — Смеха все още блестеше в кафявите му очи, а желанието ми бе това да бяха различен чифт кафяви очи. Гърдите ми се стегнаха, Ричард ми липсваше. Погледах надолу към документите в скута си, не бях сигурна дали няма да се покаже в очите ми. Ако очите ми показваха скръб, не исках Бернардо да го види. Ако очите ми изразяваха копнеж, не исках да го тълкува погрешно.

— Отегчен ли си, Бернардо? — попита Едуард.

Бернардо се обърна от кръста, така че да погледне Едуард с минимум движения. Това постави голите му гърди пред погледа ми.

— Без жени, без телевизия, нищо което да бъде убито — скучно, скучно, скучно.

Бях се зазяпала в гърдите му. Исках да се вдигна от стола си, да оставя документите да паднат на земята и да прокарам езика си по гърдите му. Картината беше толкова ясна, че трябваше да си затворя очите. Чувствах се така около Ричард или Жан — Клод, но не и около непознати. Защо Бернардо ме караше да се чувствам така?

— Добре ли си? — Той се беше навел над мен, лицето му толкова близо, че изпълваше цялото ми полезрение.

Дръпнах се назад, бутайки стола и вдигайки се на краката си. Столът удари пода, а докоментите се разпиляха навсякъде.

— По дяволите — казах с чувство и вдигнах стола.

Той се наведе и помогна със събирането на документите. Голият му гръб правеше извити линии докато вдигаше и слагаше хартията на купа. Гледах начина, по който малките мускули по гърба му работеха, хипнотизирана.

Отстъпих далеч от него. Едуард ме гледаше през масата. Погледа му беше тежък, сякаш знаеше какво мисля и чувствам. Знаех че не е истина, но той ме познаваше доста добре. Не исках никой да знае за странното ми увлечение към Бернардо. Беше прекалено срамно.

Едуард каза:

— Остави ни сами за малко, Бернардо.

Бернардо се изправи с купчина документи, гледаше от единия към другия.

— Пропуснах ли нещо, току що?

— Да — каза Едуард. — Сега излез.

Бернардо ме погледна, погледът му беше въпросителен, но аз не му отвърнах с нищо. Можех да усетя как лицето ми става нечетливо и празно. Едуард въздъхна и ми подаде документите.

— Колко дълго?

— Ще те оставя да разбереш — отвърна Едуард.

— Прекрасно, ще си бъда в стаята, докато татко реши да ме пусне да изляза — Той премина през най-близката врата, където и Олаф беше изчезнал.

— Никой не обича да се отнасят с него като дете — отбелязах.

— Това е единственият начин да се оправиш с Бернардо. — Погледа му не помръдваше от лицето ми и изглеждаше прекалено сериозен.

Започнах да разпределям документите. Използвах чистото пространство на масата, което бях направила преди часове, когато все още се бях навела над масата вместо да се свия в стола да чета. Концентрирах се над разпределянето и не погледнах нагоре, докато не го осетих до мен.

Погледнах тогава и открих, че очите му не бяха празни. Бяха напрегнати, но все още не можех да ги разчета.

— Каза, че не си се срещала с нито един от двамата от шест месеца.

Кимнах.

— Срещала ли си се с някой друг?

Поклатих глава.

— Без секс, тогава.

Поклатих глава отново. Сърцето ми биеше по-бързо. Толкова ми се искаше да не отгатне това.

— Защо не?

Извърнах поглед, неспособна да срещна очите му.

— Нямам висок морал, за да поучавам някого, Едуард, но не правя случаен секс, знаеш това.

— Изскачаш от кожата си всеки път щом Бернардо се приближи до теб.

Топлината се изкачи по лицето ми.

— Толкова ли е очевидно?

— Само за мен.

Бях благодарна за това. Проговорих без да го погледна.

— Не го разбирам. Той е копеле. Дори и моите хормони обикновено имат по-добър вкус. — Едуард се беше облегнал на масата, ръцете кръстосани върху бялата му риза. По същият начин по който стоеше Бернардо, но това не ме накара да почувствам нещо, не мисля че беше просто ризата. Едуард не ми въздейства по този начин и никога няма.

— Той е красив, а ти си възбудена.

Топлината която бе започнала да изчезва, се завърна с пълна сила и сякаш кожата ми щеше да изгори.

— Не го казвай по този начин.

— Това е истината.

Тогава го погледнах и оставих гнева да се покаже в очите ми.

— Да те вземат дяволите.

— Може би тялото ти знае от какво се нуждаеш.

Очите ми се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Добър, необвързващ секс. Това имам предвид. — Все още изглеждаше спокоен, сякаш беше казал нещо съвсем различно.

— Какво искаш да кажеш?

— Изчукай Бернардо. Дай на тялото си това, от което се нуждае. Не трябва да се връщаш към чудовищата за това.

— Не мога да повярвам, че ми каза това.

— Защо не — Ако правиш секс с някой друг, няма ли да ти е по лесно да забравиш Ричард и Жан — Клод— Това не е ли част от това, с което те държат, особено вампира. Признай го, Анита. Ако не се беше отказала от секса, нямаше да ти липсват толкова много.

Отворих устата си да протестирам, затворих я и премислих над казаното от него. Беше ли той прав— Беше ли причината да се колебая между тях, липсата на секс— Да предполагам, че беше, но не беше само това.

— Липсва ми секса, да, но ми липсва близостта, Едуард. Липсва ми това да ги погледна и да знам, че са мой. Знанието, че мога да имам всеки сантиметър от тях. Липсват ми неделите след църквата и Ричард, който става да гледаме стари филми. Липсва ми да гледам как Жан — Клод ме наблюдава, докато ям. — Поклатих глава. — Липсват ми, Едуард.

— Проблемът ти, Анита, е че не можеш да познаеш необвързващият секс, дори и ако те ухапе по задника.

Не бях сигурна дали да се усмихвам или ядосвам, така че гласът ми беше малко развеселен, малко ядосан.

— И твоите отношения с Дона са толкова необвързващи.

— Такива бяха в началото — каза той. — Можеш ли да кажеш това за някокого от тях.

Поклатих глава.

— Аз не съм случаен човек, Едуард, в никакво отношение.

Той въздъхна.

— Знам това. Когато станеш приятел с някого, то е до живот. Когато намразиш някого е завинаги. Когато кажеш, че ще убиеш някого, правиш го. Едно от нещата, които те прави толкова срамежлива около момчетата е фактът, че за теб, любовта също трябва да е завинаги.

— И какво е нередното в това?

Той поклати глава.

— Понякога забравям колко млада си.

— И какво значи това?

— Означава, че усложняваш живота си, Анита. — Вдигна ръка преди да го кажа и го каза вместо мен. — Знам, че прецаках нещата с Дона, но в началото имах предвид да е необвързващи, мислих да е просто част от играта. Ти винаги започваш с нещо, все едно е на живот и смърт. Само живота и смъртта са на живот и смърт.

— И мислиш че ако спя с Бернардо, това ще оправи всичко.

— Ще бъде начало.

Поклатих глава.

— Не.

— Последната ти дума?

— Да.

— Добре, няма да го споменавам отново.

— Страхотно — казах и погледнах в празното лице на Едуард.

— Да бъдеш с Дона те е направило повече човек, по-топъл. Не ми е удобно с новият Едуард.

— Нито пък на мен.

Едуард се върна обратно към неговата страна на масата и двамата започнахме да четем отново. Обикновено тишината между нас бе приятна а не нервна. Но тази тишина бе пълна с недоизказани съвети: от мен към него, за Дона и от него към мен, за момчетата. Едуард и аз играехме скъпата Аби един за друг. Щеше да бъде смешно, ако не беше толкова тъжно.