Обсидианова пеперуда

47

Отне ми секунда, докато очите ми свикнат с тъмния интериор, но не те ми показаха, че нещо не е наред. Беше кожата на тила ми. Не оспорих. Ръката ми беше на „Браунинг”-а под ризата и не ми пукаше, ако това издаваше, че нося оръжие. Биха били глупаци, ако си мислеха, че ще дойдем тук невъоръжени. Моторджиите от Лос Лобос може да имат много кусури, но да са чак толкова глупави едва ли.

Ники Бако лежеше на бара, а ръцете му бяха вързани за глезените, така че въжетата образуваха нещо като дръжка, все едно той беше някаква чанта. Лицето му беше кърваво и охлузено, а раните му бяха доста по-пресни от моите.

Извадих „Браунинг”-а и по-скоро усетих, отколкото видях, как останалите трима се разгърнаха по фланга, докато не заприличахме на четирите ъгъла на кутия и всеки ъгъл държеше пистолет. Всеки ъгъл гледаше своя периметър от стаята и независима дали се харесвахме един друг или не, имах доверие на всеки да се погрижи за неговия периметър от стаята, дори и Олаф. Беше хубаво да се чувствам уверена.

Моят периметър включваше бара, с Ники върху него; висок мъж с брада и къдрици от дългата до кръста му коса, завързана на конска опашка и преметната през едното рамо; два вълка с размерите на пони; и тялото на мъж, който се взираше невиждащо в стаята, а гърлото му беше прерязано и приличаше на крещяща втора уста.

С периферното си зрение усещах, че стаята беше пълна с тела. Енергията беше толкова наситена, че можеше да се задушиш. Дочух шум отдясно и направих три неща почти едновременно. Насочих „Браунинг”-а към шума, извадих „Файърстар”-а с лявата ръка и го насочих към човека с опашката, и си позволих да хвърля едно око към това, което беше издало звука. Добре че бях тренирала стрелянето с лявата ръка. Тежък звук от плъзгане дойде отново зад бара. Барът беше в моя периметър. Топката беше в моето поле, така да се каже. Усетих как останалите започнаха да напират напред като трептящ прилив, готов да ни погълне всички. Можехме да застреляме доста от тях, но може би в помещението имаше над сто и бяхме мъртви, ако всички тръгнеха наведнъж.

От страх стомахът ми се сви, а пулсът ми заблъска в гърлото. Вцепенението ми отмина изведнъж, изтласкано от адреналина и мускусния аромат на вълците. В тази претъпкана, тъмна стая имаше повече вълци, не бяха само тези двата пред мен. Можех да ги подуша. Стомахът ми отново се сви, но не от страх. Белегът, който ме свързваше с Ричард, с неговата глутница, отново беше оживял. Припламна в тялото ми като съживен пламък, чакащ да бъде захранен, за да се разрасне. Чудесно, просто чудесно. Щях да се притеснявам за това по-късно. Сега цялата ми концентрация беше изхабена.

Мъжът с конската опашка просто стоеше там и се усмихваше. Той беше красив по един грубоват, татуиран, затворнически начин. Дори в полумрака очите му светеха с кехлибарен вълчи цвят, нечовешки. Също така знаех какво, или по-точно кого, гледах. Това беше техният Улфрик, техният вълчи крал. Той стоеше сред празно пространство, а по-голямата част от глутницата се беше скупчила по-назад в стаята и въпреки това неговата сила компенсираше техните. Силата му изпълваше почти празната част от стаята като наелектризираща кожата енергия, подобно на гръм, точно преди да удари.

Напрежението беше достатъчно плътно, че ми се наложи да пре глътна малко от него, преди да проговоря.

— Приветствия, Улфрик на клана Лос Лобос. Какво става?

Той отметна глава и се разсмя с чистосърдечен, добродушен звук, който завърши с вой, който се провлече от човешкото му гърло и от който ме побиха тръпки.

— Добър ефект — казах аз — но това е официално полицейско разследване на убийствата с осакатяванията. Сигурна съм, че сте чували за тях.

Той обърна изумително бледите си очи към мен.

— Чувал съм.

— Тогава знаете, че не разследваме глутницата ви.

Той отпусна ръка върху Ники, който изскимтя, въпреки че не мисля, че това го нарани наистина.

— Ники е моят варгамор. Ако полицията пожелае да говори с него, тогава трябва първо да ме попитат. — Той се усмихна и бях достатъчно близо, за да забележа, че зъбите му бяха човешки, нашият Улфрик си нямаше кучешки зъби.

— Съжалявам. Единствената друга глутница, която познавам и има варгамор, не те кара да говориш първо с Улфрика. Приемете моите извинениея за пропуска. — Надявах се каквото и да правим да свърши по-бързо, защото не можех да поддържам и двата пистолета на позиция за дълго. Бях се упражнявала с лявата ръка, но тя все още беше по-слабата ми и ухапването вече беше започнало да ми докарва слаб трепет в мускулите. Трябваше скоро да си я сваля или щеше да започне да трепери.

— Ако бяхте от полицията, тогава щях да приема извинениеята ви. Ние винаги сме готови да помогнем на полицията.— Последното изречение донесе вълна от кикот от претъпканото помещение.— Но в тази стая не виждам никакви полицаи.

— Казвам се Анита Блейк. Аз съм екзекутор на вампири…

Той ме отряза.

— Знам коя си. Знам какво си. — Това последното не ми хареса, изнерви ме.

— И какво точно съм?

— Ти си лупа на клана Каменен трон, и трябваше да дойдеш за помощ в моя клан, но ти не почете нито мен, нито моята лупа. Ти влезе в земите ми без разрешение. Ти се свърза с варгамора ми без да говориш първо с мен и не ни поднесе дарове. — Силата му нарастваше с всяко изречение, докато не се почувствах така, сякаш до шията съм в топла вода и ако още малко ме залее, ще се удавя.

Но сега вече разбирах правилата. Бях го обидила и той трябваше да заличи тази обида. Можех да се опитам да го омая със сладки приказки, но не мислех, че номерът ще мине. Освен това, лявата ми ръка започваше да се уморява. Както и дясната, мамка му. Каквото и да се намираше зад бара, се придвижи с тътнещо движение, което можеше да усетиш и чуеш. Звучеше по-голямо от върколак.

— Долетях до тук по полицейска работа. Не съм навлязла в територията ви като лупа на Каменен трон. Дойдох тук като Анита Блейк, Екзекуторът, това е всичко.

— Но ти се свърза с моя варгамор. — Той плесна Ники по бедрото и изглежда това го заболя, защото затвори очи и се сгърчи при докосването, напъвайки се да изкрещи под кърпата, с която му беше запушена устата.

— Не съм знаела, че Ники е вашият варгамор, докато не говорих с него. Никой не ми беше казал, че този бар е леговището ви. Ти си Улфрик. Можеш да помиришеш, че не лъжа.

Той кимна леко.

— Казваш истината. — Погледна към малкия мъж върху бара, прекарвайки ръка по него, както човек гали кучето си, макар че кучето обикновено не трепери и не се опитва да се дръпне назад. — Но той е знаел, че е мой варгамор. Ники е знаел, че си лупа на друг клан. Беше гореща тема за разговор за известно време, човешка лупа.

— Лупа много често е просто друга дума за гаджето на Улфрика — казах.

Той обърна златистите си очи към мен, още по-златисти заради черните вежди, които ги обрамчваха.

— Ники се е съгласил да ти помогне, без да ме попита по-късно, или да ми каже за твоето посещение. — Той нададе нисък вой, който поднови вече изчезващото ми настръхване. — Аз съм Улфрик. Аз управлявам тук. — Той зашлеви Ники и от носа му закапа свежа кръв.

Отчаяно исках да сложа край на мъчението, просто заради принципа, но не го исках толкова отчаяно, че да умра за това, така че чаках и гледах как Ники Бако кърви. Не ми харесваше, но оставих нещата така. Лявата ми ръка започваше да се схваща. Или трябваше да започна да стрелям по хората, или да наведа пистолета. Дори и това, че държах ръцете си настрани толкова дълго опъваше гърба ми и гърдите.

— Анита. — каза Едуард, и само тонът, с който произнесе името ми, ми беше достатъчен. Казваше ми да побързам.

— Виж, Улфрик, нямах намерение да се забърквам в някаква разправия вътре в глутницата. Просто се опитвам да си върша работата. Да предпазя възможно най-много хора да не бъдат убити.

— Хората са забавни — отговори той. — Секс и храна, и могат дори да не излизат от колата. Но не ги правиш кралици! — гласът му се извисяваше, докато последните думи направо ги изкрещя. Тълпата, която се приближаваше повече и повече, му отговори с вой.

— Анита — повтори Едуард и този път в гласа му предупреждението се долавяшу по-силно.

— Работя по въпроса, Едуард.

— Работи по-бързо.

— Ти си расист, Улфрик. — казах аз.

Той ме зяпна.

— Какво?

— Аз съм човек, така че съм достатъчно добра, за да ме изчукаш, достатъчно добра да ме убиеш, но не съм достатъчно добра, за да съм ти равна, само защото съм човек— Ти си расистки, шовинистичен, голям, лош вълк.

— Ти идваш в земите ми, искаш помощ от глутницата ми, не даваш дарове на мен или лупата ми, а сега ме наричаш с обидни епитети. — не знам дали даде някакъв психичен сигнал или гневът му беше достатъчен, но двата гигантски вълка в краката му започнаха да вървят дебнешком напред с вдървени крака.

Лявата ми ръка беше започнала видимо да трепери. Каквото и да се мяташе зад бара, звучеше грамадно и животинско. Ръката ми заплашваше да откаже напълно, а на мен ми трябваха и двете ръце.

— Ти ще умреш пръв, Улфрик — казах.

— Какво? — направо ми се присмя, докато го казваше.

— При първото нещо, което скочи върху нас, ще те застрелям. Без значение какво още ще се случи днес, ти ще си мъртъв. Двата ти вълка като понита по-добре да спрат където са.

— Ръката ти трепери толкова силно, че се съмнявам, че ще можеш да се справиш с убиването на когото и да било.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Ти си мислиш, че ръката ми трепери, защото чувствам угризения при мисълта да те убия. Леле, попаднал си на грешното момиче. Погледни дясната ми ръка, Улфрик. Тя не трепери. Ходещ труп отхапа парче от лявата ми ръка преди два дни, затова леко трепери, но повярвай ми. Винаги уцелвам това, в което съм се прицелила. — В този момент обикновено гледам жертвата си в очите, за да— покажа, че не блъфирам, но се раздвоявах между Улфрик, антуража му и бара. — Колко от вълците си си готов да пожертваш, заради наранената си гордост?

— Ако се бием, Анита, и ти и приятелите ти ще умрете.

— И ти ще умреш заедно с някои от най-добрите ти хора, така че не би ли било добре да избегнем клането и да ми кажеш какво, по дяволите, искаш от мен— Знаеш, че казвам истината. Не знаех, че те настъпвам по мазола. Ако Ники си върти някакви игрички зад гърба ти, не съм го знаела. Така че кажи ми какво искаш от мен, за да оправим този … социален гаф помежду ни. Кажи ми преди лявата ми ръка да се разтрепери толкова силно, че да започна да стрелям по хората просто защото ми се налага.

Той ме гледаше много внимателно, а зад всичкото самохвалство и гордост видях интелигентност. Може би имаше някой, с когото можех да преговарям. Ако нямаше, тогава щяхме да умрем, не заради случая, а защото навремето съм била гадже на Ричард. Тъпа причина да умреш.

— Дан. Искам лупата на Каменен трон да ми предложи дан.

— Имаш предвид подарък — казах.

Той кимна.

— Ако е подходящият подарък, да.

Ако бях дошла в Албакърки с Ричард по лични дела, щях да съм подготвена да дам подарък на местната глутница. Дарът обикновено беше прясно убито животно, бижута за лупата или нещо мистично. Смърт, бижута или магия. Нямах никакви бижута по себе си с изключение на огърлицата от Леонора и не бях сигурна с какво тази огърлица може да помогне на друг освен на мен. Знаех, че може да навреди, ако я дам просто така. Нямах достатъчно информация. Нямах никакво намерение да отделям амулета от тялото си.

Спуснах лявата си ръка. Първо, трепереше толкова силно, че не знаех дали въобще ще мога да уцеля нещо с нея. Второ, не можех да продължавам да насочвам пистолет, щом нямаше да убиваме хора. И трето, ръката ме болеше.

— Имам ли думата, че ако ти дам подходящ дар, всички ще излезем оттук в безопасност?

— Ще приемеш думата на бивш затворник, търгуващ с дрога, водач на рокерска банда?

— Не, но ще приема думата на Улфрика на клана Счупено копие. Нея ще приема. — Имаше правила и ако той нарушеше думата си на Улфрик, щеше да загуби много. Той би трябвало да е на доста несигурна почва, че да си позволи човек, независимо колко мощен беше в магията, варгамор, да го предизвиква. Не би си дал думата и после да я наруши, не и пред собствената си глутница.

— Аз съм Улфрик на клана Счупено копие и давам думата си, че всички ще си тръгнете оттук в безопасност, ако дарът ти си заслужава.

Не ми хареса формулировката на последното.

— Нямах време да се отбия до „Тифани” да взема нещо за госпожата. Не съм ходила и на лов по пътя от болницата дотук. Ченгетата се мръщят когато стреляш по животни в града. Мистичните глупости днес не ги разбирам.

— Тогава нямаш нищо, което да си струва — отвърна ми той, но изглеждаше объркан, като че ли беше сигурен, че имам някакъв подарък.

— Нека да видя какво има зад бара, и ще сваля пистолетите и ще ти поднеса дар. — опитах се да прибера „Файърстар”-а, но лявата ми ръка трепереше толкова силно, че не можах да си вдигна ризата и да го пъхна в панталона. За това ми трябваха две ръце. Което означаваше, че ще трябва да прибера „Браунинг”-а в кобура.

— Дадено — отвърна ми той. — Монстро, ела и поздрави гостите ни.

То се надигна иззад бара като тънка линия бледа плът, като изгрев на полумесец, след това се появи и лицето. Беше женско лице, а едното око беше твърдо и изсъхнало като на мумия. Надигаха се лице след лице, кафяви и съсухрени, като върволица от чудовищни мъниста, навързани заедно с парчета от телата, ръце, крака и дебели черни върви като гигантски шевове задържаха всичко това заедно, държейки магията вътре. То се надигаше още и още, докато не се изправи като кула към тавана, извивайки се като гигантска змия, за да се взре надолу към мен. Преброих около четиридесет глави преди да им изгубя бройката, или по-скоро куража да ги броя.

Върколаците бяха отишли назад, като отлив, който отстъпва. Страхуваха се от нещото. Не ги винях.

Чух как Бернардо каза:

— Мамка му.

Олаф каза нещо на немски, което означаваше, че не наблюдава неговата част от стаята. Само Едуард остана безмълвен и на поста си, както винаги бдителен. Трябваше да призная, че ако върколаците бяха решили да ми скочат докато това нещо се издигаше над мен като някаква откачена змия, щях да съм бавна. Беше прекалено ужасно, за да остави място за каквото и да било друго.

Виждала съм нещо подобно само веднъж преди. Онова чудовище беше направено от най-могъщата вуду жрица, която някога съм срещала. Но нейното беше създадено от пресни зомбита и беше споено заедно като чудовищна топка плът. Чиста магия. Това беше съшито като чудовището на Франкенщайн и телата бяха точно толкова мъртви, изсушени, мумифицирани преднамерено, или в следствие на заклинание.

Бавно преместих поглед към Ники Бако, който все още лежеше на бара, със запушена уста, вързан и окървавен. Чух гласа си все едно идваше отдалеч:

— Защо, Ники, ти лошо, лошо момче? — Шегувах се, а ми се искаше да опра пистолета си в главата му и да го отнеса. Някой неща не се правят. Някои неща просто не ги правиш.

— Виждаш защо е още жив — каза ми Улфрик.

— Прекалено е могъщ, за да се отървеш от него — отвърнах аз, а гласът ми продължаваше да е странно отдалечен, сякаш не се концентрирах върху това, което казвам.

— Използвах го като заплаха. Трябваше да използва магията си върху вълци, които не се държат добре, и те щяха да се превръщат в това, което виждаш. Щеше да ги прикрепи към „монстро”. Но вълците ми сега се страхуват от него повече, отколкото от мен.

Продължавах да кимам, защото не се сещах за нещо подходящо, което да кажа. Живи, те са били живи, когато Ники е направил своята магия. Хрумна ми наистина гадна мисъл. Някак си изглеждаше грешно да прибера оръжията, но ръцете ми трябваха за други неща. Вдигнах ризата си и прибрах „Браунинг”-а на мястото му, макар че не стана толкова плавно, колкото щеше да бъде с познат кобур. Но лявата ми ръка беше направо заминала. Трябваше да си вдигна ризата с дясната и много внимателно да пъхнах „Файърстар”-а в предната част на панталона си. Дори и след като си изпразних ръката, тя все още продължаваше да трепери неконтролируемо. Не можех да направя нищо друго, освен да я оставя да се успокои и да спре от самосебе си. Притиснах ръката си към тялото и тръгнах към чудовището.

Застанах от другата страна на бара, взирах се в едно от тези изсушени лица. Устата му беше затворена и зашита. Не знаех защо. Поех си няколко пъти дълбоко дъх и от него ме лъхне миризмата на треви, но в по-голямата си част просто на обработена кожа и прах. Протегнах лявата си ръка. Дори и с превръзките и мускулните спазми, това все още беше ръката със силата, ръката, с която чувствах магията. Повечето хора имат ръка, с която усещат нещата по-добре, обикновено обратната на тази, с която пишат. Нямам представа какво правят тези, които си служат еднакво добре и с двете ръце.

От съществото напираше невероятно количество сила, но барът беше широк, а аз бях ранена, така че концентрацията ми не беше на ниво и все още не можех да си отговоря на въпроса, на който търсех отговора. Използвах дясната си ръка, за да подскоча и да седна на бара, след това застанах на колене. Имаше лице точно срещу мен и това лице имаше очи. Мъжка физиономия, мисля, с бледо сиви вълчи очи, впримчени в изсушеното, мумифицирано лице. Очите се втренчиха в мен и в тях имаше живот. Ходещите мъртъвци не показват страх. Знаех какво ще усетя още преди да протегна ръката си към лицето. Силата на Ники плъзна по мен като топло одеяло от червеи, гърчещи се по кожата ми. Това беше една от най-неприятните магии, които бях чувствала, нечиста, сякаш самата сила би започнала да яде плътта ти, ако стоиш твърде дълго близо до нея. Ето къде беше изчезнала силата на Ники и затова независимо колко сила събереше, пак да не би била достатъчна. Една толкова негативна магия, толкова зла е като наркотик. Трябва ти все повече и повече сила, за да направиш едно и също нещо, като резултатът за този, който прави магията, става все по-лош и по-лош.

Изпратих собствената си магия в тази каша, не за да направя нещо, а за да търся. Усетих хладния допир на душa и преди да успея да се отдръпна, силата ми се изкачи по тази върволица от уловена плът и душите заблестяха зад клепачите ми със студена бяла светлина. Никой от тях не е бил мъртъв, когато Ники им е причинил това. Не бях сто процента сигурна, че бяха мъртви и в момента.

Отворих очи и отдръпнах ръка от съществото. Силата му всмука ръката ми като невидима кал. Освободих се с почти доловим звук. Лицето на мъжа раздвижи изсъхналата си уста и произнесе на два пъти дълъг, сух звук.

— Помощ — каза той — помощ.

Преглътнах вълна от гадене и бях доволна, че съм пропуснала закуската. Пропълзях на една ръка и колене до Ники. Наклоних се над него и прошепнах:

— Изгарянето ще освободи ли душите им?

Той поклати глава.

— Ти можеш ли да освободиш душите им?

Той кимна.

Мисля си, че ако беше казал „да” на първия въпрос, щях да опра „Браунинг”-а в главата му и да го убия. Но ми трябваше, за да ги освободи и добавих това в списъка с нещата, които трябваше да свърша преди да напусна града. Но днес не можех нищо да направя за тях, освен да остана жива, и странно, да запазя Ники Бако жив. Това последното беше една от малките иронии в живота.

Седнах на бара, а краката ми се клатеха от ръба му, ръцете ми бяха скръстени на гърдите, замаяна от абсолютното зло. Бях видяла своя дял, но това беше почти върхът. Това беше почти върхът след всичко, което бях видяла в болницата. Труповете поне само ядяха телата, не душите.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. — каза Улфрика.

— По-близо си отколкото си мислиш — отвърнах му

— Къде ни е подаръка?— попита той.

— Къде е твоята лупа?

Той погали главата на един от вълците до краката му.

— Това е моята лупа.

— Не мога да споделя подаръка с някого в животинска форма — казах.

Той се намръщи и беше много близо до това да се разгневи.

— Трябва да ни почетеш.

— Това планирам да направя. — Навих ръкава на сакото си около лявата ръка. Трябваше да махна канията на китката си. Откопчах каишките, които прикрепяха острието, канията и всичко между краката си. Чудовището се рееше зад мен, надничайки любопитно. Това ме разсейваше. Не можех да ги спася днес, а не исках да го виждам, докато не дойде ред да го направя.

— Може ли да му заповядаш да напусне стаята?

Той погледна към мен.

— Страх ли те е?

— Мога да чуя как душите вътре викат за помощ. Малко е разсейващо.

Той погледна към мен и можех да видя как пребледня.

— Наистина го имаш предвид.

Усмихнах се, но не така, сякаш ми беше забавно.

— Не си ли знаел, че затваря душите им вътре в това нещо?

— Каза ми, че е така. — Гласът му стана по-тих.

— Не си му повярвал— казах.

Улфрик погледна към нещото, сякаш го виждаше за пръв път.

— И ти не би повярвала на нещо такова, нали?

— Бих. — Свих рамене, прииска ми се да не бях и допълних — но все пак това е по моята част. Би ли го отпратил, моля те?

Той кимна и заговори бързо на испански. Съществото се сгъна надолу и започна да се влачи на ръце, крака и тела, като счупена стоножка. Седейки на бара видях как влезе във вентилационния капак зад него. Когато и последната част изпълзя от поглед се извърнах към Улфрика. Той все още изглеждаше пребледнял.

— Бако е единственият, който може да освободи душите им. Не го убивай, преди да го е направил.

— Не съм планирал да го убивам — отвърна ми.

— Това беше преди да разбереш. Не те познавам достатъчно добре, за да знам дали когато си тръгна няма да станеш прекалено праведен и да се опиташ да унищожиш злото. Не го прави, моля те, или ги обричаш на вечност в това състояние.

Той преглътна сякаш имаше проблеми със задържането на собствената си закуска.

— Няма да го убия.

— Добре. — Изтеглих ножа между коленете си с дясната ръка. — А сега се съберете в кръг, момчета и момичета, защото ще направя този номер само веднъж.

Настъпи раздвижване, докато вълците се местеха напред. Метнах едно око към момчетата, с които бях дошла. Не бяха вдигнали оръжията си, но ги бяха насочили към тавана или пода. Едуард гледаше вълците, Бернардо също ги гледаше, въпреки че изглеждаше блед. Олаф гледаше мен. Наистина, ама наистина не го харесвах.

— Отдавам чест на Улфрика и лупата на клана Счупено копие. Давам най-ценния от всички дарове на Улфрик, но понеже не съм истински лукой не мога да го споделя с лупата в настоящата и форма. Искрено се извинявам за това. Ако идвам отново насам, ще напазарувам по-добре. — Оставих ножа на бара и се наведох през ръба, докато достигна чиста чаша. Една от онези, ниски, дебели чаши, в които хората толкова обичат да си сипват уискито. Трябваше да се понапъна, за да седна обратно на бара, но успях да се справя с чашата в ръка. Оставих я от едната си страна и вдигнах ножа. Опрях острието в лявата си ръка точно над китката и се вгледах в непокътнатата, бледа и без белези кожа. Точно над него имаше белези от ноктите на вещица-превръщач и белег от изгаряне във формата на кръст, който сега беше поразкривен от следите от нокти, но това място беше все още чисто. Надявах се да не ми остане белег, но един повече голяма работа.

Поех си дълбоко дъх и срязах кожата с острието. През зяпащите вълци премина въздишка, а през няколко космати гърла и скимтене. Не им обърнах внимание. Знаех, че тълпата ще реагира. Продължавах да гледам кожата си и вредата, която току-що— бях нанесла. Раната не прокърви незабавно. Беше просто тънка червена линия, след това потече първата капка и от останалата част от раната тръгна червено ручейче надолу по ръката ми. По-дълбоко отколкото исках, но вероятно точно колкото трябваше. Задържах раната над чашата. Част от кръвта се изля извън ръбовете и потече по страните, но успях да я наглася така, че да отива вътре в чашата. Нямаше нужда дори да стискам раната, за да увелича кръвотечението. По-дълбоко отколкото исках, о да.

Улфрика се беше приближил, толкова близо, че тялото му докосваше краката ми. Вълкът, който беше представил като своя лупа мина напред, за да подуши коляното ми и той я удари. Удари я с опакото на ръката, както човек удря куче, което не ми харесва много. Къде беше Движението за Социално Равенство на Жените, когато ти трябва— Тя се сви към корема си, плачейки по кучешки, казвайки му с опашка свита между краката, че не е мислела нищо лошо.

Никой друг не се опита да мине напред. Ако лупата не можеше да споделя, останалите бяха по-умни и дори нямаше да се опитат.

Улфрика остана притиснат към краката ми.

— Остави ме да я взема от ръката ти. — Той гледаше към кървящата ми ръка, сякаш се събличах пред него, нещо повече от секс, повече от глад, и все пак нещо и от двете. Повдигнах ръката си, така че кръвта да се процежда надолу в бързи червени поточета, капещи в чашата. Погледът му проследи движението, както кучето— парче храна.

Истината беше, че ако оставех хора да ближат раната, щеше да ме разсее. Чрез белезите бях свързана с върколак и вампир. И двамата намираха кръвта за възбуждаща. Мислите, които ме изпълваха, когато споделях кръв с някого, бяха твърде примитивни, твърде непреодолими. Особено сега, когато щитовете ми бяха на парчета, не можех да рискувам.

— Дарът струва ли си? — попитах.

— Знаеш, че си струва — гласът му беше придобил характерната дрезгавост, която се проявява, когато сексът витае във въздуха.

— Тогава пий, Улфрик, пий и не я хаби. — Подадох му кървавата чаша. Той я пое почтително с двете си ръце. Отпи и гледах как гърлото му подскача, докато преглъща кръвта ми. Предполагам, че трябваше да ме притеснява повече, но не беше така. Вцепенеността се беше върнала— отдалечено, почти успокояващо чувство. Заопипвах под бара, докато намерих купчина чисти кърпички и ги притиснах до ръката си. За нула време се пропиха с червено.

Улфрика се беше напъхал обратно в глутницата с кръвта ми в ръце. Те го обградиха, докосваха го, милваха го, молейки да сподели. Той натопи пръстите си в почти празната чаша и ги задържа надолу, за да могат вълците да ги оближат.

Едуард дойде и застана близо до мен. Не каза нищо, само ми помогна да притисна раната, извади още кърпички иззад бара, и чист плат, за да ги завърже стегнато. Очите ни се срещнаха и той само поклати глава, а по устните му играеше слаба усмивка.

— Повечето хора плащат пари за информация.

— Повечето хора, с които се разправям, не се интересуват от пари.

Улфрика се провикна към мен през протягащите се вълци. Устата му беше в кръв, а добре оформените му брада и мустаци напоени с нея. Той се взря в мен със златистите си очи и каза:

— Ако искаш да говориш с Ники, заповядай.

— Благодаря ти, Улфрик — отвърнах. Скочих от бара и се наложи Едуард да ме хване, иначе щях да падна. Скорошната кръвозагуба, беше последното, което ми трябваше. Махнах му да се отдръпне и той не спори.

Едуард махна превръзката от устата на Ники и се отдръпна назад, давайки ни илюзията за уединение, въпреки че знаех, че всеки вълк в стаята ще чува какво си казваме, дори и да шепнем.

— Здрасти, Ники. — казах.

Наложи му се да опита два пъти докато каже:

— Анита.

— Бях тук преди десет. — Сложих ръцете си на бара и опрях брадичката си в тях, така че щеше да му се наложи да се поизпъне. Движението ми причини болка в гърба, но по някаква причина исках очите ми да са на нивото с неговите. Огромната импровизирана превръзка изглежда пречеше, но исках да държа ръката си нависоко. Ники изглеждаше дори по-зле отблизо. Едното му око беше напълно затворено, почерняло и кървясало. Носът му изглеждаше счупен, от него излизаха кървави мехурчета, когато дишаше.

— Той се върна в града по-рано.

— Това го разбрах. Бил си много лошо момченце, Ники. Вбесил си своя Улфрик, играл си си на игрички зад гърба му, а си само човек, дори не си и върколак, накрая и това нещо. Това не е вуду. Как, по дяволите, направи такова нещо?

— По-стара магия от вудуто — отвърна ми той.

— Какъв вид магия?

— Мислех, че искаш да си говорим за чудовището, което убива невинни? — Гласът му беше напрегнат, изпълнен с болка. По принцип съм против мъченията, но точно в този момент не можех да намеря в сърцето си достатъчно съжаление към Ники. Бях видяла творението му и усетих мъката в неговите части. Не, просто не можех да намеря грам съчувствие в себе си към Ники. Никога нямаше да поеме количеството болка, за да се реваншира за това, което беше направил, поне не и приживе. Адът би бил доста гадно местенце за Ники Бако. Доверявах се на небесата да проявят по-добро чувство за правосъдие и ирония от мен самата.

— Добре, какво наистина знаеш за съществото, което се вихри наоколо? — попитах.

Той лежеше на бара, китките и глезените му вързани едни за други, кръв се процеждаше от устата му, а говореше все едно беше се настанил зад някое бюро. С изключение на слабите стенания, които издаваше от време на време и които разваляха ефекта.

— Почувствах го още преди години, може би десет. Усетих как се събужда.

— Какво имаш предвид с това „събужда”?

— Почувства ли го вече в съзнанието си? — попита ме и сега вече чух страха в гласа му.

— Да — отвърнах.

— В началото беше лениво, сякаш беше заспало или затворено, в летаргия за много дълго време. Става все по-силно от година на година.

— Защо не каза на полицията?

— Преди десет години в полицията нямаше екстрасенси и вещици, които да работят там. А аз вече имах досие. — Той се изкашля и изплю малко кръв и един зъб на бара. Това ме накара да си изправя главата и принуди Ники да се извърти малко. — Какво трябваше да им кажа— Че там някъде има нещо, един глас в главата ми, и той става по-силен. Още повече, че не знаех на какво е способно. Не знаех какво е.

— Какво е?

— Бог.

Вдигнах вежди.

— Някога е било почитано като бог. Иска да бъде почитано наново. Казва, че боговете имат нужда от дарове, за да оцелеят.

— Разбрал си всичко това от глас в главата си?

— Прекарах десет години с това нещо, което ми нашепва в главата. Ти какво успя да научиш за толкова малко дни?

Обмислих казаното. Знаех, че убива, за да се храни, а не само за спорта. Въпреки че се наслаждаваше на клането, това също го усетих. Знаех също така, че едновременно се страхуваше от мен и ме искаше. Страхуваше се от още един боравещ със смъртта на срещуположната страна, но искаше да изпие силите ми и щеше да успее, ако Леонора не го беше спряла.

— Защо точно сега започна да избива хора— Защо след десетилетие?

— Не знам — каза той.

— Защо разфасова едните, а одира другите?

— Не знам.

— Какво прави с частите от тела, които отнася от местопрестъпленията? — Това беше подробност, която полицията не би желала да споделям с някой извън разследването, но повече исках да получа отговори, отколкото да съм предпазлива.

— Не знам. — Той се изкашля наново, но не изплю нищо. Добре. Ако продължаваше да плюе кръв, щях да се притесня за вътрешни наранявания. Не бих искала да ми се налага да убеждавам глутницата да го заведе в болница. Не мисля, че бих извадила късмет с това.

— Къде е то?

— Никога не съм бил там. Но разбрах, че това, което убива хора не е богът. Той все още е затворен там, където беше и от началото. Неговите слуги са извършили убийствата, не той.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Казвам, че ако си мислиш, че сега имаш проблеми, още нищо не си видяла. Мога да го усетя в тъмното, лежи надут като кърлеж, пълнещ се със сила. Когато се напълни достатъчно, че се въздигне и тогава ще настане истинският ад.

— Защо не ми каза всичко това преди?

— Първия път ти беше с полицията. Ако ме предадеш на нея, съм мъртъв. Видя какво съм направил. Дори няма нужда от заседатели.

Определено имаше право.

— Когато всичко това свърши, ще трябва да го разглобиш. Да освободиш душите им, съгласен ли си?

— Когато отново мога да ходя, съгласен съм.

Погледнах към краката му и видях, че под крачола му има издутина. Това беше костта на крака — фрактура, придружена с отворена рана. Господи. В някои моменти има толкова много камъни, които можеш да хвърлиш в толкова различни посоки, че просто не знаеш от къде да започнеш.

— Този бог има ли си име?

— Нарича се Съпругът на червената дама.

— Това не може да бъде фраза от английския език.

— Мисля, че знае това, което знаят жертвите му. Когато стигна до мен, вече говореше английски.

— Затова си мислиш, че е тук от дълго време.

— Мисля, че винаги е бил тук.

— Какво имаш предвид под „винаги”— Винаги като от вечността или винаги като много, много дълго време?

— Не знам от колко време е бил тук. — Ники затвори здравото си око, сякаш беше уморен.

— Добре, Ники, добре. — Обърнах се към Улфрика. — Истината ли казва?

Мъжът кимна.

— Не излъга.

— Добре, благодаря ти за гостоприемството и моля те не го убивай. Може да ни потрябва в близките няколко дни, за ни помогне да убием това нещо, да не говорим, че трябва да освободи душите на частите от глутницата ти.

— Ще престана с побоя.

Това беше най-близкото нещо, което можех да получа до „да, ще го пуснем да си върви и ще се убедим, че няма да наранява повече”.

— Чудесно, ще поддържаме връзка.

Едуард остана близо до мен, докато минавахме през вратата. Не ми предложи ръката си, но беше достатъчно близо, за да ми помогне, ако се спъна. Бернардо вече беше отворил вратата. Олаф просто ни наблюдаваше докато вървяхме към тях. Поспънах се малко на двете стъпала пред вратата и Олаф ме подхвана за ръката. Погледнах към очите му и това което видях не беше гордост или чест или уважение. Това, което видях беше … глад, толкова силно желание, че беше физическа нужда, глад.

Отблъснах се от него и оставих петно кръв на ръката му. Едуард беше зад мен, помогна ми да мина през вратата. Олаф вдигна ръката си към устата и я притисна към устните си като целувка, но правеше същото нещо, което бяха правили и вълците. Опитваше кръвта ми и тя му харесваше. Има всякакви видове чудовища. Повечето от тях копнеят за кръв. Някои, за да се хранят с нея, други за удоволствие, но и в двата случая си мъртъв.