Обсидианова пеперуда

49

По някое време на втория ден в болницата, намалиха количеството на лекарствата ми и започнах да сънувам сънищата. Лутах се в лабиринт, направен от високи вечнозелени растения. Носех дълга, тежка рокля направена от бяла коприна. Под плата висяха някакви тежки неща, които го изтегляха надолу. Почувствах стягането на корсет под роклята и разбрах че това не беше мой сън. Не бих сънувала дреха, която никога не съм носила. Спрях да тичам през зеления лабиринт, погледнах нагоре към безупречното синьо небе и извиках:

— Жан-Клод!

Гласът му прозвуча, богат, прелъстителен. Можеше да прави такива неща с гласа си, каквито повечето мъже не можеха да направят с ръцете си.

— Къде си, ma petite— Къде се намираш?

— Обеща да стоиш далеч от сънищата ми.

— Почувствахме те да умираш. Почувствахме белезите да се отварят. Притеснихме се.

Знаех кои бяха „ние”.

— Ричард не нахлува в сънищата ми, само ти.

— Дойдох да те предупредя. Ако беше вдигнала телефона и ни се беше обадила, това нямаше да е необходимо.

Завъртях се и там, насред тревата и храстите, стоеше огледало. Беше огромно огледало, с рамка с позлатени ръбове. Много антично, стил Луи ХIV*. Отражението ми беше стряскащо. Не бяха само дрехите. Косата ми беше вдигната на някаква сложна купчина, с плътни къдрици, спускащи се надолу тук-там. Изглеждаше прекалено много и осъзнах, че поне част от това нещо беше перука или поне кичури. Имах дори изкуствена бенка на бузата си. Очаквах че ще изглеждам смешно, но не бях. Изглеждах деликатна, като китайска кукла, но не бях смешна. Отражението ми потрепери, после се издължи и изведнъж в огледалото стоеше Жан-Клод, а моето отражение изчезна.

Той беше висок, слаб, облечен от глава до пети в бял сатен, в костюм, които отиваше на роклята ми. Златен брокат проблясваше по дължината на ръкавите и по шевовете на панталоните му. Бели ботуши, обхващаха коленете му и завършваха с големи панделки в бяло и златисто. Беше доста превзето облекло, женствено, ако използваме по-модерна дума, но той не изглеждаше превзет. Изглеждаше елегантен и спокоен, като мъж, който току що беше свалил вратовръзката си и беше облякъл нещо по-комфортно. Косата му падаше на дълги черни букли. Само деликатната мъжественост на лицето му и среднощно сините му очи изглеждаха нормални, познати.

Поклатих глава и тежестта на косата направи движението неприятно.

— Аз определено се махам оттук — и аз започнах да се протягам, за да разкъсам съня.

— Чакай, моля те, ma petite. Истина е, имам предупреждение за теб. — Той погледна нагоре, сякаш огледалото му се струваше като някакъв вид затвор. — Това е, за да знаеш, че не ще те докосна. Дойдох само, за да поговорим.

— Тогава говори.

— Господарят на Албакърки ли беше този, който те нарани?

Въпросът звучеше странно.

— Не, Ицпапалотл не ме е наранила.

Той се присви при името й.

— Не използвай името й на глас в този сън.

— Добре, но тя не ме е наранила.

— Но си срещнала с нея? — попита той.

— Да.

Той изглеждаше объркан, вдигна една бяла шапка и я плесна в крака си, сякаш по навик, въпреки че никога преди не го бях виждала да прави нещо такова. Но пък и в такива дрехи го бях виждала само един път досега, а тогава се биехме за животите си, така че нямахме кой знае колко време да забелязваме дребните подробности.

— Албакърки е табу, забранен. Висшият Съвет го постави извън допустимите граници за всички вампири и техните слуги.

— Защо?

— Защото Господарят на града е убил всеки вампир или слуга, който е влязъл в града през последните петдесет години.

Зяпнах го.

— Шегуваш се.

— Не, ma petite, не се шегувам. — Изглеждаше притеснен, дори уплашен.

— Не е опитала нищо враждебно, Жан-Клод, честно.

— Значи има причина за това. Полицията беше ли с теб?

— Не.

Той поклати глава, плясвайки отново с шапката по крака си.

— Тогава иска нещо от теб.

— Какво би могла да иска тя от мен?

— Не знам. — отново плясна с шапката и се втренчи към мен през стъклената стена.

— Наистина ли е убила всеки вампир, който просто се е случило да преминава през града?

— Oui*. /*Да, от френски/

— Защо Съветът не е изпратил някой да й нарита задника?

Той погледна първо надолу, после нагоре, а страхът пак се беше завърнал в очите му.

— Вярвам, че Съветът се страхува от нея.

След като бях срещнала лично трима от членовете на Съвета, това изказване накара веждите ми да се вдигнат толкова високо, колкото можеха.

— Защо— Искам да кажа, знам че е силна, но не е чак толкова силна.

— Това не знам, ma petite, но знам, че предпочетоха да обявят територията й за забранена зона, отколкото да се бият с нея.

Това си беше откровено страховито.

— Щеше да е хубаво да знам това, преди да дойда тук.

— Знам, че държиш на личния си живот, ma petite. Не се свързвах с теб през всичките тези дълги месеци. Уважавах решението ти, но между нас е важен не само любовният ни живот или липсата му. Ти си моят човешки слуга, независимо дали искаш или не. Това означава, че не можеш просто така да навлезеш в територията на друг вампир, без никаква дипломация.

— Тук съм по полицейска работа. Мислех че мога да навляза на чиято и да е територия, стига да е по полицейска работа. Тук съм като Анита Блейк, експерт по свръхестественото, а не като твой човешки слуга.

— Обикновено, това е точно така, но Господарят, в чиито земи си, не се подчинява на нарежданията на Съвета. Тя е закон сама по себе си.

— Какво означава за мен това, тук и сега?

— Вероятно тя се страхува от човешките закони. Вероятно няма да те нарани, от страх, че хората ще я унищожат. Твоите пълномощия могат да са много ефективни от време на време. Или просто иска нещо от теб. Срещнала си я. Какво мислиш?

Отговорът се появи на устните ми, преди да успея да помисля за него.

— Сила, тя е привлечена от силата.

— Ти си некромант.

Поклатих глава и отново декорациите ме накараха да се чувствам неудобно. Затворих очите си в съня и когато ги отворих, косата ми просто си висеше около рамената ми, както обикновено.

— Косата беше тежка.

— Би могла да е — каза той — Щастлив съм, че остави роклята. Не мога да ти кажа от колко отдавна желая да те видя в нещо подобно.

— Не си насилвай късмета, Жан-Клод.

— Моите извинениея — и той се поклони тържествено, използвайки шапката в жеста, така че тя се докосна до гърдите му.

— Мисля че е повече от некромантията. Тя откри, че съм част от триумвират, още в първия миг, в който ме срещна. Усетих я да проучва и трима ни, като развиваща се нишка. Тя знаеше. Мисля че това е, което иска. Иска да разбере как работи това.

— Може ли да го повтори? — попита Жан-Клод.

— Тя има човешки слуга, а животните, които може да призовава са ягуарите. Теоретично предполагам че може, макар че можеш ли да го направиш тристранно, ако вече си белязал човек, но не и животно?

— Ако белезите са скорошни, вероятно.

— Не, не са скорошни. Били са двойка от дълго време.

— Тогава не, човешките и белези ще бъдат твърде втвърдени, за да ги разтегне за трети.

— Така че може би проявява интерес към мен, заради сила, която не може да притежава— И ако открие, че не мога да съм й от помощ? — попитах.

— Вероятно ще е най-добре, ако не научава това, ma petite.

— Мислиш че ще ме убие.

— Убила е всичко, което е пресякло пътя й през последния половин век. Не виждам защо сега би трябвало да действа по различно.

Вече стоях много близо до огледалото достатъчно близо, че да мога да видя златните копчета на сакото му и движенията на гърдите му, когато си поемаше дъх. Не бях стояла толкова близо до него от седмици. Беше само сън, но и двамата знаехме, че не беше само сън. Той беше поставил огледалната бариера между нас, защото веднъж бяхме използвали сънищата на другия, за да навлезем във фантазиите му. Беше идвал като демоничен любовник в сънищата, в съня ми. Бяхме го правили и наистина, но сънищата бяха сладки, понякога като прелюдия за истинския секс, понякога като завършено действие, сами по себе си.

Стъклото изтъня, сякаш се изпаряваше. Беше като тънък слой захарен памук. Той го докосна с върха на пръстите си и стъклото се раздвижи като прозрачна пластмаса, поддавайки под докосването му.

Върховете на пръстите ми докоснаха неговите и тънката преграда изчезна. Пръстите ни се докоснаха и усещането беше стряскащо като искра. Пръстите му се плъзнаха над моите, преплетоха се, дланите ни се докоснаха и дори само това целомъдрено докосване накара дъха ми да се ускори.

Отстъпих назад, но не пуснах ръката му, така че движението го изтегли от огледалото. Той пристъпи през златната рамка и внезапно вече стоеше пред мен, ръцете ни все още бяха вдигнати пред нас. През дланта му можех да почувствам как сърцето му бие, да почувствам надигането и пулсирането на тялото му през ръката си, сякаш той целият се беше събрал в тази бледа длан, която стоеше притисната в моята.

Той се наведе над мен, като за целувка и аз започнах да се отдръпвам уплашена, но сънят се разби и внезапно се оказах будна, втренчена нагоре в болничния таван.

В стаята стоеше една сестра, проверявайки жизнените ми показатели. Тя ме беше събудила. Не бях сигурна дали съм щастлива или тъжна.

Белезите бяха отворени от по-малко от седмица и Жан-Клод вече ме притискаше. Добре де, добре, нуждаех се от предупреждението, но … Ох, по дяволите. Учителката ми, Мариан, ми беше казала че не можех просто да игнорирам момчетата, че това щеше да е опасно. Мислех че говореше за игнориране на силата, която ни обвързваше, но може би беше имала предвид повече от това. Аз бях човешкият слуга на Жан-Клод и това усложняваше нещата, когато пътувах. Всяка вампирска територия беше като чужда държава. Понякога поддържат дипломатически отношения помежду си. Понякога не. Най-често имаше двойка вампири-повелители, които чисто и просто бяха врагове, така че ако някой принадлежеше на единия, гледаше да стои дяволски далеч от земите на другия. Отказвайки да се свържа с Жан-Клод, аз рискувах да се прецакам, да ме убият или да ме вземат за заложник. Но аз бях мислела, че съм в безопасност, стига да бях по полицейска работа или за съживяване на зомбита. Това беше работа. Нямаше нищо общо с Жан-Клод или вампирската политика. Но явно винаги имаше възможност за грешка. Като сега.

Защо, можете да попитате, бях повярвала на Жан-Клод и неговото предупреждение— Защото нямаше да спечели нищо, ако ме лъжеше. Освен това бях усетила и страха му. Едно от нещата, които се случваха заради белезите беше, че обикновено можеше да усетиш какво чувстваше другия. Понякога това ме притесняваше. Понякога ми беше от помощ.

Сестрата сложи един термометър, с тънка пластмасова обвивка около него, под езика ми. Докато чакахме да изписука, ми премери пулса. Това, което наистина ме притесняваше около съня, беше колко привлечена от Жан-Клод се почувствах. Никога не го бях докосвала насън, когато белезите бяха запечатани. Разбира се, когато белезите бяха запечатани, не го бях допускала в сънищата си. С поставени бариери можех да контролирам сънищата си и да държа него и Ричард навън. Все още можех да ги задържа навън, но ми отнемаше повече усилия. Бях загубила форма. Явно трябваше да я възстановя. Бързо.

Термометърът изписука. Сестрата погледна малкото екранче, пусна ми една празна усмивка, която можеше да означава всичко и отбеляза:

— Чух, че днес се измъкваш оттук.

Погледнах нагоре към нея.

— Така е. Супер.

— Доктор Кънингам ще мине да те види, преди да тръгнеш. — Тя се усмихна отново.

— Изглежда иска лично да наглежда изписването ти.

— Аз съм един от любимите му пациенти — казах.

Усмивката на сестрата повехна леко. Мисля че знаеше съвсем точно какво мислеше доктор Кънингам за мен.

— Би трябвало да дойде скоро да те види.

— Но със сигурност ме пускат днес, нали? — попитах.

— Така чух.

— Може ли да се обадя на приятел да дойде да ме прибере?

— Мога аз да им се обадя вместо теб.

— Ако ме изписват днес, не мога ли да получа един телефонен разговор? — добрият доктор се беше подсигурил да няма телефон в стаята ми, защото не искаше да се опитвам да работя, каквато и да е работа, дори и бизнес обаждания. Когато му обещах да не използвам телефон, ако просто ми даде един, той просто ме погледна, направи някаква отметка в тефтера си и излезе. Не мисля че ми повярва.

— Ако докторът каже, че може, ще ти дам телефон, но за всеки случай, дай ми номера и аз ще се обадя на приятеля ти.

Казах й номера на Едуард. Тя го записа, усмихна се и излезе.

На вратата се почука. Очаквах доктор Кънингам, но влезе детектив Рамирес. Ризата му днес беше в бледо бронзово. Разхлабената му вратовръзка беше тъмнокафява, с дребни бели и жълти орнаменти по нея. Носеше и кафяво сако, което пасваше на панталоните. Това беше първият път, в който го виждах изцяло облечен в костюм. Зачудих се дали ръкавите на ризата бяха навити нагоре под ръкавите на сакото. В ръка държеше букет лъскави балони с анимационни герои на тях. Върху тях пишеше неща като: „Оздравявай бързо” и „О, майчице”*. Това беше на балона с Мечо Пух. /*цитат от „Мечо Пух”, любимата фраза на Пух/

Трябваше да се усмихна.

— Ти вече ми прати цветя. — На масата до леглото седеше малка, но сладка кошничка, преливаща от маргаритки и карамфили.

— Исках да ти донеса нещо лично. Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Усмивката ми поувяхна в ъглите.

— Такова извинениее обикновено е резервирано за гаджета или любовници, детектив. Защо се чувстваш толкова виновен.

— Още трябва да ти напомням да ме наричаш Ернандо.

— Още забравям.

— Не, не забравяш. Продължаваш да се опитваш да се дистанцираш от мен.

Изгледах го. Вероятно беше така.

— Може би.

— Ако бях твоят любим, щях ад те последвам до болницата и да бъда до теб всяка минута — каза той.

— Дори и в средата на разследване на убийство? — попитах.

Той има благоприличието да свие рамене и да изглежда смутен.

— Щях да се опитам да бъда тук всяка минута.

— Какво се случи, докато бях тук— Докторът ми се подсигури, че няма да разбера нищо.

Рамирес постави балоните до цветята. На края на балоните имаше една от онези малки тежести, които ги предпазваха да не отлетят.

— Последният път, когато се опитах да те видя, докторът ти ме накара да обещая да не говоря за случая.

— Не знаех, че си бил тук преди.

— Беше доста отнесена.

— Бях ли будна?

Той поклати глава.

Страхотно. Зачудих се колко ли други хора бяха измарширували оттук, докато съм била в безсъзнание.

— Изписват ме днес, така че мисля, че е безопасно да говорим за разследването.

Той ме погледна и изражението му ми беше достатъчно. Не ми беше повярвал.

— Никой ли не ми се доверява?

— Приличаш на повечето ченгета, които познавам. Никога не оставяш работата.

Вдигнах ръка в скаутски поздрав.

— Честно, сестрата ми каза, че ме изписват днес.

Той се усмихна.

— Видях гърба ти, нали помниш. Дори и да те пуснат, няма да се върнеш в разследването, не и лично, така или иначе.

— Какво— Трябва пак да гледам снимки и да слушам за разкритията на други хора?

Той кимна.

— Нещо такова.

— Да ти изглеждам като Ниро Улф— Не съм момиче, което би си стояло в къщи, далеч от огневата линия.

Той се разсмя и смехът му все пак бе хубав. Един приятен, нормален смях. Не притежаваше нищо от сексуалната сила на смеха на Жан-Клод, но в някои отношения го харесвах повече, точно заради тази му нормалност. Но … но колкото и приятен и топъл да беше Рамирес, в главата ми стоеше спомена за съня на Жан-Клод. Можех да почувствам докосването на дланта му до моята, докосване, което оставаше по кожата ми, по начина, по който скъп парфюм остава в стаята, дълго време след като жената, която го е носила си е отишла.

Може би това беше любов, но каквото и да беше, бе трудно да намериш мъж, който би могъл да се състезава с него, без значение колко ми се искаше да намеря такъв. Изглеждаше така, сякаш когато той беше с мен всички останали мъже, с изключение на Ричард, сякаш избледняваха на заден фон. Това ли означаваше да си влюбен — Това ли — Искаше ми се да знам.

— За какво мислиш? — попита Рамирес.

— Нищо.

— Каквото и да е това нищо, то те кара да изглеждаш много сериозна, почти тъжна. — Той се беше приближил много близо до леглото, пръстите му докосваха ръба на чаршафа. Лицето му беше нежно, въпросително, много открито. Осъзнах че по някакъв начин Рамирес познаваше желанията ми. Знаеше как да ми въздейства, донякъде по случайност, а донякъде ме разчиташе добре. Разбираше какво харесвах и какво мразех в един мъж по-добре, отколкото Жан-Клод беше разбрал за години. Харесвах честност, откровеност и чар тип „малко момче”. Имаше други неща, които водеха до желанието, но това беше пътят за сърцето ми. Жан-Клод почти никога на беше искрен за нищо. Той винаги имаше дузина различни мотива за всяко нещо, което правеше. Честността не беше сред най-силните му черти, а чарът му тип „малко момче” беше … никакъв. Жан-Клод се беше добрал до мен пръв и за добро или за лошо, така стояха нещата.

Може би малко честност би свършила добра работа и тук.

— Чудя се колко ли различен щеше да е животът ми, ако бях срещнала първо теб или някой като теб.

— Първо — Това намеква, че вече си срещнала някого.

— Казах ти, двама ме чакат в къщи.

— Също така каза, че не можеш да решиш между тях. Баба ми винаги казваше, че единствената причина жена да се колебае между двама мъже е, че не е срещнала истинския.

— Баба ти не е казвала такова нещо.

Той кимна.

— Напротив, казваше го. Била е ухажвана от двама мъже, донякъде сгодена и за двамата, след това е срещнала дядо ми и е разбрала защо се е колебаела. Не е обичала никой от двамата.

Въздъхнах.

— Не ми казвай, че се оказах впримчена в някаква семейна легенда.

— Никога не си казвала, че си ангажирана. Кажи ми, че си губя времето и ще спра.

Погледнах нагоре към него, наистина погледнах нагоре, позволих на очите си да проследят усмнихнатите линии на лицето му, хуморът, блестящ в очите му.

— Губиш си времето. Съжалявам, но мисля че е така.

— Мислиш?

Поклатих глава.

— Стига, Ернандо. Ангажирана съм, окей.

— Не си заета, докато не направиш окончателния си избор, но всичко е наред. Аз не съм истинския. Ако бях, щеше да го знаеш. когато го срещнеш няма да имаш никакви съмнения.

— Не ми казвай, че вярваш в истинската любов, другата половина от душата ти и подобни неща.

Той сви рамене, пръстите му се плъзгаха нагоре-надолу по ръба на чаршафа.

— Какво да кажа— Бях отгледан с истории за любов от пръв поглед. баба ми, и двамата ми родители, дори и прадядо ми казваха същото нещо. Срещнали този специален човек и никой друг не съществувал след това.

— Произлизаш от семейство на романтици — казах.

Той кимна щастливо.

— Моя прадядо, Попи, до края на живота си говореше за прабаба ми така, сякаш са гимназисти.

— Звучи мило, наистина, но аз не вярвам в истинската любов, Ернандо. Не вярвам че има само един специален човек, отговарящ за щастието в целия ти живот.

— Не искаш да повярваш — каза той.

Поклатих глава.

— Това започва да преминава от сладко към дразнещо, Ернандо.

— Поне използваш първото ми име.

— Може би, защото вече не те виждам като заплаха.

— Заплаха— Само защото те харесвам— Само защото те поканих на среща? — той се намръщи, докато го казваше.

Беше мой ред да свия рамене.

— Каквото и да имам предвид, Ернандо, просто спри със задявките. Това няма да доведе до нищо. Каквото и да реша, ще е между двамата, които ме чакат в къщи.

— Звучиш така, сякаш не беше сигурна в това до преди малко.

Замислих се върху това за един-два удара на сърцето.

— Знаеш ли, мисля че си прав. Мисля че се оглеждах за някой друг, който и да било друг. Но няма смисъл.

— Не звучиш много щастлива. Любовта трябва да те прави щастлива, Анита.

Усмихнах се и знаех, че усмивката ми беше изпълнена с копнеж.

— Ако мислиш че любовта те прави щастлив, Ернандо, то или никога не си бил влюбен, или никога не си бил влюбен достатъчно дълго време, за да започнеш да правиш компромиси.

— Прекалено си цинична за възрастта си.

— Това не е цинизъм. Това е реалността.

Лицето му беше съчувствено и тъжно.

— Загубила си чувството си за романтика.

— Никога не съм имала такова. Вярвай ми, момчетата в къщи могат да го потвърдят.

— Тогава съжалявам още повече.

— Не ме разбирай погрешно, но да те слушам как разправяш за истинската любов и така нататък ме кара аз да те съжалявам. Подлагаш си за голямо падане, Ернандо.

— Не и ако проработи.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не е ли против правилата, детективите от отдел „Убийства” да са наивни?

— Мислиш че е наивно? — попита.

— Знам, че е така, но е сладко. Желая ти късмет с намирането на госпожица Истинска.

Вратата се отвори и влезе доктор Кънингам.

— Наистина ли я пускате днес, докторе? — попита Рамирес.

— Да, така е.

— Защо никой не ми вярва? — попитах аз.

И двамата погледнаха към мен. Смешно, колко бързо хората разбират някои аспекти от характера ми.

— Искам да погледна гърба ти за последен път, после си свободна да вървиш.

— Имаш ли кой да те закара? — попита Рамирес.

— Помолих сестрата да се обади на Тед, но не знам дали го е направила и дали си е бил в къщи.

— Ще почакам, за да те закарам. — Преди да успея да кажа нещо, той добави — За какво са приятелите?

— Благодаря ти, междувременно ще можеш да ми разкажеш за случая.

— Никога не се предаваш, нали?

— Не и при разследване.

Рамирес излезе, клатейки глава, оставяйки ни насаме с доктора. Доктор Кънингам буташе и мушкаше, и най-накрая просто прекара ръце по гърба ми. Беше почти излекуван.

— Много е впечатляващо. Лекувал съм ликантропи преди, госпожице Блейк, и вие се лекувате почти толкова бързо.

Огънах лявата си ръка, опъвайки кожата, там, където още си личеше къде ме беше захапал одрания. Следата беше бледорозова и се превръщаше в хубав, обикновен белег, само че с няколко седмици по-бързо, отколкото би трябвало. Зачудих се дали и белегът нямаше евентуално да изчезне или щеше да се присъедини към вече съществуващите.

— Правих ти кръвни изследвания. Дори смъкнах малко от кръвта ти долу, в отдела по генетика и ги накарах да търсят за нещо нечовешко.

— Генетичната работа отнема седмици или месеци — отбелязах.

— Имам приятел в отдела.

— Явно добър — казах.

Той се усмихна и усмивката беше по-топла, отколкото би трябвало да бъде.

— Такава е.

— Значи съм свободна да си ходя.

— Да. — Лицето му отново стана сериозно. — Но все още искам да знам, какво, по дяволите, си ти.

— Няма да повярвате, че съм човек?

— Четирдесет и осем часа след второто ти нараняване, трябваше да махнем конците от гърба ти, защото кожата започваше да зараства над тях. Не, няма да повярвам, че си човек.

— Историята е прекалено дълга, докторе. Ако беше нещо, което можех да ви науча да правите на други хора, щях да ви кажа, но не е нещо такова. Може да приемете, че бързото лекуване е просто бонус към някои други, далеч по-малко приятни гадости, с които трябва да се справям.

— Освен ако другите гадости не са наистина ужасни, лекуването изравнява сметката. Никога нямаше да преживееш първоначалните наранявания, ако беше човек.

— Може би.

— Не може би — каза той.

— Радвам се, че съм жива. Радвам се, че съм почти здрава. Радвам се, че не ми отне месеци, за да се възстановя. Какво друго искате да ви кажа?

Намръщен, той преметна стетоскопа през врата си, държейки краищата му.

— Нищо. Ще кажа кажа на детектив Рамирес, че може да ти разкаже за случая и че те изписваме днес. — Докторът хвърли поглед към цветята и балоните. — Беше тук за колко, пет дни?

— Там някъде.

Той докосна един балон, карайки го да подскача на въженцето си.

— Бързо работиш.

— Не мисля че аз съм тази, която работи бързо.

Той подръпна балоните още един път, така че те подскочиха и се раздвижиха като някакво подводно същество.

— Каквото и да е, приятен престой в Албакърки. Опитай да останеш здрава. — С тези думи той излезе и Рамирес се върна вътре.

— Докторът каза, че мога отново да обсъждам случая с теб.

— Аха.

— Няма да ти хареса. — изведнъж изглеждаше сериозен.

— Какво се е случило?

— Имаше ново убийство и не само че ти не си поканена на местопрестъплението, но и аз.