Обсидианова пеперуда

29

След закуска се преместихме обратно в трапезарията. Бернардо предложи доброволно да почисти. Мисля че си търсеше извинениее да се измъкне от документите. Въпреки че започнах да се чудя дали Бернардо е бил толкова изплашен от нараняванията на жертвата, колкото Едуард. Дори и чудовищата се страхуваха от това.

Миналата нощ бях готова да погледна съдебните показания, но в ясната дневна светлина можех да призная, че това е страхливост. Да четеш за него не е по зле от това да го видиш. Така че не исках да виждам снимките. Страхувах се да ги видя и в момента, в който го признах на себе си, ги преместих най-отгоре на списъка с нещата който трябва да прегледам.

Едуард предложи да закачим всички снимки на стената в трапезарията.

— И да надупчим хубавата ти стена — казах.

— Не бъди дивачка — каза Едуард. — Ще използваме лепкав маджун. — Вдигна един малък пакет с гъвкави жълти триъгълници. Отлепи няколко и ги подаде на Олаф и мен. Стиснах нещото между пръстите си и го завъртях на топка. Накара ме да се усмихна.

— Не съм виждала такова нещо от началното училище.

Тримата изкарахме следващият част в слагане на снимките по стената. Просто държането на лепкавият маджун ме накара да си спомня четвърти клас и как помагах на Мис Купър да закачи коледната украса за стената.

Закачахме сладки дядо коледовци, дебели захарни пръчици и ярки топки. Сега закачах подложени на вивисекция тела, безкожи лица, стаи пълни с телесни части. По времето, по което имахме една покрита стена, бях леко депресирана. Най-накрая снимките заеха почти цялото празно пространство на белите стени.

Застанах в центъра на стаята и погледнах всичко.

— Исусе Христе.

— Прекалено жестоко за теб? — попита Олаф.

— Отдръпни се, Олаф.

Започна да казва нещо, но Едуард каза:

— Олаф. — Беше невероятно, колко смисъл може да вкара само в една дума.

Олаф се замисли за секунда две, но накрая се отказа. Или Олаф поумняваше или също се страхуваше от Едуард. Познайте за кое гласувам аз.

Групирахме снимките на местопрестапленията в големи групи. Това бе първият път, в който виждам телата, които са били разкъсани. Доктор Евънс бе описал, че телата са били разрязани от острие с непознат произход, тогава до разчленени с ръце. Но това е доста чисто описание на това, което всъщност се е случило.

Първоначално всичко, което очите ми можеха да видят, бе кръв и парчета. Дори знаейки какво гледам, умът ми отказваше да го вини, първоначално. Беше като да гледаш в тези триизмерни снимки, където в началото всичко е цветове и точици, тогава внезапно го виждаш. И веднъж видиш ли го, не можеш да спреш да го виждаш. Умът ми се опитваше да ме защити от това което гледах, просто не позволявайки ми да го разбера. Той ме защитаваше, а обикновено това се случва когато нещата са зле, много, много зле.

Ако просто излезех сега преди очите ми да видят, мога да избегна ужаса от всичко това. Можех да се обърна на пети и да си изляза. Можех просто да откажа да поема с мозъка си още един ужас. Вероятно това е добра идея за здравето на собствената ми психика, но няма да помогне на следващото семейство което бъде нападнато. Няма да спре осакатяването и убийствата. Така че стоях там и се принудих да гледам снимките, чаках да видя какво наистина има на тях.Кръвта беше по-светла от филмовата кръв, черешово червено. Стигнали са до това местопрестъпление преди кръвта да започне да изсъхва.

Проговорих без да се обръщам.

— Как полицията са открили телата толкова бързо в тази къща— Кръвта все още е свежа.

Едуард отговори:

— Родителите на съпруга е трябвало да ги срещнат за ранна закуска, преди работа. — Трябваше да извърна поглед от снимките и погледнах към пода.

— Имаш предвид че родителите са ги намерили така?

— Става по-зле — каза Едуард.

— Как е възможно да стане по-зле? — попитах.

— Съпругата е казала на най-добрата си приятелка, че е бременна. Срещата на закуска е била, за да съобщят да родителите на съпруга, че ще станат дядовци.

Въздухът заплува пред очите ми, като да гледаш през вода. Протегнах се за стол и се отпуснах в него. Трябваше да сложа глава между коленете си и да дишам много внимателно.

— Добре ли си? — попита Едуард.

Кимнах без да се вдигам. Чаках Олаф да направи саркастична забележка, но не го направи. Или Едуард го бе предупредил да не го прави или и той мислеше, че това е прекалено ужасно.

Когато бях сигурна, че няма да повърна или припадна, проговорих с глава все още между коленете.

— Кога родителите са пристигнали в къщата— По кое време?

Чух разлистване на хартия.

— Шест и половина.

Положих буза на коляното си. Чувствах се по-добре.

— Кога е изгряло слънцето?

— Не знам — каза Едуард.

— Открий — казах. Брей, килима на пода е красив.Вдигнах се бавно, все още дишайки спокойно. Стаята не заплува. Добре.

— Родителите са пристигнали в шест и половина. Отнема им, десет минути, по-малко, за да се съвземат достатъчно, че да се обадят на полицията. Униформените пристигат на местопрестъплението първи. Отнема тридесет минути или час, може би повече за да пристигнат фотографите и все пак кръвта все още е свежа. Дори не е започнала да засъхва, камоли да започне да става кафява.

— Родителите почти са се натъкнали на него — казах Едуард.

— Да.

— Каква е разликата? — попита Олаф.

— Ако изгрева е бил близо до 6 и 30, тогава извършителят може да излиза на слънчева светлина или да се е скрил в дупка близо до местопрестъплението.

Едуард ми се усмихваше като горд родител.

— Дори и с глава между коленете, все още мислиш за работата.

— Но какво ни печели, — каза Олаф — ако съществото е ограничено от тъмнината или светлината?

Погледнах го. Отново се бе навел над мен, но аз седях. Нямаше да е много мъжко ако се изправя и падна.

— Ако е ограничено от тъмнината, това може да ни помогне да разберем какъв вид същество е. Няма много свръхестествени същества, който да са ограничени особено от тъмнината. Ще помогне да стесним списъка.

— А ако се е скрил близо до първото местопрестъпление, — каза Едуард — може да открием следи.

Кимнах.

— Да.

— Полицията претърси района — каза Олаф. — Да не твърдиш, че ще намериш нещо, което те не могат? — Арогантността му се усещаше.

— При първото местопрестъпление, особено, полицията е търсила човек. Ако търсиш човек, търсиш различни неща, от когато търсиш чудовище. — усмихнах се. — Освен това, ако не мислехме всички, че можем да намерим това, което полицията не може, няма да бъдем тук. Едуард нямаше да ни се обади и полицията нямаше да сподели досиетате с нас.

Олаф се намръщи.

— Никога не съм те виждал да се усмихваш така, Едуард, освен когато не се правиш на Тед. Като горд учител, чийто ученик се справя добре.

— Повече като Франкенщайн с чудовището си — казах.

Едуард се замисли за секунда, тогава кимна и се усмихна, доволен от себе си.

— Това ми харесва.

Олаф се намръщи и на двама ни.

— Ти не си я създал Едуард.

— Не — казах — но помогна да стана жената, която съм днес.

Едуард и аз се гледахме един друг и усмивките повехнаха от лицата и на двама ни, оставайки ги сериозни.

— Трябвали да се извинявам за това? — попита той.

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че трябва да се извиняваш?

— Не.

— Тогава недей. Аз съм жива, Едуард, аз съм тук. Изправих се и не се залюлях. Живота е хубав.

— Нека открием дали някое от убийствата се е случило по време на деня. Когато разгледаме всички тези глупости, нека разгледаме местопрестъплението. — Погледнах към Едуард. — Ако нямаш проблем с това. Ти си шефа.

Той кимна леко.

— Добре, но за да продължи Тед да работи с полицията в Санта Фе, трябва да включим и тях при местопрестъплението.

— Да — казах — полицията не обича цивилните да им се бъркат в местопрестъплениията, прави ги раздразнителни.

— Освен това, вече си персона нон грата в Албакърки — каза Едуард. — Трябва поне някои от ченгетата да желаят да говорят с теб.

— И това наистина ме притеснява — казах. — Препречен ми е достъпа до най-прясното местопрестъпление. Не ми трябва друга спънка в разследване като това.

— Ти също не знаеш какво е, нали? — попита Едуард.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Никаква представа. — Благослови шовинистичното му сърце, Олаф не каза:”Казах ти.”

Отидох обратно при снимките, и внезапно можех да ги видя. Издишах и казах меко:

— Лол. — стаята изглеждаше гореща. По дяволите, нямаше да трябва да сядам отново. Сложих пръстите си от двете страни на стената, за да се подсигуря, но трябваше да изглежда сякаш се нуждая от по-близък поглед. Повярвайте ми, бях толкова близо, колкото исках да съм. Накрая трябваше да затворя очи само за секунда. Когато ги отворих бях добре или толкова добре, колкото може.

Телесните части бяха разпръснати навсякъде в червена маса. Очите ми прескачаха от една кървава купчинка към друга. Почти бях сигурна, че това е горна част на ръка и капачка на коляно блестеше сред всичката тази червенина.

Никога не съм виждала толкова много парчета преди. Бях виждала разкъсани тела, но тогава е било за храна или наказание. Имаш е ужасна пълнота в това… унищожение. Гледах едно и също, но под различни ъгли… опитах се, да съединя телата в главата си, но продължаваха да ми липсват части.

Обърнах се.

— Няма глави и ръце. — Посочих към малките купчинки от телесни части. — Освен ако това не са пръсти. Телата напълно разчленени ли са, дори до кокалчетата на пръстите?

Едуард кимна.

— Всяко тяло е било напълно разчленено.

— Защо? — попитах. Погледнах към Едуард. — Къде са главите?

— Намериха ги на хълма зад къщата. Мозъкът липсваше.

— Ами сърцата? — попитах. — Имам предвид има гръбнак, почти цял, но не виждам никакви вътрешности. Къде са всички вътрешни органи?

— Не ги откриха — каза Едуард.

Облегнах се назад, наполовина сядайки на масата.

— Защо са взели вътрешните органи— Дали са ги изяли. Дали това е част от някакъв магичен ритуал, или е част от ритуала на самото убиване, някакъв сувенир?

— Има много органи в тялото — каза Олаф. — Постави ги в един съд и тежат, обемисти са. Също така гният много бързо освен ако не са ги консервирали по някакъв начин.

Погледнах го, но той не гледаше към мен. Гледаше към снимките. Не даде много детайли, но по начина, по който го каза, звучеше сякаш знае за какво говори.

— И от къде знаеш, колко тежки вътрешностите на човешко тяло могат да бъдат?

— Може да работи в морга — каза Едуард.

Поклатих глава.

— Не работиш в морга, нали Олаф?

— Не — каза той и сега ме гледаше. Очите му се превърнаха в тъмни пещери на лицето му, трик на светлината, или трябва да е тъмнината. Гледаше надолу към мен и без да виждам очите му можех да почувствам напрежението в погледа, сякаш ме проучва, измерва, анализира.

Задържах погледа си върху Олаф, но попитах.

— Каква е неговата специалност, Едуард— Защо го повика в този случай?

— Единственият човек, който съм виждал да прави нещо близо до това е той — каза Едуард.

Погледнах го и лицето му беше спокойно. Върнах се към Олаф.

— Казаха ми, че си бил в затвора за изнасилване, не за убийство.

Той ме погледна право в очите и каза:

— Полицията пристигна прекалено скоро.

Бодър глас се провикна от предната част на къщата.

— Тед, ние сме. — Беше Дона и „ние” можеше да значи само децата.

Олаф излезе с напета походка, опитвайки се да я упъти в друга посока. Мисля че Олаф и аз все още щяхме да се гледаме, когато тя ни види, но Бернардо влезе и каза:

— Трябва да скрием снимките.

— Как? — попита Олаф

Взех свещника от масата и казах.

— Поставете покривката на масата пред вратата. — Застанах настрани и оставих Бернардо да издърпа покривката.

Олаф каза:

— Няма ли да му помогнеш— Все пак, нали си едно от момчетата.

— Не съм достатъчно висока, че да успея да я задържа пред цялата врата — казах.

Той се усмихна, насмешливо но отиде да помогне на Бернардо да блокира преградата на вратата с покривката на масата.

Останах да стоя отзад с черния железен свещник в ръцете си. Вгледах се в високия, с гола глава мъж и наполовина съжалявах, че не съм достатъчно висока да забия черния железният свещник в черепа му. Щях да дължа на Едуард друга услуга, ако убия още един от подкреплението му, просто защото ме е изплашил.