Обсидианова пеперуда

57

Беше една от онези бани с отделно помещение с двойна мивка. Дюс ме отведе в отделението с душа. Успях да се поизчистя на сухо— това беше най-доброто, което можех да направя, но дори и от това главата ме заболя. Болеше ме толкова силно, че се принудих да затворя очи, за да попреча на мозъка ми да изтече през тях. Ако нямах сътресение, то тогава това беше адски добра имитация.

Дюс намокри една кърпа за лице и ми я подаде.

— Благодаря. — Сложих си я върху лицето и се опитах да помисля. До този момент Дюс не ме беше докоснал. Блейд опитваше да се почисти в отделението с мивките, но скоро щеше да поиска душ.

— Хареса ми физиономията на Блейд, когато повърна върху него. Беше безценно.

Сложих кърпата на врата си. Бързо обмислих какво имам в чантата и с какви възможности разполагам. Но гласът ми беше спокоен, точка за мен.

— Блейд— Като героят от комиксите*?

Той кимна.

— Да, убиецът на вампири. И двамата носят ножове.

— И двамата са афроамериканци — добавих.

— Да.

Погледнах лицето му, а кърпата за лице, която така любезно ми беше дал, беше още на врата ми. Опитах се да проникна зад любезните му, леко замечтани, кафяви очи, но беше все едно да се опитвам да разгадая Едуард. Просто не можех да чета между редовете.

— Мисля, че Блейд всъщност е използвал дървени ножове и нещо подобно на арбалет в комиксите — казах.

Дюс сви рамене.

— Или си много смела, или си мислиш, че няма да те нараня.

— Вярвам, че ще ме нараниш, ако поискаш.

— Тогава си смела — констатира той. Беше се облегнал на стената, пръстите му лекичко си играеха с пистолета, закачен на каишка през рамото.

Беше мой ред да вдигна рамене.

— Да, но не точно смелостта ме държи спокойна.

Той за пръв път изгледаше заинтересуван.

— А какво тогава?

— След като видях какво беше сторено на Питър и Бека, просто не мога да се развълнувам прекалено много относно това, което ме чака.

Блейд потропа на вратата.

— Нямаме цяла нощ на разположение, а аз искам да взема душ.

Когато той потропа на вратата, двамата с Дюс подскочихме. Споделихме една от онези засрамени усмивки, след което той отвори врата и ме поведе напред.

Блейд се беше опитал да изтърка дрехите си на мивката, но това не беше помогнало. Опита се да мине през вратата и Дюс му препречи пътя.

— На Райкър няма да му хареса да си взимаш душ.

— Той ми каза да се почистя.

— Саймън каза да държим двама човека при нея. Не можем да го направим, ако ти си под душа.

Блейд погледна към мен.

— Мисля, че Саймън я надценява. Всеки, който повръща след като е видял едно леко мъчение като това, не може да ме уплаши. Сега се махни от пътя ми, Дюс.

Дюс се отмести на една страна, премествайки се напред и от едната му страна. Блейд мина покрай нас, без да каже и дума, а гневът му се вееше след него като свободна дреха. Затръшна вратата зад себе си.

Отидох до мивката и отново намокрих кърпата. Сега той ме гледаше в огледалото. Погледът му все още беше спокоен, но в него беше пропълзяло нещо друго. Нещо, което обещаваше болка, както вятърът можеше да донесе дъх на дъжд срещу кожата точно преди да започне да вали.

Започнах да ровя из чантата.

— Тук някъде имам нещо за свеж дъх.

— Мога да те заключа в стаята при Блейд. Той е много красив съблечен, а в момента не е много доволен от теб.

Ръката ми се сключи около писалката със скритото острие.

— Наистина ли си мислиш, че може да се контролира достатъчно, че само да ме изнасили, без да ме нарани допълнително— Както ти сам каза, не е много доволен от мен.

— Така и не ме попита за прякора ми— вметна той.

Разговорът стана прекалено забързан за моя вкус.

— Предположих, че е нещо свързано с игра на карти.

Той поклати глава, докато го наблюдавах в огледалото. След това започна да сваля ципа на панталона си. Беше твърде далеч, за да ме докосне или за да му отвърна. Всичко, което можех да направя, бе да чакам той да дойде при мен.

Той бръкна в дюкяна си и извади члена си с едно плавно, отработено движение. Той беше огромен, впечатляващ дори и увиснал и мек. Ако по-рано не бях видяла Бернардо, щях да съм по-впечатлена. Естествено, не може да си сто процента сигурен, колко голям може да стане един мъж когато еректира. Някои едва си променят размера. Други нарастват много. Той може би щеше да е много впечатляващ. Тогава осъзнах, че има татуировка на него.

Трябваше да се обърна и да погледна, вместо да се доверявам на огледалото.

— Какво се предполага да направя — да избягам с писъци или да поискам да го докосна? — Дори не бях уплашена. Беше прекалено странно.

— Кое от двете би желала да направиш?

Признавам, че ми беше много трудно да го гледам в лицето, а не в пениса, защото той нарастваше и можех да видя татуировката по-добре.

— Не можеш да изнасилиш желаещите, нали?

Той се усмихна, сякаш този подход и преди беше имал успех сред жените. Това определено беше нещо, което не се предлага на едно момиче всеки ден.

— Няма да кажа на никого, ако и ти не го направиш.

— Двойка купи ли имаш на… пениса си?

Усмивката му се разшири.

— Това не боля ли?

— Не толкова, колкото тепърва ще боли — каза Дюс. Той започна да се приближава бавно към мен, така че можех да го огледам добре. Със сигурност имаше способност за театралничене. Не исках да използва способността си или каквото и да било друго негово нещо върху мен. Обърнах се и се препънах нарочно. Той ме прихвана точно както и предишните пъти. Опрях писалката в гърдите му точно под гръдната кост под ъгъл нагоре. Аз бях ловец на вампири. Ако имаше нещо, което да знаех как да направя, това беше да намеря сърцето с първия удар.

Натиснах бутона още щом ножа го докосна. Нямаше движение насочено нагоре, нямаше усещането за тласък на острието, защото то самото свърши работата.

Очите му се разшириха, устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук. Извъртях острието наляво, после надясно, за да мога да съм сигурна, че никога няма да си поеме дъх и да предупреди мъжа в другото помещение.

Дюс започна да се плъзга надолу по шкафчетата. Подхванах го внимателно и го положих на пода доволна, че той беше един от най-дребните от мъжете. Щях да се затрудня с мъкненето на тялото на Мики. Водата под душа все още течеше. Блейд вероятно под душа не беше чул удара на тялото в пода, но по-добре да внимаваш, отколкото да съжаляваш.

Дюс лежеше на пода, острието стърчеше от гърдите му, панталоните му все още бяха разкопчани, а адашът му— гол и изложен на показ. Беше много тъжна гледка, докато лежеше там мъртъв. Ако имах време преди да изляза, щях да го закопчая, но преди това — Блейд. Взех пистолета от рамото на Дюс и увих каишката около моето рамо. Проверих, за да съм сигурна, че знам къде се намира предпазителят, както и че беше свален. Превключвателят за режима на стрелба беше тристепенен, а не двустепенен като при „Узи”-то. Включих го на най-високата степен. Според логиката това щеше да накара куршумите да излизат един след друг в много по-малък промеждутък от време между тях. Взех допълнителния пълнител на Дюс за автомата. Пълнителят имаше само двадесет куршума. Обикновено това звучеше като много, но не и днес. На света няма достатъчно амуниции, които да ме накарат да се чувствам в безопасност тази нощ. Взех допълнителни амуниции и за двата резервни пистолета, както и за тези в чантата, и прекарах каишката— през врата си.

Вторият пистолет на Дюс беше 9мм Глок. Аз лично намирам пистолетите Глок за неудобни при стрелба, въпреки че познавам хора, които се кълнат в тях след като вече са овладели стрелбата. Но се радвах да видя този. Оръжията бяха чудесни, но щяха да предизвикат много шум. Ако застрелях Блейд, щях да пратя останалите лоши момчета по петите ми и по-лошото беше, че можеха да убият Едуард, преди да тръгнат след мен. Имаха трима заложника. А се нуждаеха от само един.

Трябваше ми нещо тихо. Бедата беше там, че не смятах, че ще мога да убия Блейд с острие. В открит двубой— забрав?. Това означаваше, че ми оставяше съдържанието на чантата. Издърпах острието от гърдите на Дюс. Шурна кръв, по-тъмна от останалата, както се очакваше да бъде кръвта от сърцето. По навик го избърсах в ръкава на ризата му и го пъхнах в предния си джоб.

Една от двете му ръце лежеше срещу вратичките на шкафа, далеч под мивката. Може би все пак имах повече неща от това, което беше в чантата. Преместих ръката му и погледнах. Невероятно е колко смъртоносни неща държат хората в шкафовете в баните си. Почти всичко има етикети, предупреждаващи за опасността, за отрова, за сода каустик, какво да правим, ако ни влезе в очите после незабавно да изплакнем с вода. Но в този шкаф имаше само купчина пухкави хавлии, а аз имах пистолета на Дюс. И домашно приспособен заглушител. Но щеше да ми се наложи да държа пистолета на нивото на гърдите си, близо до тялото и да притискам кърпите достатъчно стегнато, за да подействат като заглушител. Да държа пистолета по този начин означаваше, че трябва да се приближа максимално преди да стрелям. Ако Блейд беше толкова добър, колкото и останалите, щеше да държи пистолет наблизо. Щях да имам само един изстрел и той трябваше да е точен.

Как човек може да се приближи толкова до добре въоръжен мъж— Отговорът — сваля малко дрехи. Махнах тениската и жилетката. Нямаше да спре нож, а идеята беше да не допусна той да стреля, нали така— Освен това се опитвах да го свалям или поне да го прелъстя. В бронежилетката просто нямаше романтика.

Оставих си сутиена. Нервите ми не бяха чак толкова на ниво. Освен това, ако той настои да сваля малко дрехи, ще имам и друго освен панталоните. Беше все едно играя стрийп-покер. Повече дрехи означава повече неща, с които да играеш.

Душът спря. Мамка му. Времето ми току-що изтече. Внезапно сърцето ми се качи в гърлото. Но трябваше да вляза там преди той да дойде насам. Ако видеше тялото, това, за което щях да се притеснявам, нямаше да е изнасилването.

Затъкнах пистолета отпред в панталоните си, притиснах кърпите здраво до гърдите и стомаха си и отворих вратата. Затворих я и се облегнах на нея. Блейд вдигна поглед. По тъмната му кожа имаше капчици вода и Дюс се оказа прав. Гол, Блейд беше наистина красив. Ако обстоятелствата бяха по-различни, би било удоволствие да го гледам. Сега бях толкова уплашена, че ми беше трудно да дишам.

Той се пресегна за пистолета, който беше сложен срещу ваната. Каниите на ножовете му бяха провесени на задната поставка за кърпи, както човек би проснал парцала за миене — да го запази сух, но все пак да му е удобно. Той спря по средата на движението, като пръстите му се плъзгаха по пистолета.

— Какво искаш?

— Дюс ми нареди да ти донеса кърпи. — Оставих страха да се прояви в гласа ми и да го накъса.

— Как успя да те накара да се съблечеш?

Погледнах надолу с рязко, засрамено движение.

— Даде ми право на избор между него и теб.

Блейд се разсмя и това беше чист мъжки звук.

— Показа ли ти двойката си?

Кимнах. Нямаше нужда да се преструвам, че съм засрамена. Просто не се опитах да го крия.

— Свали си сутиена. — Той се изправи, ръката му започна да се отдръпва от големия пистолет, но беше все още много близо до ножовете и до малкия пистолет на поставката за кърпи.

Плъзнах надолу презрамките и като притиснах кърпите към гърдите си, се пресегнах назад и разкопчах закопчалките. Повдигнах кърпите само дотолкова, колкото да изтегля сутиена и да го пусна на пода. Оставих кърпите притиснати до мен заради благоприличието и прикритието на пистолета на кръста ми.

Той излезе от ваната и започна да прави онези три стъпки, които щяха да стопят разстоянието между нас. Завъртях тялото си малко настрани, изваждайки оръжието, като все още го държах зад кърпите.

Той беше точно срещу мен, на три стъпки от всичките си оръжия. Сви пръстите си върху кърпите и ги натисна надолу разкривайки гърдите ми сантиметър по сантиметър. Беше на по-малко от двадесет сантиметра от мен. Награби горната част на гърдите ми и аз стрелях. Тялото му трепна и мисля, че го чух да казва „Мамка му”. Продължих да натискам спусъка, докато падна на колене, а очите му се извъртяха назад. Стомахът и долната част на гърдите му бяха червена руина. Кърпите бяха станали на парцали, покрити с черни петна барут. Изстрелите бяха заглушени, но не и тихи. Чаках там, в малката стая, а изстрелите сякаш отекваха в стените. Чаках да прозвучи алармата или викове. Нищо.

Вдигнах сутиена си, но не губих време да го слагам, преди да отворя свързващата врата и да се ослушам. Тишина. Чудесно. Облякох се и събрах всички оръжия. Пистолетът на Блейд беше „Хеклер и Кох”. Хубаво оръжие. Пъхнах го в предната част на панталона си, където обикновено слагах „Файърстар”-а. Преметнах двете големи оръжия през същото рамо, а каниите с ножовете преметнах през другото. Примъкнах автомата, свалих предпазителя и бях толкова готова, колкото беше възможно.

Последният път, когато видях Едуард, той беше на колене. Двамата му пазачи бяха прави. Ако бях внимателна и пистолетът не даваше голям откат, можех да ги застрелям над главата на Едуард. Целта ми беше да обсипя стаята. Като за план беше груб и потайността щеше да изчезне, ако някой ни чуеше, но веднъж след като се убедях, че Едуард няма да бъде убит заради шума, това не ме интересуваше толкова. Щяха да го убият защото е заплаха и щяха да искат да я премахнат от гърба си, преди да се изправят пред нова. Децата не бяха заплаха. Ако Райкър беше мъртъв и не можеше да заповяда да ги наранят, тогава децата щяха да бъдат добре докато стигнем при тях. Поне идеята беше такава и тя бе най-добрата, която имах.

Въоръжена до зъби се ослушах при външната врата. Нищо. Открехнах я съвсем малко. Коридорът беше празен. Още по-добре. Заключих я зад мен, така че когато е затворена, хората да предположат, че там има повече от мъртъвци. Ножовете на рамото ми се движеха прекалено много, така че ги преместих колкото се може по-тихо на купчина до стената. Коридорът, който преди ми изглеждаше толкова дълъг, сега ми се струваше къс, защото планът беше един от онези, които или щяха да проработят много добре, или щяха да се превърнат в бедствие. След по-малко от две минути щях да съм при вратата и щяхме да разберем.