Обсидианова пеперуда

61

Наведох Едуард до стената. Искаше ме свободна да стрелям, ако Олаф ми кажеше. Олаф отиде да разузнае напред и да види какъв беше проблема. Той изчезна зад този ъгъл и аз се притиснах до стената и отправих кратък поглед напред. Стълбите свършваха точно отпред. Електрическото осветление показваше една пещера. Светлините блестяха от кръв и тела.

Олаф огледа и дойде до нас отново.

— Мога да видя изхода.

— Какви са тези тела?

— Мъжете на Райкър.

— Какво ги е убило?

— Мисля, че това е нашият убийствен звяр. Но няма друг изход. Другите изходи бяха блокирани от експлозията. Ние трябва да вървим по този път.

Реших, че ако убийствения звяр беше там и ни чакаше, Олаф би бил по-развълнуван. Затова се върнах при Едуард. Кожата му беше много бледа. Очите му бяха затворени. Те се отвориха, когато го докоснах, но бяха по-ярки от колкото трябваше да бъдат. — Ние сме почти навън — казах аз.

Той не каза нищо, просто ме остави да наместя ръката му през рамото ми. Той все още се държеше за мен, но със всяка стъпка която правехме, ръката ми около кръста му поемаше все повече и повече от теглото му.

— Дръж се, Едуард, само малко по-нататък.-

Главата му се дръпна, сякаш току-що ме чу, но краката му продължиха да се движат с мен. Щяхме да оцелем, всички ние. Кръвта ставаше по гъста колкото по-нагоре вървяхме. Едуард се подхлъзна в нея и аз трябваше да го хвана и едва успях да задържа и двама ни прави. Той издаде стон, заради рязкото движение. По дяволите.

— Внимавай къде стъпваш, Питър, — казах аз. — Хлъзгаво е.

Олаф ни очакваше при телата. Имаше само три от тях. Единият беше мъж, когото не познавах, но познах пистолета в близост до тялото му. Той беше един от хората на Саймън. Саймън лежеше в локва от кръв. Цялата долна част на гърдите, стомаха, корема бяха отворени. Червата му се въргаляха на пода на пещерата, но очите му все се движиха, беше още жив.

Третото тяло бе Аманда и тя също, все още се движеше. Но Олаф я покриваше, така че аз обърнах внимание на Саймън. Той се усмихна се към нас.

— Поне аз убих Гробаря.

— Той не е толкова умрял, колкото си ти — казах аз.

— Вие всички сте мъртви, кучко.

— Знаем, че си поканил компания-, казах аз.

Очите му изглеждаха несигурни.

— майната ти — Ръката му леко помръдна към пистолета му, който все още лежеше до него. Изкормен, умиращ, в повече болка, отколкото можех да си представя и той се опита да стигне оръжието си. Аз настъпих ръката му, приковавайки я за земята. По-трудно е да се направи от нормалното с Едуард висящ на мен, но успях.

— Питър, ти и Бека отидете с Бернардо до предната част на пещерата.-

Питър не спореше. Той просто носеше Бека покрай нас, Бернардо го следваше отзад.

Насочих цевта на пистолета в главата на Саймън. Не можех да го оставя зад нас, беше рисковано.— Надявам се, че чудовището ще те изкорми, кучко.

— За теб съм г-ца Кучка,— казах аз и натиснах спусъка. Кратък изстрел, но последваха други. Зъвартях се, с вдигнат пистолет и видях Питър да стои над тялото на Аманда. Той изпразни Файерстартера в тялото и, докато гледах. Олаф просто го гледаше как го прави. Търсех Бернардо и го намерих да държи Бека близо до входа на пещерата.

Едуард започна да се плъзга на колене. Коленичих с него, опитвайки се да го задържа в изправено положение. Той прошепна:

— Децата, вън, отведи ги… Навън — и той припадна.

Олаф дойде, без да ме пита. Той вдигна Едуард на ръцете като дете. Ако чудовището дойде сега, всички бяхме с пълни ръце. По дяволите.

Питър беше свършил куршуми, но той все още дърпаше спусъка, отново и отново. Отидох при него.

— Питър, Питър, тя е мъртъва. Ти я уби. Свали оръжието. -

Той не изглеждаше да ме чул. Докоснах ръцете му, опитвйки се да взема пистолета от него. Той се дръпна, враждебен, с диви очи. Той продължаваше да стреля в жената без патрони. Избутах го назад към скалната стена, силно, едната ръка претискаше гърлото му, другата държеше ръката му все още увита около Файерстартера. Очите му бяха широки и уплашени, но той ме погледна.

— Питър, тя е мъртва. Не можеш да я убиеш повече, отколкото тя вече е.

Гласът му бе разтърсен, когато каза:

— Искам да я боли.

— Боляло я е. Да бъдеш разкъсан е гаден начин да умреш.-

Той поклати глава.

— Това не е достатъчно.-

— Не, казах аз, — това не е достатъчно, но ти я уби, Питър. Това е, което получаваш от отмъщението. След като ги убиеш, няма повече. — Взех пистолета от ръцете му и той ми позволи. Опитах се да го прегърна, но той ме отблъсна, а след това си тръгна. Времето за подобен вид утеха бе отминало, но имаше и други видове утеха. Някои от тях идват от пистолета. Има известна утеха в убийството на този който ви е наранил, но това е студена утеха. Това ще унищожи нещо в теб. Въпроса не дали част от душата ти ще ти липсва, а коя част ще бъде.

Питър носеше Бека. Олаф носеше Едуард. Бернардо и аз водехме напред. Претърсвахме тъмнината с насочени оръжия, назад и напред, назад и напред. Нищо не се движеше. Само звукът на вятъра във храстите, ограждащи задната част на пещерата. Чувствах въздуха толкова добре срещу лицето си и аз осъзнах, че не очаквах да излезем, поне не живи. Песимизъм, това не е съм аз.

Бернардо тръгна назад да обиколи къщата. Щяхме да се опитаме да стигнем колата на Едуард, но искахме да сме сигурни, че никой или нещо, не чака да ни изяде, . Олаф отиде втори, носейки много неподвижния Едуард. Молех се силно, да се оправи, но се чувствах странно да се моля на Бог за Едуард, като че ли се молех на грешното място. Петър и Ребека бяха точно пред мен. Той се спъна, когато навлезохме в по гъстите храсти. Трябваше да е уморен, но не можех да си позволя да нося Бека. Трябваше да имам свободни ръце, да се бия.

Почувствах изтръпваща вълна от магия. Казах:

— Момчета, има нещо тук.

Всички спряха и започнаха да претърсват тъмнината.

— Какво видя? — Олаф попита.

— Нищо, но нещо тук прави магия.

Олаф исумтя, като че не ми повярва. След това първата вълна от страх ни заля. Толкова много се страх, че сковаваше гърлото, караше сърцето да бие силно и дланите на ръцете да се потят. Бека започна да се бори бурно в ръцете на Питър.

Направих две стъпки за да помогна на Питър да я контролира, но тя се освободи, падна на земята и се затича като заек в храстите. Питър изкрещя:

— Ребека! — и отиде след нея.

— Питър, Ребека! О, по дяволите! — Затичах се в храстите след тях. Какво друго можех да направя, чувах ги точно пред мен, мачкайки храстите, Питър викаше името на Бека. Усетих движение от дясната ми страна и видях нещо. Беше по-голямо от човек и дори и на лунна светлина можеше да се види, че беше с различен цвят. Стрелях в него, докато отваряше огромна пълна с бръсначи уста, но лапата продължаваше да идва към мен, като че куршумите бяха нищо. Затворена лапа се стовари върху главата ми. Събори ме от крака и аз се ударих в земята силно. Потънах в тъмнина и когато можех да виждам отново,нещото беше точно над мен. Държах пръста си на спусъка, докато кликна на празно. Чудовището не се поколеба. То се надвеси над мен,лицето му беше почти като на птица и за момент ми се стори доста красиво, преди да ме удари отново и да потъна в тъмнината.