Обсидианова пеперуда

18

Имаше огнище на далечната стена, но беше твърде малко и бяло, очертано от същата гладка белота, която покриваше стените. Имаше животински череп закачен над огнището. Бих казала, че е елен, но бе голям от това, а рогата дълги и завити. Не, не е елен, но нещо подобно и не от тази страна. Ниско бяло канапе беше с лице към огнището. Голям пън от неполиран мрамор стоеше от едната страна на дивана и имаше китайска лампа върху него. В малката ниша над лампата имаше голямо парче бял кристал. Имаше черна лакирана маса срещу далечната стена между две врати. Втора голяма лампа стоеше на масата. Два стола стояха, с лице един към друг, пред огнището. Имаха извити подлакътници с крилати лъвове на краката. Бяха от черна кожа и изглеждаха смътно египетски.

— Стаята ти е насам — каза Едуард.

— Не, — отвърнах. — Искам малко време да огледам къщата ти. Не ме притискай.

— Имаш ли нещо против да занеса багажа ти в стаята, докато изследваш?

— Помогни си сам.

— Милостиво от твоя страна — кажа той и сложи малко повече сарказъм в гласа си.

— Не го споменавай.

Едуард взе и двете ми чанти и каза:

— Хайде Бернардо. Ти трябва да се облечеш.

— Ти не ни остави да разгледаме наоколо сами — каза Бернардо.

— Не сте питали.

— Едно от приятните неща в това да си жена, а не мъж, — казах — е това, че ако съм любопитна, просто питам.

Те минаха през далечната врата, въпреки че стаята беше достатъчно малка и „далеч” е сравнително. Имаше дърво отстрани на огнището, в плетена кошница от бледа, почти бяла, тръстика. Прокарах дланта си по гладката студенина на черния мрамор на кафе-масичката, която беше най-близо до огнището. Имаше черна ваза, на масата, пълна с нещо, което изглеждаше като малки диви цветя. Наситеното златно — жълто и кафяво в центъра не си съвпадаше много с нищо в стаята. Дори Navajo пръстена, който бе по повечето цветя, беше в сянката на черно, бяло и сиво. Имаше повече цветя в нишата между далечните врати. Тя беше достатъчно голяма, че да е прозорец, като изключим това, че не гледа навън. Цветята се разливаха от отвора като златно-кафява вода, голям и буен букет.

Когато Едуард се върна обратно в стаята, без Бернардо, седях на белият диван с крака изпънати под масата за кафе. Ръцете ми бяха над стомаха ми и се опитвах да си представя буйния огън и студената зимна вечер. Но някак си огнището изглеждаше прекалено чисто, прекалено стерилно.

Той седна до мен, клатейки глава.

— Щастлива?

Кимнах.

— Какво мислиш?

— Не е успокоителна стая — казах — и господи, виж цялото това пространство по стените. Вземи си няколко картини.

— Харесвам го по този начин. — Той се отпусна на дивана до мен, краката изпънати, ръцете на корема. Имитираше ме, но дори това не можеше да ми развали настроението. Щях да видя всяка стая в детайли преди да напусна. Можех да се държа хладно, но нямаше да изразходвам енергия за това с Едуард. Преминахме това в странното ни приятелство. Наистина не се опитвам да играя царя на хълма с Едуард. Фактът, че той продължаваше да играе играта с мен, просто го караше да изглежда глупаво. Въпреки че се надявах да сме свършили с игрите по време на това пътуване.

— Може би ще ти подаря картина за Коледа — казах.

— Ние не си купуваме подаръци за Коледа един на друг — отвърна той.

И двамата гледахме огнището.

— Може би ще започна. Едно от тези деца с големи очи или клоун.

— Няма да го закача, ако не го харесвам.

Погледнах го.

— Освен ако не е от Дона.

Внезапно беше много неподвижен.

— Да.

— Дона добави цветята, нали?

— Да.

— Бели лилии или орхидеите може би, но не и дивите цветя, не в тази стая.

— Тя мисли че те правят мястото по-светло.

— О, правят го — казах.

Той въздъхна.

— Може би ще й кажа колко много харесваш тези картини с кучета играещи покер и тя може да ти купи няколко.

— Тя няма да го повярва — каза той.

— Не, но се обзалагам, че мога да се сетя за нещо на което ще повярва и ти ще го мразиш точно толкова.

Той ме погледна.

— Няма да го направиш.

— Мога.

— Това звучи като изнудване. Какво искаш?

Гледах го, изучавах празното му лице.

— Значи признаваш, че Дона и семейството й са достатъчно важни за теб, така че изнудването да проработи.

Той просто ме гледаше с тези безмилостни очи, но празното лице не беше достатъчно сега. Имаше пролука в бронята му, достатъчно голяма, че да прокараш трактор през нея.

— Те са заложници, Едуард, само ако някой си помисли за това.

Той извърна поглед, затвори очи.

— Наистина ли мислиш, че ми казваш нещо, за което вече не съм мислил?

— Моите извинениея, прав си. Като да учиш баба си да чупи яйца.

— Какво? — той се обърна и наполовина се смееше.

Свих рамене.

— Така казват старите. Значи, че изнасям лекция на някой, който ме е научил как да изнасям лекция.

— И на какво съм те научил? — попита той, смехът си отиваше, оставяше лицето му сериозно.

— Не можеш да си препишеш всичките заслуги. Смъртта на майка ми започна урока по-отрано, но научих, че ако те е грижа за някого, той може да умре. Ако други хора знаят, че те е грижа за някого, те ще използват този човек срещу теб. Ти попита защо не се срещам с хора. Заложници, Едуард. Моят живот е просто прекалено дяволски насилствен, за да мога да си позволя куража да е близък и скъп на сърцето ми. Ти ме научи на това.

— И сега аз наруших правилото — каза той с мек глас.

— Да — отвърнах.

— И това къде остават Жан Клод и Ричард? — попита той.

— О, накарахте да се чувстваш неудобно и сега е мой ред.

— Просто отговори на въпроса.

Помислих над това за секунда или две, тогава отговорих честно, защото доста голяма част от последните шест месеца ги прекарах в мислене за това, за тях.

— Жан Клод никакъв случай не може да бъде причислен към фуража. Ако въобще познавам някой, който може да се грижи за себе си, това е Жан Клод. Предполагам, че не можеш да си на четиристотин години и да не знаеш как да оцеляваш.

— А Ричард?

Едуард гледаше лицето ми като попита, изучаваше ме, както аз изучавах него и се почудих за пръв път дали лицето ми е по-често празно, отколкото пълно, дали криех емоциите си, мислите си, дори без да имам предвид да го правя. Как можеш наистина да кажеш какво показва собственото ти лице?

— Ричард може да оцелее, ако го застрелят в гърдите и куршума не е сребърен. Можеш ли да кажеш същото за Дона? — Това беше прямо, но беше истината.

Очите му се затвориха, като завеси. Нямаше никой в къщи. Това беше лицето му понякога, когато убиваше, въпреки че понякога, когато убиваше лицето му показваше повече радост, отколкото някога съм виждал на лицето му.

— Ти ми каза, че те са се сгушили около човечността ти. Да не казваш, че ти си се сгушила в тяхната чудовищност? — попита той.

Погледнах в това нечетливо лице и кимнах.

— Да, трябваше ми време да го разбера и доста по-дълго да го приема. Загубила съм достатъчно хора през живота си, Едуард. Изморих се от това. Шансът и двамата да ме надживеят е доста голям. — Вдигнах ръка преди той да може да го каже. — Знам че Жан Клод не е жив. Повярвай ми. Вероятно го знам по-добре от теб.

— Изглеждате сериозни. За случая ли говорите? — Бернардо влезе в стаята носейки сини дънки и нищо друго. Беше вързал косата си на гърба в по-свободна опашка. Вървеше бос към нас и това накара гърдите ми да се стегнат. Това беше един от любимите начини да ходи в къщата. Той слагаше обувки и риза само когато излизаше навън или щеше да идва някой.

Гледах много красив мъж да върви към мен, но не виждах наистина него. виждах Ричард, той ми липсваше. Въздъхнах и седнах по-изправена на дивана. Наречи го предчувствие, но се обзалагам, че Едуард не е имал сърдечен разговор с Бернардо, поне не за Дона.

Едуард също се беше изправил.

— Не, не говорехме за случая — каза той.

Бернардо гледаше от единият към другият и усмивката играеше на устните му. Но очите му не съвпадаха. Той не харесваше сериозния въздух, ако не е за случая, и той не знае за какво е. Аз щях да попитам. Едуард нямаше да ми каже, но все пак щях да попитам. Понякога е хубаво да си момиче.

— Каза че имаш досиета от случаите в Санта Фе — казах.

Едуард кимна.

— Ще ги донеса в трапезарията. Бернардо покажи й пътя.

— Удоволствието е мое — каза той.

Едуард каза:

— Да третираш Анита като момиче би било грешка, Бернардо. Би ме ядосало да трябва да те заменям сега. — С това, Едуард излезе през далечната дясната врата. Нощен въздух и шум на насекоми се плъзна през вратата преди той да я затвори.

Бернардо ме погледна, клатейки глава.

— Никога не съм чувал Едуард да говори за някоя жена по начина, по който говори за теб.

Повдигнах вежди.

— Какво имаш предвид?

— Опасна. Той говори за теб сякаш си опасна. — Интелекта се показа в кафявите му очи, интелект, който беше скрит зад хубавата гледка и омайваща усмивка. Интелект, който не се показа с истинското му лице. За първи път си помислих, че би било грешка да го подценявам. Той беше повече от просто пистолет, с който да стреляш. Колко още имаше да се види?

— Какво, очаква се да кажа, че съм опасна?

— Опасна ли си? — попита той, все още изучавайки ме с интензивно изражение.

Усмихнах му се.

— Е, ти ще вървиш отпред в коридора.

Той килна главата си на една страна.

— Защо да не вървим заедно, един до друг?

— Защото коридора е прекалено тесен или греша?

— Не грешиш, но наистина ли мислиш, че ще те застрелям в гъба? — той разтвори широко ръце и се завъртя в бавен кръг. — Изглеждам ли въоръжен? — Той се усмихваше чаровно, когато отново бе с лице към мен.

— Докато не прокарам дланите си през гъстата ти коса и надолу по панталоните ти. Няма да знам дали не си въоръжен.

Усмивката увехна съвсем малко.

— Повечето хора нямаше да помислят за косата. — Което означаваше, че той имаше нещо скрито. Ако наистина беше невъоръжен, той ме дразнеше и ми предлагаше шанс да го претърся.

— Трябва да е нож. Косата не е достатъчно гъста, за да скрие пистолет, дори и деринджър — казах.

Той се протегна зад главата си и извади малък нож, който беше скрил в косата си. той го държеше и започна да си играе с него, като го завърташе през дългите си стройни пръсти.

— Това етнически стереотип ли е или си добър с ножовете? — попитах.

Той се засмя, но не сякаш му е смешно. Той превъртя острието още веднъж през пръстите си, което ме накара да се стегна. Все още седях зад дивна, но знаех, че ако той наистина е добър, никога нямаше да мога да се покрия или да извадя пистолета си навреме. Той просто беше прекалено близо.

— Мога да си отрежа косата и да си сложа костюм, но все още ще съм индианец за повечето хора. Ако не можеш да го промениш, по-добре го приеми. — той върна ножа в косата си, правейки го да изглежда лесно. На мен щеше да ми е нужно огледало и дори тогава вероятно щях да отрежа половината от косата си.

— Опитал се да играеш корпоративен американец? — попитах.

— Да — каза той

— Така че сега не правиш корпоративни неща.

— Все още играя корпоративен американец. Защитавам костюмари, които искат наперени мускули. Нещо екзотично, с което да впечатлят приятелите си с това, колко важни и големи са.

— Правиш ли номера с ножа по заповед?

Той повдигна рамене.

— Понякога.

— Надявам се да плащат добре — казах.

Той се усмихна.

— Или плащат добре, или не го правя. Може да съм техният личен индианец, но съм богат личен индианец. Ако си толкова добра, колкото Едуард мисли че си, ти би била по-добър бодигард от мен.

— Защо?

— Защото болшинството искат охранителите им да не се набиват на очи. Те не искат да си наперен или екзотичен. Ти си красива, но повече съседска красота, нищо прекалено красиво.

Бях съгласна с него, но казах.

— О, това ще ти спечели много точки.

— Ти ми каза, че нямам шанс, така че защо трябва да се притеснявам да лъжа?

Трябваше да се усмихна.

— Забележката приета.

— Ти може да си малко тъмна по краищата, но все още можеш да минеш за бяла — каза Бернардо.

— Аз не минавам, Бернардо, аз съм, просто майка ми е мексиканка.

— Ти си взела кожата на баща си?

Кимнах.

— Да, какво от това.

— Никой не ти навира това в лицето, нали?

Помислих за това. Мащехата ми бързаше да каже на непознатите, че не съм нейна. Не, не бях осиновена. Аз бях нейната доведена дъщеря. Аз и Пепеляшка. Един настина груб беше попитал: „Каква е била майка й?”

Джудит винаги отговаряше бързо: „майка й беше мексиканка.” Въпреки че по-късно стана испано-американка. Никой не можеше да обвини Джудит, че не е политически коректна с различните раси. майка ми беше умряла много преди хората да започнат да се притесняват за политическата коректност. Ако някой я питаше тя казваше гордо: „Мексиканка”. Беше достатъчно добро за майка ми, беше достатъчно добро и за мен.

Този спомен нямаше да го споделя. Никога не го споделих и с баща си. нямаше да започна с непознати. Избрах друг спомен, който не болеше толкова.

— Бях сгодена веднъж, докато майка му не откри, че майка ми е мексиканка. Той беше рус и със сини очи. майка му не харесваше идеята да затъмня семейното й дърво. — Това беше кратък и неемоционален начин да разкажеш нещо много болезнено. Той беше първата ми любов. Мислех, че е всичко за мен, но аз не бях всичко за него. Не се бях оставила да падна толкова напълно в ръцете на някого, преди и от тогава. Жан Клод и Ричард все още плащаха сметката за тази първа любов.

— Мислиш ли за себе си като за бяла?

Кимнах.

— Да. Сега ме попитай дали мисля, че съм достатъчно бяла?

Бернардо ме погледна.

— Достатъчно бяла ли си?

— Не според някой хора.

— Като кой?

— Като никой, който е твоя работа.

Той разпери ръце.

— Съжалявам, нямах предвид да ти стъпвам на пръстите.

— Да, искаше го — казах.

— Мислиш така?

— Да — казах. — Мисля, че ревнуваш.

— От какво?

— От това, че аз мога да мина, а ти не.

Той отвори уста и емоциите преминаха по лицето му като вода: гняв, хумор, отричане. Накрая остави усмивката, но не беше щастлива усмивка.

— Ти наистина си кучка, нали?

Кимнах.

— Не ми дърпай каишката и аз няма да дърпам твоята.

— Сделка — каза той. Усмивката му се разшири.

— Сега, позволи ми да ескортирам белия ти задник до трапезарията.

Поклатих глава.

— Води, висок, тъмен, докато мога да гледам задника, ти докато вървим по коридора.

— Само ако ми обещаеш да ми кажеш колко си харесала гледката.

Очите ми се разшириха.

— Имаш предвид да ти оценя задника ?

Той кимна и усмивката изглеждаше щастлива сега.

— Егото ти ли е толкова голямо или просто се опитваш да ме притесниш?

— Познай.

— И двете — казах.

Усмивката се превърна в ухилване.

— Ти си толкова умна, колкото изглеждаш.

— Просто се движи, Ромео. Едуард не обича да чака.

— Дяволски права си.

Тръгнахме по късия коридор, той водеше, а аз следвах. Той сложи допълнителна сила в походката си и да, гледах шоуто. Наречи го предчувствие, но се обзалагах, че Бернардо щеше наистина да ми поиска оценка, вероятно пред още някой. Защо когато имаш нещо, на което можеш сигурно да заложиш, никога не се намира някой, който да ти приеме парите?