Обсидианова пеперуда

64

Обадих се на полицията по пътя. Направих го като анонимен сигнал. Казах им, че чувам писъци. Затворих без да давам името си. Ако Олаф не е там, тогава ще изплашат Далас и аз ще се извиня. Дори бих платила за всяка разбита ключалка.

— Защо не им каза истината? — Бернардо попита.

— Какво— Мисля, че някои сериен убиец е там, за да я убие. И как да знаете това, госпожо — Е, офицер, ще видите, че е така. Знам че той е сериен убиец от дни, но нашият общ приятел Тед Форестер му забрани да атакува жени, докато той е тук и ни помага да разрешим убийства с осакатяване. Вие сте чували за тези убийства. Кой е това— Това е Анита Блейк, убийцата на вампири. И какво знае един екзекутор за серийните убийци— Повече, отколкото си мислите. — Погледнах Бернардо.

— Добре, добре. Те все още ще задават въпроси, когато пристигнем в къщата. -

— По този начин те ще изпратят кола на полицията на Албакърки възможно най-скоро. Те ще са там, преди ние да се доближим .

— Не мислех, че ти дори хареса Далас, когато я срещна.-

— Няма значение дали я харесвам или не.-

— Разбира се че има — каза той.

— Ако аз не я харесвам, ще оставим Олаф просто да я накълца, така ли?-

— Той спаси живота ти. Той спаси и моя. Ние не дължим нищо на тази жена.-

Погледнах го, опитвайки се да прочета лицето му само от профила му.

— Да не би да казваш, че няма да ме подкрепиш за това, Бернардо— Защото, ако ти не си на моя страна по този въпрос, тогава трябва да знам, защото ако излезем срещу Олаф, и ти се поколебаеш, тогава ще се убиеш, а може би и мен. -

— Ако вляза, ще отида готов да го убия.-

— Ако? — Казах аз.

— Дължа му живота си, Анита. Докато бяхме в Райкър, ние спасихме взаимно животите си. Ние разчитахме един на друг и знаехме че другият ще бъде там.

Аз не дължа на тази мацка, Далас, нищо. -

— Тогава остани в колата. — Една мисъл ми хрумна. — Или искаш да кажеш, че ти си на негова страна, наистина на негова страна? — Вече имах Браунинга в ръката си. Натиснах предазителя и той го чу. Видях го да замръзва.

— Е, това не е честно. Ако извадя пистолет с лявата си ръка, тогава всичко се проваля.

— Не ми харесва пътят, по който върви разговора-, казах аз.

— Всичко, което казвам, Анита, е, че ако можем да спасим Далас и Олаф се измъкне, ние трябва да го пуснем. Това ще изравни нещата между всички нас.

— Ако Далас е невредима, ще помисля за това. Това е най-доброто което мога да направя. Но нека да ти припомня, ако имаш намерение да ме убиеш, за да помогнеш на Олаф, че Едуард ще живее. Той ще преследва и двама ви и ти го знаеш. -

— Ей, никога не съм казвал нищо за стреляне по теб.

— Просто се опитвам да тествам границите на нашето неразбирателство, Бернардо, защото повярвай ми, не искаш да те разбера погрешно. -

— Няма недоразумение-, каза Бернардо и в гласа му нямаше никакво дразнене, само суха сериозност, която ми напомняше за Едуард. — Мисля, че е тъпо да предадем Олаф на полицията.

— Те вече ще са там, Бернардо.-

— Ако има само двама униформени, ние можем да му помогнем да избяга.-

— Да не би да казваш да убием полицаи ?

— Не съм казал това.

— Недей. Не отивай там, защото не само няма да те последвам, а ще те погреба там.

— Зради две ченгета, които дори не познаваш.-

— Да, заради две ченгета, които дори не познавам.

— Защо? — каза той.

Поклатих глава.

— Бернардо, ако трябва да попиташ за това, тогава не би разбрал отговора. -

Той погледна към мен.

— Едуард каза, че си един от най-добрите стрелци, които той е виждал. Той каза, че имаш само две слабости. Твърде си близка с чудовища и мислиш, твърде много като честен полицай.

— Честен полицай, това ми харесва — казах аз.

— Аз съм те виждал, Анита. Ти си толкова убиец като Олаф и мен. Ти не си ченге. Никога не си била.

— Каквото и да съм аз, няма да убиваме полицаите там. Ако Далас е здрава и читава, ще обсъдим пускането на Олаф, но ако той я е наранил, тогава ще си плати. Ако не ти харесва плана, дай си оръжията и чакай в колата. Ще отида сама.

Бернардо ме погледна.

— Какво ще ми попречи да те излъжа, запазвайки си пистолетите и да те застрелям в гръб?

— Ти повече се страхуваш от Едуард, отколкото си благодарен на Олаф.-

— Сигурна си в това — каза той.

— Знам, че Олаф има повече правила на честта от теб. Ако наистина се чустваше толкова дяволски благодарен, щеше да кажеш нещо преди да се обадя на ченгетата. Защитата на Олаф не беше първата ти мисъл, или дори втората, или дори трета.

— Едуард каза, че си един от най-верните хора, които той е срещал. Така че защо не предпазваш Олаф.

— Той ловува жени, Бернардо. Той ги ловува, не защото му е платено или иска отмъщение, а защото това е, което той прави. Той е като бясно куче, което продължава да атакува хора. В крайна сметка, трябва да го преспиш.

— Отиваш там планирайки да го убиеш-, каза Бернардо.

— Не, не планирам. Не забравяй, че ако убия някой от вас, аз или ще дължа на Едуард друга услуга, или ще трябва да извадя пистолет срещу него и най-накрая да разберем кой от нас е по-добър. Аз не мисля, че ще оцелея в последното и не искам да дължа отново услуга на Едуард. Имах проблясък от другия му живот в къщата на Райкър. Не искам да бъда в друга престрелка. Това не е моята чаша чай.

— Това не е чашата чай на никого-, каза Бернардо. — Просто свикваш с него.

— Не свикваш с подобни глупости.-

— Все едно не се свиква с изваждането на сърцата на хората— Ти го направи като стар професионалист.

Аз рамене,

— Практиката води до съвършенството.

— Това е улицата — каза Бернардо.

Улицата беше тиха, точно като преди зора. Автомобилите стояха е алеите за паркиране, но хората стояха на алеите си и зяпаха маркираната полицейска кола, която седеше пред къщата на Далас. Една от вратите беше отворена запълвайки тихия и спокоен квартал с радио пръщене. Светлините се въртяха бледи и недовършени като играчките на децата в тежката светлина на утрото.

Къщата на проф. Далас беше малка ферма с тези изкуствени кирпичени стени, които всички тук толкова обичат. В светлината на ранната сутрин изглеждаше почти златисто, като че ли светеше. Бернардо паркира покрай пътя.

— Е? — Попитах.

— Аз съм с теб. — Но преди да можем да извадим оръжие, двама униформени дойдоха от къщата с Далас в халат. Седяхме там и я гледахме, усмихвайки се на полицаите, докато те се извиняваха за притеснението. Тя вдигна очи, забеляза ни.

Изглеждаше озадачена, но махна към нас.

— Анита, погледни в пощенската кутия, — Бернардо каза:

Колата ни беше почти точно пред пощенската кутия. Имаше бял плик, пакрепен на предната част на пощенска кутия с нож. Моето име с печатни букви на лицевата страна на плика. Никой не го беше забелязал още, освен нас. Колата на Едуард беше достатъчно висока, за да го скрие от съседите.

— Можеш ли да ми помогнеш да го скрия от ченгетата.

— С удоволствие.

Излязох от колата, оставяйки Браунинга върху седалката, защото не можех да измисля начин да го мушна в панталона си, без полицията да забележи, че го правя, а нямах разрешитено в себе си. Може и да съм в състояние да се преструвам, че съм федерална, но може би няма да мога. А и това е федерално престъпление, да се представяте за федерален агент.

Бернардо и аз бяхме нападнали полицай. Нямахме нужда от повече обвинения.

Бернардо извади ножа, като направи движението да изглежда естествено. Пликът падна в ръката ми и аз се приближих до къщата удряйки бедрото си с плика, сякаш го носех от колата. Нито едно от ченгетата не изкрещя:

— Стой, крадец! — така че аз продължавах да се движа. Не знам Бернардо какво е направи с ножа. Просто изчезна.

— Здравей, Далас, какво става.

— Някой си е направил шега с телефонно обаждане за крясъци, идващи от моята къща. -

— Кой би направил такова подло нещо? — Бернардо попита.

Аз се намръщих към него.

Той ми се усмихна, доволен от себе си.

— И ти ли получи обаждане? — попита тя.

— Аз получих-, каза Бернардо. — Те се обадиха на мобилния телефон на Едуард, казаха, че си в опасност.

Униформените ченгетата направиха същата грешка, която персонала в болницата беше направил. Те се представиха с ранг и име и си стиснахме ръцете. Казах:

— Анита Блейк. Това е Бернардо .-

— Той не е… — Полицаят погледна неудобно, веднага след като започна да го казва.

— Не, аз не съм федерален агент-, каза Бернардо. Имаше горчивина в неговия глас.

— Заради косата е-, казах аз. — Те никога не съм виждали мъж агент с дълга коса.

— Разбира се, че е косата.

Униформените си отидоха, оставяйки ни на прага на къщата на Далас в сутрешната светлина, с любопитните съседи, които излизаха да видят какво се случва час след зори на тихата и спокойна улица.

— Искате ли да влезете вътре— Вече започнах да правя кафе.-

— Разбира се.

Бернардо ме погледна, но ме последва вътре.

Кухнята беше малка, квадратна ичиста като такава, която не се използва много.

— Какво наистина се случва, Анита.

Седнах на нейната маса и отворих плика с моето име върху него. Беше написано с главни букви.

АНИТА,

ЗНАЕХ ОТ МОМЕНТА В ПЕЩЕРАТА,ЧЕ ТИ ЩЕ МИСЛИШ КАТО МЕН ЧУСТВАХ, ЧЕ ТИ ЩЕ ЗНАЕШ КЪДЕ БИХ ОТИШЪЛ ДА ЛУВУВАМ… И ЕТО ТЕ ТУК. АЗ СЪМ НАБЛИЗО.

Това ме накара да се огледам.

— Той казва, че е наблизо.-

Бернардо извади пистолета си. Той се изправи и започна да гледа през прозорците.

Върнах се към бележката.

ГЛЕДАХ КАК ДОЙДОХТЕ ДА СПАСИТЕ ДОБРАТА ПРОФЕСОРКА. ГЛЕДАХ КАК ВЗЕ ПИСМОТО И ЗНАМ ЧЕ ГО ЧЕТЕШ СЕГА. АЗ ОМАЛОВАЖИХ ДУМИТЕ НА ЕДУАРД, КОГАТО ТОЙ ГОВОРЕШЕ ЗА СРОДНА ДУША. ДЪЛЖА МУ ИЗВИНЕНИЕ… КОГАТО ТЕ ВИДЯХ ДА ВЗИМАШ СЪРЦЕТО МУ, С ТАКАВА ПРАКТИКА, ЗНАЕХ ЧЕ ТИ СИ КАТО МЕН… КОЛКО СИ УБИЛА— КОЛКО СЪРЦА СИ ИЗТРЪГНАЛА— КОЛКО ГЛАВИ СИ ВЗЕЛА .ЩЕ СПОРИШ СЪС СЕБЕ СИ, ЧЕ НЕ СИ КАТО МЕН. МОЖЕ ДА НЕ ВЗИМАШ ТРОФЕИ, НО ТИ ВСЕ ПАК ЖИВЕЕШ ЗА УБИЙСТВАТА АНИТА. ТИ БИ ПОВЕХНАЛА И УМРЯЛА БЕЗ НАСИЛИЕ. КАКЪВ ТРИК НА СЪДБАТА Е ДА ТЕ НАПРАВИ ФИЗИЧЕСКИ ЖЕНА, КОИТО УБИВАМ ОТНОВО И ОТНОВО И В ВСЕ ПАК ДА СЛОЖИ В ТОВА МАЛКО ТЯЛО, ДРУГАТА ПОЛОВИНА НА МОЯТА ДУША— ПОВЕЧЕТО ОТ ВАМПИРИТЕ, КОИТО СИ УБИЛА, МЪЖЕ ЛИ СА— ИМАШ ЛИ СИ ПРЕДПОЧИТАНИЯ КЪМ ЖЕРТВИТЕ АНИТА— С УДОВОЛСТВИЕ БИХ ЛОВУВАЛ С ТЕБ. БИХ ЛОВУВАЛ ТВОИТЕ ЖЕРТВИ, ЗАЩОТО ЗНАМ ЧЕ ТИ НЯМА ДА ЛОВУВАШ МОИТЕ. НО НИЕ ВСЕ ПАК БИХМЕ УБИВАЛИ ЗАЕДНО И БИХМЕ РЯЗАЛИ ТЕЛАТА И ТОВА БИ БИЛО ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО, КОЕТО СЪМ МЕЧТАЛ ДА СПОДЕЛЯ С ЖЕНА.

Бележката не беше подписана. Голяма изненада, тъй като може би щях да го дам на полицията.

— Изглеждаш бледа, — Далас каза.

— Какво пише в бележката? — попита Бернардо.

Подадох му я.

— Не мисля, че той е там да ни убие или дори нея.

— За кого говорите? — попита тя.

Казах и, а тя ми се присмя.

— Знаеш, че съм екзекутор на вампири.

— Да. -

— Убих друг вампир снощи. Този, който Ицпапалотл искаше да убия. Тя ми помогна да го направя. Това е сърцето, което взех. -

Бернардо чете по-бързо отколкото си мислех:

— Господи, Анита, Олаф си пада по теб. -

— Пада — казах аз, — Пада, Боже, има трябва да има друга дума за това.

Далас попита:

— Мога ли да го прочета?-

— Мисля, че трябва, защото той не е чакал тук само, за да ме зърне. Той е изчакал, защото, ако аз не се появях, той щеше да дойде тук и да те накълца. — Тя се опита да се разсмее, но трябва да е имало нещо в лицето ми, което задави смеха и се пресегна с треперещи ръце за писмото.

Тя го прочете и каза:

— Кой е този?-

— Олаф — казах аз.

— Но той беше толкова мил.

Бернардо направи груб звук.

— Довери ми се, Далас. Олаф не е мил.

Тя погледна от единия към другия.

— Ти не се майтапиш, нали?

— Той е сериен убиец. Аз просто не мисля, че някога е убивал в тази страна.

— Трябва да го предадете в полицията-, каза тя.

— Нямам никакви доказателства .

— Освен това, — Бернардо каза: — Какво ако той е един от вампирите?

— Какво искаш да кажеш? — Далас попита.

— Той имаше предвид, че ти би защитила някой от вампирите пред полицията, защото щеше да знаеш, че вампирите ще се погрижат за него — казах аз.

— Е, да, предполагам.

— И ние ще се погрижим за това-, каза Бернардо.

Тя погледна от единия към другия от нас и за първи път изглеждаше изплашена.

— Дали ще се върне?

— За вас, не мисля така-, каза Бернардо. Той ме погледна.

— Но съм сигурен, че ще намери причина да дойде в Сейнт Луис.

Бих искала да кажа, че греши, но студеното стегнато усещане в стомаха ми, се съгласяваше с Бернардо. Щях да видя Олаф отново. Трябваше просто да се реша какво ще направя, когато го срещнех. Той не беше направил нищо лошо в това пътуване. Не само не можех да докажа, че е сериен убиец, той не беше направил нищо по-лошо от това което аз правех този път. Коя съм аз, че да хвърлям камъни — И все пак, все пак, се надявах да стои далеч от мен. Заради повече причини, отколкото ми се искаше да призная, може би. Може би по същите причини, заради които ще го убия, ако той дойде. Защото може би има известна доза истина в това, което той е написал. Имах повече от петдесет убива. Какво наистина ме различаваше от хора като Олаф— Мотив, метод— Ако това са единствените разлики, тогава Олаф е прав и аз не можех да го оставя да е прав. Просто не можех да приема това. Развивайки се като Едуард е проблем. Развивайки се да бъда като Олаф е кошмар.