Обсидианова пеперуда

22

Минавах през дневната, когато Бернардо и Олаф дойдоха от далечните стаи. И двамата се бяха преоблекли.

Бернардо беше с официални панталони с остри ръбове. Бяла жилетка подчертаваше тъмните му мускули. Беше добавил сребърни гривни на бицепсите си, който съвпадаха с гривните на китките му. Сребърен медальон със светец блестеше срещу гладката тъмнина на гърдите му. по-голямата част от косата му падаше, като черен сън около всичката тази белота, освен плитката от едната страна. Беше гъста плитка, защото той имаше доста коса, беше си сложил сребърни верижки с малки звънчета тук и там в косата си, така че минаваше през стаята в звук от нежен камбанен звън. Той ме погледна през завесата от тъмнина галеща едната страна на лицето му, а другата украсена със среброто по черния блясък на плитката. Беше, да кажа, най-накрая, хващащо окото.

Отне ми леко усилие да преместя погледа си от Бернардо към Олаф. Той носеше черна риза, която изглеждаше съвсем прозрачна. За да скрие презрамения си кобур, той беше сложил кожена жилетка. Беше прекалено горещо за кожа. Въпреки че наистина, с неговата напълно обръсната глава, черни дънки и черни ботуши със сребро пръстите и петите, кожената жилетка изглеждаше съвсем на мястото си.

— Момчета, изглеждате издокарани. Какъв е поводът?

— Отиваме на клуб — каза Бернардо, сякаш това обясняваше всичко.

— Знам това — отвърнах.

Намръщи се.

— Трябва да се преоблечеш.

Вдигнах се на крака от дивана.

— Защо?

Той тръгна към мен. Имах поглед към тъмната плът около бялата кожа на мокасините, не носеше чорапи. Той спря на края на дивана, сякаш съм се дръпнала или направила друг знак, че не ми бе приятно.

— Знам че можеш да изглеждаш толкова добре, колкото и ние. — Той се усмихна със самоуверената си усмивка — Или добре, колкото Олаф. Може би не толкова добре, колкото мен. — Той се усмихна и беше добра усмивка, предназначена да разтопи нещо малко по-ниско от сърцето ми. Но аз бях работила над реакцията си към него. Не съм слуга на либидото си. Ричард и Жан-Клод могат да свидетелстват за това.

Погледнах го, цялото му светло и тъмно великолепие.

— Ако не мога да изглеждам толкова добре, колкото теб, защо да опитвам въобще?

Усмивката се разшири в ухилване и това накара лицето му да изглежда по-реално и по-малко прекрасно. по-малко прекрасно, по-малко практикуван, но ми харесваше повече. Той направи крачка по-близо и този предизвикващ, практикуван поглед се върна. Това беше мъж, който знае как да флиртува. Но ако нещо не ми влияеше, то това е практикуваният подход, тъй като означава че мъжа го е правил хиляда пъти преди с много различни жени. Което означава, че аз не съм различна от останалите. Няма нищо ласкателно в това.

— Мисля че може би, може би ще бъдеш способна да доближиш моето великолепие, ако опиташ.

Дори и да знаех, че е акт, трябваше да се усмихна.

— Просто не искам да работя толкова много, Бернардо.

— Ако аз съм принуден да се преоблека, тогава всички ще се преоблекът — каза Олаф.

Погледнах го. Беше ли той прекрасен— Не наистина, но беше атрактивен. Ако можеше да намали рутината лошо момче, щеше да се запознае с доста момичета в клуба или може би, дори и да не я намали. Винаги ме е удивлявало, колко много жени харесват опасни мъже, мъже, за който знаеш, от момента, в който ги срещнеш, че са лоши момчета. Аз, аз предпочита мъжете си по-мили, по-нежни, приятни. Приятен и високо подценявано качество от повечето хора.

— Не си спомням някой да те е слагал начело, Олаф. Когато Едуард поиска да си сменя дрехите, ще ги сменя.

Той направи крачка към мен, но каквото и да искаше да каже или направи, спря, когато Едуард влезе в стаята. Той носеше червен потник и риза с къси ръкави, която съвпадаше с потника. Ризата щеше да крие презраменият му кобур, ако е внимателен. Дънките му бяха нови и черни и с русата си коса, която беше пораснала достатъчно че да се извие леко, той наистина изглеждаше сладък. Едуард никога не изглежда сладък.

Знам, когато съм победена. Така че вдигнах ръце, предавайки се и тръгнах към спалните. Тогава спрях. Обърнах се към него.

— Мислих, че щом си решил да ме заведеш там, без ченгета, с идеята, че чудовищата може да говорят с Анита Блейк, вампирският екзекутор. Така че това означава без прикритие.

— Защо сменянето на дрехите е прикритие за теб? — попита Бернардо.

Погледнах го и погледнах обратно към Едуард.

— Ако искаш услугите ми, ще приемеш каквото нося. Не се обличам официално извън офиса.

Едуард каза:

— Нека отидем с теб малко прикрита. Огледай клуба, срещни чудовищата, преди те да разберат какво си.

— Защо?

— Знаеш отговора.

— Искаш да поогледам, използвам опита си, преди те да разберат, че имам опит.

Той кимна.

— Но също така искаш да бъда Анита Блейк и да впечатля чудовищата.

— Да.

— Трудно е да бъда и двете.

— Бъди турист, докато те не те разкрият, тогава бъди себе си.

— най-доброто от двата свята — казах.

— Точно.

Погледнах го.

— Това ли е целият ти план— Без скрити тайни?

Той се усмихна и беше усмивката на Тед, мързелива, невинна.

— Защо бих направил това?

Просто поклатих глава и тръгнах към спалните.

— Забрави, че съм попитала. Ще облека нещо по… празнично — Казах без да се обръщам.

Едуард не ме извика и не каза, че няма смисъл да се преобличам, така че продължих да ходя. Бяхме под прикритие, явно. Мразех работата под прикритие. Просто не съм толкова добра в това.

Също така не бях взела нищо, което да подхожда за клуб. Сложих си най-новите и най-черните си дънки. Найките щяха да минат, защото не бях донесла нищо друго. Освен още Найки. Всичките ми ризи бяха просто различни цветове на един или два стила. Ако откриех нещо комфортно, се научих да го купувам двойно, ако наистина ми хареса нещо и в различни цветове, ако наистина, наистина ми хареса стила. Това означава, че обикновено нося миналогодишния стил, дълго след като модна тенденция се е променила, но просто не ми пука.

Сложих си кралско синя памучена риза с остро деколте. Почти всички ризи, който бях донесла, бяха с остро. Синьото беше малко по-меко от останалите цветове. Добавих съвсем леко сенки, достатъчно молив за очи, че да е драматично достатъчно и спирала, съвсем малко руж и червено червило.

Не можех наистина да се погледна добре в малкото огледало в стаята, но поне грима изглеждаше добре. Презраменият кобур беше много черен срещу синята рица, но черното сако щеше да се погрижи за това. Тъй като не можех да си махна сакото, без да издам момчетата, добавих каните на китките си със сребърните остриета в тях. Освен това, никога не знаеш кога може да ти потрябва добро острие. Прекарах четка през косата си и бях готова.

Явно, изглеждам добре защото Бернардо каза:

— Връщам си думите. Ако избереш дрехите си, може да изглеждаш по-добре от мен.

Поклатих глава.

— Не, няма, но мерси, че го каза.

— Оставете — каза Едуард.

— Тя показва прекалено много гърди — каза Олаф.

Погледнах напълно прозрачната му риза.

— Мога да видя зърната ти.

Лицето му стана по-тъмно. Мисля, че наистина се изчерви.

— Кучка.

— Да, сигурно, ти и коня, който яздиш — казах.

Едуард застана между нас, успокоявайки големия мъж. На мен, каза:

— Не го дразни освен ако не искаш проблеми.

— Той започна — казах.

Той погледна и двама ни, на лицето му беше леденият поглед, който съм виждала, когато убива.

— Не ме интересува кой го е започнал, аз ще го довърша. Ясно ли е?

Двамата с Олаф погледнахме Едуард, тогава се погледнахме един друг. Бавно и двамата кимнахме.

— Ясно е — каза Олаф.

— Кристално — отвърнах аз.

— Добре — Лицето му стана усмихнато, някак си с години подмладено. Как го правеше? — Хайде да тръгваме.

Тръгнахме.