Обсидианова пеперуда

25

Не знаех къде отиваме, но Далас знаеше. Заведе ни до малка врата от едната страна на сцената, закрита от завеси. Вратата все още беше отворена, като черна уста. Стъпала водеха надолу. Накъде другаде .Поне веднъж бих искала да видя вампир, чието скривалище беше нагоре вместо надолу.

Далас вървеше надолу по стълбите с подскачащи стъпки и песен в сърцето. Опашката й подскачаше докато тя се спускаше надолу по стълбите. Ако имаше и единствено лошо предчувствие за отиването надолу в тъмнината, не го показа. Далас ме объркваше. От една страна не виждаше Олаф като опасност и не е изплашена от нито едно от чудовищата в клуба. От друга, ми повярва когато й казах, че ще й отрежа сърцето. Видях го в очите й. Как може да повярва на заплаха от напълно непознат и да не види другите опасности — Нямаше смисъл за мен, а не ми харесваше това което не разбирам. Изглеждаше напълно безобидна, но реакциите й бяха страни, така че си оставях въпросителна за нея. Което означава, че няма да й обърна гръб, нито ще я третирам като цивилен, докато не се убедя коя е.

Вървях прекалено бавно за Олаф. Той премина покрай мен и последва подскачащата опашка на Далас по стълбите. Трябваше да спре, за да не си удари главата в тавана, но изглежда нямаше нищо против. Няма проблем с мен. Нека той поеме първия куршум. Но ги последвах надолу в тъмнината. Никой не беше провокирал насилие, не наистина, не все още. Така че изглеждаше грубо да държа пистолета в ръката си, но… ще се извинявам по-късно. Освен, ако не познавам вампира лично, предпочитам да имам зареден пистолет в ръката си първия път щом го посетя. Или просто бяха тесните стълби, натиска на камъните сякаш ще се затворят около нас, като юмрук и ще ни пречупят. Споменавала ли съм, че съм клаустрофобична?

Стълбите не слизаха много надолу и нямаше врата в края им, мястото за отдих на Жан Клод в Сейнт Луис беше нещо като подземна крепост. Те едва бяха скрили вратата, къси стълби, без втора врата — арогантност отново.

Олаф блокираше погледа ми към Далас, но видях неговата реакция към леката светлина накрая. Трябваше да спре дори по далеч, за да премине през рамката на вратата и се поколеба преди да мине от другата страна. Имаше усещане за движение около него или по-точно от двете му страни. Бързо, неуловимо, като нещо, което виждаш с ъгъла на окото си. Напомни ми на ръцете които бяха съблекли Цезар докато той вървеше между светлината и мрака.

Олаф застана на вратата, тялото му почти изпълвайки я напълно, блокираше малкото светлина която идваше. Успях да хвана слабо Далас. Тя го поведе далеч от вратата и по-навътре в светлината.

Извиках:

— Олаф, добре ли си?

Нямаше отговор.

Едуард опита.

— Олаф?

— Добре съм.

Погледнах назад към Едуард. Имахме момент, в който се гледахме в очите и двамата мислехме за едно и също нещо. Това може да е капан. Може би тя е зад убийствата. Може би просто искаше да убие Екзекуторката. Или може би бе вековен вампир и просто искаше да ни нарани без причина.

— Тя може ли да накара Олаф да излъже?

— Имаш предвид да го омае? — попитах. Той кимна.

— Не толкова бързо. Може да не съм като него, но той е по-силен от това. — Погледнах го, претърсвайки лицето му в леката светлина. — Могат ли да го принудят да излъже?

— Имаш предвид с нож на гърлото? — попита Едуард.

— Да.

Усмивката му бе слаба.

— Не, не толкова бързо, не въобще.

— Сигурен ли си?

— Залагам живота си.

— Залагаме живота на всички ни на това.

Кимна.

— Така е. — Но ако Едуард каже, че Олаф няма да ни предаде, от страх към смърт или болка, му вярвах. Едуард не винаги разбира защо хората правят това което правят, но обикновено е прав за факта че ще го направят. Мотивите му убягват, но рядко греши. Така че… продължих да вървя надолу по стълбите.

Разширих периферното си зрение, опитвах се да видя и от двете страни на вратата, пистолета в двете ми ръце, насочен към небето. Много исках да го насоча към някого, който и да е. Раменете ме заболяха от напрежението да него правя. Никой не ме заплашваше. Никой не правеше нищо, освен да стои, гледа, както правят милиони хора около нас. Тогава защо се чувствах така, сякаш трябва да влезна в стаята стреляйки?

Високи вампири, ниски вампири, слаби вампири, дебели вампири, всякаква големина, всякаква форма и почти всякаква раса, се придвижваха наоколо в малката каменна стая. След това, което се беше случило горе с господаря им, бях внимателна да не поглеждам в очите на никого от тях. Погледът ми премина през стаята, през бледите лица и преброявайки ги бързо. Когато преминах шейсет, разбрах че стаята е най-малко два пъти, колкото големината, която в началото си помислих. Трябваше да бъде, за да побере толкова много от тях. Изглеждаше толкова малко, само защото беше толкова претъпкана. Лекото осветление спомагаше за илюзията.

Едуард остана на врата, с гръб към рамката, рамото му докосваше леко моето. Пистолетът му бе насочен към тавана като моя, очите му претърсваха вампирите.

— Какво не е наред?

— Какво не е наред— Погледни ги. — Гласът ми беше задъхан, не защото се опитвах да шепна — това би било безполезно, а защото гърлото ми се бе стегнало, устата ми бе пресъхнала.

Той претърси талпата отново.

— И?

Погледът ми прескочи към него и се върна към чакащите вампири.

— По дяволите, Ед… Тед, по дяволите. — не беше просто броят им. Това, което усещах, беше проблема. Била съм около стотина вампири и преди, но не са ми влияли така. Не знам дали това че бях блокирала връзката си с Жан — Клод ме правеше по уязвима към тях или некроманията ми бе пораснала от тогава. Или може би Ицпапалотл бе толкова по-могъща от другите повелители. Може би нейната сила бе това, което ги правеше толкова повече от другите вампири. Бяха близо стотина в тази стая. Можех да ги усетя всичките или почти всичките. Щитът ми сега беше голям, можех да задържа навън доста от свръхестествените неща, но това бе прекалено много за мен. Ако трябваше да предположа, в стаята нямаше вампир, който да е под сто годишен. Получавах проблясъци от индивидуални, ако ги погледнех прекалено дълго, техните години, сила. Четирите женски в десният ъгъл бяха всички над петстотин годишни. Гледаха ме с тъмни очи, тъмнокожи, но не толкова тъмни, колкото биха били с малко слънце. И четирите ме гледаха с търпеливи, празни лица.

Гласът й дойде от центъра на стаята, но тя беше скрита зад вампирите си, защитена от тях.

— Не съм ви предложила насилие и все пак вие извадихте оръжия. Търсите помощта ми и все пак ме заплашвате.

— Не е лично, Итз… — препънах се на името й.

— Можеш да ме наричаш Обсидианова пеперуда. — Беше странно да говоря с нея без да мога да я видя през чакащите фигури.

— Не е лично, Обсидианова Пеперуда. Просто знам, че веднъж оставя ли пистолета, шансовете да ги извадя отново, преди един от твоите да разкъса гърлото ми е дяволки малък.

— Не ни вярваш — каза тя.

— Както и ти на нас — отвърнах.

Тогава се засмя. Смехът й беше звук на млада жена, нормален, но стегнатият смях на останалите вампири не беше нормален. Смехът съдържаше дива нотка в себе си, сякаш се страхуваха да не се смеят. Зачудих се какво беше наказанието за това да не последват примера й.

Смехът започна да замира, освен един висок смях. Вампирите станаха неподвижни, тази невъзможна неподвижност, с която ставаха като добре направени статуи, неща направени от камък и боя, не истински, не живи. Чакаха като тълпа от празни неща. Чакаха за какво — Единственият звук беше високият нездравословен смях, който се вдигаше и вдигаше като звук, който чувате във филм от лудница или лаборатория на луд учен. Звукът ме накара да настръхна, не беше магия, просто беше зловещо.

— Ако приберете оръжията си, ще изпратя повечето от хората си навън. Честно е, нали?

Беше честно, но не ми харесваше. Харесваше ми да имам пистолета в ръката си. Естествено, пистолетът ще проработи, ако застреляйки няколко от тях, ще спре останалите да ни се нахвърлят, но нямада ги спре. Ако тя каже, отидете в ада, щяха да започнат да копаят дупка. Ако им каже да ни се нахвърлят, със сигурност ще го направят. Така че пистолетите бяха като застраховка, забавящата тактика преди края. Отне ми само няколко секунди да го премисля, но този ужасен смях продължаваше, като на една от тези шантави кукли, които се смеят като ги натиснеш.

Усетих рамото на Едуард да се притиска срещу моето. Чакаше ме да отговоря, доверяваше се на мнението ми. Надявах се да не ни убия всичките. Прибрах пистолета в кобура. Потрих ръката си в крака си. Бях държала пистолета прекалено дълго и прекалено стегнато. Аз, нервна?

Едуард прибра пистолета си. Бернардо все още бе на стълбите и разбрах, че той се уверяваше, че никой няма да слезе по стълбите и да блокира бягството ни. Беше приятно да работиш с повече от двама души и да знам, че всички от моята страна са склонни да застрелят всичко, което мръдне. Без страдащо сърце, без съпричастие, просто бизнес.

Разбира се, Олаф беше настрана с Далас. Не бе вадил пистолета си. Беше навлязъл сред толкова много вампири, следвайки подскачащата й опашка към унищожението. Или най-малко потенциално унищожение.

Вампирите си поеха дъх, всички гърди се надигнаха като едно, сякаш бяха много тела с един ум. Живота, при липса на по добра дума, се завърна в тях. Някой от тях изглеждаха почти човешки, но много от тях бяха бледи и огладнели, и слаби. Лицата им бяха прекалено слаби, сякаш костите ще преминат през болнавата кожа. Всички бяха бледи, но естественият цвят на много от тях бе по-тъмен от човек от бялата раса, така че дори и бледи, не бяха призрачно белите, които бях свикнала да виждам. Разбрах, с нещо като шок, повечето от вампирите, които познавах бяха от бялата раса. Тук, бялата кожа е малцинство. Приятна промяна.

Вампирите започнаха да се плъзгат през вратата. Или някои от тях се носеха, някои от тях се влачеха, сякаш нямат енергия да вдигнат краката си, сякаш наистина бяха болни. Доколото знам вампирите не могат да се разболяват, но тези вампири изглеждаха болни.

Един от тях се спъна и падна в краката ми, стовари се тежко на ръце и колене. Остана където бе, главата сведена надолу. Кожата му беше мръсно бяла, като сняг, който е стоял прекалено близо до шосето, сивкаво бял. Другите вампири се предвижваха около него, сякаш е дупка на пътя. Минаваха покрай него и изглежда той не забелязваше. Ръцете му изглеждаха като ръце на скелет, едва покрити с кожа. Косата му беше руса, толкова светла, че изглеждаше бяла. Вдигна лицето си, бавно и изглеждаше като череп. Очите му се бяха свили толкова навътре в главата, че изглеждаше, сякаш горят в края на дълъг черен тунел. Не се страхувах да погледна в очите му. Нямаше достатъчно енергия, за да не омае с очите си, беше ясно. Костите на бузите му бяха опънали толкова силно кожата му, че изглеждаха сякаш ще я разкъсат.

Езика му се плъзна между, толкова тънките, че почти невидими устни. Очите му бяха бледи, бледо зелено, като лош смарагд. Тънките стени на носа му се разширяваха, сякаш усещаше въздуха. Вероятно го правеше. Вампирите нямат толкова силно чувство за мирис, колкото превръщачите, но имат доста по добро чувство за мирис от хората. Затвори очите си докато поемаше въздуха. Потръпна и изглежда сякаш припадна. Никога не съм виждала вампир да се държи така. Изненада ме и това бе моята вина.

Видях го да се стяга и ръката ми тръгна към Браунинга, но нямаше време. Беше на по-малко от половин метър растояние. Дори не бях докоснала пистолета преди да се блъсне в мен. Искара въздуха от тялото ми. Ръката му беше на лицето ми, обръщайки главата ми на една страна, оголвайки врата ми, преди да успея да си поема дъх. Усетих движение, дори преди да го видя. Усетих тялото му да се стяга и знаех, че се приготвяше да захапе. Не се бе и опитал да заключи ръцете ми. Продължих към пистолета, но никога нямаше да го извадя и насоча навреме. Щеше да си вкара зъбите в мен и не можех да го спра. Беше като катастрофа с коли. Имах време само да го вида и да помисля:”Не мога да го спра”. Нямаше време дори да бъда уплашена.

Нещо издърпа вампира назад. Ръцете му хванаха якето ми и той не пускаше. Отчайващият му захват почти ме бе свалил на земята, но извадих пистолета преди да се притеснявам за това да остана на крака.

Едър, много ацтекски изглеждащ вампир държеше вампира, държеше го прилепнал за тялото си, само едната ръка която бе хванала якето ми, разделяше вампира от огромният вампир.

Едуард държеше пистолета си насочен към скелета. Беше достигнал до пистолета си пръв, но пък той не бе притиснат към стената.

Едрият вампир дръпна слабия достатъчно силно, че почти ме извадиха от равновесие, но ръката му остана на якето ми, хванала и ризата отдолу. Браунинга ми беше насочен в гърдите на вампира, въпреки че не бях сигурна дали е безопасно да се стреля от толкова късо разстояние куршуми Хорнади, когато целта ти е пред друг човек. Не бях сигурна дали куршумите ще преминат през единият вампир и ще отидат в другият. Вторият вампир ме беше спасил. Нямаше да бъде много мило, ако направя дупка в гърдите му.

Другите вампири бързаха да напуснат стаята покрай нас и нагоре по стълбите, далеч от там където могат да бъдат наранени. Страхливци. Но редицата се изтъняваше, което беше страхотно. Евентуално, щеше да ми пука за това, че нямаше толкова много вампири в стаята, но точно сега светът се беше стеснил до вампира, който ме държеше. Първо най-важното.

Големият вампир продължаваше да се отдръпва, опитвайки се да накара скелета да ме пусне. Придвижвахме се по-навътре в стаята. Едуард ни следваше, държейки пистолета с две ръце насочен към главата на вампира. Най накрая поставих дулото на пистолета под брадичката на вампира скелет. Можех да издухам мозъка му без да нараня вторият вампир.

Гласът на Обсидианова пеперуда разсече стаята като камшик. Звука ме накара да трепна, раменете ми се стегнаха.

— Те са мои гости. Как се осмеляваш да ги атакуваш!

Вампира — скелет започна да плаче и сълзите му бяха чисти, човешки. Вампирските сълзи са обагрени в червено. Те плачат кървави сълзи.

— Моля, моля, оставете ме да се нахраня, моля!

— Ще се храниш, когато всички се храним, както подхожда на богове.

— Моля ви, моля ви, господарке, моля ви.

— Засрами ме пред посетителите ни. — Тогава заговори ниско и бързо на език, който звучеше като испански, но не беше. Не говоря испански, но съм го чувала изговарян достатъчно често, че да го позная когато го чуя и това не беше. Каквото и да каза, разстрои и двата вампира.

Големият дръпна толкова силно, че най-накрая ме събори, защото вампира все още ме държеше и накрая бях на колене, а ръката на вампира все още на якето и ризата ми, ръката му бе извита в неудобен ъгъл. Пистолетът ми бе притиснат към стомаха му сега и отново се зачудих, дали на това близкото разстояние с тези куршуми бих убила и двата вампира— Беше цяло чудо, че не го бях застреляла в главата без да искам. Едуард все ще беше там, пистолетът му насочен към главата на вампира. Първата следа към това, че още нещо се бе объркало, бе лекият блясък. Блясъкът прерасна в нещо чисто и бяло. Кръстът ми се бе извадил от под ризата.

Вампира продължи да ме държи, но започна да крещи с висок и болезнен глас. Кръстът блестеше по-силно и по-силно, докато не трябваше да обърна глава, за да защитя очите си. Беше като да имаш магнезий, който да гори около врата ти. Толкова ярко, ставаше толкова ярко само когато нещо много лошо е наблизо. Не мисля, че лошото нещо бе това, което ме бе хванало. Обзалагам се, че кръстът светеше заради нея, може би и другите, но най-вече нея. Много неща в стаята можеха да ме убият, но нищо друго в стаята не заслужаваше такава светлина.

— Остави го да посрещне съдбата си — каза тя.

Почувствах как ръката, която дърпаше толкова отчаяно да се отпуска. Усетих го да коленичи, въпреки че дулото на пистолета все още бе притиснато срещу него.

Едуард каза:

— Анита? — беше въпрос, но нямах отговора все още.

Премигнах покрай светлината, опитвайки се да видя. Вампирът сложи ръце от на раменете ми. Очите му бяха стиснати затворени срещу светлината. Лицето му се бе опънало от болка. Светлината се отрази в зъбите, като се премести, за да се храни.

— Спри или умри — казах.

Не съм сигурна, че дори ме чу. Ръката му обгърна бузата ми, и усещането бе сякаш да те докосва месеста пръчка. Ръцете му сякаш не бяха истински. Извиках:

— Ще го убия.

— Направи го. Избора е негов. — Гласът й беше толкова лишен от чувства, толкова незаинтересуван, че ме накара да не искам да го правя.

Ръката му стисна косата ми, опита се да обърне главата ми на една страна. Дръпна главата си, за да захапе но не можеше да мине през блясъка на кръста. Но може би щеше да се справи. Колкото и слаб да бе, трябваше да е избягал от толкова много свята светлина.

— Анита — гласът на Едуард и не беше въпросителен сега, повече изявление.

Вампира изкрещя и ме накара да ахна. Отметна главата си назад, после надолу и лицето му се движеше в бяло петно към мен. Пистолетът изстреля преди да разбера, че съм натиснала спусъка, просто рефлекс. Втори пистолет повтори моя изстрел толкова близо, че звучеше като един изстрел. Вампира се дръпна и главата му експлодира. Кръв и по-плътни неща опръскаха наполовина лицето ми.

Коленичих във внезапно оглушителната тишина. Нямаше звук, нищо, освен еченето в ушите ми, като тънки звънчета. Обърнах се някак бавно да видя тялото на вампира, лежащо на една страна, изправих се и все още не можех да чуя нищо. Понякога това е шок. Понякога е изстрел на пистолет близо до ушите ти.

Започнах да махам кръвта и по-плътните парчета от лявата страна на лицето си. Едуард ми подаде бяла салфетка, вероятно усмихнатият Тед би си носел такава, но е взех. Започнах да се опитвам да махна нещата от лицето си.

Кръстът все още блестеше като заловена звезда. Вече бях глуха. Ако не престанех да свивам очи срещу светлината, скоро щях и да ослепея. Погледнах през стаята. Повечето вампири се бяха качили нагоре по стълбите, далеч от блясъка на кръста, това което бе останало бе група около богинята им, защитаваха я, мисля, от нас. Премигнах през блясъка, мисля че видях страх на едно и две лица. Не виждаш това често от вампир на хиляда години. Може и да бе кръстът, но не мисля. Прибрах бижуто обратно под блузата си. Кръстът все още беше студено сребро. Никога не гори освен ако не го докосне вампирска кожа. Тогава пламва в истински пламъци и изгаря вампирската и всяка човешка плът, която се случва да го докосва по същото време. Обикновено, вампира би се отдръпнал преди да получиш изгаряне от втора степен, така че никога не съм оставала с белег от собствените си кръстове.

Вампирите останаха пред господарката си, но страха все още беше на лицата им. Кръста можеше да ги държи надалеч, но не от това се страхуваха. Погледнах към тялото. Входящата дупка беше просто червен кръг с изгоряла черна плът около него, но изходящата дупка беше почти фут в диаметър. Тялото нямаше глава, само долна челюст и съвсем малко останал мозък. Останалото беше разпиляно в широк спектър по пода и мен.

Устата на Едуард се движеше, звукът се върна обратно, но успях да чуя само краят.

— …куршуми използваш сега?

Казах му.

Коленичи до тялото и разгледа раната в гърдите.

— Мислех че Хорнади не се предполага да правят толкова голяма каша.

Гласът му все още звучеше някак дистанциран, настанял, но можех отново да чувам. Означаваше, че евентуално слуха ми ще се върне към нормалното.

— Не мисля че са правили тестове от толкова късо разстояние.

— Прави доста добра дупка на излизане.

— Влиза като пени и излиза като пица — казах.

— Имате въпроси за убийствата? — каза Обсидианова пеперуда — задайте ги.

Тя стоеше сред хората си, но вече не бе защитена. Не знам дали беше решила, че нямаше да я застреляме или смяташе, че е страхливост да се крие зад другите, или сякаш бяхме преминали някакъв вид тест. Но ако бе склона да отговаря на въпросите ми, щях да разбера каквото мога.

Видях Далас и Олаф от едната страна на вампирите. Далас бе скрила лицето си срещу гърдите му и той я държеше, утешаваше я, помагаше й да не види бъркотията на пода. Олаф я гледаше сякаш е нещо скъпоценно. Не беше любов, по скоро начина, по който мъж гледа на наистина приятна кола, която иска да притежава. Гледаше към нея като на нещо хубаво, което иска, но не очаква да поучи. Галеше косата й, прокарваше пръстите си през дългата черна опашка отново и отново, играеше си с косата й, гледаше я как пада по гърба й.

Не бях единствената която ги гледаше.

— Крис, заведи професора горе. Мисля, че видя достатъчно за една нощ.

Нисък, мъжки вампир, испанец, тръгна към тях, но Олаф каза:

— Аз ще я заведа горе.

— Не — каза Едуард.

— Не мисля така — казах аз.

— Това не е нужно — каза Ицпапалотл.

Тримата си разменихме погледи, въпреки че не срещнах очите й. Но имаше разбирателство между нас, мисля. Олаф трябваше да стои далеч от професора. Може би щат, два далеч от нея

Крис издърпа Далас от неохотните ръце на Олаф и поведе плачещата жена нагоре по стълбите и далеч ужаса на пода. Въпреки че не ние бяхме направили вампира ужасен, ние просто го бяхме убили. Ицпапалотл го бе изтощила от глад, докато той не се изправи срещу смъртта за шанс да се нахрани. Бе го изтощила от глад, докато той остави двама души да насочат пистолети към него и той дори не се опита да избяга. Искаше да вкара зъбите си в човешка плът, повече отколкото да живее. Обикновено не съчувствам на вампирите, които се опитват да се нахранят от мен, особено без разрешение, но този път направих изключение. Той бе жалък. Сега беше мъртъв. Съжаление никога не би ме спряло да дръпна спусъка, а Едуард не чувства съжаление. Можех да гледам към тялото и да си мисля, горкото нещо, но не чувствам нищо за смъртта му. Не просто не усещах съжаление. Не чувствах нищо, абсолютно нищо.

Погледнах към Едуард, а той погледна мен, бих дала доста за огледало в тази секунда. Гледайки в празното лице на Едуард, тези празни очи, които не чувстваха нищо, разбрах че не се нуждая от огледало. Вече имах такова.