Книгата на живота

6.

Вечерята в Сет-Тур най-често беше претупана работа. Всички ядяхме когато и каквото си поискаме. Но тази вечер беше последната в замъка и Болдуин бе наредил цялата фамилия да присъства, за да благодари, че всички други създания са си отишли, и да се сбогува със Сара, Матю и мен.

Получих съмнителната чест да се заема с организацията. Ако очакваше да ме сплаши, Болдуин щеше да остане разочарован. Бях организирала вечери за обитателите на Сет-Тур през 1590 година и определено можех да се справя и в по-модерни времена. Разпратих покани на всеки вампир, вещица и топлокръвен в домакинството и се надявах на най-доброто.

В момента съжалявах за молбата ми всички да се облекат официално. Надявах се перлите на Филип на шията ми да правят компания на златната стрела, която бях започнала да нося, но нанизите стигаха до бедрата ми и бяха твърде дълги, за да отиват на панталони. Върнах ги в кутийката за бижута, пратена ми от Изабо, и си сложих искрящия чифт обеци, които се спускаха до челюстта ми и улавяха светлината.

— Не знаех, че бижутата те вълнуват толкова. — Матю излезе от банята и се загледа в отражението ми в огледалото, докато си слагаше чифт златни копчета за ръкавели. Бяха украсени с емблемата на Ню Колидж — жест на вярност към мен и към поредната му алма матер.

— Матю! Обръснал си се. — От доста време не го бях виждала без характерните за времето на Елизабет брада и мустаци. Макар че изглеждаше поразително независимо от епохата и господстващата мода, това бе гладко обръснатият, елегантен мъж, в когото се бях влюбила миналата година.

— Реших, че тъй като се връщаме в Оксфорд, няма да е зле да приличам на университетски преподавател — каза той и потърка гладката си брадичка. — Олекна ми, честно казано. Брадите дяволски сърбят.

— Много се радвам да видя отново моя красив професор на мястото на опасния принц — меко рекох аз.

Матю наметна на раменете си сако от фина вълна и подръпна перленосивите маншети. Движенията му бяха очарователно несъзнателни. Усмивката му бе стеснителна, но стана по-одобрителна, когато станах.

— Изглеждаш прекрасно — възхитено подсвирна той. — И с перли, и без тях.

— Виктоар е истинска вълшебница — отбелязах. Виктоар, моята вампирка шивачка и съпруга на Ален, ми беше ушила тъмносин панталон и копринена блуза в същия цвят с дълбоко деколте, която докосваше краищата на раменете ми и се спускаше на плавни гънки около бедрата ми. Свободната дреха скриваше растящия ми корем, без да създава впечатлението, че нося риза за бременни.

— Особено неустоима си в синьо — каза Матю.

— Ама че си сладкодумец. — Пригладих реверите му и нагласих яката. Беше абсолютно ненужно — сакото му прилягаше идеално и всеки шев си беше точно на мястото, но жестът задоволи желанието ми за близост. Повдигнах се на пръсти да го целуна.

Матю отвърна на прегръдката ми с ентусиазъм и прокара пръсти през медните ми коси, които падаха по гърба. Въздъхнах тихо и удовлетворено.

— О, как обичам този звук. — Целувката му стана по-настоятелна и когато издадох гърлен стон, той се ухили. — А този ми харесва още повече.

— След целувка като тази една жена трябва да бъде извинена, ако закъснее за вечеря — прошепнах и плъзнах длани между колана и грижливо прибраната му риза.

— Изкусителка. — Матю леко гризна устната ми и се отдръпна.

Хвърлих последен поглед към огледалото. Предвид проявеното току-що внимание от Матю се радвах, че Виктоар не ми беше направила някаква по-сложна прическа, тъй като никога нямаше да мога да я оправя. За щастие, успях да стегна опашката и да върна няколко непослушни кичура по местата им.

Накрая изтъках прикриващо заклинание около себе си. Ефектът бе като да дръпнеш плътна завеса пред озарен от слънцето прозорец. Магията заглуши сиянието и смекчи чертите ми. Разчитах на нея в Лондон и продължих да я нося след завръщането ни в настоящето. Сега никой не би ме погледнал за втори път — освен Матю, който се мръщеше на трансформацията.

— Щом стигнем в Оксфорд, искам да престанеш да носиш маскировката. — Той скръсти ръце. — Мразя това нещо.

— Не мога да обикалям из университета и да си блещукам.

— А аз не мога да обикалям и да убивам хора, въпреки че имам кръвожадност — каза Матю. — Всеки си носи кръста.

— Мислех си, че не искаш никой да научава колко голяма е станала силата ми. — Вече се безпокоях, че дори небрежен поглед може да привлече вниманието на хората към мен. В други времена, когато тъкачките са били повече, може би нямаше да съм толкова подозрителна.

— Засега не искам Болдуин да научава, нито останалите Дьо Клермон. Но те моля да кажеш на Сара колкото се може по-скоро — рече той. — Не бива да криеш магията си у дома.

— Досадно е да тъчеш прикриващо заклинание на сутринта и да го сваляш вечерта, само за да го изтъчеш отново на следващия ден. По-лесно е просто да продължиш да си го носиш. — Така никога нямаше да бъда хваната неподготвена от неочаквани посетители или изблици на недисциплинирана сила.

— Децата ни ще знаят каква всъщност е майка им. Няма да бъдат отглеждани на тъмно като теб. — Тонът на Матю не търпеше възражения.

— Това важи както за гъската, така и за гъсока, нали? — предизвиках го аз. — Близнаците ще знаят ли, че баща им страда от кръвожадност, или ще ги държиш на тъмно като Маркъс?

— Не е същото. Твоята магия е дар. Кръвожадността е проклятие.

— Абсолютно същото е и ти го знаеш. — Взех ръцете му в своите. — Двамата с теб сме свикнали да крием онова, от което се срамуваме. Това трябва да приключи сега, преди децата да се родят. И след като тази последна криза с Паството бъде решена, ще седнем — като семейство — и ще обсъдим историята с издънката.

— Маркъс беше прав. Ако основаването на издънка означаваше, че няма да ни се налага да се подчиняваме на Болдуин, определено си струваше да си помислим по въпроса.

— Основаването на издънка върви с отговорности и задължения. От теб ще се очаква да се държиш като вампир и да изпълняваш ролята на моя спътница, да ми помагаш да контролирам останалите от фамилията. — Матю поклати глава. — Не си пригодена за такъв живот и няма да искам подобно нещо от теб.

— Не ти искаш. А аз ти предлагам. Изабо ще ме научи на всичко, което трябва да знам.

— Изабо ще е първата, която ще се опита да те разубеди. Напрежението, под което се намираше като партньорка на Филип, беше невъобразимо — отбеляза Матю. — Когато баща ми наричаше Изабо свой генерал, само човеците се смееха. Всеки вампир знаеше, че говори самата истина. Изабо ни принуждаваше, уговаряше и подлъгваше да изпълняваме нарежданията на Филип. Той можеше да управлява целия свят, защото Изабо управляваше фамилията с железен юмрук. Решенията й бяха абсолютни, наказанията й — бързи. Никой не смееше да пресече пътя й.

— Звучи предизвикателно, но не и невъзможно — благо отвърнах аз.

— Това е непрекъсната работа, Даяна. — Раздразнението на Матю продължаваше да расте. — Нима си готова да се откажеш да бъдеш професор Бишъп, за да станеш госпожа Клермон?

— Може и да не си забелязал, но вече съм го направила.

Матю примигна.

— Не съм консултирала студент, не съм се изправяла пред аудитория, не съм чела научно списание и не съм публикувала нито една статия вече повече от година — продължих аз.

— Това е само временно — остро възрази Матю.

— Сериозно? — Повдигнах вежди. — Нима си готов да жертваш мястото си в „Ол Соулс“, за да гледаш бебетата? Или ще си наемем бавачка, която да се грижи за несъмнено изключително трудните ни деца, докато ходя на работа?

Мълчанието на Матю казваше всичко. Изобщо не беше се замислял по този въпрос. Просто беше приел, че някак ще успея да жонглирам с преподаването и грижата за децата без никакви проблеми. Типично, помислих си аз и продължих нататък:

— С изключение на краткия момент миналата година, когато отскочи до Оксфорд, като си мислеше, че можеш да се правиш на рицар в бляскава броня, и този момент на изпуснати нерви, за който ти прощавам, двамата сме се изправяли пред проблемите заедно. Какво те кара да мислиш, че това ще се промени? — остро попитах аз.

— Тези проблеми не са твои — отвърна глухо Матю.

— Когато те приех, станаха мои. Ние вече споделяме отговорността за децата си. Защо не и за проблемите ти?

Матю ме зяпна мълчаливо, и то толкова дълго, че започнах да се тревожа дали не е блокирал напълно.

— Никога повече — промърмори най-сетне той и поклати глава. — След днешния ден никога повече няма да повторя тази грешка.

— Думата „никога“ не фигурира в семейния ти речник, Матю. — Ядът ми кипна и забих пръсти в раменете му. — Изабо каза, че „невъзможно“ не била френска дума, нали? Е, „никога“ пък не е дума на Бишъп-Клермон. Никога повече не я използвай. Колкото до грешките, как смееш...

Матю открадна следващите ми думи с целувка. Заблъсках раменете му с юмруци, докато силите ми — и намерението ми да го напердаша здравата — не се изчерпаха. Той се дръпна с крива усмивка.

— Опитай се да ме оставиш да завърша мислите си. Никога... — той улови юмрука ми преди да е стигнал до рамото му, — никога вече няма да направя грешката да те подценявам.

Матю се възползва от изумлението ми, за да ме целуне по-продължително от преди.

— Нищо чудно, че Филип винаги изглеждаше така уморен — печално добави, след като приключи. — Много е изтощително да се преструваш, че командваш парада, когато в действителност диригентът е жена ти.

— Хм — изсумтях, тъй като намирах анализа му на развитието на връзката ни за донякъде подозрителен.

— Ще използвам момента, за да изясня едно нещо. Искам да кажеш на Сара, че си тъкачка, и да я уведомиш какво се случи в Лондон. — Тонът на Матю беше строг. — След това у дома няма да има никакви прикриващи заклинания. Съгласна?

— Съгласна. — Надявах се да не е забелязал, че съм стиснала палци.

Ален ни чакаше в подножието на стълбите с обичайния си тъмен костюм и благоразумна физиономия.

— Всичко готово ли е? — попитах го.

— Разбира се — промърмори той и ми даде окончателното меню.

Прегледах го бързо.

— Идеално. Картичките за местата подредени ли са? Виното прелято ли е в гарафи? Намери ли сребърните чаши?

Устните на Ален потръпнаха.

— Всичките ви инструкции са изпълнени до последната буква, мадам Дьо Клермон.

— Ето ви и вас. Започнах да си мисля, че вие двамата ще ме оставите на лъвовете. — Усилията на Галоуглас да се облече за вечерята се бяха свели до сресване на косата и нещо кожено на мястото на изтърканите дънки, но все пак реших, че каубойските ботуши могат да минат за официално облекло. Уви, все още носеше тениска. Точно тази ни съветваше „да бъдем спокойни и да яхнем мотора“. Освен това тениската разкриваше зашеметяващо много татуировки.

— Съжалявам за тениската, лельо. Но пък е черна — извини се Галоуглас, когато проследи погледа ми. — Матю ми прати една от ризите си, но гърбът й се разпра, докато се закопчавах.

— Изглеждаш много ефектно. — Огледах залата за другите гости. Вместо тях открих Кора, кацнала върху статуята на нимфата като някаква шапка със странна форма. Беше прекарала целия ден в летене из Сет-Тур и Сен Люсиен срещу обещанието утре да се държи добре, докато пътуваме.

— Какво правихте горе толкова време? — Сара излезе от салона и изгледа подозрително Матю. Подобно на Галоуглас, възгледите й за официалното облекло бяха ограничени. Носеше дълга бледолилава риза, която покриваше бедрата й, и бежов панталон, достигащ до глезените. — Тъкмо си мислехме дали да не организираме издирване.

— Даяна не можеше да си намери обувките — обясни Матю и хвърли извинителен поглед към Виктоар, която стоеше недалеч с поднос питиета. Разбира се, тя беше оставила обувките ми до леглото.

— Това не е характерно за Виктоар — присви очи Сара.

Кора изкряска, затрака със зъби в знак на съгласие и издиша през ноздрите си, така че по каменния под се посипа дъжд от искри. За щастие, нямаше килими.

— Честно, Даяна, не можа ли да донесеш от елизабетинска Англия нещо, което да не е такава беля? — И Сара изгледа кисело Кора.

— Какво например? Снежен глобус ли?

— Първо, от кулата ме заля вещерска вода. А сега си имам дракон в коридора. Така е, като имаш вещици в семейството. — Изабо се появи в светъл копринен костюм, който идеално отиваше на цвета на шампанското в чашата, която взе от Виктоар. — Понякога си мисля дали Паството не е право да ни държи разделени.

— Питие, мадам Дьо Клермон? — обърна се към мен Виктоар, спасявайки ме от нуждата да отговарям.

— Благодаря — отвърнах. На подноса й освен виното имаше чаши с лед, син пореч и ментови листа, залети с искряща вода.

— Здравей, сестро. — Веран влезе в салона след Изабо, обута във високи до коленете черни ботуши и изключително къса черна рокля без ръкави, която оставяше по-голямата част от перленобелите й крака оголени, както и върха на ножницата на бедрото й.

Запитах се защо Веран е решила, че трябва да вечеря въоръжена. Вдигнах нервни пръсти и измъкнах златния връх на стрелата, който се беше скрил в деколтето ми. Чувствах го като талисман и ми напомняше за Филип. Студеният поглед на Изабо се спря върху него.

— Мислех си, че тази стрела е изгубена завинаги — тихо рече тя.

— Филип ми я даде в деня на сватбата. — Понечих да сваля верижката, тъй като си помислих, че стрелата е нейна.

— Не. Беше на Филип и той е пожелал ти да я носиш. — Изабо нежно сви пръстите ми около износения метал. — Трябва да я пазиш, детето ми. Много е стара и трудно може да се замени.

— Вечерята готова ли е? — избумтя гласът на Болдуин до мен с внезапността на земетресение и обичайното му нехайство към нервната система на топлокръвните.

— Готова е — прошепна в ухото ми Ален.

— Готова е — лъчезарно казах аз и лепнах усмивка на лицето си.

Болдуин ми подаде ръка.

— Да вървим, Матю — промърмори Изабо и поведе сина си.

— Даяна? — подкани ме Болдуин, все така протегнал ръка.

Изгледах го с ненавист, подминах ръката му и тръгнах към вратата след Матю и Изабо.

— Това е заповед, а не молба. Продължавай да не се подчиняваш и ще ви предам и двамата с Матю на Паството, без изобщо да се замислям — заплашително каза Болдуин.

За миг си помислих дали да не се противопоставя. По дяволите последствията. Направех ли го, Болдуин щеше да победи. „Мисли — напомних си аз. — И остани жива.“ Накрая поставих длан върху неговата, вместо да го хвана под ръка като съвременна жена. Очите на Болдуин леко се разшириха.

— Защо си така изненадан, братко? — поинтересувах се. — Държиш се като истински феодал, откакто пристигна. Ако си решил да играеш ролята на крал, прави го подобаващо.

— Добре, сестро. — Юмрукът му се сви под пръстите ми. Напомняше ми за властта, както и за силата си.

Двамата влязохме в трапезарията, сякаш беше залата за аудиенции в Гринуич, а ние бяхме кралят и кралицата на Англия. Устните на Фернандо трепнаха, щом ни видя, а Болдуин го изгледа кръвнишки в отговор.

— В онази чашка кръв ли има? — Сара, която сякаш не забелязваше напрежението, се наведе и помириса чинията на Галоуглас.

— Не знаех, че още ги имаме — учуди се Изабо и вдигна една от гравираните сребърни чаши. Усмихна ми се, докато Маркъс я настаняваше на мястото отляво на него. Матю заобиколи масата и асистира на Фийби, която седеше отсреща.

— Казах на Ален и Март да ги потърсят. Филип ги използва на сватбеното ни празненство. — Докоснах златната стрела. Ернст любезно дръпна стола ми. — Моля. Всички да седнат.

— Масата е подредена чудесно, Даяна — одобрително рече Фийби. Но тя не гледаше кристала, безценния порцелан и фините сребърни прибори. Имаше предвид внимателното подреждане на създанията около грамадната маса от блестящо палисандрово дърво.

Мери Сидни ми беше казала веднъж, че по сложност редът на настаняване на гостите на банкетна маса по нищо не отстъпва на подреждането на войска преди битка. Бях следвала правилата, научени в елизабетинска Англия възможно най-точно, като в същото време се бях постарала да сведа до минимум риска от избухване на открита война.

— Благодаря, Фийби, но всичко е дело на Март и Виктоар. Те намериха порцелана — казах аз, преструвайки се, че не съм я разбрала.

Веран и Фернандо впериха погледи в блюдата пред себе си и се спогледаха. Март обожаваше изумителните мотиви „Блю Селест“, поръчани от Изабо през осемнайсети век, а първият избор на Виктоар беше пищно позлатен сервиз с лебеди. Не можех да си представя да ям в подобни неща и затова избрах достоен черно-бял неокласически комплект с уробороса на Дьо Клермон около коронованата буква К.

— Мисля, че сме застрашени от цивилизоване — промърмори Веран. — При това от топлокръвни.

— Крайно време е — добави Фернандо, взе салфетката си и я сложи на скута си.

— Тост — каза Матю и вдигна чаша. — За изгубените близки. Нека духовете им бъдат с нас тази вечер и винаги.

Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене и чашите се вдигнаха. Сара изтри сълза от окото си, а Галоуглас взе ръката й и нежно я целуна. Преглътнах собствената си мъка и му се усмихнах благодарно.

— Още един тост за здравето на сестра ми Даяна и на годеницата на Маркъс, най-новите членове на фамилията ми. — Болдуин вдигна чашата си.

— За Даяна и Фийби — присъедини се Маркъс.

Чашите отново се вдигнаха, макар за момент да ми се стори, че Матю ще плисне съдържанието на своята към Болдуин. Сара отпи колебливо от шампанското и направи физиономия.

— Да ядем — предложи тя и припряно остави чашата си. — Емили не обичаше храната да изстива, а не мисля, че и Март би ни го простила.

Вечерята продължи безупречно. Имаше студена супа за топлокръвните и малки сребърни чашки кръв за вампирите. Сервираната пъстърва само часове по-рано бе плувала безгрижно в близката река. Последваха печени пилета от уважение към Сара, която не понасяше дивеч. След това някои получиха сърнешко, макар че аз самата се въздържах. Накрая Март и Ален поставиха на масата високи купи с плодове, ядки и плата със сирене.

— Отлична вечеря — каза Ернст, облегна се назад и потупа плоския си корем.

Всички около него замърмориха в знак на съгласие. Въпреки проблемното начало се бяхме насладили на много приятна вечер като семейство. Отпуснах се в стола си.

— Тъй като всички сме тук, искаме да споделим една новина — поде Маркъс и се усмихна през масата на Фийби. — Както знаете, Фийби се съгласи да се омъжи за мен.

— Избрахте ли дата? — попита Изабо.

— Още не. Решихме да направим нещата по старомодния начин, нали разбираш — отвърна Маркъс.

Всички Дьо Клермон се обърнаха към Матю със замръзнали физиономии.

— Не съм сигурна, че може да става дума за старомодното ухажване предвид факта, че вече делите стая — иронично отбеляза Сара.

— Вампирите имат различни традиции, Сара — обясни Фийби. — Маркъс ме попита дали бих искала да бъда с него до края на живота му. Казах „да“.

— О — възкликна Сара и се намръщи озадачено.

— Да не искаш да кажеш... — Гласът ми замря и погледнах към Матю.

— Реших да стана вампир. — Очите на Фийби сияеха от щастие, докато гледаше към единствения си и вечен съпруг. — Маркъс настоява да свикна с това, преди да се оженим, така че, да, сватбата ни може да се състои по-късно, отколкото би ни се искало.

Фийби говореше така, сякаш обсъждаше дребна пластична операция или промяна на прическата, а не пълна биологична трансформация.

— Не искам да съжалява за каквото и да било — меко добави Маркъс и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Фийби няма да стане вампир. Забраних го. — Гласът на Матю бе тих, но сякаш отекна в пълното помещение.

— Ти нямаш глас. Решението е наше, на Фийби и мое — изтъкна Маркъс. После хвърли ръкавицата. — Разбира се, и на Болдуин. Той е главата на семейството.

Болдуин събра пръсти пред лицето си, сякаш обмисляше въпроса, докато Матю се взираше невярващо в сина си. Маркъс отвърна предизвикателно на погледа му.

— Винаги съм искал традиционен брак като този на дядо и Изабо — продължи Маркъс. — Когато става дума за любов, ти си революционерът в семейството, Матю. Не аз.

— Дори Фийби да стане вампир, не може да се спази традицията. Заради кръвожадността тя никога не бива да пие кръв от артерията ти — посочи Матю.

— Сигурен съм, че дядо е опитвал кръвта на Изабо. — Маркъс погледна към баба си. — Нали така?

— Нима искаш да поемеш този риск, след като знаеш какво ни е известно за предаваните чрез кръвта болести? — попита Матю. — Маркъс, ако наистина я обичаш, не я променяй.

Телефонът на Матю иззвъня и той с неохота погледна екрана.

— Мириам е — намръщено съобщи.

— Не би се обадила в този час, освен ако в лабораторията не е станало нещо важно — каза Маркъс.

Матю включи на спикърфон, така че топлокръвните също да чуват разговора наред с вампирите.

— Мириам?

— Не, татко. Обажда се синът ти. Бенджамин.

Гласът от другата страна беше едновременно чужд и познат, каквито често са гласовете в кошмарите.

Изабо скочи на крака. Лицето й беше бяло като сняг.

— Къде е Мириам? — остро попита Матю.

— Не знам — лениво отвърна Бенджамин. — Може би с някакъв тип на име Джейсън. Звъня й няколко пъти. Или с Амира. Тя я потърси два пъти. Мириам е твоя кучка, татко. Може би ако щракнеш с пръсти, веднага ще дотича при теб.

Маркъс понечи да заговори, но Болдуин му изсъска и племенникът му веднага затвори уста.

— Чух, че имало неприятности в Сет-Тур. Нещо, свързано с вещица — подхвърли Бенджамин.

Матю не се хвана на въдицата.

— Доколкото разбрах, вещицата открила някаква тайна на Дьо Клермон, но умряла, преди да успее да я оповести. Колко жалко. — Бенджамин цъкна иронично с език. — И тя ли беше като онази, която държеше в плен в Прага? Изумително създание.

Матю завъртя автоматично глава, за да се увери, че съм в безопасност.

— Винаги си твърдял, че съм черната овца в семейството, но двамата с теб си приличаме повече, отколкото би искал да признаеш — продължи Бенджамин. — Дори споделям твоята склонност към компанията на вещици.

Усетих промяната във въздуха, когато яростта потече във вените на Матю. Кожата ми настръхна и левият ми палец глухо затуптя.

— Не ме интересува какво правиш — студено рече Матю.

— Дори ако е свързано с Книгата на живота ли? — Бенджамин изчака няколко секунди. — Знам, че я търсиш. Има ли някакво отношение към проучванията ти? Трудна тема, генетика.

— Какво искаш? — попита Матю.

— Вниманието ти. — Бенджамин се разсмя.

Матю не отговори.

— Рядко оставаш без думи, Матю — рече Бенджамин. — За щастие, сега ти е ред да слушаш. Най-сетне открих начин да унищожа теб и останалите Дьо Клермон. Нито Книгата на живота, нито жалките ти научни опити могат да ти помогнат.

— С радост ще ти покажа, че си лъжец — обеща му Матю.

— О, не мисля. — Бенджамин сниши глас, сякаш споделяше някаква голяма тайна. — Разбираш ли, знам какво са открили вещиците преди толкова много години. А ти?

Погледът на Матю се спря върху мен.

— Ще се обаждам — каза Бенджамин.

Връзката прекъсна.

— Обади се в лабораторията — настоях, мислейки единствено за Мириам.

Пръстите на Матю полетяха по клавиатурата.

— Крайно време беше да се обадиш, Матю. Какво точно да търся в твоята ДНК? Маркъс каза да гледам за репродуктивни маркери. Какво трябва да означава това? — Гласът на Мириам беше остър и раздразнен, абсолютно нетипично за нея. — Между другото, пощенската ти кутия прелива, а аз излизам в отпуска.

— В безопасност ли си? — с дрезгав глас попита Матю.

— Да. Защо?

— Знаеш ли къде е телефонът ти?

— Не. Изгубих го някъде. Може би в някой магазин. Сигурна съм, че който го е намерил, ще ми се обади.

— Обади се на мен. — Матю изруга. — Телефонът ти е у Бенджамин, Мириам.

Последва мълчание.

— У твоя Бенджамин? — с ужас попита Мириам. — Мислех, че е мъртъв.

— Уви, не е — с искрено съжаление каза Фернандо.

— Фернандо? — Мириам произнесе името му с огромно облекчение.

— Sim, Miriam. Tudo bem congito? — меко попита Фернандо.

— Слава богу, че си там. Да, да, добре съм. — Гласът й трепереше, но тя направи доблестен опит да го овладее. — Кога за последен път някой е чувал за Бенджамин?

— Преди векове — обади се Болдуин. — И въпреки това Матю си е у дома само от няколко седмици, а Бенджамин вече е намерил начин да се свърже с него.

— Това означава, че го е наблюдавал и чакал — прошепна Мириам. — Ох, Господи.

— В телефона ти имаше ли нещо за проучванията ни, Мириам? — попита Матю. — Запазени имейли? Данни?

— Не. Знаеш, че изтривам имейлите си, след като ги прочета. — Тя замълча за момент. — Указателят ми. Бенджамин вече знае телефонните ти номера.

— Ще ги сменя — бързо рече Матю. — Не се прибирай у дома. Иди при Амира в Старата ложа. Не искам да оставате сами. Бенджамин спомена Амира по име. — Матю се поколеба. — Както и Джейсън.

Мириам рязко си пое дъх.

— Сина на Бертранд ли?

— Всичко е наред, Мириам — опита се да я успокои Матю. Радвах се, че тя не може да види изражението му. — Бенджамин е видял, че ти се е обаждал няколко пъти, това е.

— Имам негова снимка. Сега Бенджамин ще може да го познае! — Мириам определено беше уплашена. — Джейсън е единственото, останало от партньора ми, Матю. Ако с него се случи нещо...

— Ще се погрижа да научи за опасността. — Матю погледна към Галоуглас, който незабавно вдигна своя телефон.

— Джейс? — промърмори той, докато излизаше от стаята и затваряше тихо след себе си.

— Защо Бенджамин се появи точно сега? — вдървено попита Мириам.

— Не знам. — Матю погледна към мен. — Знаеше за смъртта на Емили и спомена генетичните ни проучвания и Книгата на живота.

Усещах как някакво жизненоважно парче от голям пъзел застава на мястото си.

— Бенджамин беше в Прага през хиляда петстотин деветдесет и първа — бавно казах аз. — Явно тогава е чул за Книгата на живота. Тя беше у император Рудолф.

Матю ме погледна предупредително. Когато заговори, тонът му бе енергичен.

— Не се безпокой, Мириам. Ще разберем какво цели Бенджамин, обещавам ти.

Посъветва я да внимава и обеща да и се обади, щом пристигнем в Оксфорд. След като затвори, тишината в залата бе оглушителна.

Галоуглас се вмъкна обратно.

— Джейс не е видял нищо необичайно, но обеща да си отваря очите и ушите. Така. Какво ще правим сега?

— Ние? — повдигна вежди Болдуин.

— Бенджамин е моя отговорност — мрачно рече Матю.

— Да, твоя е — съгласи се Болдуин. — Крайно време е да го признаеш и да се погрижиш за хаоса, който създаде, вместо да се криеш зад полата на Изабо и да се отдаваш на интелектуалните си фантазии за изцеляването на кръвожадността и откриването на тайната на живота.

— Май чака твърде дълго, Матю — добави Веран. — Щеше да ти е по-лесно да унищожиш Бенджамин в Йерусалим след първото му прераждане, но сега не е така. Бенджамин не би могъл да остане скрит толкова дълго без деца и съюзници.

— Матю все някак ще се справи. Все пак е семейният убиец, нали така? — подигравателно подхвърли Болдуин.

— Ще ти помогна — каза Маркъс на Матю.

— Никъде няма да ходиш, Маркъс. Ще останеш тук до мен и ще посрещнеш делегацията на Паството. Същото се отнася за Галоуглас и Веран. Трябва да демонстрираме семейна солидарност. — Болдуин се вгледа във Фийби. Тя отвърна възмутено на погледа му. — Обмислих желанието ти да станеш вампир, Фийби — продължи Болдуин, след като приключи с огледа си. — И съм готов да го подкрепя въпреки мнението на Матю. Желанието на Маркъс за традиционен партньор ще покаже, че Дьо Клермон още почитат старите обичаи. Ти също ще останеш тук.

— Ако Маркъс го иска, за мен ще е удоволствие да остана в дома на Изабо. Имаш ли нещо против, Изабо? — Фийби използваше любезността като оръжие и патерица едновременно, както само британците могат да го правят.

— Разбира се — отвърна Изабо и най-сетне седна на мястото си. Овладя се и се усмихна слабо на годеницата на внука си. — Винаги си добре дошла, Фийби.

— Благодаря, Изабо — кимна младата жена и изгледа многозначително Болдуин.

Болдуин насочи вниманието си към мен.

— Остана само да решим какво да правим с Даяна.

— Моята съпруга, подобно на сина ми, е моя грижа — обади се Матю.

— Сега не можеш да се върнеш в Оксфорд — заяви Болдуин, пренебрегвайки намесата на брат си. — Бенджамин още може да е там.

— Ще идем в Амстердам — тутакси предложи Матю.

— И дума не може да става — заяви Болдуин. — Къщата не може да се отбранява. Ако не можеш да осигуриш безопасността й, Матю, Даяна ще остане с дъщеря ми Мияко.

— Даяна никак няма да хареса Хачоджи — убедено изтъкна Галоуглас.

— Да не говорим за Мияко — промърмори Веран.

— Тогава по-добре Матю да изпълни дълга си. — Болдуин стана. — И то по-скоро.

Братът на Матю излезе толкова бързо, че сякаш изчезна. Веран и Ернст бързо пожелаха лека нощ и го последваха. След като си отидоха, Изабо предложи да се преместим в салона. Там имаше стара стереоуредба и достатъчно записи на Брамс, за да заглушат и най-продължителните разговори.

— Какво ще правиш, Матю? — Изабо още изглеждаше потресена. — Не можеш да позволиш Даяна да замине за Япония. Мияко жива ще я изяде.

— Отиваме в къщата на Бишъп в Медисън — казах аз. Трудно беше да кажа кой остана най-изненадан от разкриването, че отиваме в Ню Йорк — Изабо, Матю или Сара.

— Не съм сигурна, че идеята е добра — предпазливо рече Матю.

— Ем е открила нещо важно в Сет-Тур. Нещо, за което е предпочела да умре, вместо да разкрие. — Останах възхитена колко спокойно прозвучаха думите ми.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Матю.

— Сара каза, че Ем е тършувала сред нещата в Кръглата кула, където се държат фамилните записи на Дьо Клермон. Ако е знаела нещо за бебето на вещицата от Йерусалим, би поискала да научи още — отвърнах.

— Изабо ни разказа за бебето — обади се Сара и погледна към Изабо за потвърждение. — После ние съобщихме на Маркъс. Още не разбирам защо това да означава, че трябва да идем в Медисън.

— Защото онова, което е открила Емили, я е принудило да призове духове — обясних. — Сара смята, че Емили се е опитвала да се свърже с майка ми. Може би тя също е знаела нещо. Ако е така, може би ще успеем да научим нещо повече в Медисън.

— Прекалено много мислене, може би и ако, лельо — намръщено подхвърли Галоуглас.

Погледнах съпруга си, който не беше отговорил на предложението ми, а се взираше с отсъстващ вид в чашата си вино.

— Какво мислиш, Матю?

— Можем да идем в Медисън — каза той. — Засега.

— Ще дойда с вас — предложи Фернандо. — Ще правя компания на Сара.

Тя му се усмихна с благодарност.

— Тук стават повече неща, отколкото личи на пръв поглед. И са свързани с Нокс и Жербер. Нокс е дошъл в Сет-Тур заради едно писмо, на което попаднал в Прага и в което се споменава Ашмол 782. — Матю беше много сериозен. — Не може да е случайност, че откритието на Нокс съвпада със смъртта на Емили и повторната поява на Бенджамин.

— Вие бяхте в Прага. Книгата на живота е била в Прага. Бенджамин е бил в Прага. Нокс е намерил нещо в Прага — бавно изброи Фернандо. — Прав си, Матю. Това е нещо повече от съвпадение. Модел е.

— Има и още нещо. Нещо, което не сме ви казвали за Книгата на живота — рече Матю. — Написана е на пергамент, изработен от кожите на демони, вампири и вещици.

Маркъс се опули.

— Това означава, че съдържа генетична информация.

— Точно така — кимна Матю. — Не можем да позволим тя да попадне в ръцете на Нокс или, да не дава Господ, на Бенджамин.

— Намирането на Книгата на живота и на липсващите страници си остава основен приоритет — съгласих се аз.

— Тя може не само да ни разкаже за произхода и еволюцията на създанията, но и да ни помогне да разберем кръвожадността — добави Маркъс. — Може би ще успеем да съберем и полезна генетична информация от нея.

— Домът Бишъп върна страницата с химическата сватба на Даяна малко след като се прибрахме — съобщи Матю. Домът беше известен сред вещиците в района с магическите си пакости и често вземаше скъпи неща за съхранение само за да ги върне на собствениците им по-късно. — Ако успеем да си осигурим лаборатория, бихме могли да я тестваме.

— За съжаление, не е лесно да си уредиш достъп до модерни генетични лаборатории — поклати глава Маркъс. — И Болдуин е прав. Не можете да идете в Оксфорд.

— Може би Крис ще успее да ти намери нещо в Йейл. Той също е биохимик. Неговата лаборатория не разполага ли с нужното оборудване? — Познанията ми за лабораториите се изчерпваха някъде около 1715 година.

— Няма да анализирам страница от Книгата на живота в лабораторията на колеж — заяви Матю. — Ще потърся частна лаборатория. Трябва да има нещо, което да мога да наема.

— Древната ДНК е крехка. Ще трябва да работим с повече от един лист, ако искаме надеждни резултати — предупреди ни Маркъс.

— Още една причина да извадим Ашмол 782 от Бодлианската библиотека — заключих аз.

— Там е на сигурно място, Даяна — увери ме Матю.

— Засега — отвърнах.

— Нали някъде се мотаят още два листа? — попита Маркъс. — Можем да потърсим първо тях.

— Може би и аз ще мога да помогна с нещо — предложи Фийби.

— Благодаря, Фийби. — Бях видяла партньорката на Маркъс в работен режим в Кръглата кула. Бих се радвала да имам на разположение уменията й.

— А Бенджамин? — попита Изабо. — Знаеш ли какво имаше предвид, когато каза, че е започнал да споделя вкуса ти към вещици, Матю?

Той поклати глава.

Шестото ми чувство ми казваше, че откриването на отговора на този въпрос може да се окаже ключ към всичко.