Книгата на живота

28.

Беше няколко часа след полунощ и всичките ми надежди за сън се бяха стопили. Мъглата леко се бе вдигнала и ярката пълна луна пронизваше сивите пръсти, които все още се държаха за стволовете на дърветата и по ниските места в парка, където спяха елените. Едно-две животни още бяха будни и душеха тревата в търсене на последните остатъци фураж. Предстоеше да падне обилна слана, усещах го. Бях настроена към ритмите на земята и небето по начин, по който не съм била, преди да живея във време, когато денят бе организиран спрямо положението на слънцето в небето вместо спрямо часовника, а сезоните определяха всичко, от храната ти до телосложението.

Отново се намирах в спалнята, в която двамата с Матю бяхме прекарали първата си нощ в шестнайсети век. Само няколко неща се бяха променили — лампите се захранваха с електричество, до камината имаше викториански шнур за звънец, с който да повикаш прислугата, за да се погрижи за теб или да донесе чай (макар че не можех да проумея защо подобно нещо е нужно в домакинството на вампир), а част от съседното помещение бе превърната в дрешник.

Връщането ни в Старата ложа след срещата с Тимъти Уестън се оказа неочаквано напрегнато. Галоуглас твърдо отказа да ме закара в Оксфорд, след като намерихме последния лист от Книгата на живота, макар че още не беше време за вечеря, а читалнята „Херцог Хъмфри“ бе отворена до седем вечерта в учебно време. Когато Ленард предложи да шофира, Галоуглас заплаши да го убие по смущаващо подробен и картинен начин. След това Фернандо и Галоуглас отидоха някъде, уж да поговорят; Галоуглас се върна с бързо заздравяваща сцепена устна и леко насинено око и измърмори извинение на Ленард.

— Никъде няма да ходиш — спря ме Фернандо, когато тръгнах към вратата. — Ще те заведа утре, но не и през нощта. Галоуглас е прав. Изглеждаш като смъртница.

— Стига си ме обгрижвал — процедих през зъби. От ръцете ми от време на време продължаваха да изхвърчат искри.

— Ще те обгрижвам, докато твоят партньор и моят сир се върне — изтъкна Фернандо. — Единственото създание на тази земя, което може да ме накара да те заведа в Оксфорд, е Матю. Можеш да му се обадиш. — Той ми подаде телефона си.

Това бе краят на дискусията. Приех ултиматума на Фернандо неохотно, макар че главата ми пулсираше и през последната седмица бях направила повече магии, отколкото през целия си живот досега.

— Докато трите листа са у теб, никое друго създание не може да притежава книгата — опита се да ме утеши Амира. Утехата й обаче не бе кой знае какво, щом книгата бе така близо.

Дори гледката на трите страници, подредени на дългата маса в голямата зала, не подобри настроението ми. Очаквах и се ужасявах от този момент, откакто напуснахме Медисън, и след като той вече настъпи, аз се чувствах странно унила.

Фийби бе подредила внимателно илюстрациите и се бе погрижила да не се докосват. Бях научила по трудния начин, че помежду им сякаш има някакво магнитно привличане. Когато се върнах и ги събрах заедно, за да ги занеса в Бодлианската библиотека, от страниците се разнесе тих плач, последван от бръщолевене, което чуха всички, дори Фийби.

— Не можеш просто да влезеш в Бодлианската библиотека с трите страници и да ги напъхаш обратно в омагьосана книга — каза Сара. — Това е лудост. Там задължително ще има вещици. Веднага ще дотичат.

— И кой знае как ще реагира Книгата на живота? — Изабо смушка с пръст илюстрацията с дървото. — Ами ако изпищи? Може да освободи духове. Или пък Даяна да отприщи огнен дъжд. — След преживяното в Лондон Изабо се бе заела да прочете това-онова. Вече беше готова да обсъжда най-различни теми, включително призраци и броя на окултните феномени, наблюдавани на Британските острови през последните две години.

— Ще се наложи да я откраднеш — заключи Сара.

— Аз съм редовен преподавател в „Йейл“, Сара! Невъзможно е! Животът ми като учен...

— Вероятно е приключил — довърши тя вместо мен.

— Стига, Сара — упрекна я Фернандо. — Това е малко крайно, дори за теб. Със сигурност има начин Даяна да вземе Ашмол 782 и да го върне след някакъв срок.

Опитах да обясня, че не можеш да заемеш книги от Бодлианската библиотека, но напразно. Тъй като Изабо и Сара отговаряха за логистиката, а Фернандо и Галоуглас за сигурността, аз се намирах в позиция, от която можех само да давам съвети и консултации и да предупреждавам. Тези четиримата бяха по-властни и своеволни и от Матю.

И ето ме сега в четири сутринта, загледана през прозореца в очакване на изгрева.

— Какво да правя? — промърморих, опряла глава в студените ромбовидни панели.

Веднага щом зададох въпроса, кожата ми пламна, сякаш бях пъхнала пръст в контакта. От гората се появи блещукаща фигура в бяло, съпровождана от бял елен. Неземното животно вървеше спокойно след жената, без да се бои от ловджийката, която държеше лък и колчан стрели в ръка. Богинята.

Тя спря и погледна нагоре към прозореца ми.

— Защо си тъй тъжна, дъще? — прошепна сребристият й глас. — Да не си изгубила онова, което жадуваш най-силно?

Бях се научила да не отговарям на въпросите й. Тя се усмихна на нежеланието ми.

— Ела при мен под тази пълна луна. Може би ще го откриеш отново. — Богинята положи ръка върху рогата на елена и зачака.

Измъкнах се незабелязано навън. Чакълът на алеите в градината захрущя под стъпалата ми, после оставих тъмни следи в докоснатата от сланата трева. Не след дълго се озовах пред богинята.

— Защо си тук? — попитах.

— За да ти помогна. — Очите й бяха сребърни и черни на лунната светлина. — Ще трябва да се откажеш от нещо, ако искаш да притежаваш Книгата на живота. Нещо безценно за теб.

— Дадох достатъчно. — Гласът ми трепереше. — Родителите ми, после първото ми дете, после леля ми. Не притежавам вече дори собствения си живот. Той ти принадлежи.

— А аз не изоставям онези, които ми служат. — Богинята извади стрела от колчана си. Беше дълга и сребърна, с пера от сова. Подаде ми я. — Вземи.

— Не — поклатих глава. — Не и без да зная цената.

— Никой не ми отказва. — Богинята сложи стрелата на тетивата и се прицели. Едва тогава забелязах, че е без връх. Ръката й се изтегли назад, сребърната тетива се опъна.

Нямах време да реагирам, преди богинята да пусне стрелата. Тя полетя право към гърдите ми. Изпитах изгаряща болка, рязко подръпване на верижката около шията ми и топло изтръпване между лявата плешка и гръбнака. Златните брънки, които държаха върха на стрелата на Филип, се плъзнаха по тялото и паднаха в краката ми. Опипах тъканта над гърдите си за издайническата влага на кръвта, но нямаше нищо освен малка дупка, показваща къде бях улучена.

— Не можеш да надбягаш стрелата ми. Никое създание не може. Сега тя е част от теб — рече тя. — Дори родените силни трябва да носят оръжие.

Зашарих по земята около мен, търсейки накита на Филип. Когато се изправих, усетих натиска на върха в ребрата си. Зяпнах изумена богинята.

— Стрелата ми никога не пропуска целта си — изтъкна тя. — Когато имаш нужда от нея, не се колебай. И се прицели точно.

— Къде са били преместени? — Не можеше да е истина. Не и когато бяхме толкова близо до намирането на отговорите.

— В научната библиотека „Радклиф“. — Тонът на Шон бе извинителен, но търпението му се изчерпваше. — Това не е краят на света, Даяна.

— Но... това е... — Гласът ми замря, попълнената заявка за Ашмол 782 увисна между пръстите ми.

— Не четеш ли електронната си поща? От месеци изпращаме съобщения за прехвърлянето — каза Шон. — С удоволствие ще взема поръчката ти и ще я вкарам в системата, тъй като отсъстваше дълго и явно не си имала достъп до интернет. Но ръкописите на Ашмол вече не са тук и не можеш да ги поръчаш в тази читалня, освен ако нямаш основателна причина, свързана с ръкописите и картите, които все още са тук.

Решението на Бодлианската библиотека да премести редките книги и ръкописи от читалнята „Херцог Хъмфри“ в библиотека „Радклиф“ не фигурираше сред непредвидените ситуации, за които бяхме правили планове тази сутрин — а тези ситуации бяха много и най-различни. Бяхме оставили Сара и Амира у дома с Ленард, ако ни потрябва магическа подкрепа. Галоуглас и Фернандо бяха отвън, шляеха се около статуята на сина на Мери Хърбърт, Уилям, и позираха пред фотоапаратите на посетителки. Изабо беше получила достъп до библиотеката, след като бе дарила сума, съперничеща на годишния бюджет на Лихтенщайн и в момента беше на обиколка, организирана единствено за нея. Фийби, която бе учила в „Крайст Чърч“ и съответно бе единствената в отряда ми, която имаше читателска карта, бе дошла с мен до читалня „Херцог Хъмфри“ и сега чакаше търпеливо в едно кресло с изглед към градините на Екзитър Колидж.

— Ама че неприятно. — Независимо колко редки книги и безценни ръкописи са преместили, бях абсолютно сигурна, че Ашмол 782 е все още тук. В края на краищата, баща ми не беше обвързал Книгата на живота със сигнатурата й, а с библиотеката. През 1850 година библиотеката „Радклиф“ не е съществувала.

Погледнах часовника си. Беше едва десет и половина. Ято деца на училищна екскурзия бяха пуснати във вътрешния двор и тънките им гласове отекваха от каменните стени. Колко време щеше да ми е нужно да измисля извинение, което да задоволи Шон? Налагаше се двете с Фийби да предприемем друг подход. Опитах да докосна мястото на кръста ми, където се беше забил върхът на стрелата на богинята. Дръжката ме принуждаваше да стоя изправена, все едно съм глътнала бастун. Дори при най-малкото отпускане усещах предупредително убождане.

— И не мисля, че ще намериш основателна причина да преглеждаш ръкописа тук — каза Шон, сякаш беше прочел мислите ми. Човеците винаги се измъдряха да задействат обикновено спящото си шесто чувство в най-неподходящите моменти. — Твоят приятел пращаше какви ли не молби седмици наред и колкото и пъти да настояваше да види ръкописите тук, исканията му бяха пренасочвани към Паркс Роуд.

— Сако от туид? Панталони от рипсено кадифе? — Ако Питър Нокс беше в „Херцог Хъмфри“, щях да го удуша с голи ръце.

— Не. Онзи при каталозите. — Шон посочи с палец към „Селдън Енд“.

Внимателно излязох от кабинета на Шон при старата рецепция и усетих предизвикващия изтръпване поглед на вампир. „Жербер?“

— Госпожо Ройдън.

„Не е Жербер.“

Ръката на Бенджамин беше преметната през раменете на Фийби, а на яката на бялата й блуза имаше червени петънца. Виждах Фийби ужасена за първи път, откакто я познавах.

— Хер Фукс. — Изрекох думите малко по-силно от обичайното с надеждата, че Изабо или Галоуглас ще чуят името му през врявата на децата. Заповядах на краката си да тръгнат спокойно към него.

— Ама че изненада да ви видя тук, при това толкова... плодовита. — Погледът на Бенджамин бавно се плъзна по гърдите ми към корема, където се бяха свили близнаците. Едното бебе риташе яростно, сякаш искаше да излезе на свобода. Кора също се загърчи и заръмжа в мен.

„Никакъв огън или пламък.“ Клетвата, която бях дала при получаването на първата си читателска карта, прозвуча в съзнанието ми.

— Очаквах Матю. А вместо него получавам партньорката му. Както и тази на брат ми. — Носът на Бенджамин се спусна към артерията под ухото на Фийби. Зъбите му докоснаха плътта. Тя прехапа устна, за да не изкрещи. — Какво добро момче само е Маркъс, винаги е до татко си. Чудя се дали ще застане до теб, малката, след като те направя моя.

— Пусни я, Бенджамин. — Щом думите излязоха от устата ми, логическата част от мозъка ми регистрира безсмислеността им. Нямаше начин Бенджамин да пусне Фийби.

— Не се безпокой. Няма да бъдеш изоставена. — Пръстите му погалиха шията на Фийби там, където бясно туптеше пулсът й. — Имам големи планове и за теб, госпожо Ройдън. Ставаш за разплод. Виждам го.

„Къде е Изабо?“

Стрелата гореше при гръбнака ми и ме приканваше да използвам силата й. Но как можех да се прицеля в Бенджамин, без да рискувам да нараня Фийби? Той я държеше пред себе си като щит.

— Тази си мечтае да стане вампир. — Бенджамин се наведе и зъбите му докоснаха шията й. — Бих могъл да осъществя мечтите ти. И с малко късмет да те върна на Маркъс с толкова силна кръв, че да го поставиш на колене.

„Мисли — и остани жива“ — отекна гласът на Филип в съзнанието ми. Това беше задачата, която ми бе възложил той. Мислите ми обаче се щураха хаотично. Откъси от заклинания и полузабравени предупреждения на баба Алсъп се гонеха със заплахите на Бенджамин. Трябваше да се съсредоточа.

Очите на Фийби ме умоляваха да направя нещо.

— Използвай жалката си сила, вещице. Може и да не зная — засега — какво представлява Книгата на живота, но научих, че вещиците не могат да се сравняват с вампирите.

Поколебах се. Бенджамин се усмихна. Стоях на кръстопът между живота, който винаги съм си мислела, че искам — книжовен, интелектуален, без сложната каша на магията — и живота, който имах сега. Ако направех магия тук, в Бодлианската библиотека, нямаше да има връщане назад.

— Нещо не е наред ли? — провлечено попита той.

Гърбът ми продължаваше да гори, болката се простираше по рамото ми. Вдигнах ръце и ги разперих, сякаш държа лък, после насочих левия си показалец към Бенджамин, за да се прицеля.

Ръката ми вече не беше безцветна. По цялата длан минаваше дебела и ярка пурпурна ивица. Изстенах мислено. Разбира се, че магията ми щеше да реши да се промени точно сега. Мисли. „Какво е магическото значение на пурпура?“

Изпитах усещане за груба тетива, драскаща бузата ми. Свих устни и духнах към нея. „Никакво разсейване. Мисли. Остани жива.“

Когато концентрацията се върна към ръцете ми, в тях имаше лък — истински, осезаем лък от дърво, украсен със сребро и злато. Усетих странно изтръпване от допира му, което ми беше познато. Самодивско дърво. Имаше и стрела между пръстите ми — със сребърна дръжка и златния връх на Филип. Щеше ли да намери целта си, както бе обещала богинята? Бенджамин извъртя Фийби така, че да бъде точно пред него.

— Хубаво се прицели, вещице. Ще убиеш топлокръвната на Маркъс, но аз пак ще получа всичко, за което съм дошъл.

В съзнанието ми изникна образът на огнената смърт на Жулиет. Затворих очи.

Поколебах се, неспособна да стрелям. Лъкът и стрелата се стопиха между пръстите ми. Бях направила точно това, което богинята ми бе казала да не правя.

Чух как страниците на книгите по бюрата наблизо зашумоляха от внезапния полъх. Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Вещерски вятър.

В библиотеката явно имаше друга вещица. Отворих очи да видя коя е.

Беше вампир.

Изабо стоеше пред Бенджамин, държеше го с едната ръка за гърлото, а с другата побутна Фийби към мен.

— Изабо — кисело я изгледа той.

— Друг ли очакваше? Може би Матю? — Кръв потече от малката прободна рана, в която бе пъхнат пръстът на Изабо. Натискът беше достатъчен да накара Бенджамин да стои като закован. Гаденето мина на вълна през мен. — В момента той е зает. Фийби, скъпа, трябва да отведеш Даяна долу при Галоуглас и Фернандо. Веднага. — Без да откъсва поглед от плячката си, Изабо посочи към мен със свободната си ръка.

— Да вървим — промърмори Фийби и ме задърпа за ръката.

Изабо дръпна пръста си от врата на Бенджамин, при което се чу ясно пукане. Ръката му запуши дупката.

— Не сме приключили, Изабо. Кажи на Матю, че ще се обадя. Скоро.

— О, непременно. — Тя го дари със смразяващо зъбата усмивка. Направи две крачки назад, хвана ме за другия лакът и ме обърна рязко към изхода.

— Даяна? — извика Бенджамин.

Спрях, но не се обърнах.

— Надявам се и двете ти деца да са момичета.

— Никой да не говори, докато не се качим в колата. — Галоуглас изсвири пронизително. — Прикриващото заклинание, лельо.

Усещах, че се е разместило, но не можех да събера достатъчно енергия, за да направя нещо. Гаденето, което бях почувствала горе, се засилваше.

Ленард наби спирачки пред портите на Хертфорд Колидж.

— Поколебах се. Точно както с Жулиет. — Тогава колебанието ми едва не струваше живота на Матю. Сега Фийби беше платила за страха ми.

— Пази главата — предупреди Галоуглас, докато ме настаняваше на мястото ми.

— Слава богу, че използвахме страхотната кола на Матю — промърмори Ленард, докато Фернандо сядаше до него отпред. — Обратно у дома ли?

— Да — казах.

— Не — в същото време каза Изабо, която се материализира от другата страна на колата. — Към летището. Отиваме в Сет-Тур. Обади се на Болдуин, Галоуглас.

— Няма да ходя в Сет-Тур — възпротивих се. Да живея под чехъла на Болдуин? Никога.

— Ами Сара? — обади се Фернандо от предната седалка.

— Кажи на Амира да откара Сара в Лондон, ще се срещнем там. — Изабо потупа Ленард по рамото. — Ако не настъпиш незабавно газта, не отговарям за действията си.

— Всички сме в колата. Карай! — Галоуглас затвори вратата в мига, когато Ленард пое назад, като едва не блъсна един преподавател на колело.

— По дяволите. Нямам нагласата на престъпник — подхвърли леко задъханият Галоуглас. — Покажи ни книгата, лельо.

— Книгата не е у Даяна. — Думите на Изабо накараха Фернандо да прекъсне телефонния разговор и да погледне назад към нас.

— Тогава накъде сме се разбързали? — учуди се Галоуглас.

— Попаднахме на сина на Матю — обясни Фийби и заговори на висок глас към телефона на Фернандо. — Бенджамин знае, че Даяна е бременна, Сара. Не си в безопасност, Амира също. Напуснете. Веднага.

— Бенджамин ли? — Ужасът в гласа на леля ми се долавяше съвсем ясно.

Едра ръка дръпна Фийби назад и завъртя главата й настрани.

— Ухапал те е. — Лицето на Галоуглас пребледня. После той ме сграбчи и огледа всеки милиметър от лицето и шията ми. — Господи. Защо не повикахте за помощ?

Благодарение на пълното пренебрежение към правилника за движение и ограниченията на скоростта от страна на Ленард, вече почти бяхме стигнали М40.

— Беше спипал Фийби. — Свих се на мястото си и се опитах да укротя побеснелия си стомах, като стиснах с ръце корема с близнаците.

— Къде беше баба? — попита Галоуглас.

— Баба слушаше обясненията на една ужасна жена в пурпурна блуза за строителните проекти на библиотеката, докато шейсет деца пищяха във вътрешния двор. — Изабо го изгледа кръвнишки.

— А ти къде беше?

— Престанете и двамата. Всички бяхме точно там, където бяхме планирали да сме. — Както обикновено, гласът на Фийби беше единственият разумен. — И всички се измъкнахме живи. Хайде да не губим от поглед голямата картина.

Ленард се понесе по М40 към „Хийтроу“.

Опрях студена длан в челото си.

— Ужасно съжалявам, Фийби. — Стиснах устни, когато колата се люшна. — Не можех да мисля.

— Напълно разбираемо — отривисто рече Фийби. — Мога ли да говоря с Мириам, моля?

— С Мириам ли? — учуди се Фернандо.

— Да. Знам, че не съм заразена с кръвожадност, защото не съм поела кръвта на Бенджамин. Но той ме ухапа и тя може да поиска проба от кръвта ми, за да види дали слюнката му не ми е повлияла по някакъв начин.

Всички я зяпнахме с увиснали ченета.

— По-късно — рязко рече Галоуглас. — Ще се безпокоим за наука и за проклетия ръкопис по-късно.

Размазаните поля летяха покрай нас. Опрях чело в стъклото и пожелах с цялото си сърце Матю да беше с мен, денят да бе свършил различно и Бенджамин да не знаеше, че съм бременна с близнаци.

Последните му думи — и перспективата за бъдещето, която чертаеха — ме преследваха, докато наближавахме летището.

„Надявам се и двете ти деца да са момичета.“

— Даяна! — Гласът на Изабо прекъсна неспокойната ми дрямка. — Матю или Болдуин. Избирай. — Тонът й беше свиреп. — Един от двамата трябва да научи.

— Не Матю. — Намръщих се и се поизправих. Проклетата стрела още се забиваше в рамото ми. — Веднага ще дотича, а няма причина да го прави. Фийби е права. Всички сме живи.

Изабо изруга като моряк и извади червения си телефон. Преди някой да успее да я спре, тя вече говореше с Болдуин на скоростен френски. Разбрах само половината от разговора, но Фийби явно бе разбрала повече, ако можех да съдя по сащисаната й реакция.

— Ох, Господи! — Галоуглас поклати рошавата си глава.

— Болдуин иска да говори с теб. — Изабо протегна ръката с телефона към мен.

— Научих, че си видяла Бенджамин. — Болдуин беше спокоен и хладнокръвен като Фийби.

— Да.

— Заплаши ли близнаците?

— Да.

— Аз съм ти брат, Даяна, а не твой враг — каза Болдуин. — Изабо беше права да ми се обади.

— Щом казваш. Сир.

— Знаеш ли къде е Матю? — остро попита той.

— Не. — Наистина не знаех. Не точно. — А ти?

— Предполагам, че е отишъл да погребе Джак Блекфрайърс някъде.

Тишината след думите му се проточи.

— Ти си абсолютен негодник, Болдуин дьо Клермон. — Гласът ми трепереше.

— Джак беше необходима жертва в една опасна и смъртоносна война. Започната, между другото, от теб. — Болдуин въздъхна. — Ела си у дома, сестро. Това е заповед. Ближи си раните и го чакай. Всички сме се научили да го правим, когато Матю замине нанякъде, за да успокои гузната си съвест.

Затвори, преди да успея да отговоря.

— Мразя го — процедих през зъби.

— Аз също — добави Изабо, докато си прибираше телефона.

— Болдуин завижда на Матю, това е — отбеляза Фийби. Този път здравият й разум бе дразнещ и усетих как енергията кипва в тялото ми.

— Не се чувствам добре. — Безпокойството ми се засили. — Станало ли е нещо? Преследва ли ни някой?

Галоуглас насила завъртя главата ми.

— Изглеждаш ми трескава. Колко остава до Лондон.

— Лондон ли? — възкликна Ленард. — Нали каза „Хийтроу“. — Той рязко завъртя волана и се насочи към изхода от магистралата.

Стомахът ми продължи по предишния маршрут. Оригнах се, мъчейки се да не повърна. Невъзможно.

— Даяна? — Изабо отметна косата ми назад и избърса устата ми с копринения си шал. — Какво има?

— Явно съм яла нещо, което не ми понася — промълвих, потискайки нов напън. — През последните няколко дни се чувствам странно.

— В какъв смисъл странно? — разтревожи се Галоуглас. — Боли ли те глава, Даяна? Проблеми с дишането? Рамото измъчва ли те?

Кимнах. Стомашният сок се качваше в гърлото ми.

— Ти ли каза, че е неспокойна, Фийби?

— Разбира се, че е неспокойна — намеси се Изабо. Тя изсипа съдържанието на чантата си на седалката и я задържа под брадичката ми. Не бях си и помисляла, че ще ми се случи да повръщам в чанта на „Шанел“, но в този момент всичко беше възможно. — Та тя се готвеше да се сражава с Бенджамин?!

— Безпокойството е симптом на някакво състояние, което не мога да произнеса. Даяна имаше брошури за него в Ню Хейвън. Дръж се, лельо! — трескаво каза Галоуглас.

Зачудих се смътно защо е толкова разтревожен, след което повърнах отново, право в чантата на Изабо.

— Хамиш? Трябва ни доктор. Доктор вампир. Нещо не е наред с Даяна.