Книгата на живота

16.

— Боя се, че новината не е добра. — Устните на Люси Мериуедър се свиха в съчувствена гримаса. Тя беше библиотекар в „Бейнеке“ и ми беше помагала години наред, както в проучването ми, така и в случаите, когато водех в библиотеката студенти, за да работят с редките книги. — Ако искаш да прегледаш Ръкопис 408, ще трябва да го направиш в отделна стая с куратор. И има ограничение от трийсет минути. Няма да ти позволят да седнеш в читалнята с него.

— Трийсет минути? С куратор? — Бях потресена от ограниченията след прекараните десет месеца с Матю, който никога не обръщаше внимание на правила и регулации. — Аз съм професор от „Йейл“. Защо трябва някакъв куратор да ме наглежда като бавачка?

— Такива са правилата за всички, дори за нашия факултет. Всичко е онлайн — напомни ми Люси.

Но компютърното изображение, колкото и висока да е резолюцията му, нямаше да ми даде информацията, от която се нуждаех. За последен път бях видяла ръкописа на Войнич, сега Ръкопис MS 408 на библиотеката за редки книги „Бейнеке“, през 1591 година, когато Матю беше донесъл книгата от библиотеката на доктор Дий в двора на император Рудолф в Прага с надеждата, че ще можем да я сменим с Книгата на живота. Сега се надявах, че ръкописът ще хвърли светлина върху онова, което може да е сторил Едуард Кели с липсващите листа от Книгата на живота.

Търсех улики за местоположението им откакто отидохме в Медисън. На единия лист имаше рисунка на две люспести същества с дълги опашки, чиято кръв се изливаше в кръгъл съд. Другият представляваше великолепно изображение на дърво, по чиито клони имаше невъзможна комбинация от цветове, плодове и листа, а стволът му беше от гърчещи се човешки тела. Бях се надявала, че откриването на страниците ще бъде сравнително лесно в епохата на интернет търсачките и дигитализираните изображения. Засега се оказваше, че случаят не е такъв.

— Може би, ако успея да обясня защо трябва да видиш самата книга... — Гласът на Люси замря.

Но как можех да й кажа, че книгата ми е нужна, за да използвам магия върху нея?

Та това беше библиотека „Бейнеке“, за бога.

Ако някой разбере, кариерата ми ще бъде съсипана.

— Утре ще погледна Войнич. — Надявах се, че дотогава ще измисля друг план, тъй като едва ли щях да съм в състояние да измъкна книгата на сенките на майка ми и да скалъпвам нови заклинания пред куратор. Жонглирането с битието ми на вещица и на учен се оказваше трудно. — Пристигнаха ли другите книги, които поисках?

— Да. — Люси повдигна вежди, докато плъзгаше по бюрото колекцията средновековни магически текстове наред с няколко ранни печатни книги. — Да не променяш фокуса на изследванията си?

В усилията си да бъда подготвена за всяка магическа ситуация, когато дойде време да взема Ашмол 782 и да върна липсващите листа, бях поръчала книги, които биха могли да ме вдъхновят да изтъка нови заклинания от висшата магия. Макар че книгата на майка ми беше ценен източник, от опит знаех колко са западнали съвременните вещици в сравнение с онези от миналото.

— Алхимията и магията не са напълно отделни теми — защитих се аз. Сара и Ем години наред се бяха опитвали да ме накарат да го разбера. Най-сетне им вярвах.

Настаних се в читалнята. Магическите ръкописи бяха интригуващи, както се бях надявала, покрити със знаци, напомнящи за тъкачни възли, както и силни и точни грамарии. Ранните печатни книги за вещерския занаят обаче, повечето от които ми бяха познати единствено по заглавие и репутация, бяха ужасяващи. Всяка преливаше от омраза — към вещиците и всичко, което беше различно, бунтовно или отказваше да се приспособи към очакванията на обществото.

Часове по-късно, все още кипнала от отровните твърдения на Жан Боден,* че всички гадни мнения за вещиците и злите им дела са напълно основателни, върнах книгите и ръкописите на Люси и се уговорихме на следващия ден в девет сутринта да видя ръкописа на Войнич в присъствието на главния куратор.

* Френски философ (1529-1596). — Б. пр.

Изкачих тежко стъпалата до основното ниво на библиотеката. Тук затворените в стъкло книги образуваха гръбначния стълб на „Бейнеке“, сърцевината на познанието и идеите, около които е била изградена колекцията. Редове и редове редки книги заемаха лавиците, окъпани в светлина. Беше спираща дъха гледка, която ми напомни за целта ми като историк — да преоткрия забравените истини, съдържащи се в тези стари прашни томове.

Матю ме чакаше отвън. Беше се облегнал на ниската стена, гледаща към скулптурната градина на библиотеката, кръстосал крака в глезените, и преглеждаше съобщенията на телефона си. Той усети присъствието ми, вдигна очи и се усмихна.

Никое живо създание не би устояло на тази усмивка или на съсредоточеността на тези сиво-зелени очи.

— Как мина денят? — попита ме той, след като ме целуна. Бях го помолила да не ми пише непрекъснато есемеси и той като никога ме послуша. В резултат наистина не знаеше как е минал денят ми.

— Малко обезкуражаващо. Май изследователските ми умения са поръждясали след толкова време. Пък и — снижих глас аз — всички книги ми изглеждат шантаво. Толкова са стари и опърпани в сравнение с вида им през шестнайсети век.

Матю отметна глава назад и се разсмя.

— Не бях се замислял за това. Средата ти също се е променила, откакто за последен път се занимава с алхимия в замъка Бейнард. — Той погледна през рамо към „Бейнеке“. — Знам, че библиотеката е архитектурно съкровище, но въпреки това си мисля, че ми прилича на форма за лед.

— Така си е — с усмивка се съгласих аз. — Предполагам, че ако ти я беше построил, щеше да прилича на норманска кула или романски манастир.

— Мислех си за нещо далеч по-модерно, като готика — подразни ме Матю. — Готова ли си да се прибираме?

— Повече от готова — отвърнах, изгаряйки от желание да оставя Жан Боден колкото се може по-скоро зад гърба си.

Той посочи чантата ми за книги.

— Може ли?

Обикновено Матю не питаше. Опитваше се да не ме задушава, точно както се стараеше да обуздава прекаленото си желание да ме защитава. Наградих го с усмивка и му подадох чантата, без да кажа нито дума.

— Къде е Роджър? — попитах Люси и погледнах часовника си. Разполагах точно с трийсет минути с ръкописа на Войнич, а куратора го нямаше никакъв.

— Обади се, че е болен, както прави всеки първи учебен ден. Не може да понася истерията и всички първокурсници, които молят да бъдат упътени нанякъде. Ще трябва да се задоволиш с мен. — Тя вдигна кутията, в която се намираше MS 408.

— Звучи добре. — Опитах се да скрия вълнението си. Май точно от това се нуждаех.

Люси ме отведе в малка стаичка с гледащи към читалнята прозорци, лошо осветление и оръфана поставка за книги от дунапрен. Монтираните високо на стените охранителни камери трябваше да откажат всеки читател от намерението му да открадне или повреди някоя от безценните книги на „Бейнеке“.

— Няма да пускам часовника, докато не я извадиш. — Люси ми подаде кутията с ръкописа. Носеше само това. Нямаше документи, материали за четене и дори мобилен телефон, които да я разсейват от работата й да ме наблюдава.

Макар че обикновено прелиствах ръкописите, за да гледам илюстрациите, реших да не бързам с Войнич. Плъзнах пръсти по отпуснатата подвързия от велум — ранния еквивалент на меките корици. Картини изпълниха съзнанието ми, вещерското ми докосване разкри, че подвързията е била добавена няколко века след написването на книгата и най-малко петдесет години след като я бях държала в библиотеката на Дий. Различих лицето на подвързвана и характерната за седемнайсети век прическа, когато докоснах гръбчето.

Внимателно положих ръкописа върху очакващата дунапренена поставка и го отворих. Наведох се, докато носът ми едва не докосна първата, покрита с петна страница.

— Какво правиш, Даяна? Душиш ли го? — тихо се засмя Люси.

— Всъщност точно това правя. — Ако исках Люси да ми съдейства за странните ми молби тази сутрин, трябваше да бъда колкото се може по-честна.

Обхваната от любопитство, тя се приближи до масата и също помириса добре Войнич.

— Мирише ми на стар ръкопис. Книжните червеи здравата са се потрудили. — Люси намести очилата си за четене и се вгледа още по-внимателно.

— През седемнайсети век Робърт Хук е изучавал книжните червеи под микроскопа си. Наричал ги „зъбите на времето“. — Като гледах първата страница на ръкописа, разбирах причината. Беше цялата надупчена в горния ляв ъгъл и долното поле. И на двете места имаше петна. — Мисля, че червеите са били привличани от мазнините, оставяни от пръстите на читателите върху пергамента.

— Какво те кара да смяташ така? — попита Люси. Точно реакцията, на която се бях надявала.

— Пораженията са най-големи там, където читателят е докосвал пергамента, за да го прелисти. — Поставих пръст върху ъгъла на страницата, сякаш сочех към нещо.

Краткият контакт предизвика нова експлозия от лица, които преливаха едно в друго — алчната физиономия на император Рудолф; поредица непознати мъже, облечени в дрехи от различни периоди, двама от които духовници; жена, която си води подробни бележки; друга жена, прибираща книги в сандък. И демонът Едуард Кели, който скришом пъха нещо в корицата.

— Има и много поражения по долния ръб, където ръкописът се е допирал до тялото, ако са го пренасяли. — В пълно неведение за картините, преминаващи през третото ми вещерско око, Люси се вгледа в страницата.

— Дрехите от онова време сигурно са били доста мазни. Повечето хора не са ли носели вълна?

— Вълна и коприна. — Поколебах се и реших да рискувам всичко — библиотечната си карта, репутацията, може би дори работата си. — Мога ли да те помоля за нещо, Люси?

Тя ме погледна предпазливо.

— Зависи.

— Искам да поставя длан върху страницата. Само за малко. — Наблюдавах я внимателно, за да преценя дали не смята да извика охраната на помощ.

— Не можеш да докосваш страниците, Даяна. Знаеш го. Ако ти позволя, ще ме уволнят.

Кимнах.

— Знам. Съжалявам, че те поставих в такова трудно положение.

— Защо искаш да я докосваш? — попита тя след кратко мълчание. Любопитството й се беше засилило.

— Имам шесто чувство, когато става дума за стари книги. Понякога долавям информация, която не се вижда с просто око. — Думите ми прозвучаха по-шантаво, отколкото бях очаквала.

— Да не си някаква книжна вещица? — присви очи Люси.

— Точно такава съм — разсмях се аз.

— Иска ми се да ти помогна, Даяна, но има камери — макар че няма звук, слава богу. Всичко ставащо тук се записва, а и някой трябва да гледа мониторите всеки път, когато стаята е заета. — Тя поклати глава. — Прекалено рисковано е.

— Ами ако никой не види какво правя?

— Ако извадиш от строя камерата или сложиш дъвка на обектива, каквито опити е имало, охраната ще пристигне на петата секунда — отвърна Люси.

— Нямах намерение да използвам точно дъвка, но нещо такова. — Увих познатото прикриващо заклинание около себе си. Щеше да направи всяка магия почти невидима. После обърнах дясната си ръка и докоснах с палеца си върха на безименния пръст, прищипвайки зелената и жълтата нишка, които се събраха на малък вързоп. Двата цвята се сливаха с неестественото жълто-зелено, която беше добре за дезориентиращи и заблуждаващи заклинания. Смятах да ги завържа в петия възел, тъй като охранителните камери определено представляваха предизвикателство. Образът на петия възел пламна в очакване на дясната ми китка.

— Хубави татуировки — отбеляза Люси, загледана в ръцете ми. — Защо си избрала сиво мастило?

Сиви ли? Магията изпълваше въздуха и ръцете ми бяха покрити с всички цветове на дъгата. Изтърсих първото, което ми хрумна.

— Защото сивото отива на всичко.

— О! Хитро. — Въпреки всичко, тя изглеждаше озадачена.

Върнах се към заклинанието си. Трябваше му малко черно към жълтото и зеленото. Придърпах фините черни нишки около левия палец и ги пъхнах през примката на десния палец и безименния пръст. Резултатът приличаше на мудра, една от позициите на ръцете в йога.

— С възел пет магията върви напред — прошепнах, представяйки си завършената плетка с третото си око. Усуканите жълто-зелена и черна нишка се вързаха в петорен възел.

— Да не би току-що да омагьоса Войнич? — разтревожено попита Люси.

— Разбира се, че не. — След опита ми с омагьосани ръкописи не бих направила с лекота подобно нещо. — Само въздуха около него.

За да й покажа какво имам предвид, преместих ръка над първата страница и я задържах на около пет сантиметра от нея. Благодарение на заклинанието пръстите ми сякаш спряха в долната част на книгата.

— Хм, Даяна? Каквото и да опитваш, не се е получило. Просто докосваш ръба на страницата, както и би трябвало — каза Люси.

— Всъщност, ръката ми е ето тук. — Размърдах пръсти, за да се покажат над горния ръб на книгата. Беше като стария фокус, при който слагат жена в сандък и го разрязват на две. — Опитай. Още не докосвай страницата, просто плъзни ръката си така, че да покрие текста.

Дръпнах ръката си, за да направя място на Люси. Следвайки напътствията ми, тя плъзна ръка между Войнич и заблуждаващото заклинание. Ръката й сякаш спря, когато стигна края на книгата, но при по-добро вглеждане се виждаше, че предмишницата й е станала по-къса. Тя бързо се дръпна, сякаш беше докоснала нагорещен тиган. После се обърна към мен и ме зяпна.

— Ти си вещица. — Люси преглътна и се усмихна. — Ама че облекчение. Винаги съм подозирала, че криеш нещо, и се страхувах, че може да е нещо неприятно или дори незаконно. — Подобно на Крис, тя изобщо не изглеждаше изненадана, че вещици наистина съществуват.

— Ще ми позволиш ли да наруша правилата? — Погледнах към Войнич.

— Само ако ми кажеш какво си научила. Проклетият ръкопис е същинска напаст. Получаваме по десет искания на ден да бъде разгледан и отхвърляме повечето. — Люси се върна на мястото си и зае бдителна позиция. — Само внимавай. Ако някой те види, ще изгубиш библиотечните си права. А не мисля, че би оцеляла, ако ти забранят да посещаваш „Бейнеке“.

Поех дълбоко дъх и се загледах в отворената книга. Ключът към активирането на моята магия бе любопитството. Но ако исках нещо повече от главозамайващ калейдоскоп от лица, трябваше да формулирам внимателно въпрос, преди да поставя длан върху пергамента. Бях по-сигурна от всеки друг път, че книгата съдържа важни сведения за Книгата на живота и липсващите и листа. Имах обаче само един шанс да разбера какви са те.

— Какво е пъхнал Едуард Кели в книгата и какво се е случило с него? — прошепнах аз, преди да погледна надолу и леко да положа длан върху първото фолио на ръкописа.

Пред очите ми се появи една от липсващите страници на Книгата на живота — илюстрацията на дървото със ствола от гърчещите се човешки форми. Беше сива и призрачна, достатъчно прозрачна, за да виждам през нея ръката си и текста върху първото фолио на ръкописа.

Върху първата неясна страница се появи втора — два дракона, изливащи кръвта си в съд под тях.

След това върху двете нематериални страници се наложи трета — илюстрацията на алхимическата сватба.

За момент пластовете от текст и картина останаха натрупани една върху друга в магически палимпсест върху покрития с петна пергамент на Войнич. След това алхимическата сватба се стопи, последвана от илюстрацията с двата дракона. Страницата с дървото обаче остана.

Изпълнена с надеждата, че изображението е станало истинско, вдигнах ръка от страницата и я отдръпнах. Събрах възела в сърцето на заклинанието и го натиснах в гумата си за моливи, с което я направих за момент невидима, и разкрих ръкопис MS 408. Сърцето ми се сви. Нямаше никакъв липсващ лист от Книгата на живота.

— Не беше ли онова, което очакваше да видиш? — Люси ме погледна съчувствено.

— Не. Преди тук е имало нещо, няколко страници от друг ръкопис, но те отдавна са изчезнали. — Прищипах основата на носа си.

— Може би в записите за продажбите се споменава за тях. Имаме кутии с книжа за движението на ръкописа. Искаш ли да ги видиш? — предложи тя.

Датите на продажба на книгата и имената на купувачите и продавачите й можеха да се съберат в генеалогия, която описва историята на ръкописа и достига до настоящето, и тази генеалогия можеше да ни подскаже и кой може да е притежавал илюстрациите на дървото и драконите, които Кели бе взел от Книгата на живота.

— Определено! — съгласих се с радост.

Люси прибра Войнич и върна кутията в хранилището. Малко по-късно се върна с количка, натоварена с папки, кутии, различни бележници и тубус.

— Това е всичко за Войнич, в цялата му объркваща слава. Преравяно е хиляди пъти от изследователи, но никой не беше търсил три липсващи листа от ръкопис. — Тя погледна към уединената стая. — Ела. Ще ти помогна да преровиш всичко това.

Отне ни половин час само да организираме материалите на дългата маса. Част бяха абсолютно безполезни — тубусът и албумът бяха пълни с вестникарски изрезки, стари фотоси, лекции и статии за ръкописа след покупката му от колекционера Уилфрид Войнич през 1912 година. Въпреки това оставаха папки, пълни с кореспонденция, написани на ръка бележки и куп бележници запазени от жената на Уилфрид — Етел.

— Това е копие от химичния анализ на ръкописа, разпечатка на каталожната информация и списък на всички, получили достъп до него през последните три години. — Люси ми връчи наръч документи. — Можеш да ги задържиш. Не казвай обаче на никого, че съм ти дала списъка на посетителите на библиотеката.

Матю трябваше да прегледа химията заедно с мен — ставаше въпрос за използваните в ръкописа мастила, а тази тема беше интересна и за двама ни. Списъкът на виделите ръкописа се оказа изненадващо кратък. Вече почти никой не се допускаше до него. Онези, които бяха получили достъп, бяха предимно учени — специалист по история на науката от университета на Южна Калифорния и друг от Кал Стейт Фулертън, математик криптограф от „Принстън“ и друг от Австралия. Бях пила кафе с един от посетителите, преди да замина за Оксфорд — писател, който се интересуваше от алхимия. Едно име обаче направо изскочи от страницата.

Питър Нокс беше разглеждал ръкописа на Войнич през май, преди смъртта на Емили.

— Копеле. — Пръстите ми изтръпнаха и възлите на китките започнаха да парят предупредително.

— Нещо не е наред ли? — попита Люси.

— В списъка има име, което не очаквах да видя.

— А! Научен съперник — велемъдро кимна тя.

— Може и така да се каже. — Само че проблемът ми с Нокс беше повече от спор между съперничещи си интерпретации на историята. Беше война. И ако исках да я спечеля, трябваше да го изпреваря, за да атакувам.

Проблемът бе, че имах малко опит в издирването на ръкописи и установяването на произхода им. Документите, които познавах най-добре, бяха принадлежали на химика Робърт Бойл. Всички седемдесет и четири тома били предоставени на Кралското дружество през 1769 година и подобно на всичко друго в архивите на дружеството, били грижливо описани, каталогизирани и индексирани.

— Ако искам да проследя собствениците на ръкописа на Войнич, откъде трябва да започна? — запитах се на глас, като се взирах в материалите.

— Най-бързият начин е една от нас да се заеме с произхода на ръкописа и да върви напред, а другата да започне от „Бейнеке“ и да работи назад. С малко късмет ще се срещнем по средата. — Люси ми подаде една папка. — Ти си историкът. Поемаш старата информация.

Отворих папката, очаквайки да видя нещо свързано с Рудолф II. Вместо това открих писмо от пражки математик на име Йоханес Маркус Марци. Беше написано на латински, носеше дата 1665 г. и бе изпратено на получател в Рим, наричан „Reverende et Eximie Domine in Christo Pater“. Това означаваше, че получателят е духовник, вероятно един от онези, които бях видяла, когато докоснах първата страница на Войнич.

Бързо прегледах останалия текст. Духовникът бе някой си отец Атанасий. Отбелязваше се, че писмото на Марци придружавало мистериозна книга, която трябвало да бъде разчетена. Може би Книгата на живота?

Марци казваше, че се опитвал да се свърже с отец Атанасий и преди, но писмата му останали без отговор. Развълнувана, продължих да чета. Но когато третият абзац разкри самоличността на отец Атанасий, вълнението ми се смени с ужас.

— Нима ръкописът на Войнич навремето е принадлежал на Атанасий Кирхер? — Ако липсващите листа бяха попаднали в ръцете на Кирхер, те биха могли да са къде ли не.

— Боя се, че да — отвърна Люси. — Доколкото разбирам, интересите му били доста... ъъъ, разностранни.

— Това е подценяване — изсумтях. Скромната цел на Атанасий Кирхер била не друго, а универсално познание. Публикувал четиресет книги и бил световен автор на бестселъри на времето си, както и изобретател. Музеят на Кирхер за редки и древни предмети бил прочута спирка при първите големи обиколки на Европа, той поддържал оживена кореспонденция, а библиотеката му била огромна. Нямах достатъчно езикови познания, за да работя с трудовете му. Нещо по-важно, нямах и време.

Телефонът завибрира в джоба ми и ме стресна.

— Извинявай, Люси. — Извадих го и погледнах дисплея. Имах съобщение от Матю:

Къде си? Галоуглас те чака. Имаш час при лекаря след деветдесет минути.

Мислено изругах.

Тъкмо излизам от „Бейнеке“ — написах в отговор.

— Със съпруга ми имаме среща, Люси. Ще се наложи да продължа утре — казах и затворих папката с писмото на Марци до Кирхер.

— От сигурен източник научих, че си се разхождала из кампуса с някакъв висок, тъмен и красив мъж — ухили се Люси.

— Точно това е съпругът ми — обясних. — Може ли да прегледам това утре?

— Остави всичко при мен. В момента тук и без това е доста пусто. Ще видя какво мога да сглобя.

— Благодаря за помощта, Люси. Имам натоварен график, който не подлежи на промяна. — Грабнах молива, лаптопа и бележника и забързах за срещата с Галоуглас. Матю беше натоварил племенника си да ми бъде лична охрана. Той беше отговорен и за наблюдаването на сайта на Бенджамин, но засега екранът си оставаше черен.

— Здрасти, лельо. Изглеждаш пращяща от здраве — приветства ме и ме целуна по бузата.

— Извинявай. Закъснях.

— Разбира се, че закъсня. Нали си била с книгите си. Очаквах те най-рано след час — каза Галоуглас, махвайки с ръка на извиненията ми.

Когато стигнахме в лабораторията, Матю беше извадил пред себе си алхимическата сватба от Ашмол 782 и бе така погълнат от илюстрацията, че дори не вдигна очи, когато вратата се отвори със звън. Крис и Шерлок стояха до него и се взираха напрегнато. Скъли седеше на един стол на колелца недалеч. Геймбой беше взела някакъв малък инструмент и го поднасяше опасно близо до страницата на ръкописа.

— Ставаш все по-развлечен, Галоуглас. Кога за последно реса косата си? — Мириам прокара карта през четеца на вратата. На нея пишеше ПОСЕТИТЕЛ. Крис определено вземаше охраната на сериозно.

— Вчера. — Галоуглас потупа тила си. — Защо. Някоя птичка да не си е свила гнездо на главата ми?

— Като едното нищо може и да го направи. — Мириам ми кимна за поздрав. — Здрасти, Даяна. Матю скоро ще дойде при теб.

— Той какво прави? — попитах.

— Опитва се да научи един докторант без познания по биология и представа за сносни лабораторни процедури как да взема ДНК проби от пергамент. — Тя погледна с неодобрение към групата около Матю. — Не знам защо Робъртс финансира създания, които не знаят дори как да направят агарозна гелна електрофореза, но аз съм просто лабораторен мениджър.

Геймбой изруга раздразнено.

— Намери си стол. Ще отнеме известно време. — Мириам завъртя очи.

— Не се безпокой. Нужна е практика — с успокояващ глас каза Матю на Геймбой. — И мен никакъв ме няма с твоите компютърни игри. Опитай отново.

Отново? Устата ми пресъхна. Многократните ръчкания по листа от Ашмол 782 можеха да повредят палимпсеста. Тръгнах към съпруга си и Крис ме забеляза.

— Здрасти, Даяна. — Той ме пресрещна и ме прегърна. После погледна към Галоуглас. — Аз съм Крис Робъртс. Приятел на Даяна.

— Галоуглас, племенник на Матю. — Галоуглас огледа помещението и сбърчи нос. — Нещо вони тук.

— Докторантите направиха малък номер на чичо ти. — Крис посочи компютърния терминал, който беше накичен с венци от чесън. Разпятие за кола беше прикрепено с вендуза за подложката на мишката. Крис насочи вниманието си към врата на Галоуглас с буквално вампирска настойчивост. — Бориш ли се?

— Амиии, навремето го правех за развлечение. — Галоуглас сведе стеснително поглед и на бузите му се появиха трапчинки.

— В гръко-римски стил ли? — попита Крис. — Партньорът ми си контузи коляното и ще се възстановява с месеци. Търся временен заместител.

— Трябва да е гръцки. Не съм сигурен за римската част.

— Къде си се учил? — попита Крис.

— Дядо ми ме научи. — Галоуглас се намръщи и се замисли по-сериозно. — Май навремето се е борил с гигант. Беше свиреп борец.

— Дядо ти вампир ли е? — поинтересува се Крис.

Галоуглас кимна.

— Сигурно е много забавно да гледаш борба между вампири. — Крис се ухили. — Като между алигатори, но без опашката.

— Никакви борби. Говоря сериозно, Крис. — Не исках да поемам никаква отговорност, пък било то и косвена, за причиняване на телесни повреди на гения на „Макартър“.

— Само разваляш играта. — Крис подсвирна пронизително. — Улфман! Жена ти е тук.

„Улфман ли?“

— Усетих я, Кристофър. — Тонът на Матю бе хладен, но той ми отправи топла усмивка, от която пръстите на краката ми се свиха. — Здравей, Даяна. Идвам веднага щом приключа с Джанет.

— Геймбой Джанет ли се казва? — промърмори Крис. — Кой би могъл да го знае?

— Аз знаех. Матю също. Може би ще ми кажеш какво прави тя в моята лаборатория? — заяде го Мириам. — Дисертацията на Джанет ще бъде върху изчислителна биоинформатика. Мястото й е в стая, пълна с терминали, а не с епруветки.

— Харесва ми начинът, по който работи мозъкът й — сви рамене Крис. — Тя е геймър и вижда в лабораторните резултати неща, които ние останалите не забелязваме. Значи никога не се е занимавала сериозно с биология? На кого му пука? И без това ми е дошло до гуша от биолози.

Той погледна към потъналите в работа Матю и Геймбой и поклати глава.

— Какво има? — попитах.

— Матю е чиста загуба в лаборатория. Мястото на съпруга ти е в аудиторията. Той е роден учител. — Крис потупа Галоуглас по ръката. — Обади ми се, ако искаш да се видим във фитнеса. Даяна има номера ми.

После се върна към работата си, а аз насочих вниманието си към Матю. Бях виждала съвсем откъслечно тази страна на съпруга си, когато работеше с Ани или Джак в Лондон, но Крис беше прав. Матю използваше всички инструменти от торбата с трикове на един учител — даване на пример, насърчаване, търпение, точно необходимото количество похвали и мъничко чувство за хумор.

— Не можем ли просто отново да вземем проба с тампон от повърхността? — попита Геймбой. — Знам, че получихме ДНК от мишка, но ако изберем чисто място, може и да е различно.

— Може би — рече Матю. — В средновековните библиотеки обаче имаше много мишки. Все пак, можеш спокойно да пробваш с тампона отново, след като вземеш тази проба.

Геймбой въздъхна и се приготви.

— Поеми дълбоко дъх, Джанет. — Матю й кимна окуражително. — Не бързай.

Много внимателно Геймбой вкара в ръба на пергамента игла, която бе толкова тънка, че беше почти невидима.

— Точно така — тихо я насърчи Матю. — Бавно и спокойно.

— Успях! — извика Геймбой. Човек би казал, че е успяла да разцепи атом. Последваха одобрителни викове, пляскания с ръце и едно полугласно „Крайно време беше“ от страна на Мириам. Значение обаче имаше единствено реакцията на Матю. Геймбой се обърна с очакване към него.

— Еврика — засмя се Матю и разпери широко ръце. Геймбой се ухили до уши. — Браво, Джанет. Все пак ще направим генетик от теб.

— Няма начин. По-скоро ще сглобя компютър от вехтории, отколкото да направя това отново. — Тя побърза да свали ръкавиците си.

— Здравей, скъпа. Как мина денят ти? — Матю стана и ме целуна по бузата. Повдигна вежда към Галоуглас, който мълчаливо предаде, че всичко е минало добре.

— Да видим... използвах малко магия в „Бейнеке“.

— Трябва ли да се безпокоя? — попита Матю, явно мислейки си за хаоса, който би могъл да причини вещерският вятър и огън.

— Не — отвърнах. — И имам следа към един от липсващите листа на Ашмол 782.

— Доста бърз резултат. Можеш да ми разкажеш на път за доктора — предложи той и прокара картата си през четеца.

— Обърни достатъчно внимание на Даяна. Тук нямаме нищо спешно. Идентифицирали сме сто двайсет и пет вампирски гена и ни остават само още четиристотин — извика Мириам, докато излизахме. — Крис ще брои минутите.

— Още петстотин гена! — извика Крис.

— Преценката ти е адски неточна — подхвърли Мириам.

— Залагам сто кинта, че не е — заяви Крис и вдигна поглед от доклада, който четеше.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — сви устни Мириам.

— Като се прибера, ще заколя прасето касичка и ще ти кажа — отвърна Крис. Устните на Мириам помръднаха.

— Да вървим — подкани Матю. — Преди да са започнали да се дърлят за още нещо.

— Изобщо не се дърлят — каза Галоуглас, като придържаше вратата. — Флиртуват.

Зяпнах.

— Какво те кара да мислиш така?

— Крис обича да дава прякори на хората. — Галоуглас се обърна към Матю. — Нарече те Улфман. Как нарича Мириам?

Матю се замисли за момент.

— Мириам.

— Именно. — Галоуглас се ухили до уши.

Матю изруга.

— Спокойно, чичо. Мириам не е катурвала мъж, откакто Бертран беше убит.

— Мириам... и човек? — Матю изглеждаше потресен.

— Нищо няма да излезе от това — успокои го Галоуглас, докато вратата на асансьора се отваряше. — Ще разбие сърцето на Крис, разбира се, но в случая нищо не можем да направим.

Бях много благодарна на Мириам. Сега Матю и Галоуглас можеха да се тревожат и за друг, освен за мен.

— Горкото момче — въздъхна Галоуглас, натисна копчето и вратата на асансьора се затвори. Докато се спускахме, той стисна юмруци и кокалчетата му изпукаха. — Може пък в края на краищата да се боря с него. Един добър пердах винаги прочиства ума.

Преди няколко дни щях да се разтревожа дали вампирите биха оцелели в „Иейл“ сред студенти и преподаватели.

Сега се питах дали „Иейл“ би оцелял от вампирите.