Книгата на живота

25.

— Намерих го. — Фийби постави разпечатан имейл на покритото с кожа писалище от времето на крал Джордж. Фактът, че не беше почукала любезно на вратата на всекидневната, ми подсказа, че се е случило нещо вълнуващо.

— Вече? — изумено я погледнах.

— Казах на бившата си шефка, че търся нещо за фамилията Дьо Клермон — изображение на дърво, нарисувано от Атанасий Кирхер. — Фийби се огледа из стаята. Вещото й око беше привлечено от черно и златно ковчеже с китайски мотиви на една поставка, бамбуковата резба на един стол, разноцветните копринени възглавнички по шезлонга до прозореца. После погледна стените и измърмори името Жан Пилемен и думички като „невъзможно", „безценно“ и „музей".

— Но илюстрациите в Книгата на живота не са дело на Кирхер. — Намръщих се и взех разпечатката. — И това не е рисунка. А страница, откъсната от ръкопис.

— Приписването и произходът са особено важни за добрата продажба — обясни Фийби. — Изкушението да се свърже рисунката с Кирхер е неустоимо. А ако краищата на пергамента са почистени и текстът е невидим, това ще вдигне още повече цената като самостоятелна рисунка или картина.

Прегледах съобщението. Започваше с хаплива забележка за напускането и бъдещото семейно положение на Фийби, но вниманието ми се привлече от следващите редове:

Не намирам записи за продажба или покупка на „алегория на Дървото на живота, за която се предполага, че навремето била изложена в музея на Атанасий Кирхер, SJ,* в Рим“. Възможно ли е това да е изображението, което търсят Дьо Клермон?

* Societas jesu (лат.) — Общество на Иисус, орден на йезуитите. — Б. пр.

— Кой го е купил? — прошепнах, почти не смеех да си поема дъх.

— Силвия отказа да ми каже — рече Фийби и посочи последните редове на имейла. — Продажбата била скорошна и подробностите са поверителни. Разкри ми обаче цената — хиляда шестстотин и петдесет паунда.

— Само толкова? — възкликнах. Всяка от книгите, които бе купила Фийби за мен, струваше далеч повече.

— Вероятната връзка с Кирхер не била достатъчно сигурна, за да накара потенциалните купувачи да платят повече — обясни тя.

— Наистина ли няма начин да открием самоличността на купувача? — Вече започвах да си мисля, че ще ми се наложи да използвам магия, за да науча повече.

— „Сотбис“ не могат да си позволят да издават тайните на клиентите си — поклати глава Фийби. — Представи си как би реагирала Изабо, ако някой наруши личното й пространство.

— Викаше ли ме, Фийби? — Свекърва ми се появи на сводестия вход, преди семето на плана ми да успее да пусне първите си филизи.

— Фийби е открила, че една скорошна продажба в „Сотбис“ описва рисунка, която много прилича на онази, която търся — обясних на Изабо. — Но отказват да ни кажат кой е купувачът.

— Знам къде се държат записите на продажбите — каза Фийби. — Мога да погледна, когато отивам да си предам ключовете.

— Не, недей. Твърде рисковано е. Ако ми кажеш къде точно се намират, може да успея да измисля начин да се доберем до тях. — Някаква комбинация от моята магия и бандата крадци и изгубени момчета на Хабърд би могла да свърши работа. Но свекърва ми имаше свои идеи.

— Изабо дьо Клермон търси лорд Сътън. — Ясният й глас отекна от високия таван на помещението.

Фийби изглеждаше шокирана.

— Не можеш просто да се обадиш на директора на „Сотбис“ и да очакваш да изпълни желанието ти.

Явно Изабо можеше — и го правеше.

— Чарлз. Отдавна не сме се чували. — Изабо се отпусна в един стол и остави перлите й да се посипят между пръстите й. — Толкова беше зает напоследък, че трябваше да разчитам на Матю за новини за теб. Онова рефинансиране, което ти уреди, помогна ли ти да постигнеш целта си?

Изабо отвръщаше с тихи, окуражаващи „ах“ и „ох“ и показваше колко е впечатлена от ума му. Ако трябва да опиша поведението й, бих се изкушила да го нарека котешко — стига котето да е всъщност новороден бенгалски тигър.

— О, Чарлз, толкова се радвам. Матю беше сигурен, че ще се получи. — Изабо деликатно прокара пръст по устните си. — Питам се дали не би могъл да ми помогнеш с един малък проблем. Разбираш ли, Маркъс ще се жени, за една твоя служителка. Запознали се, докато купувал онези миниатюри, които бе така добър да ми осигуриш през януари.

Не успях да чуя точния отговор на лорд Сътън, но нямаше как да объркам топлите доволни тонове в гласа му.

— Изкуството на съчетаването — кристално се разсмя Изабо. — Ама че си остроумен, Чарлз. Маркъс страшно искаше да направи на Фийби специален подарък, нещо, което помни, че е виждал много отдавна. Рисунка на родословно дърво.

Опулих се.

— Пссст! Не е родословно дърво, а...

Изабо махна с ръка да млъкна, когато мърморенето от другата страна стана по-настойчиво.

— Мисля, че Силвия е успяла да проследи артикула до една неотдавнашна продажба. Разбира се, тя е твърде дискретна, за да ми каже кой е купувачът. — Известно време Изабо кимаше, слушайки извиненията. После котето скочи. — Свържи се с купувача заради мен, Чарлз. Няма да понеса да видя внука си разочарован в такъв щастлив за него момент.

Лорд Сътън явно не знаеше какво да каже.

— Дьо Клермон са щастливи да имат такива дългогодишни и сърдечни отношения със „Сотбис“. Кулата на Матю щеше да се срути под тежестта на книгите му, ако не беше Самюъл Бейкър.

— Мили боже! — Ченето на Фийби увисна.

— И успя да разчистиш до голяма степен къщата на Матю в Амстердам. Никога не съм харесвал онзи тип и картините му. Знаеш кого имам предвид. Как му беше името? Онзи, чиито картини все изглеждат недовършени?

— Франс Хале — прошепна Фийби, чиито очи бяха станали като паници.

— Франс Хале — одобрително й кимна Изабо. — Сега двамата с теб трябва да го убедим да се отърве от портрета на онзи унил пастор, който е окачил над камината в салона на горния етаж.

Фийби тихо изписка. Заподозрях, че едно от предстоящите й пътешествия за каталогизиране ще включва и Амстердам.

Лорд Сътън даде някакви уверения, но за Изабо това не беше достатъчно.

— Напълно ти се доверявам, Чарлз — прекъсна го тя, макар на всички и конкретно на лорд Сътън да им беше ясно, че не е така. — Можем да го обсъдим утре на кафе.

Сега бе ред на лорд Сътън да изписка. Последва буен поток от обяснения и оправдания.

— Не е нужно да идваш във Франция. В Лондон съм. При това съвсем близо до офисите ти на Бонд Стрийт. — Изабо потупа бузата си. — Единайсет? Добре. Предай поздравите ми на Хенриета. До утре.

Изабо затвори.

— Какво? — попита тя, обръщайки се към Фийби и мен.

— Току-що изработи най-грубо лорд Сътън! — възкликна Фийби. — А нали сама каза, че имало нужда от дипломация.

— Дипломация, да. Сложни кроежи, не. Често простото е най-добро. — Изабо се усмихна като тигрица. — Чарлз е много задължен на Матю. С времето и ти ще имаш много длъжници, Фийби. Тогава ще разбереш колко е лесно да постигаш желанията си. — Изабо ме изгледа остро. — Изглеждаш ми бледа, Даяна. Не си ли доволна, че скоро ще имаш и трите липсващи листа от Книгата на живота?

— Да — потвърдих.

— Тогава какъв е проблемът? — повдигна вежди тя.

„Проблемът?“ След като се сдобиех с трите липсващи листа, нищо нямаше да стои между мен и необходимостта да открадна ръкописа от Бодлианската библиотека. Щях да стана крадец на книги.

— Нищо — промълвих аз.

Върнах се при писалището в подходящо кръстената Китайска стая и отново погледнах гравюрите на Кирхер, като се мъчех да не мисля какво ще се случи, ако Фийби и Изабо открият последния липсващ лист. Не можех да концентрирам усилията си в откриване на всяка гравюра на дърво в обемистите трудове на Кирхер, така че станах и отидох до прозореца. Улицата долу бе тиха, само от време на време по тротоара минаваше някой родител с детето си или турист с карта в ръка.

Матю винаги можеше да ме изтръгне от тревогите ми с откъс от песен, шега или (още по-добре) целувка. Изпълнена с нужда да съм по-близо до него, тръгнах по пустия коридор на втория етаж, докато не стигнах кабинета му. Ръката ми спря над дръжката. След кратко колебание я завъртях и влязох.

Ароматът на канела и карамфил ме обгърна. Матю не бе стъпвал тук през последните дванайсет месеца, но въпреки това отсъствието му — както и бременността ми — ме бяха направили по-чувствителна към миризмата му.

Дизайнерът на моята пищна спалня и на дневната, в която бях прекарала сутринта, определено не е бил допуснат тук. Тази стая беше мъжка и непретенциозна, стените й се заемаха единствено от библиотечни шкафове и прозорци. Великолепни глобуси, небесен и земен, стояха на дървените си поставки, готови да дадат консултация, ако възникне някакъв астрономически или географски въпрос. Тук-там на малки масички бяха пръснати естествени чудатости. Обиколих стаята по часовниковата стрелка, сякаш изплитах заклинание да върна Матю, като от време на време спирах да погледна някоя книга или да завъртя небесния глобус. Най-странният стол, който бях виждала, ме накара да спра за по-дълго. Имаше висока, силно извита облегалка с монтирана на нея стойка за книги, тапицирана с кожа, а седалката беше във формата на седло. Единственият начин да седнеш на него бе да го яхнеш, както правеше Галоуглас всеки път, когато обръщаше стол в трапезарията. Онзи, който ползваше стола за четене, трябваше да може да наглася уреда на идеална височина за книгата или за писане. Пробвах теорията, като прехвърлих крак над меката седалка. Столът се оказа изненадващо удобен и си представих как Матю седи на него и чете часове наред на щедрата светлина от прозорците.

Станах от стола и се обърнах. Онова, което висеше над камината, ме накара да ахна — двоен портрет на Филип и Изабо в естествени размери.

Майката и бащата на Матю носеха великолепно облекло от средата на осемнайсети век — онзи щастлив период на модата, когато женските дрехи все още не приличаха на клетка за птици, а мъжете бяха изоставили дългите къдри и високите токове от предишния век. Пръстите ме сърбяха да пипна повърхността на картината, убедена, че ще докоснат коприна и дантела, а не грубо платно.

Най-поразителен бе не живият реализъм, с който бяха предадени чертите им (макар че би било невъзможно да не позная Изабо), а начинът, по който художникът бе уловил отношенията между Филип и жена му.

Филип дьо Клермон беше обърнат към зрителя, облечен с копринен костюм в кремаво и синьо, широките му рамене опъваха плата, а дясната му ръка бе протегната към Изабо, сякаш се канеше да я представи. На устните му играеше усмивка, зад строгите черти на лицето му се долавяше намек за мекота, а на колана му висеше дълъг меч. Очите на Филип обаче не бяха обърнати към мен, както би могло да се очаква от позата му. Вместо това гледаха косо към Изабо. Сякаш нищо не можеше да откъсне вниманието му от жената, която обичаше. Изабо бе изобразена в три четвърти профил, едната й ръка докосваше леко пръстите на съпруга й, а другата придържаше гънките на копринената рокля в кремаво и златно, сякаш се канеше да пристъпи напред, за да бъде по-близо до Филип. Вместо да гледа към съпруга си обаче, Изабо се взираше дръзко в зрителя, а устните й бяха леко разтворени, сякаш се изненадваше, че ги прекъсват в такъв интимен момент.

Чух стъпки зад себе си и усетих тръпчивото докосване на погледа на вещица.

— Това бащата на Матю ли е? — попита Сара, докато заставаше зад мен и разглеждаше величественото платно.

— Да. Приликата е изумителна — кимнах.

— Досетих се, имайки предвид колко съвършено е изобразена Изабо. — Вниманието на Сара се насочи към мен. — Не изглеждаш добре, Даяна.

— Не е изненадващо, нали? — отвърнах. — Матю е някъде си и се опитва да скърпи фамилия. Това може да го убие, а аз поисках да го направи.

— Дори ти не би могла да накараш Матю да направи нещо, ако той самият не иска — тросна се Сара.

— Не знаеш какво стана в Ню Хейвън. Матю откри, че има внук, за когото не е знаел, син на Бенджамин. А също и правнук.

— Фернандо ми разказа всичко за Андрю Хабърд, Джак и кръвожадността — уведоми ме Сара. — Каза ми също, че Болдуин е наредил на Матю да убие момчето, но ти не си му позволила да го направи.

Погледнах към Филип. Искаше ми се да разбера защо е избрал Матю за официален екзекутор на фамилия Дьо Клермон.

— Джак ни беше като дете, Сара. И ако Матю бе убил Джак, какво би го спряло да убие и близнаците, ако те също се окажат с кръвожадност?

— Болдуин никога не би поискал от Матю да убива собствената си плът и кръв — възрази Сара.

— Напротив — тъжно рекох. — Би го направил.

— В такъв случай изглежда, че Матю прави онова, което трябва да направи — твърдо заяви тя. — Ти също трябва да си свършиш твоята работа.

— Върша я — защитих се. — Работата ми е да открия липсващите листа от Книгата на живота и да ги върна на мястото им, така че да я използваме като преимущество — пред Болдуин, пред Бенджамин, дори пред Паството.

— Трябва да се грижиш и за близнаците — изтъкна Сара. — Шляенето ти тук сама не носи нищо добро както на теб, така и на тях.

— Да не си посмяла да ме изнудваш с децата — с ледена ярост процедих. — Точно сега полагам огромни усилия да не мразя собствените си деца, да не говорим за Джак. — Не беше честно, нито пък логично, но обвинявах тях за раздялата ни, макар че именно аз настоях за нея.

— И аз те мразех известно време — прозаично рече Сара. — Ако не беше ти, Ребека още щеше да е жива. Или поне така си казвах.

Думите й не ме изненадаха. Децата винаги знаят какво си мислят големите. Ем никога не беше ме накарала да се чувствам виновна за смъртта на родителите ми. Разбира се, тя е знаела какво са замислили те — и защо. Сара обаче беше друг случай.

— После го надживях — тихо продължи Сара. — И ти ще го надживееш. Един ден ще видиш близнаците и ще осъзнаеш, че Матю е точно тук и се взира в теб през очите на осемгодишни хлапета.

— Животът ми е лишен от смисъл без Матю — въздъхнах.

— Той не може да бъде целият ти свят, Даяна.

— Вече е — прошепнах. — И ако успее да се освободи от Дьо Клермон, ще се нуждае от мен до себе си, както Изабо е била до Филип. Никога не бих могла да се справя на нейното място.

— Дрън-дрън. — Сара сложи ръце на кръста си. — И ако си мислиш, че Матю иска да бъдеш като майка му, значи не си с всичкия си.

— Имаш да учиш много неща за вампирите. — Думите някак не звучаха така убедително, когато ги произнасяше вещица.

— Охо. Сега виждам проблема. — Сара присви очи. — Ем каза, че ще се върнеш различна. Цялостна. А ти още се мъчиш да бъдеш нещо, което не си. — Тя ме посочи обвинително с пръст. — Отново си изцяло на вампирска вълна.

— Престани, Сара.

— Ако Матю е искал булка вампир, можел е да избира. По дяволите, нищо не му е пречило да те направи вампир миналия октомври в Медисън — изтъкна тя. — Ти доброволно би му отдала повечето си кръв.

— Матю не би ме променил — казах.

— Знам. Обеща ми го сутринта преди да заминете. — Сара ме прониза с поглед. — Матю няма нищо против, че си вещица. Защо ти имаш?

Когато не отговорих, тя хвана ръката ми.

— Къде отиваме? — попитах я, докато леля ми ме дърпаше надолу по стълбите.

— Навън. — Сара спря пред групата вампири в предната зала. — Даяна трябва да си спомни коя е. Ти също идваш, Галоуглас.

— Доообре — неспокойно проточи Галоуглас. — Далеч ли отиваме?

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се тя. — За първи път съм в Лондон. Отиваме в старата къща на Даяна. Онази, в която двамата с Матю са живели по времето на Елизабет.

— Къщата я няма, изгоряла е по време на Големия пожар — казах аз, мъчейки се да се измъкна.

— Въпреки това отиваме.

— Ох, Господи! — Галоуглас метна ключове за кола на Ленард. — Изкарай колата, Лени. Излизаме на неделна разходка.

Младежът се ухили.

— Дадено.

— Това момче защо все се мотае наоколо? — попита Сара, докато гледаше как дългурестият вампир се стрелна към задната част на къщата.

— Той е на Андрю — обясних й.

— Иначе казано, е твой — кимна тя. Челюстта ми увисна. — О, да. Знам всичко за вампирите и смахнатите им традиции. — Явно Фернандо не страдаше от задръжки като Матю и Изабо да разказва вампирски истории.

Ленард спря пред входната врата с писък на спирачки. Изскочи мигом от колата и отвори задната врата.

— Накъде, мадам?

Стъписах се. За първи път Ленард не се запъна с обръщението.

— Към къщата на Даяна, Лени — заръча Сара. — Истинската й къща, а не това натруфено светилище.

— Съжалявам, но нея вече я няма, мис — отвърна Ленард, сякаш Големият пожар в Лондон е избухнал по негова вина. Тъй като познавах Ленард, сметнах го за напълно възможно.

— Вампирите съвсем ли сте лишени от въображение? — язвително попита Сара. — Закарай ме там, където е била къщата й.

— О! — Ленард се облещи към Галоуглас.

Племенникът ми сви рамене.

— Чу дамата — каза.

Понесохме се през Лондон, движейки се на изток. Когато минахме Темпъл Бар и излязохме на Флийт Стрийт, Ленард зави на юг към реката.

— Сбърка пътя — обадих се.

— Еднопосочни улици, мадам — обясни той. — Нещата малко се промениха от последното ви идване тук. — После рязко зави наляво пред гара Блекфрайърс. Посегнах към дръжката да сляза и чух как ключалката на вратата изщрака.

— Остани в колата, лельо — спря ме Галоуглас.

Ленард отново завъртя волана наляво и продължихме по неравни павета.

— Блекфрайърс Лейн — прочетох профучалата покрай нас табела. Задърпах дръжката на вратата — Пуснете ме.

Колата рязко спря, блокирайки входа към един товарен кей.

— Къщата ви, мадам — обяви Ленард с тона на екскурзовод и посочи тухлената офис сграда в червено и кремаво, която се извисяваше над нас. Той отключи вратите. — В района е безопасно. Моля, внимавайте с неравния паваж. Не искам да ми се налага да обяснявам на отец X как сте си счупили крака, нали така?

Стъпих на каменния тротоар. Беше по-стабилен от обичайната кал и тиня на Уотър Лейн, както наричахме улицата в миналото. Автоматично тръгнах в посоката, в която се намираше катедралата „Сейнт Пол“. Усетих как нечия ръка ме хваща за лакътя и ме спира.

— Знаеш мнението на чичо за самотното скитане из града. — Галоуглас се поклони и за момент го видях в жакет и опънати по краката панталони. — На вашите услуги, мадам Ройдън.

— Къде точно се намираме? — учуди се Сара, оглеждайки околните алеи. — Това не ми прилича на жилищен район.

— Блекфрайърс. Навремето тук живееха стотици хора. — Само няколко крачки ме отведоха до тясна калдъръмена улица, която навремето водеше към сърцето на стария приорат Блекфрайърс. Намръщих се и посочих.

— „Кардиналската шапка“ не беше ли там? — Пивницата беше едно от свърталищата на Кит Марлоу.

— Добра памет, лельо. Сега наричат улицата Плейхаус Ярд.

Задната част на къщата ни опираше в тази част на бившия манастир. Галоуглас и Сара ме последваха в глухата уличка. Навремето тя бе пълна до пръсване с търговци, занаятчии, домакини, чираци и деца, без да споменавам талигите, кучетата и пилетата. Днес беше пуста.

— Намали малко — раздразнено помоли Сара, мъчейки се да не изостава.

Нямаше значение колко се е променил старият квартал. Сърцето ми ме упътваше и краката ми го следваха бързо и уверено. През 1591 година щях да съм заобиколена от паянтовия жилищен и увеселителен комплекс, който се бе пръкнал на територията на бившия манастир. Сега на негово място имаше офис сгради, малка жилищна сграда за заможни бизнесмени, още офис сгради и централата на лондонските аптекари. Пресякох Плейхаус Ярд и се вмъкнах между две сгради.

— Сега пък къде тръгна? — обърна се Сара към Галоуглас. Раздразнението й растеше.

— Може и да бъркам, но май търси задния път до замъка Бейнард.

Спрях в началото на тясна улица на име Чърч Ентри, за да определя къде съм. Ако можех да се ориентирам правилно, щях да намеря къщата на Мери. Къде беше печатницата на Фийлдс? Затворих очи, за да не се разсейвам от нелепите съвременни сгради.

— Точно тук — посочих. — Точно тук беше печатницата на Фийлдс. Аптекарят живееше през няколко къщи по-нататък. Улицата водеше надолу до кея. — Въртях се и сочех постройките, които виждах в съзнанието си. — Тук беше входът към магазина за сребърни прибори на мосю Вален. Оттук можеше да се види градинката в задния му двор. А там беше старата порта, през която влизах в замъка Бейнард. — Останах така за момент, потопена в познатото чувство за бившия ми дом, и си мечтаех да отворя очи и да се озова в слънчевата дневна на графиня Пембрук. Мери би разбрала чудесно сегашното ми положение — беше щедра на съвети по династични и политически въпроси.

— Мътните да ме вземат — ахна Сара.

Рязко отворих очи. На няколко метра от мен имаше прозрачна дървена врата в занемарена, също така прозрачна каменна стена. Хипнотизирана, аз се опитах да пристъпя към нея, но бях спряна от сините и кехлибарени нишки, които се увиха здраво около краката ми.

— Не мърдай! — уплашено извика Сара.

— Защо? — Виждах я през завесите на някогашните магазини.

— Направи заклинание обратно на часовника. То превърта образи от миналото, също като на кино — каза Сара, взирайки се в мен през прозорците на пекарната на господин Прайър.

— Магия — изстена Галоуглас. — Точно това ни трябваше.

Възрастна жена в спретната тъмносиня жилетка и светлосиня шемизета, която си беше съвсем от настоящето, излезе от близката жилищна сграда.

— Тази част от Лондон може да бъде малко сложна, магично казано — обади се тя с онзи авторитетен и жизнерадостен тон, на който бяха способни единствено британските жени на определена възраст и с определен социален статус. — Няма да е зле да вземате предпазни мерки, ако смятате да правите още заклинания.

Докато жената приближаваше, изпитах чувство за deja vu. Тя ми напомняше за една от вещиците, които познавах през 1591 година — земна вещица на име Марджъри Купър, която ми бе помогнала да изтъка първото си заклинание.

— Аз съм Линда Кросби. — Тя се усмихна и приликата с Марджъри стана още по-явна. — Добре дошла у дома, Даяна Бишъп. Очаквахме те.

Зяпнах я като тресната.

— Аз съм лелята на Даяна — нагази в тишината Сара. — Сара Бишъп.

— Много ми е приятно — топло рече Линда, докато стискаше ръката й. Двете вещици се загледаха в краката ми. По време на краткото представяне сините и кехлибарени връзки на времето се бяха донякъде разхлабили и картините избледняваха една след друга, погълнати от тъканта на Блекфрайърс. Предната врата на мосю Вален обаче все още се виждаше съвсем ясно.

— Бих ти дала още няколко минути. В края на краищата, ти си пътуваща във времето — отбеляза Линда и седна на една от извитите пейки около кръгъл тухлен басейн за цветя, който се намираше точно там, където бе кладенецът в двора на „Кардиналската шапка“.

— От семейството на Хабърд ли си? — попита Сара, докато бъркаше в джоба си. Извади забранения пакет цигари и предложи на новата ни позната.

— Аз съм вещица — отвърна Линда и си взе цигара. — Живея в централната част на Лондон, така че да, аз съм член от семейството на отец Хабърд. И се гордея с това.

Галоуглас запали цигарите на вещиците, после и своята. Тримата запушиха като комини, като внимаваха да издухват дима по-далеч от мен.

— Още не съм се срещала с Хабърд — призна Сара. — Повечето познати ми вампири нямат високо мнение за него.

— Нима? — с интерес попита Линда. — Ама че странно. Отец Хабърд е обичана фигура тук. Той защитава интересите на всеки, било то демон, вампир или вещица. Толкова много създания искаха да се преместят на негова територия, че се стигна до жилищна криза. Не съумява да купува достатъчно бързо имоти, за да задоволи търсенето.

— Но въпреки това си е чекиджия — промърмори Галоуглас.

— Ама че език! — шокира се Линда.

— Колко вещици има в града? — попита Сара.

— Три дузини — отвърна Линда. — Разбира се, ограничаваме броя им, в противен случай на Скуеър Майл ще настане истинска лудница.

— И сборът в Медисън е горе-долу толкова голям — одобрително кимна Сара. — По-лесно се организират срещите, това поне е сигурно.

— Ние се събираме веднъж месечно в криптата на отец Хабърд. Той живее в останките от приората Грейфреърс, ето натам. — Линда насочи цигарата си на север от Плейхаус Ярд. — Напоследък повечето създания в Сити са вампири — финансисти, мениджъри на хедж фондове и така нататък. Не обичат да отстъпват залите си за срещи на вещици. Не искам да ви обидя, сър.

— Не сте ме обидили — благо отвърна Галоуглас.

— Грейфреърс ли? Лейди Агнес да не се е преместила? — изненадах се аз. Лудориите на призрака бяха основна тема на разговор, когато живеех тук.

— О, не. Лейди Агнес още си е тук. С помощта на отец Хабърд успяхме да сключим споразумение между нея и кралица Изабела. Сега двете като че ли са в приятелски отношения, което е доста по-добро от онова, което мога да кажа за призрака на Елизабет Бартън. Стана направо нетърпима, откакто излезе онзи роман за Кромуел. — Линда погледна замислено корема ми. — На сбирката ни за Мабон тази година Елизабет Бартън каза, че носиш близнаци.

— Така е. — Явно дори призраците в Лондон бяха в течение.

— Толкова е трудно да се каже кое от пророчествата на Елизабет трябва да се взема на сериозно, след като всяко от тях върви с писъци. Толкова е... вулгарно. — Линда сви неодобрително устни и Сара кимна съчувствено.

— Ъъъ, никак не ми се иска да ви прекъсвам, но май това мое заклинание обратно на часовника изтече. — Вече не само можех да видя собствения си глезен (стига да вдигна крака си напред, за да не го закрива големият ми корем), но и вратата на мосю Вален беше напълно изчезнала.

— Изтекло? — Линда се разсмя. — Изразяваш се така, сякаш магията ти има срок на годност.

— Определено не съм й казвала да спира — измърморих. Но пък от друга страна, не й бях казвала и да започне.

— Спря, защото не я нави достатъчно стегнато — каза Сара. — Ако не я затегнеш здравата, тя се развива.

— И ти препоръчваме да не стоиш върху заклинание обратно на часовника, след като си го направила — добави Линда с тон на гимназиална учителка. — Правиш го, без да мигнеш, после се дърпаш от него в последния момент.

— Грешката е моя — промърморих. — Сега мога ли да се движа?

Линда огледа критично Плейхаус Ярд.

— Да, мисля, че вече е напълно безопасно — обяви тя.

Изстенах и разтрих гърба си. Беше започнал да ме боли от продължителното стоене неподвижна, а краката ми сякаш се канеха да се пръснат. Вдигнах единия на пейката на Сара и Линда и се наведох да развържа маратонката си.

— Какво е това? — попитах, като надникнах между дъските на пейката. Пресегнах се и вдигнах свитък, завързан с червена лента. Пръстите на дясната ми ръка изтръпнаха при допира и пентаграмът на китката ми блесна с всичките си цветове.

— Традиция е хората да оставят молби за магия на двора. Винаги се е смятало, че на това място има концентрация на енергия. — Гласът на Линда стана по-тих. — Навремето тук е живяла велика вещица. Според легендите един ден щяла да се върне, за да ни напомни какви сме били някога и какви можем да бъдем отново. Не сме я забравили и вярваме, че и тя няма да забрави за нас.

Сякаш в Блекфрайърс витаеше миналото ми аз. Част от мен беше умряла, когато напуснахме Лондон. Онази част, която навремето успяваше да бъде съпруга на Матю, майка на Ани и Джак, алхимически помощник на Мери Сидни и обучаваща се тькачка. И друга част от мен бе влязла в гроба, докато се отдалечавах от Матю по планинския склон край Ню Хейвън. Скрих лице в шепи.

— Такава каша забърках — прошепнах.

— Не, просто се гмурна в дълбокото — каза Сара. — Точно за това се тревожехме с Ем, когато се забъркахте с Матю. И двамата действахте толкова бързо, а ние знаехме, че изобщо не сте помисляли какво ще изисква тази връзка.

— Знаехме, че ще срещнем много съпротива.

— О, имахте си момента на злочестите влюбени и много добре разбирам колко романтично е да сте само вие двамата срещу целия свят. — Тя се засмя. — В края на краищата, Ем и аз бяхме злочести влюбени. В щата Ню Йорк през седемдесетте нищо не беше по-злочесто от две влюбени жени.

После тонът й стана сериозен.

— Само че слънцето винаги изгрява на следващата сутрин. Приказките не разказват какво става със злочестите влюбени на ярката светлина на деня, но по някакъв начин трябва да измислите как да бъдете щастливи.

— Бяхме щастливи тук — тихо промълвих. — Нали, Галоуглас?

— Да, лельо, бяхте, дори когато онзи шпионин дишаше във врата на Матю и цялата страна бе тръгнала на лов за вещици. — Той поклати глава. — Така и не разбрах как се справяхте.

— Справили сте се, защото не сте се опитвали да бъдете нещо, което не сте. Матю не се е старал да бъде цивилизован, а ти не си се мъчила да бъдеш човек — обясни Сара. — Не си се опитвала да бъдеш съвършената дъщеря на Ребека, перфектната жена на Матю или уважаван професор в „Йейл“.

Тя взе ръцете ми в своите заедно със свитъка и ги обърна с дланите нагоре. Вървите ми изпъкваха ярко на бледата кожа.

— Ти си вещица, Даяна. Тъкачка. Не отричай силата си. Използвай я. — Сара погледна многозначително лявата ми ръка. — Цялата.

Телефонът в джоба на якето ми иззвъня. Веднага бръкнах да го извадя с безумната надежда, че е някакво съобщение от Матю. Беше обещал да ме държи в течение как вървят нещата. Дисплеят показваше, че имам есемес от него. Отворих го с нетърпение.

Съобщението не съдържаше думи, които Паството би могло да използва срещу нас, а само снимка на Джак. Седеше ухилен до ушите на някаква веранда и слушаше някого — мъж, макар че беше с гръб към камерата и не можех да различа нищо освен черната коса, виеща се около яката му. Несъмнено разказваше история по начина, по който могат да го правят единствено южняците. Маркъс стоеше зад Джак и го прегръщаше небрежно през раменете. Той също беше ухилен.

Приличаха на двама обикновени млади мъже, забавляващи се през уикенда. Джак се вписваше идеално в семейството на Матю, сякаш мястото му бе именно там.

— Кой е онзи с Маркъс? — попита Сара, която надничаше над рамото ми.

— Джак. — Докоснах лицето му. — Не съм сигурна кой е другият мъж.

— Рансъм — изсумтя Галоуглас. — Най-големият син на Маркъс, направо засрамва Луцифер. Не е най-добрият пример за подражание за Джак, но предполагам, че Матю знае най-добре.

— Виж го само момчето — нежно рече Линда, която бе станала, за да разгледа по-добре снимката. — Никога не съм го виждала толкова щастлив. Освен когато разказваше истории за Даяна, разбира се.

Камбаните на „Сейнт Пол“ отброиха часа. Натиснах копчето на телефона и изключих дисплея. Щях да разгледам снимката отново по-късно, насаме.

— Виждаш ли, мила. Матю се справя отлично — успокояващо рече Сара.

Но аз не можех да съм сигурна, без да виждам очите му, начина, по който държи раменете си, без да чувам гласа му.

— Матю си върши работата — напомних си и станах. — Трябва да се върна към моята.

— Това означава ли, че си готова да направиш каквото трябва, за да запазиш семейството си, както си направила през хиляда петстотин деветдесет и първа? Дори ако става дума за висша магия? — повдигна вежди Сара.

— Да. — Отговорът ми прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах.

— Висша магия? Колко възхитително мрачно — грейна Линда. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не — побързах да откажа.

— Може би — отвърна Сара в същото време.

— Е, ако имате нужда от нас, звъннете. Ленард знае как да се свърже с мен — каза Линда. — Лондонският сбор е на ваше разположение. И ако решите да дойдете на някоя от срещите ни, доста ще повдигнете бойния дух.

— Ще видим — неопределено промърморих. Не исках да давам обещания, които не мога да спазя. — Положението е сложно и не искаме да навличаме беди на никого.

— Вампирите са винаги беда — подхвърли Линда с превзето неодобрение. — Непрекъснато имат зъб на някого, все са готови да се захванат с поредната вендета. Много е уморително, честно. Въпреки всичко, ние сме едно голямо семейство, както ни напомня отец Хабърд.

— Едно голямо семейство. — Погледнах към стария ни квартал. — Може би отец Хабърд е бил прав от самото начало.

— Е, и ние сме на това мнение. Помислете си за следващата ни среща. Дорис прави божествен кейк „Батенберг“.

За всеки случай Сара и Линда размениха телефонните си номера, а Галоуглас отиде при централата на аптекарите и изсвири пронизително, за да извика Ленард с колата. Използвах момента да снимам Плейхаус Ярд и да пратя снимката на Матю без никакъв коментар и заглавие.

В края на краищата, магията не беше нищо друго, освен осъществено желание.

Октомврийският бриз повя от Темза и понесе неизречените ми желания към небето, където те сплетоха заклинание Матю да се върне жив и здрав при мен.