Книгата на живота

10.

На следващата сутрин се смъкнах долу, изтощена от сблъсъка си с вещерската вода и живия сън, който последва.

— Снощи къщата беше ужасно притихнала. — Сара стоеше зад стария аналой. Очилата за четене бяха кацнали на върха на носа й, червената коса се виеше около лицето й, а гримоарът на Бишъп лежеше отворен пред нея. Гледката несъмнено би докарала удар на Котън Мадър, пуританския предшественик на Емили.

— Сериозно? Не забелязах. — Прозях се и прокарах пръсти през нощвите, в които имаше прясно набрана лавандула. Скоро билката щеше да виси и да съхне на опънатите между гредите върви. Един паяк добавяше към тях сребристата си мрежа.

— Тази сутрин определено не си стояла със скръстени ръце — смених темата аз. Главичките бял трън бяха в ситото, готови да бъдат лишени от семенцата им. Стръкове жълто цветно седефче и вратига бяха навързани с конци и готови за окачване. Сара беше изкарала тежката си преса за билки и една чиния дълги ароматни листа вече чакаше да влезе в нея. Букети прясно откъснати цветя и билки лежаха на тезгяха и все още очакваха съдбата си.

— Има много работа за вършене — каза Сара. — Някой се е грижил за градината по време на отсъствието ни, но си е имал да обработва и своя парцел, така че зимните и есенните семена са си останали незасяти.

Този „някой“ би трябвало да е повече от един, като се имаха предвид размерите на вещерската градина на дома Бишъп. Реших да помогна и посегнах към стръковете седефче. Ароматът му винаги ми напомняше за Сату и ужасите, които бях изживяла, когато ме отвлече от градината на Сет-Тур в Ла Пиер. Ръката на Сара моментално се стрелна и хвана моята.

— Бременните жени не докосват седефче, Даяна. Ако искаш да ми помогнеш, иди в градината и набери малко лайколистна лунна папрат. Използвай това. — Тя посочи ножа си с бяла дръжка. Последния път когато го държах, разрязах с него собствената си вена, за да спася Матю. И двамата не го бяхме забравили. И двамата не го бяхме споменавали.

— Лайколистната лунна папрат е онова растение със семенниците, нали?

— Пурпурни цветове. Дълги стъбла. Подобни на хартия плоски дискове. — Сара ме инструктираше по-търпеливо от обичайното. — Режи стъблата в основата на растението. Ще отделим цветята от останалото и ще ги окачим да се сушат.

Градината на Сара бе скътана в другия край на овощната градина, където ябълките оредяваха, а кипарисите и дъбовете от гората все още не засенчваха напълно пръстта. Беше заобиколена от палисада от метални стълбове, телена мрежа, колове, преправени палети — ако нещо можеше да се използва да държи настрана полските зайци, мишки и скунксовете, Сара го беше използвала. За допълнителна сигурност целият периметър се опушваше и опасваше със защитни магии два пъти годишно.

Вътре в ограденото пространство Сара беше пресъздала част от рая. Някои от широките пътеки на градината водеха до сенчести долчинки, където папрати и други по-нежни растения намираха закрила в сянката на по-високите дървета. Други пресичаха издигнатите зеленчукови лехи с техните рамки и върлини, които се намираха най-близо до къщата. Обикновено те бяха покрити с растения — сладък грах и всякакви бобови, — но тази година бяха голи.

Минах покрай малката учебна градина, където Сара учеше децата на сбора (а понякога и родителите им) на елементарни съчетания от различни цветя, растения и билки. Малките й питомци бяха издигнали своя собствена ограда от бъркалки за боя, върбови клонки и сладоледени клечки, за да отделят тяхното сакрално пространство от по-голямата градина. Лесни за отглеждане растения, като бял оман и бял равнец, помагаха на децата да разберат сезонния цикъл на раждане, растеж, залиняване и угар, който водеше работата на всяка вещица. Един кух пън служеше като контейнер за мента и други инвазивни растения.

Две ябълкови дървета бележеха центъра на градината, а между тях беше опънат хамак. Беше достатъчно широк да побере Сара и Ем и това бе любимото им място за мечтаене и разговори до късно в топлите летни нощи.

След ябълките минах през втора порта и се озовах в градината на професионална вещица. Градината на Сара служеше за същата цел като някоя от моите библиотеки — място за вдъхновение и убежище както и източник на информация и инструменти за работата й.

Открих високите три стъпки стъбла с пурпурни цветя, които искаше Сара. Като внимавах да оставя достатъчно за следващата година, напълних плетената кошница и се върнах в къщата.

Там двете с леля ми продължихме да работим в дружеско мълчание. Тя накълца цветята, от които щеше да направи ароматно масло, и ми върна стъблата, за да завържа около всяко едно връв (никакви китки в този случай, за да не се повредят семенниците) и да ги окача да съхнат.

— Как ще използваш семенниците? — попитах аз, докато връзвах връвта.

— За защитни муски. След няколко седмици започва учебната година и ще се търсят много. Това растение е особено добро за децата, тъй като държи настрана чудовища и кошмари.

Кора, която дремеше над печката в килера, обърна око към Сара и изсумтя, а от ноздрите и устата й блъвна пушек.

— И за теб съм намислила нещо — каза Сара, посочвайки я с ножа си.

Без да се впечатли особено, Кора се обърна. Опашката й увисна като махало, подобният й на пика връх се залюля леко напред-назад. Приклекнах под него и завързах поредния стрък към гредите, като внимавах да не откъсна някой от подобните на хартия овали по него.

— Колко време ще висят, докато изсъхнат? — попитах, докато се връщах към масата.

— Седмица — отговори Сара и вдигна за момент поглед. — Тогава ще можем да обелим кожата на семенниците. Под тях има сребърен диск.

— Като луната. Като огледало — кимнах разбиращо аз. — Отразява кошмара обратно към него самия, така че да не смущава детето.

Сара също кимна, доволна от проницателността ми.

— Някои вещици гадаят на семенници от лайколистна лунна папрат — продължи тя след няколко секунди. — Вещицата от Хамилтън, която преподава химия в гимназията, ми каза, че алхимиците събирали майската роса от тях и я използвали като основа за еликсира на живота.

— За тази цел ще е нужна много лунна папрат — разсмях се, мислейки си за цялата вода, която бяхме използвали с Мери Сидни в експериментите си. — Май ще е по-добре да се придържаме към защитните муски.

— Добре. — Сара се усмихна. — За децата ги поставям във възглавнички за сънища. Те не са така плашещи като кукла или пентаграм от клонки на къпина. Ако искаш да направиш възглавничка, какво би използвала за пълнежа?

Поех дълбоко дъх и се съсредоточих върху въпроса. Възглавничката за сънища не трябваше да бъде голяма — и такава с размерите на дланта ми можеше да свърши работа.

„Дланта ми.“ Обикновено прокарвах пръсти по тъкачните си върви в очакване на вдъхновение и напътствия. Но сега вървите бяха вътре в мен. Когато обърнах длани и разперих пръсти, върху плетеницата от вени на китката, палеца и кутрето на дясната ми ръка се появиха блестящи възли, които засияха в зелено и кафяво — цветовете на занаята.

Бурканите на Сара проблясваха в светлината от прозорците. Тръгнах към тях, като прокарах кутре по етикетите, докато не усетих съпротива.

— Камшиче. — Продължих нататък. — Див пелин.

Използвах пръста като показалец на дъска уиджа и върнах кутрето си назад.

— Анасон. — Надолу. — Хмел. — Нагоре по диагонал към отсрещната страна. — Валериан.

„Как ли ще мирише? Няма ли да е много силно?“

Пръстът ми започна да изтръпва.

— Дафинов лист, няколко щипки розмарин и малко мащерка — добавих.

Ами ако детето все пак се събуди и посегне към възглавничката?

— И пет сухи бобчета. — Странна добавка, но инстинктът ми на тъкачка твърдеше, че те са решаващите.

— Е, мътните да ме вземат. — Сара вдигна очилата си на челото. Изгледа ме изумена и се ухили. — Прилича на старата муска, която правеше прабаба ти, само че тя слагаше овча опашка и върбинка, без бобчета.

— Бих сложила бобчетата най-напред — подчертах. — Ще тракат, когато я разтърсиш. И можеш да кажеш на хлапето, че шумът ще пропъди чудовищата.

— Добър щрих — призна Сара. — А семенниците? Ще ги стриеш ли, или ще ги оставиш цели?

— Цели — отвърнах. — Зашити за предната част на възглавничката.

Билките обаче бяха само първата половина от защитната муска. Заедно с тях вървяха и думи. И ако трябваше муската да се използва от някоя друга вещица, тези думи трябваше да бъдат заредени със сила. Лондонските вещици ме бяха научили на много неща, но заклинанията, които пишех, обикновено си оставаха на хартия, инертни за всеки език освен за моя. Повечето заклинания се пишеха в рима, което ги правеше по-лесни за запомняне и по-живи. Аз обаче не бях поетеса като Матю и приятелите му. Поколебах се.

— Нещо не е наред ли? — попита Сара.

— Грамарията ми не става за нищо — признах аз, снишавайки глас.

— Ако имах поне малка представа какво е това, сигурно щях да ти съчувствам — иронично отбеляза Сара.

— Грамария е начинът, по който тъкачът превръща магията в думи. Мога да създавам заклинания и да ги изпълнявам, но без грамария те няма да са достъпни за други вещици. — Посочих гримоара на Бишъп. — Стотици и стотици тъкачи са измислили думи за тези заклинания, а други вещици са ги предавали през вековете. Дори и днес те си запазват силата. А аз съм щастлива, ако моите заклинания запазят силата си за един час.

— Какъв е проблемът? — попита Сара.

— Не виждам заклинанията в думи, а във форми и цветове. — Долната страна на палеца и кутрето ми още бяха леко обезцветени. — Червеното мастило помага за огнените ми заклинания. Също и подреждането на думите върху страницата по такъв начин, че да напомнят на картина.

— Покажи ми — помоли Сара и побутна към мен парче хартия и овъглена пръчка. — Вещерска леска — обясни тя, когато вдигнах въпросително пръчката. — Използвам я като молив, когато се опитвам да препиша за първи път заклинание. Ако нещо се оплеска, последиците са... по-нетрайни с този въглен. — Сара леко се изчерви. Едно от непокорните й заклинания бе причинило циклон в банята. Седмици наред намирахме пръски от плажно масло и шампоан на най-странни места.

Написах заклинанието, с което запалвах неща, като внимавах да не произнеса думите и така да задействам магията. Когато приключих, показалецът на дясната ми ръка светеше в червено.

— Това е първият ми опит в грамарията — казах, погледнах критично творението си и го подадох на Сара. — Един третокласник сигурно ще се справи по-добре от мен.

— Е, не е чак толкова зле — отсъди Сара. Погледнах я съкрушено и тя побърза да добави: — Виждала съм и по-лоши опити. Изписването на огън с първите букви на всеки ред е хитро. Но защо триъгълник?

— Такава е структурата на заклинанието. Съвсем просто е, обикновен тройно сплетен възел. — Беше мой ред да разгледам творението си. — Странното е, че мнозина алхимици използват триъгълник, за да означат огъня.

— Тройно сплетен възел ли? — Сара ме погледна над рамките на очилата си. — Пак имаш един от онези твои Йода моменти. — Това беше нейният начин да покаже, че речникът ми за нищо не става.

— Обяснявам го колкото се може по-просто, Сара. Щеше да е по-лесно да ти го покажа, ако вървите не бяха в ръцете ми. — Вдигнах ръце и размърдах пръсти към нея.

Сара промърмори нещо и по масата се търкулна кълбо връв.

— Обикновената връв няма ли да свърши работа, Йода?

Спрях топката със свое заклинание за спиране на движение. То бе изпълнено със силата на земята и имаше гъсталак от тройно сплетени възли около него. Сара трепна от изненада.

— Разбира се — отвърнах, доволна от реакцията на леля си. С рязко движение с ножа отрязах връв с дължина около половин метър. — Всеки възел има различен брой сплитания. Използваш два от тях в занаята си — примката и двойната примка. Това са тъкачните възли, които знае всяка вещица. Нещата стават по-сложни, когато се стигне до третия възел.

Не бях сигурна дали кухненската връв ще успее да покаже какво имам предвид. Възлите с тъкачните върви бяха триизмерни, но тъй като сега работех с обикновена връв, реших да го направя двумерен. Хванах единия край на връвта с лявата си ръка, направих примка надясно, издърпах връвта под едната страна на примката и над другата и свързах краищата. Резултатът беше възел във формата на трилистна детелина, напомнящ триъгълник.

— Виждаш ли, три сплитания — казах. — Пробвай.

Когато махнах ръцете си от връвта, тя се превърна в познатата пирамида с краища, свързани в здрав възел. Сара ахна.

— Страхотно — промърморих. — Обикновената връв върши чудесна работа.

— Звучиш точно като баща си. — Сара побутна възела с пръст. — Значи един от тези е скрит във всяко заклинание, така ли?

— Поне един. Наистина сложните заклинания може да имат два или три възела, като всеки оплита нишките, които видя снощи в топлата стая — онези, които свързват света. — Усмихнах се. — Май грамарията е един вид прикриващо заклинание, което крие механизма на магията.

— А когато казваш думите, ги разкрива — замислено рече Сара. — Я да пробваме.

Преди да успея да я предупредя, Сара прочете на глас думите на заклинанието ми. Хартията пламна в ръцете й. Тя я пусна на масата и аз я залях с призована вода.

— Мислех, че това е заклинание за палене на свещ, а не на къща! — възкликна тя, загледана в черната каша.

— Извинявай. Заклинанието е все още доста ново. Рано или късно ще се укроти. Грамарията не може да скрепява вечно заклинанието, така че магията отслабва с времето. Именно затова заклинанията престават да работят — обясних й.

— Така ли? Значи би трябвало да можеш да определиш относителната им възраст. — Очите на Сара блестяха. Тя силно вярваше в традицията и колкото по-стара беше някоя магия, толкова повече я харесваше.

— Може би — колебливо рекох. — Има обаче и други причини заклинанието да отслабва. Първо, тъкачите имат различни способности. И ако думите се оставят или променят, когато бъдат преписани по-късно от вещиците, това също ще се отрази на магията.

Но Сара вече беше отворила книгата си със заклинания и прелистваше страниците.

— Ето, виж тази. — Тя ми направи знак да приближа. — Винаги съм подозирала, че е най-старата в гримоара на Бишъп.

— „Изключително силна магия за привличане на чист въздух на всяко място, предадена от старата Мод Бишъп и проверена от мен, Чарити Бишъп, през година 1705“ — прочетох на глас. По полетата имаше бележки от други вещици, в това число и от баба ми, които по-късно бяха овладявали заклинанието. Хапливата бележка на Сара обявяваше магията за „абсолютно безполезна“.

— Е? — настоятелно попита тя.

— Има си написана дата — посочих.

— Да, но генеалогията й е по-стара. Ем така и не успя да открие коя е била Мод Бишъп. Може би роднина на Бриджит от Англия? — Недовършеното генеалогично проучване даде на Сара първата възможност да произнесе името на Ем без тъга. Вивиан беше права. Сара се нуждаеше от мен в килера точно толкова, колкото и аз имах нужда да бъда там.

— Може би — повторих, мъчейки се да не събуждам нереалистични надежди.

— Направи онова нещо, което направи с бурканите. Чети с пръсти — подкани Сара и бутна аналоя към мен.

Прокарах леко пръсти над думите на заклинанието. Върховете им изтръпнаха, когато се натъкнаха на втъканите в него съставки — въздуха около безименния пръст, усещането за течност под нокътя на средния и експлозията от аромати при кутрето.

— Исоп, майорана и много сол — замислено рекох. Това бяха често срещани съставки в дома и градината на всяка вещица.

— И защо не работи? — Сара се взираше във вдигнатата ми дясна ръка, сякаш беше някакъв оракул.

— Не съм сигурна — признах. — А ти знаеш, че мога да го повторя хиляда пъти и да не ми се получи. — Сара и останалите от сбора трябваше сами да открият какво не е наред със заклинанието на Мод Бишъп. Или да си купят освежител за въздух.

— Защо не опиташ да го съшиеш отново, да изтъчеш кръпка, или каквото там правят вещици като теб.

„Вещици като теб.“ Сара не го искаше, но думите й ме изпълниха с безпокойство и усещане за изолираност. Загледах се към страницата от гримоара и се запитах дали неспособността да правят магии по команда не беше една от причините тъкачите да са били преследвани.

— Не работи по този начин. — Свих длани върху отворената книга и притиснах пръсти, отдръпвайки се като рак отшелник в черупката си.

— Каза, че тъкането започва с въпрос. Попитай заклинанието какво не е наред — предложи Сара.

Искаше ми се никога да не бях виждала пречистващото заклинание на Мод Бишъп. Нещо повече, искаше ми се Сара да не го беше виждала.

— Какво правиш? — Сара посочи с ужас гримоара на Бишъп.

Текстът под дланите ми се развиваше от спретнатите си заврънкулки. Отделни капки мастило цапаха иначе празната страница. Миг по-късно от заклинанието на Мод Бишъп не остана нито следа с изключение на един малък, стегнат възел в синьо и жълто. Зяпнах го запленена и изпитах внезапното желание да...

— Не го докосвай! — извика Сара, събуждайки Кора от дрямката й. Отскочих от книгата и Сара се завтече и улови възела под един буркан.

Двете вперихме поглед в НМО — непознатия магически обект.

— Сега какво ще правим? — Винаги мислех за заклинанията като за живи, дишащи създания. Изглеждаше ми грубо да го държим уловено.

— Не съм сигурна, че можем да направим нещо. — Сара взе лявата ми ръка и я обърна, разкривайки почернял палец.

— Изцапала съм се с мастило — обясних.

Тя поклати глава.

— Това не е мастило. А цветът на смъртта. Ти уби заклинанието.

— Как така съм го убила? — Рязко отдръпнах ръката си и я скрих зад гърба си като дете, хванато да бърка в буркана със сладки.

— Без паника — рече Сара. — Ребека се научи да го контролира. Ти също можеш.

— Майка ми ли? — Сетих се как Сара и Вивиан се бяха спогледали продължително снощи. — Знаела си, че може да се случи нещо подобно.

— Едва след като видях лявата ти ръка. По нея има всички цветове на висшата магия, като екзорсизъм и гадателство, докато дясната ти ръка носи цветовете на занаята. — Тя замълча за момент. — Има цветове и на тъмната магия.

— Добре поне, че съм деснячка. — Беше опит за шега, но треперещият ми глас ме издаде.

— Не си деснячка. Служиш си еднакво добре и с двете ръце. Предпочиташ дясната, защото онази ужасна начална учителка твърдеше, че леваците били демонични създания. — Сара се беше погрижила учителката да бъде порицана. След първия празник на Вси светии в Медисън госпожица Съмъртън беше напуснала.

Исках да кажа, че висшата магия не ме интересува, но от устата ми не излезе нито звук.

Сара ме погледна тъжно.

— Не можеш да излъжеш друга вещица, Даяна. Особено стара кримка като мен.

— Никакви тъмни магии. — Емили беше умряла, докато се е опитвала да призове и обвърже дух, вероятно този на майка ми. Питър Нокс също се интересуваше от тъмните аспекти на занаята. Тъмната магия присъстваше и в Ашмол 782 — да не говорим, че там смъртта изобщо не можеше да се побере на един палец.

— Не е задължително тъмното да означава зло — успокои ме Сара. — Новолунието зло ли е?

Поклатих глава.

— Тъмната луна е време на ново начало.

— А совите? Паяците? Прилепите? Драконите? — Сара използваше учителския си глас.

— Не — признах аз.

— Не. Не са зли. Хората измислят тези истории за луната и нощните създания, защото те символизират неизвестното. Не е съвпадение, че символизират и мъдростта. Няма нищо по-силно от знанието. Затова толкова внимаваме, когато учим някого на тъмна магия. — Тя взе ръката ми. — Черното е цветът на богинята като старица, а също на укриването, лошите поличби и смъртта.

— А тези? — Размърдах трите други пръста.

— Тук имаме цвета на богинята като девица и ловджийка — каза тя и сгъна сребърния ми среден пръст. Сега разбрах защо гласът на богинята беше прозвучал по онзи начин. — А това е цветът на светската власт. — Тя прегъна златния ми безименен пръст. — Колкото до кутрето, бялото е цветът на гадаенето и пророчеството. Освен това се използва за разваляне на проклятия и прогонване на нежелани духове.

— Като изключим смъртта, не звучи чак толкова ужасно.

— Както казах, не е задължително тъмното да означава зло — изтъкна Сара. — Вземи например светската власт. В добродетелни ръце тя е сила за добро. Но ако някой злоупотреби с нея за лични облаги или за да навреди на другите, тя може да бъде ужасно разрушителна. Тъмнината зависи от вещицата.

— Ти каза, че Емили не била много добра във висшата магия. Ами мама?

— Ребека беше много добра в нея. От звънеца, книгата и свещта продължи направо към свалянето на луната — с тъга рече Сара.

Вече някои от нещата, които бих виждала да прави майка ми, започваха да се изясняват — като онази нощ, когато бе призовала привидения от една купа с вода. Ясен ставаше и огромният интерес на Питър Нокс към нея.

— Ребека обаче сякаш изгуби интерес към висшата магия, след като срещна баща ти. Единствените неща, които й допадаха тогава, бяха антропологията и Стивън. Както и ти, разбира се — добави Сара. — Не мисля, че се е занимавала много с висша магия след раждането ти.

„Или поне не там, където бихме могли да я видим с татко“ — помислих си аз.

— Защо не си ми казвала досега? — попитах на глас.

— Нали не искаше да имаш нищо общо с магията? — Лешниковите й очи се врязаха в моите. — Запазих някои от нещата на Ребека, ако случайно някога покажеш някакви способности. Къщата взе останалото.

Сара промърмори заклинание — отварящо, ако можеше да се съди по нишките, които внезапно осветиха помещението с червена, жълта и зелена светлина. Отляво на старото огнище се появи шкаф с чекмеджета, вграден в старата зидария. Стаята се изпълни с аромата на лилии от долината и с нещо тежко и екзотично, което събуди остри, неспокойни чувства у мен — пустота и копнеж, близост и ужас. Сара дръпна едно чекмедже и извади някакво червено и смолисто парче.

— Драконова кръв. Винаги, когато я помириша, си спомням за Ребека. — Тя вдъхна миризмата. — Онази, което се намира днес, не е с толкова добро качество като тази и това парче струва цяло състояние. Исках да я продам и с парите да оправя покрива, когато падна заради виелицата от деветдесет и трета, но Ем не ми позволи.

— За какво я използваше мама? — попитах, мъчейки се да преглътна бучката в гърлото си.

— Ребека правеше мастило от нея. Когато преписваше с него някое заклинание, силата й изсмукваше електричеството на половината град. Токът в Медисън често спираше, когато майка ти беше момиче. — Сара се изкиска. — Книгата й със заклинания би трябвало да е някъде тук, освен ако къщата не я е изяла, докато ме нямаше. Тя ще ти разкаже повече.

— Книга със заклинания ли? — Намръщих се. — Какво не му е наред на гримоара на Бишъп?

— Повечето вещици, практикуващи висша и тъмна магия имат свой собствен гримоар. Такава е традицията — обясни Сара, докато ровеше в шкафа. — Не. Май не е тук.

Въпреки разочарованието заради липсата на гримоара изпитах и облекчение. Вече имах една мистериозна книга в живота си и не бях сигурна, че искам още една, дори тя да можеше да хвърли светлина върху въпроса защо Емили се е опитвала да призове духа на майка ми в Сет-Тур.

— О, не. — Сара отстъпи с ужас от шкафа.

— Плъх ли видя? — Опитът ми в Лондон ме беше научил, че тези животинки могат да се спотайват във всеки прашен ъгъл. Надникнах в дълбините на шкафа, но видях само някакви мръсни буркани с билки и корени, както и стар радиочасовник. Кафявият му шнур висеше от лавицата като опашката на Кора и се поклащаше леко. Кихнах.

Сякаш по даден знак в стените започна някакво странно метално дрънчене, сякаш някой слагаше монети в джубокс. Последвалото музикално стържене, напомнящо на стара грамофонна плоча, пусната на 33 вместо на 45 оборота, скоро се смени с разпознаваема песен.

Наклоних глава настрани.

— Това да не е... „Флийтуд Мак“?

— Не. Само не пак! — Сара бе пребледняла, сякаш бе видяла призрак. Озърнах се, но единственото невидимо присъствие в стаята беше Стиви Никс и една уелска вещица на име Рианон. През седемдесетте песента била едва ли не химн за десетки вещици и вълшебници.

— Май къщата се буди. — Може би именно това разстройваше леля ми.

Сара се хвърли към изхода и вдигна резето, но вратата не помръдна. Тя заблъска дъските. Музиката зазвуча по-силно.

— И на мен това не ми е любимото парче на Стиви Никс — казах в опит да я успокоя. — Поне няма да продължи вечно. Следващата песен може да ти хареса повече.

— Следващата песен е „Над главата ми“. Знам наизуст целия проклет албум. Майка ти го слушаше през цялото време, докато беше бременна. Месеци наред. И точно когато Ребека сякаш се отърва от пристрастеността си, излезе следващият албум на групата. Същински ад. — Сара заскуба косата си.

— Сериозно? — Винаги бях гладна за подробности за родителите ми. — Струва ми се, че „Флийтуд Мак" е по-скоро група като за баща ми.

— Трябва да спрем музиката. — Сара отиде при прозореца, но и той не се отваряше. Тя удари безсилно рамката.

— Дай аз да опитам. — Колкото повече натисках, толкова повече се засилваше музиката. Последва кратка пауза, след като Стиви Никс престана да чурулика за Рианон. Няколко секунди по-късно Кристин Маквий ни съобщи колко било приятно да си над главата си. Прозорецът си остана затворен.

— Това е кошмар! — избухна Сара. Тя запуши уши, втурна се към гримоара и прелисти страниците. — Лек за ухапване от куче на Прудънс Уилард. Метод на Пейшънс Северънс за подслаждане на вкиснало мляко. — Прелисти още няколко страници. — Заклинание на Клара Бишъп за спиране на течение от комина! Това може да свърши работа.

— Но това е музика, а не пушек — възразих, надничайки над рамото и към редовете текст.

— И двете се носят по въздуха. — Сара запретна ръкави. — Ако не свърши работа, ще опитаме нещо друго. Може би гръмотевица. Бива ме с гръмотевиците. Това може да прекъсне енергията и да прогони звука.

Затананиках си с песента. Грабваше по типичния за седемдесетте начин.

— Само не започвай и ти — облещи се Сара. После отново се обърна към гримоара. — Дай ми малко очанка, ако обичаш. И включи кафеварката.

Послушно отидох до стария контакт и пъхнах шнура на кафеварката. От контакта изхвърчаха оранжеви и сини искри. Отскочих назад.

— Трябва ти бушон, за предпочитане купен през последното десетилетие. Иначе ще вземеш да подпалиш къщата — казах на Сара.

Тя продължи да мърмори, докато слагаше хартиен филтър в кафеварката и сипа в него богата колекция от билки.

Тъй като бяхме затворени в килера и Сара като че ли не се нуждаеше от помощта ми, нищо не ми пречеше да поработя върху думите, които да вървят със заклинанието ми против кошмари за деца. Отидох при шкафа на майка ми и намерих черно мастило, перо и лист хартия.

Матю почука по прозореца.

— Добре ли стe и двете? Надушвам нещо изгоряло.

— Малък проблем с тока! — извиках и размахах перото във въздуха. После си спомних, че Матю е вампир и ме чува идеално през камък, тухли, дърво, че дори и през стъкло на прозорец. Продължих по-тихо: — Нищо страшно.

"Над главата ми" свърши и започна "Правиш любенето забавно". Хубав избор, помислих си и се усмихнах на Матю. На кого му трябва диджей, когато си имаш магическо радио?

— Ох. Господи! Къщата премина на втория им албум — изстена Сара. — Мразя "Слухове".

— Откъде идва тази музика? — намръщи се Матю.

— От стария радиочасовник на мама. — Посочих го с перото. — Много си падаше по "Флийтуд Мак". — Погледнах към леля ми, която рецитираше думите от заклинанието на Клара Бишъп, запушила ушите си с длани. — Но това не се отнася за Сара.

— Аха. — Матю престана да се мръщи. — Е, тогава ви оставям. — Той опря длан в стъклото, пожелавайки ми безмълвно довиждане.

Сърцето ми се изпълни. Любенето с Матю не беше всичко, което исках да правя, но той определено беше единственият за мен. Искаше ми се помежду ни да няма стъкло, за да мога да му го кажа.

Стъклото е само пясък и огън. Струйка дим по-късно и на перваза имаше само купчина пясък. Протегнах ръка през празната рамка и плеснах ръката му.

— Благодаря, че намина да ни видиш. Интересен следобед. Имам много да ти разказвам.

Матю примигва към сплетените ни ръце.

— Правиш ме много щастлива, да знаеш.

— Старая се — със стеснителна усмивка рече той.

— И успяваш. Мислиш ли, че Фернандо ще успее да спаси Сара? — Сниших глас. — Къщата заклещи вратите и прозорците на килера и тя е на път да избухне. След като излезе, ще има нужда от цигара и силно питие.

— Фернандо от доста време не е спасявал жена в беда, но съм сигурен, че помни как се прави — увери ме Матю. — Къщата ще го пусне ли?

— Дай и пет минути или докато музиката спре, което стане първо. — Дръпнах ръката си и му изпратих въздушни целувка. В нея имаше доста повече огън и вода от обичайното, както и достатъчно въздух, за да се лепне с мляскащ звук на бузата му.

Върнах се при работната маса и потопих перото на майка ми в мастилото. Миришеше на къпини и орехи. Благодарение на опита ми с експериментите по писане в елизабетинската епоха успях да запиша заклинанието за възглавничките за сън на Сара без нито едно петно.

Духнах леко върху мастилото. Реших, че се получи доста сносно. Много по-добро от заклинанието ми за огън, а и достатъчно лесно, за да бъде запомнено от децата. Когато семенниците се изсушат и покритието им бъде махнато, щях да запиша заклинанието с малки букви направо върху сребристата повърхност.

Смъкнах се от високия стол, изгаряйки от желание да покажа творението си на Сара. Беше достатъчно да видя лицето й, за да реша да изчакам, докато леля ми не си получи цигарата и уискито. Десетилетия наред се беше надявала, че ще проявя някакъв интерес към магията. Можех да изчакам още двайсет минути за диплома по Заклинания за сън 101.

Леко потръпване зад мен ме предупреди за призрачно присъствие миг преди да усетя нежно като пух докосване по раменете ми.

— Добра работа, фъстъче — прошепна познат глас. — И отличен музикален вкус.

Завъртях глава, но зад мен нямаше нищо, освен едва доловимо зелено петънце, но нямаше нужда да видя баща си, за да знам, че е там.

— Благодаря, татко — тихо рекох аз.