Книгата на живота

36.

По време на полета към дома Галоуглас беше предупредил Маркъс, че с мен се е случило нещо неочаквано в Бодлианската библиотека.

— Ще откриеш, че Даяна е... изменена — внимателно каза той по телефона.

Изменена. Подходящо описание за създание, съставено от възли, нишки, вериги, криле, печати, оръжия, а сега и от думи и дърво. Не знаех каква ме прави всичко това, но то нямаше нищо общо с онова, което бях преди.

Въпреки че беше предупреден за промяната, Маркъс бе видимо шокиран, когато слязох от колата в Сет-Тур. Фийби прие метаморфозата ми далеч по-спокойно, както приемаше повечето неща.

— Никакви въпроси, Маркъс — каза Хамиш и ме хвана за лакътя. Беше видял в самолета какво правеха въпросите с мен. Никакви прикриващи заклинания не можеха да скрият начина, по който очите ми стават млечнобели и в тях, както и по ръцете и опакото на дланите ми плъзват букви и думи и при най-малкия намек за въпрос.

Отправих мълчалива благодарност, че децата ми никога няма да ме познават като различна и ще си мислят, че е напълно нормално да имат майка палимпсест.

— Никакви въпроси — побърза да се съгласи Маркъс.

— Децата са с Март в кабинета на Матю. През последния час са неспокойни, сякаш знаеха, че идваш — съобщи ми Фийби, докато влизаше с мен в къщата.

— Първо ще видя Бека и Филип. — От нетърпение полетях по стълбите, вместо да ги изкача. Не виждах смисъл да правя нещо друго.

Срещата с децата разтърси душата ми. От една страна, те ме накараха да се почувствам по-близо до Матю. Но съпругът ми беше в опасност и нямаше как да не забележа колко силна бе приликата във формата на очите на Филип и на баща му. В брадичката също се долавяше инатът на Матю, колкото и малък и незрял да беше синът ми. А Бека с нейните черни като гарваново крило коси, с очите, в които нямаше обичайното бебешко синьо, а вече бяха бляскаво сиво-зелени, и с млечнобялата си кожа приличаше зловещо на Матю. Гушнах ги и им зашепнах обещания какво ще направи татко им с тях, когато се върне у дома.

Когато прекарах с тях толкова време, колкото посмях, аз се върнах долу, този път по-бавно и пеша, и настоях да видя видеото от Бенджамин.

— Изабо е в библиотеката и в момента го гледа. — Осезаемата тревога на Мириам смрази кръвта ми по-силно от всичко друго, откакто Галоуглас се беше материализирал в Бодлианската библиотека.

Събрах кураж за гледката, но Изабо рязко затвори лаптопа веднага щом влязох в помещението.

— Казах ти да не я водиш тук, Мириам.

— Даяна има право да знае — изтъкна Мириам.

— Тя е права, бабо. — Галоуглас бързо целуна баба си за поздрав. — Пък и леля ще се подчини на твоите заповеди не повече, отколкото ти се подчини на Болдуин, когато се опита да те държи настрана от Филип, докато раните му не заздравеят. — Той отскубна лаптопа от ръцете на Изабо и го отвори.

Картината изтръгна от мен задавено, изпълнено с ужас възклицание. Ако не бяха характерните сиво-зелени очи и черната коса, нямаше да позная Матю.

— Даяна. — Болдуин влезе в стаята, като внимаваше лицето му да не показва никаква реакция на появата ми. Но той беше войник и разбираше, че преструвките, че нещо не се е случило, не го премахват. Пресегна се с изненадваща нежност и докосна косата ми. — Боли ли?

— Не. — Когато тялото ми погълна Книгата на живота, върху него се бе появило и дърво. Стволът му заемаше тила ми и идеално следваше гръбначния стълб. Корените му се простираха по раменете ми. Клоните се разделяха под косата ми и покриваха целия скалп. Върховете им надничаха покрай линията на косата ми, зад ушите и по краищата на лицето. Подобно на дървото от кутията ми със заклинания, корените и клоните бяха странно преплетени отстрани на шията ми в нещо като келтски мотив.

— Защо си тук? — попитах. Не бяхме получавали никакви вести от Болдуин от кръщенето.

— Той пръв видя съобщението на Бенджамин — обясни Галоуглас. — Свърза се веднага с мен, после предаде новината на Маркъс.

— Натаниел ме изпревари. Проследил последния разговор на Матю — обаждане до теб — до някакво място в Полша — съобщи Болдуин.

— Ади е видяла Матю в Дрезден, на път за Берлин — доложи Мириам. — Попитал я дали има някаква информация за Бенджамин. Докато били заедно, Матю получил есемес. И потеглил незабавно.

— Веран отиде при Ади. Тръгнали са по дирите на Матю. Един от рицарите на Маркъс го видял да излиза от града, който навремето наричахме Бреслау. — Болдуин погледна към Изабо. — Пътувал на югоизток. Явно е попаднал в капан.

— Дотогава е пътувал на север. Защо е сменил посоката? — намръщи се Маркъс.

— Може да е тръгнал за Унгария — предположих, мъчейки се да си представя картата. — Открихме писмо от Годфроа, в което се споменават връзките на Бенджамин там.

Телефонът на Маркъс иззвъня.

— Какво имаш? — Маркъс се заслуша за момент, после отиде до един от лаптопите на масата. Щом екранът светна, въведе интернет адрес. Появиха се кадри от видео. Изображенията бяха обработени, за да са по-четливи. Едното беше на клипборд. Другото показваше ръб на дреха, преметната върху стол. На третото се виждаше прозорец. Маркъс свали телефона и го пусна на говорител.

— Обясни — нареди той. Звучеше повече като командир на Натаниел, отколкото като негов приятел.

— Стаята е почти гола, в нея няма нищо, което да ни даде по-добра представа за местоположението на Матю. Тези неща ми се сториха с най-голям потенциал.

— Можеш ли да увеличиш клипборда?

От другия край на света Натаниел заработи с изображението.

— Използвахме такива за медицински картони. Имаше ги във всяка болница, закачени за рамката на леглото. — Маркъс наклони глава настрани. — Формуляр. Бенджамин е направил онова, което би направил всеки лекар — измерил е височината на Матю, теглото, кръвното налягане, пулса. — Маркъс замълча за момент. — И е вписал медикаментите, които приема.

— Матю не взема никакви медикаменти — казах.

— Сега взема — кратко отвърна Маркъс.

— Но вампирите могат да почувстват въздействието на опиати само ако... — Гласът ми замря.

— Ако ги приемат чрез топлокръвно. Бенджамин го храни, по-скоро го храни принудително, с подправена кръв. — Маркъс опря ръце на масата и изруга. — И въпросните медикаменти не могат да се нарекат успокоителни за вампир.

— Какво приема? — Чувствах се вцепенена и единствените части от мен, които изглеждаха живи, бяха вървите, минаващи през тялото ми подобно на корени и клони.

— Коктейл от кетамин, опиати, кокаин и псилоцибин. — Тонът на Маркъс беше равен и безстрастен, но десният му клепач трепна.

— Псилоцибин ли? — попитах. Имах представа за останалите.

— Халюциноген, получаван от гъби.

— Тази комбинация ще доведе Матю до лудост — каза Хамиш.

— Убиването му би било твърде бързо за целите на Бенджамин — процеди Изабо. — Ами онзи плат? — Тя посочи екрана.

— Мисля, че е одеяло. По-голямата част е извън кадър, но въпреки това го включих — каза Натаниел.

— Отвън няма никакви характерни ориентири — отбеляза Болдуин. — Виждат се само дървета и сняг. Може да е на хиляди места в Централна Европа по това време на годината.

На централния прозорец главата на Матю леко се завъртя.

— Нещо става — съобщих и придърпах лаптопа към себе си.

Бенджамин доведе момиче в стаята. Не можеше да е на повече от четири години и носеше дълга бяла нощница с дантели на яката и ръкавите. Дрехата беше оцапана с кръв.

Момичето имаше замаяна физиономия и смучеше палеца си.

— Фийби, изведи Даяна навън — незабавно нареди Болдуин.

— Не. Оставам. Матю няма да се нахрани с нея. Няма. — Поклатих глава.

— Той не е на себе си от болката, загубата на кръв и опиатите — меко рече Маркъс. — Матю не е отговорен за действията си.

— Съпругът ми няма да се храни с дете — абсолютно убедено заявих аз.

Бенджамин настани момиченцето на коляното на Матю и погали шията му. Кожата беше разкъсана и кръвта около раната се беше съсирила.

Ноздрите на Матю рязко се разшириха, когато инстинктивно позна какво има наблизо. Той нарочно се извърна.

Погледът на Болдуин не се откъсваше от екрана. Гледаше брат си първо предпазливо, после с изумление. Секундите се изнизваха и на лицето му се изписа уважение.

— Вижте само какъв контрол — промърмори Хамиш. — Сигурно всичките му инстинкти крещят за кръв и оцеляване.

— Още ли си мислиш, че Матю е негоден да застане начело на собствена фамилия? — попитах Болдуин.

Бенджамин беше с гръб към нас и не можехме да видим реакцията му, но раздразнението му пролича в свирепия удар, който нанесе в лицето на Матю. Нищо чудно, че чертите на съпруга ми не ми изглеждаха познати. После Бенджамин грубо сграбчи детето и поднесе шията му право под носа на Матю. Към картината нямаше звук, но лицето на момичето се изкриви, когато то изпищя от ужас.

Устните на Матю се раздвижиха и детето обърна глава, хлипането му леко намаля. До мен Изабо започна да пее.

— Der Mond ist aufgegangen, / Die goldnen Sterniein prangen / Am Himmel hell und klar. — Изпяваше думите едновременно c движението на устните на Матю.

— Спри, Изабо — рязко нареди Болдуин.

— Каква е тази песен? — попитах и посегнах да докосна лицето на съпруга си. Дори при тези мъчения то оставаше шокиращо безизразно.

— Немският химн. Някои от стиховете са станали популярна приспивна песен. Филип често я пееше, след като... се прибра у дома. — За момент лицето на Болдуин се сгърчи от мъка и вина.

— Песен за Страшния съд — каза Изабо.

Ръцете на Бенджамин се раздвижиха. Когато спряха, тялото на момичето беше увиснало безжизнено, с извита под неестествен ъгъл глава. Макар че не беше убил детето, Матю не бе и в състояние да го спаси. Поредната смърт, която щеше да носи завинаги със себе си. Яростта пламна във вените ми, бистра и ярка.

— Достатъчно. Това приключва. Тази нощ. — Грабнах връзката ключове, която някой бе хвърлил на масата. Не ми пукаше за чия кола са, макар да се надявах да е на Маркъс — и съответно да е бърза. — Кажете на Веран, че идвам.

— Не! — Измъченият вик на Изабо ме накара да закова на място. — Прозорецът. Натаниел, можеш ли да увеличиш онази част?

— Там няма нищо освен сняг и дървета — намръщи се Хамиш.

— Стената до прозореца. Ето там. — Изабо посочи мръсната стена на екрана, сякаш Натаниел можеше да я види. Въпреки че не можеше, той послушно увеличи изображението.

Появи се по-ясна картина. Нямах представа какво виждаше Изабо. Стената бе покрита с влажни петна и от доста време не беше виждала боя. Може би някога е била бяла като плочките по пода, но сега беше сивкава. Изображението на екрана продължи да се изостря. Някои от зацапаните петна се оказаха серия от цифри, вървящи по стената.

— Умното ми дете. — От очите на Изабо потекоха кървави сълзи. Тя стана. Ръцете й трепереха. — Това чудовище. Ще го разкъсам на парчета.

— Какво има, Изабо? — попитах.

— Подсказката беше в песента. Матю знае, че го гледаме — отвърна тя.

— Какво има, grand-mere? — повтори въпроса ми Маркъс, докато се взираше в екрана. — Числата ли?

— Едно число. Номерът на Филип. — Изабо посочи последните цифри от поредицата.

— Неговият номер ли? — не разбра Сара.

— Номерът му в Аушвиц-Биркенау. След като го заловили, докато се опитвал да освободи Равенсбрюк, нацистите го пратили там — каза Изабо.

Това бяха имена от кошмари, места, които завинаги щяха да останат синоними на жестокостта на човечеството.

— Нацистите го татуирали на Филип. Отново и отново. — Яростта на Изабо се засилваше и гласът й зазвъня като камбана. — Така открили, че е различен.

— Какво искаш да кажеш? — Не можех да повярвам, но все пак...

— Бенджамин е измъчвал Филип — каза Изабо.

Образът на Филип изникна пред мен — празната очна кухина, след като Бенджамин го беше ослепил, ужасните белези по лицето. Спомних си неравния почерк на писмото, което беше оставил за мен — тялото му е било твърде съсипано, за да контролира движението на ръката си.

И същото създание, което бе направило онова с Филип, сега държеше съпруга ми.

— Махни се от пътя ми. — Опитах да мина покрай Болдуин и да се втурна към вратата. Той обаче ме хвана здраво.

— Няма да допусна да попаднеш в същия капан като него, Даяна — рече той. — Точно това иска Бенджамин.

— Отивам в Аушвиц. Матю няма да умре там, където са загинали толкова много хора — заявих, мъчейки се да се отскубна от хватката му.

— Матю не е в Аушвиц. Малко след залавянето му Филип беше преместен в Майданек, в покрайнините на Люблин. Именно там го открихме. Преобърнах целия лагер в търсене на други оцелели. Там няма подобна стая.

— Значи Филип е бил откаран някъде другаде, преди да бъде пратен в Майданек. В друг концлагер. Командван от Бенджамин. Именно той е измъчвал Филип. Сигурна съм — подчерта Изабо.

— Как Бенджамин би могъл да командва лагер? — Никога не бях чувала подобно нещо. Нацистките концентрационни лагери са се управлявали от СС.

— Бяха десетки хиляди, из цяла Германия и Полша. Трудови лагери, бардаци, изследователски комплекси, ферми — обясни Болдуин. — Ако Изабо е права, Матю би могъл да е къде ли не.

— Ти можеш да си останеш тук и да се чудиш къде е брат ти, но аз отивам в Полша с Даяна — заяви Изабо. — Сами ще открием Матю.

— Никой никъде няма да ходи. — Маркъс тресна юмрук в масата. — Не и без план. Къде точно се е намирал Майданек?

— Ще заредя карта. — Фийби посегна към компютъра.

Хванах ръката й. Нещо в онова одеяло ми изглеждаше смущаващо познато... Туид, кафеникав меланж, с характерен десен.

— Онова там копче ли е? — Вгледах се по-внимателно. — Това не е одеяло. А сако. — Продължих да се взирам още известно време. — Питър Нокс носеше подобно сако. Помня плата от Оксфорд.

— Вампирите няма да могат да освободят Матю, ако Бенджамин разполага с вещери като Нокс! — възкликна Сара.

— Сякаш четиресет и четвърта се повтаря — тихо промълви Изабо. — Бенджамин си играе с Матю. И с нас.

— Ако е така, то целта му не е била да залови Матю. — Болдуин скръсти ръце на гърдите си и присви очи към екрана. — Капанът му е бил предназначен за друг.

— Той иска леля — рече Галоуглас. — Бенджамин иска да разбере защо тя може да роди дете на вампир.

„Бенджамин иска да родя негово дете“ — помислих си аз.

— Е, няма да му се удаде възможност да експериментира върху Даяна — обади се Маркъс. — Матю по-скоро би умрял, отколкото да позволи подобно нещо.

— Няма нужда от експерименти. Аз вече знам защо тъкачките могат да имат деца от вампири с кръвожадност. — Отговорът вървеше нагоре по ръцете ми с букви и символи от отдавна мъртви езици или такива, които не са били използвани никога, освен от правещи заклинания вещици. Вървите в тялото ми се преплитаха и навиваха на ярки жълти и бели, червени и черни, зелени и сребристи спирали.

— Значи отговорът се е намирал в Книгата на живота — заключи Сара. — Точно както смятаха вампирите.

— И всичко започнало с откриване на вещици. — Стиснах устни, за да не разкрия още нещо. — Маркъс е прав. Ако тръгнем срещу Бенджамин без план и без подкрепата на други създания, той ще победи. И Матю ще умре.

— Пращам ви пътна карта на Южна и Източна Полша — каза гласът на Натаниел от тонколоните. На екрана се отвори нов прозорец. — Това е Аушвиц. — Появи се пурпурен флаг. — А това е Майданек. — Червен флаг отбеляза място в покрайнините на град, който се намираше толкова далеч на изток, че на практика попадаше в Украйна. Между двете места имаше километри и километри полска земя.

— Откъде започваме? — попитах. — От Аушвиц и после на изток?

— Не. Бенджамин не може да е далеч от Люблин — настоя Изабо. — Вещиците, които разпитахме, след като открихме Филип, казаха, че създанието, което го е измъчвало, имало силни връзки с онзи район. Предположихме, че става дума за някакъв местен нацист.

— Какво друго казаха вещиците? — попитах.

— Само, че похитителят на Филип е измъчвал вещиците от Хелм, преди да насочи вниманието си към съпруга ми — отговори Изабо. — Наричаха го Дявола.

Хелм. Открих града за секунди. Хелм се намираше непосредствено на изток от Люблин. Вещерската ми интуиция подсказваше, че Бенджамин е там — или някъде наблизо.

— Ето откъде трябва да започнем да търсим — изтъкнах и докоснах града на картата, сякаш Матю по някакъв начин можеше да усети пръстите ми. На видеото видях, че е оставен сам с мъртвото дете. Устните му продължаваха да се движат, продължаваха да пеят... на момиченце, което никога вече нямаше да чуе каквото и да било.

— Защо си толкова сигурна? — попита Хамиш.

— Защото там беше роден един вещер, с когото се запознах в Прага през шестнайсети век. Той беше тъкач, също като мен. — Докато говорех, имена и родословни дървета плъзнаха по ръцете и дланите ми, черни като татуировки. Появяваха се само за момент и отново избледняваха, но аз знаех какво показват — Авраам бен Елия може би не беше първият, нито последният тъкач в града. Хелм беше мястото, където Бенджамин бе извършил безумните си опити да зачене дете.

На екрана Матю погледна надолу към дясната си ръка. Тя се свиваше в спазми, показалецът почукваше неравномерно върху подлакътника на стола.

— Изглежда, че нервите на ръката му са повредени — каза Маркъс, докато гледаше как пръстите на баща му потрепват.

— Това не беше неволно движение. — Галоуглас се наведе толкова, че брадичката му едва не се опря в клавиатурата. — Това е морзов код.

— Какво казва? — Едва не полудях от тревога при мисълта, че може да сме изпуснали част от съобщението.

— D. Четири. D. Пет. С. Четири. — Галоуглас изреждаше всяка буква. — Господи. Няма абсолютно никакъв смисъл. D. X...

— С 4 — оживи се Хамиш. — DxC4. — Той извика ликуващо. — Не е попаднал в капана. А нарочно го е задействал.

— Не разбирам — стъписах се.

— D4 и D5 са първите два хода от царския гамбит, един от класическите начини да се започне партия шахмат. — Хамиш отиде до камината, до която имаше маса с тежка шахматна дъска върху нея. Той премести две пешки, първо бяла и после черна. — Следващият ход на белите принуждава черните или да изложат ключови фигури на опасност и да си осигурят по-голяма свобода на действие, или да играят на сигурно и да ограничат възможностите си за маневриране. — Хамиш премести друга бяла пешка до първата.

— Но когато играе с белите, Матю никога не започва с този гамбит, а когато е с черните, го отказва. Той винаги играе на сигурно и защитава царицата си — каза Болдуин и скръсти ръце на гърдите си. — Защитава я на всяка цена.

— Знам. Затова губи. Но не и този път. — Хамиш хвана черната пешка и събори бялата, която се намираше диагонално на нея. — DxC4. Гамбитът е приет.

— Мислех си, че Даяна е бялата царица — обади се Сара, докато изучаваше дъската. — Но според теб излиза, че Матю играе с черните.

— Точно така — потвърди Хамиш. — Мисля, че ни казва, че детето е било бялата пешка на Бенджамин. Фигурата, която той жертва с идеята, че това ще му даде предимство пред Матю. Пред нас.

— А така ли е? — попитах със свито сърце.

— Зависи от следващия ни ход — рече Хамиш. — В шаха черните или ще продължат да атакуват с пешки, за да получат предимство в края на играта, или ще станат по-агресивни и ще вкарат в ход конете.

— Матю как би постъпил? — попита Маркъс.

— Не знам — вдигна рамене Хамиш. — Както Болдуин каза, Матю никога не приема царския гамбит.

— Няма значение. Той не се опитва да диктува следващия ни ход. А ни казва да защитаваме царицата му. — Болдуин завъртя глава и ме попита директно: — Готова ли си за онова, което предстои?

— Веднъж вече се поколеба — напомни ми той. — Маркъс ми каза какво е станало, когато си се озовала срещу Бенджамин в библиотеката. Този път животът на Матю ще зависи от теб.

— Няма да се случи отново. — Отвърнах на погледа му и Болдуин кимна.

— Ще успееш ли да откриеш Матю, Изабо? — попита той.

— По-добре от Веран — увери го тя.

— В такъв случай тръгваме веднага — заяви Болдуин. — Вдигни рицарите си под тревога, Маркъс. Кажи им да ме чакат във Варшава.

— Кузма е там — съобщи Маркъс. — Той ще командва рицарите, докато дойда аз.

— Не можеш да идеш, Маркъс — рече Галоуглас. — Трябва да останеш тук, с бебетата.

— Не! — отсече Маркъс. — Той ми е баща. Мога да го надуша толкова лесно, колкото и Изабо. Ще ни е нужно всяко предимство.

— Никъде няма да ходиш, Маркъс. Нито пък Даяна. — Болдуин опря ръце в масата и ни изгледа. — Досега всичко беше сблъсък, преамбюл към този момент. Бенджамин е разполагал с почти хиляда години да планира отмъщението си. Ние имаме часове. Всички трябва да бъдем там, където сме най-нужни, а не където ни водят сърцата.

— Съпругът ми има нужда от мен — рязко възразих.

— Съпругът ти има нужда да бъде намерен. Други могат да го направят, както и да се бият — отвърна Болдуин. — Маркъс трябва да остане тук, защото Сет-Тур има официален статут на убежище само ако великият магистър се намира между стените му.

— Вече видяхме колко ни помогна това срещу Жербер и Нокс — горчиво отбеляза Сара.

— Един човек умря. — Гласът на Болдуин беше студен и ясен като ледена висулка. — Тежка и трагична загуба, но ако Маркъс не беше тук, Жербер и Доменико щяха да пометат това място с децата си и всички щяхте да сте мъртви.

— Не можеш да си сигурен в това — заяви Маркъс.

— Мога. Доменико се фукаше с плановете им. Ще останеш тук, Маркъс, и ще пазиш Сара и децата, за да може Даяна да свърши своята задача.

— Моята задача ли? — повдигнах въпросително вежди.

— Ти, сестро, отиваш във Венеция.

Голям железен ключ полетя във въздуха. Вдигнах ръка и той падна в дланта ми. Беше тежък и украсен, с изящно ухо, оформено като уробороса на Дьо Клермон, дълго тяло и масивен връх със сложни зъбци във формата на звезда. Смътно си спомних, че навремето имах къща там. Може би ключът беше за нея?

Всеки вампир в помещението се взираше шокирано в ръката ми. Завъртях ключа насам и натам, но не видях нищо особено в него освен обичайните цветове на дъгата, белязана шийка и тук-там по някоя буква. Галоуглас пръв си възвърна дар слово.

— Не можеш да пратиш леля там — каза той и бутна заядливо Болдуин. — Какви ги мислиш, човече?

— Мисля, че тя е Дьо Клермон и че ще съм по-полезен да търся Матю с Изабо и Веран, отколкото да седя в някаква заседателна зала и да споря за условията на съглашението. — Болдуин обърна блестящите си очи към мен и сви рамене. — Може би Даяна ще успее да ги накара да размислят.

— Чакай малко. — Сега беше мой ред да се изумя. — Не можеш...

— Да поискам да седнеш на мястото на Дьо Клермон на масата с Паството ли? — Устните на Болдуин се извиха. — Напротив, сестро. Мога.

— Аз не съм вампир!

— Никъде не пише, че трябва да си. Баща ми прие съглашението единствено при условие, че сред членовете на Паството винаги ще има представител на Дьо Клермон. Съветът не може да се събере без участието на някой от нас. Но аз прегледах първоначалния договор. В него не се казва, че представителят на фамилията задължително трябва да е вампир. — Болдуин поклати глава. — Направо да си помислиш, че Филип е предвидил този ден и е планирал всичко.

— Какво очакваш да направи леля? — остро попита Галоуглас. — Тя може и да е тъкачка, но не е чудотворец.

— Даяна трябва да напомни на Паството, че не за първи път има оплаквания от вампир в Хелм — каза Болдуин.

— Значи Паството е знаело за Бенджамин и не е направило нищо? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Не са знаели, че е Бенджамин, но са били наясно, че нещо там не е наред — отвърна той. — Дори вещиците не си направили труда да проверят. Нокс може да не е единственият вещер, който работи с Бенджамин.

— В такъв случай няма да постигнем нищо в Хелм без подкрепата на Паството — заключи Хамиш.

— И ако вещиците в Хелм са били жертви на Бенджамин, една група вампири ще се нуждае от благословията на тамошния сбор, ако иска да успее, наред с подкрепата на Паството — добави Болдуин.

— Това означава, че трябва да убедим Сату Ярвинен да застане на наша страна — посочи Сара. — Да не говорим за Жербер и Доменико.

— Невъзможно е, Болдуин. Има твърде много вражда между вещиците и Дьо Клермон — поклати глава Изабо. — Никога няма да ни помогнат да спасим Матю.

— Impossible n'est pas francais — напомних й аз. — Аз ще се оправя със Сату. Когато дойда при теб, Болдуин, ще имаш пълната подкрепа на вещиците в Паството. А също и на демоните. Не обещавам нищо за Жербер и Доменико.

— Летвата е твърде висока — предупреди ме Галоуглас.

— Искам да си върна съпруга. — Обърнах се към Болдуин. — И сега какво?

— Тръгваме направо към къщата на Матю във Венеция. Паството настоя ти и Матю да се явите пред тях. Като ни видят двамата, ще приемат, че съм изпълнил желанието им — каза Болдуин.

— Тя ще бъде ли изложена на опасност там? — попита Маркъс.

— Паството иска официално разискване. Ще бъдем наблюдавани, при това внимателно, но никой няма да поиска да започне война. Поне не и преди края на срещата. Ще ида с Даяна до Изола дела Стела, където се намира Целестина, централата на Паството. След това тя може да вземе двама придружители във вътрешния двор. Галоуглас? Фернандо? — Болдуин се обърна към племенника си и партньора на брат си.

— С удоволствие — съгласи се Фернандо. — Не съм присъствал на заседание на Паството, откакто Юг беше жив.

— Разбира се, че отивам във Венеция — изръмжа Галоуглас. — Ако мислиш, че леля ще тръгне без мен, значи не си с всичкия си.

— Така си и помислих. Не забравяй, Даяна, те не могат да започнат заседанието без теб. Вратата на заседателната зала няма да се отключи без ключа на Дьо Клермон — обясни Болдуин.

— О! Значи затова ключът е омагьосан — възкликнах.

— Омагьосан ли? — изненада се Болдуин.

— Да. При изработването му в него е било вложено и защитно заклинание. — И вещиците, които са го направили, са били доста умели. Грамарията на заклинанието почти не беше отслабнала през вековете.

— Паството се премести на Изола дела Стела през хиляда четиристотин петдесет и четвърта. Ключовете бяха изработени тогава и се предават от ръка на ръка — каза Болдуин.

— Аха. Това обяснява нещата. Целта на заклинанието е да гарантира, че не може да се направи копие. Ако опиташ, ключът ще се самоунищожи. — Завъртях ключа в ръката си. — Хитро.

— Сигурна ли си, Даяна? — Болдуин се вгледа внимателно в мен. — Няма нищо срамно да признаеш, че не си готова да се изправиш отново срещу Жербер и Сату. Можем да измислим някакъв друг план.

Посрещнах погледа му, без да трепна.

— Сигурна съм.

— Добре. — Той взе листа, който лежеше на масата. В долната част се мъдреше уроборосът на Дьо Клермон върху черен восък, а до него бе решителният подпис на Болдуин. Той ми връчи документа. — Можеш да го представиш на библиотекаря, когато пристигнеш.

Това бе официалното му признаване на издънката Бишъп-Клермон.

— Не беше нужно да виждам Матю с момичето, за да разбера, че е готов да поведе своя собствена фамилия — каза Болдуин в отговор на слисаната ми физиономия.

— Кога? — попитах, неспособна да кажа каквото и да било повече.

— В мига, когато ти позволи да се намесиш между двама ни в църквата и не беше погълнат от кръвожадността — обясни той. — Ще го намеря, Даяна. И ще го прибера у дома.

— Благодаря. — Поколебах се, после казах думата, която бе не само на езика, но и в сърцето ми. — Братко.