Книгата на живота

41.

— Извинете за безпокойството, професор Бишъп.

Вдигнах глава от ръкописа. Читалнята на Кралското дружество беше залята от слънчева светлина. Изсипваше се през високите, разделени на множество панели прозорци и се разливаше по просторните маси за четене.

— Един от колегите ме помоли да ви дам това. — Библиотекарят ми връчи плик с емблемата на Кралското дружество. Отпред някой беше написал името ми с черно мастило и характерен почерк. Кимнах в знак на благодарност.

Вътре беше старата сребърна монета на Филип — същата, която е изпращал, за да се увери, че някой се е върнал у дома или е изпълнил нарежданията му. Бях намерила ново приложение за нея, което помагаше на Матю да контролира кръвожадността си, когато се завърнах към по-активен живот. Състоянието на съпруга ми постепенно се подобряваше след изпитанието с Бенджамин, но нравът му си оставаше избухлив и гневът му лесно се разпалваше. За пълното му възстановяване бе нужно време. Ако нуждата на Матю от мен достигаше опасни нива, беше достатъчно само да ми изпрати монетата и аз веднага отивах при него.

Върнах ръкописа на дежурния библиотекар и му благодарих за помощта. Беше краят на първата ми цяла седмица в архивите — проба, за да видя как магията ми реагира на чести контакти с толкова много стари текстове и блестящи, макар и мъртви, интелекти. Матю не беше единственият, който се бореше за контрол, и имах няколко трудни момента, когато ми се струваше невъзможно да се върна към любимата си работа, но всеки допълнителен ден правеше целта ми все по-постижима.

От изправянето ми пред Паството през април бях започнала да схващам самата себе си като сложна плетка, а не просто като вървящ палимпсест. Тялото ми бе гоблен от вещица, демон и вампир. Някои от съставящите ме нишки бяха чиста сила, символизирана от неясната форма на Кора. Някои черпеха от умението, представено от вървите ми на тъкачка. Останалите бяха изпредени от познанието, съдържащо се в Книгата на живота. Всеки възел ми даваше силата да използвам стрелата на богинята за правосъдие, вместо да се стремя към отмъщение или власт.

Матю ме чакаше във фоайето, когато слязох по централното стълбище на библиотеката на приземния етаж. Погледът му охлади кожата ми и сгорещи кръвта ми, както ставаше винаги. Пуснах монетата в очакващата му длан.

— Всичко наред ли е, mon coeur? — попита той, преди да ме целуне за поздрав.

— Съвсем наред. — Оправих ревера на черното му сако — малък знак за притежание. Днес Матю се беше облякъл като изтъкнат професор, със стоманеносиви панталони, безупречна бяла риза и фино вълнено сако. Аз бях избрала вратовръзката. Хамиш му я беше подарил миналата Коледа и сиво-зелените шарки съответстваха на променящите се цветове на очите му. — Как мина?

— Интересна дискусия. Крис беше блестящ, разбира се — отвърна Матю, скромно отстъпвайки главната роля на приятеля ми.

Крис, Матю, Мириам и Маркъс бяха представили откритията си, които обясняваха ограниченията на онова, което се смяташе за „човешко“. Те показаха, че еволюцията на Homo sapiens включва ДНК от други създания като неандерталците, които преди се смятаха за различни видове. Матю беше работил години наред върху повечето материали. Крис смяташе, че Матю бил отвратителен като Исак Нютон, когато ставало въпрос да сподели проучванията си с другите.

— Маркъс и Мириам изпълниха обичайния си номер с чаровника и проклетника — каза Матю и най-сетне ме пусна.

— И каква беше реакцията на колегите на новината? — Махнах табелката с името на Матю и я прибрах в джоба му. ПРОФЕСОР МАТЮ КЛЕРМОН, ИЗСЛЕДОВАТЕЛ, ОЛ СОУЛС (ОКСФОРДШЪР), ЙЕЙЛСКИ УНИВЕРСИТЕТ (САЩ). Матю беше приел покана за едногодишна изследователска програма в лабораторията на Крис. Бяха получили огромна субсидия за проучване на некодиращата ДНК. Работата им щеше да положи основите за откровенията, предстоящи да бъдат получени един ден за другите хоминидни създания, които не бяха измрели като неандерталците, а се криеха пред очите на всички сред човеците. През есента отново щяхме да заминем за Ню Хейвън.

— Бяха изненадани — каза Матю. — Но след като прочетоха доклада на Крис, изненадата им се превърна в завист. Той беше наистина впечатляващ.

— Къде е сега Крис? — попитах и се огледах през рамо за приятеля ми, докато Матю ме водеше към изхода.

— Двамата с Мириам поеха за Пикъринг Плейс — отвърна Матю. — Маркъс искаше да вземе Фийби, преди да продължат към някакъв бар за стриди недалеч от Трафалгар Скуеър.

— Искаш ли да идем и ние? — попитах.

— Не. — Ръката на Матю се настани на кръста ми. — Ще те водя на вечеря, забрави ли?

Ленард ни чакаше на тротоара.

— Добър ден, сир. Мадам.

— Просто „професор Клермон“, Ленард — меко рече Матю, докато ме настаняваше на задната седалка.

— Разбрано — отвърна Ленард с жизнерадостна усмивка. — Клермон Хаус ли?

— Ако обичаш — каза Матю и седна до мен.

Беше прекрасен юнски ден и вероятно пеша щяхме да стигнем по-бързо от Мол до Мейфеър, но Матю настоя за колата от съображения за безопасност. Нямахме никакви сведения, че някое от децата на Бенджамин е оцеляло при битката в Хелм, Жербер и Доменико също не ни даваха основания за тревоги след поражението във Венеция, но въпреки това съпругът ми не искаше да рискува.

— Здрасти, Март! — извиках, когато влязохме в къщата. — Как е?

— Bien — отвърна тя. — Милорд Филип и милейди Ребека тъкмо се събудиха от дрямка.

— Помолих Линда Кросби да намине малко по-късно и да помогне — вметна Матю.

— Вече съм тук! — Линда влезе след нас, понесла не една, а две торби на „Маркс & Спенсър“. Тя връчи едната на Март. — Донесох следващата книга от поредицата за онази хубава детективка и нейния красавец... — Джема и Дънкан. А това е моделът на плетката, за която ти говорих.

Линда и Март бързо се бяха сприятелили, най-вече защото и двете си падаха по криминалета, плетене, готвене, градинарство и клюки. Те излязоха с убедителното и абсолютно егоистично твърдение, че децата винаги трябва да бъдат под грижите на членове на фамилията или, ако това е невъзможно, на вампир и вещица в ролята на бавачки. Линда се съгласи, че това е мъдра мярка, защото още не разбирахме талантите и наклонностите на бебетата — макар че предпочитанията на Ребека за кръв и неспособността й да спи предполагаше, че тя е повече вампир, отколкото вещица, също както Филип изглеждаше повече вещер, отколкото вампир, заради плюшения слон, който понякога виждах да пикира над легълцето му.

— Можем да останем и у дома — предложих. Плановете на Матю включваха вечерно облекло, смокинг и богинята знае какво още.

— He. — Матю още си падаше прекалено по тази дума. — Ще заведа жена си на вечеря. — Тонът му показваше, че това вече не е тема за дискусии.

Джак се втурна надолу по стълбите.

— Здрасти, мамо! Оставих ти пощата горе. Също и татковата. Трябва да бягам. Ще вечерям с отец X.

— Върни се за закуска, ако обичаш — заръча Матю, докато Джак профучаваше през отворената врата.

— Спокойно, татко. След вечерята ще излизам с Рансъм — подхвърли Джак и вратата се затръшна след него. Клонът на клана Бишъп-Клермон в Ню Орлиънс беше пристигнал в Лондон преди два дни с Маркъс, за да разгледа забележителностите и да ни погостува.

— Това, че излиза с Рансъм, никак не намалява тревогите ми. — Матю въздъхна. — Отивам да видя децата и да се преоблека. Идваш ли?

— След мъничко. Само да надникна в балния салон и да видя как върви подготовката за рождения ти ден.

Матю изстена.

— Стига си се правил на дърт мърморко — скастрих го.

Двамата заедно се качихме по стълбите. На втория етаж, който обикновено бе студен и притихнал, кипеше оживление. Матю ме последва до високите и широки врати. Доставчиците бяха подредили маси покрай стените на помещението, оставяйки място за танцуване. В ъгъла музикантите репетираха за утре вечерта.

— Роден съм през ноември, не през юни — промърмори Матю и се намръщи още повече. — На Архангелова задушница. И защо трябваше да каним толкова народ?

— Можеш да мърмориш и недоволстваш колкото си искаш. Това няма да промени факта, че утре е годишнина от деня, когато си се преродил като вампир, и че фамилията ти иска да го отпразнува. — Огледах една от цветните украси. Матю беше избрал странна колекция от растения, сред които върбови клонки и орлови нокти, както и разнообразна музика от различни епохи, която трябваше да се изпълнява по време на танците. — Ако не искаш толкова много гости, трябвало е да се замислиш, преди да правиш още деца.

— Но на мен ми харесва да правя деца с теб. — Ръката на Матю се плъзна по хълбока ми и се спря върху корема.

— В такъв случай можеш да очакваш ежегодно повторение на това събитие — заявих и го целунах. — И повече маси с всяка следваща година.

— Като стана въпрос за деца — рече Матю, наклони глава и се заслуша в нещо, което топлокръвен не можеше да долови, — дъщеря ти е гладна.

— Твоята дъщеря е винаги гладна — отвърнах и нежно го докоснах по бузата.

Някогашната спалня на Матю беше превърната в детска и сега беше специалното царство на близнаците, заедно с цял зоопарк от плюшени животни, достатъчно играчки за цяла бебешка армия и двама тирани, които да владеят всичко това.

Щом влязохме, Филип се обърна към вратата с ликуваща физиономия — беше станал и се държеше за ръба на леглото си. Надничаше надолу в леглото на сестра си. Ребека се бе надигнала до седнало положение и го зяпаше с интерес, сякаш се мъчеше да проумее как е успял да порасне толкова бързо.

— Мили боже! Той стои. — Матю изглеждаше зашеметен. — Но още не е навършил дори седем месеца.

Погледнах силните ръце и крака на бебето и се зачудих защо баща му е изненадан.

— Какво си намислил? — попитах, издърпах Филип от легълцето му и го прегърнах.

От устата на бебето потече порой неразбираеми звуци и буквите под кожата ми се появиха, за да му помогнат, докато отговаряше на въпроса ми.

— Сериозно? Значи си имал доста оживен ден — казах, докато го предавах на Матю.

— Май ще станеш същата беля като съименника си — с обич отбеляза Матю, чийто пръст беше сграбчен в свирепата хватка на Филип.

Преоблякохме и нахранихме децата, като разговаряхме за онова, което бях открила в книжата на Робърт Бойл и какви нови идеи е дала на Матю презентацията в Кралското дружество относно разбирането на геномите на създанията.

— Дай ми минутка. Трябва да си проверя пощата. — Вече получавах повече имейли, откакто Болдуин ме беше назначил за официален представител на Дьо Клермон, за да може самият той да посвети повече време на правенето на пари и тормозенето на фамилията си.

— Паството не ти ли досади достатъчно тази седмица? — попита Матю, който отново изпадаше в мърморещо настроение. Твърде много вечери бях прекарала в работа върху политически становища относно равенството и откритостта и в опити да разгадая заплетената логика на демона.

— Боя се, че няма край — изстенах и отнесох Филип със себе си в Китайската стая, която вече бе станала мой домашен кабинет. Включих компютъра и сложих детето на коляното си, докато прелиствах съобщенията.

— Има снимка от Сара и Агата — извиках. Двете жени бяха на някакъв плаж някъде в Австралия. — Ела да ги видиш.

— Изглеждат щастливи — отбеляза Матю, докато гледаше над рамото ми с Ребека в ръце. Малката изгука доволно, когато видя баба си.

— Направо не мога да повярвам, че е минала повече от година от смъртта на Ем — казах. — Толкова се радвам да видя Сара отново усмихната.

— Някакви новини от Галоуглас? — попита Матю. Галоуглас се беше запилял незнайно къде и не отговори на поканата ни за тържеството на Матю.

— Засега не — отвърнах. — Може би Фернандо знае къде е. — Смятах да го попитам утре.

— А какво казва Болдуин? — поинтересува се Матю, когато видя името на брат си в колоната на подателите.

— Пристига утре. — Бях доволна, че Болдуин ще дойде да поздрави Матю за рождения му ден. Това даваше допълнителна тежест на събитието и щеше да сложи край на лъжливите слухове, че не е подкрепил напълно брат си и новата издънка Бишъп-Клермон. — Веран и Ернст ще дойдат с него. И да те предупредя — Фрея също ще дойде.

Още не се бях виждала със средната сестра на Матю. Очаквах срещата с нетърпение, след като Джанет Гоуди ми наду главата с истории за делата й.

— Господи, само не и Фрея — изстена Матю. — Трябва да пийна. Искаш ли нещо?

— Няма да откажа малко вино — отвърнах разсеяно аз, докато продължавах да преглеждам списъка съобщения от Болдуин, Рима Хаен във Венеция, други членове на Паството и от департамента ми в „Иейл“. Бях по-заета от всеки друг път. И по-щастлива.

Когато отидох при Матю в кабинета му, той не приготвяше питиета. Вместо това стоеше пред камината, подпрял Ребека на хълбока си, и се взираше с любопитство в стената над полицата. Проследих погледа му и разбрах причината.

Портретът на Изабо и Филип, който обикновено висеше там, го нямаше. На стената имаше закрепена малка бележка. ПОРТРЕТЪТ НА НЕИЗВЕСТНА СЕМЕЙНА ДВОЙКА ОТ СЪР ДЖОШУА РЕЙНЪЛДС ВРЕМЕННО Е ВЗЕТ ЗА ИЗЛОЖБАТА „СЪР ДЖОШУА РЕЙНЪЛДС И НЕГОВИЯТ СВЯТ“ В КРАЛСКАТА КАРТИННА ГАЛЕРИЯ В ГРИНУИЧ.

Но внезапното изчезване на родителите му не беше истинската причина Матю да се взира като хипнотизиран.

На мястото на картината на Рейнълдс имаше друго платно — портрет на Матю и мен. Беше несъмнено работа на Джак, с характерната му комбинация на типичното за седемнайсети век внимание към детайла и модерната чувствителност към цвета и линията. Това се потвърждаваше от малката картичка върху полицата, на която беше изписано „Честит рожден ден, татко“.

— Останах с впечатление, че рисува твой портрет. Трябваше да бъде изненада — казах, мислейки си как синът ни шепнешком молеше да привличам вниманието на Матю, докато прави скици.

— Джак ми каза, че рисува твой портрет — отвърна Матю.

А ето че Джак беше нарисувал и двама ни, в официалния салон, до един от огромните прозорци на къщата. Аз седях в кресло от времето на Елизабет, останало от къщата ни в Блекфрайърс. Матю стоеше зад мен и гледаше с ясни и блеснали очи към зрителя. Аз също гледах зрителя, а очите ми бяха докоснати от нещо неземно, което подсказваше, че не съм обикновено човешко същество.

Матю се пресягаше да хване вдигнатата ми лява ръка и пръстите ни бяха преплетени. Главата ми бе леко обърната към него, а неговата бе леко наведена надолу, сякаш сме били прекъснати насред разговор.

Позата разкриваше лявата ми китка и уробороса около вените. Символът на Бишъп-Клермон изпращаше послание за сила и солидарност. Фамилията ни бе започнала съществуването си с изненадващата любов между Матю и мен. И се разрасна, защото връзката ни бе достатъчно силна да издържи омразата и страха на другите. И щеше да пребъде, защото бяхме открили, подобно на вещиците преди много векове, че тайната на оцеляването е в готовността да се променяш.

Нещо повече, уроборосът символизираше и нашето партньорство. Двамата с Матю бяхме алхимична сватба между вампир и вещица, между смърт и живот, между слънце и луна. Това съчетание на противоположности създаваше нещо по-изтънчено и по-безценно от всичко, което някой от нас би могъл да създаде поотделно.

Ние бяхме десетият възел.

Неразрушими.

Без начало и край.