Книгата на живота

12.

Събудих се от прохладните ръце на Матю, които се плъзнаха под горнището на пижамата ми. Устните му галеха успокояващо влажната ми шия.

— Честит рожден ден — промърмори той.

— Моят личен климатик — измърках и се сгуших в него. Съпруг вампир е същинско съкровище в тропически условия. — Какъв чудесен подарък.

— Има и още — рече той, дарявайки ме с бавна, дяволита усмивка.

— Фернандо и Сара? — Вече почти не ми пукаше кой може да чуе любенето ни, но все пак не съвсем.

— Отвън са. В хамака в градината. С вестника.

— Значи ще се наложи да побързаме. — Местните вестници бяха пестеливи на новини и преливащи от реклами. Четяха се за десетина минути — петнайсет, ако се интересуваш от разпродажбите по случай новата учебна година или искаш да разбереш в коя от трите търговски вериги белината е на промоция.

— Сутринта излязох и купих „Ню Йорк Таймс“ — съобщи ми той.

— Винаги си подготвен, а? — Посегнах надолу и го докоснах. Матю изруга. На френски. — Точно като Веран си. Същински бойскаут.

— Невинаги — възрази той и затвори очи. — И определено не сега.

— И си ужасно самоуверен. — Устните ми се плъзнаха покрай неговите в палава усмивка. — „Ню Йорк Таймс“. Ами ако бях уморена? Кисела? Или ако ме бяха ударили хормоните? Тогава вестник на Олбъни щеше да е повече от достатъчен.

— Разчитах, че подаръците ми ще те предразположат.

— Ами, не знам. — Плавно завъртане на ръката ми предизвика нова ругатня на френски. — Какво ще кажеш да приключа с разопаковането на този? После можеш да ми покажеш какво още си ми приготвил.

Към единайсет часа сутринта на рождения ми ден живакът на термометъра вече прехвърляше трийсет и два градуса. Августовската жега не показваше никакви признаци на отслабване.

Разтревожена за градината на Сара, аз съединих четири маркуча с помощта на ново свързващо заклинание и малко тиксо, за да стигна до всички насаждения. Бях напъхала слушалките в ушите си и слушах „Флийтуд Мак“. Къщата беше тайнствено притихнала, сякаш очакваше нещо да се случи, и открих, че ми е липсвал ритъмът на любимата група на родителите ми.

Докато мъкнех маркуча през поляната, вниманието ми за момент се насочи към големия железен ветропоказател на покрива на плевнята. Вчера го нямаше там. Зачудих се защо къщата е тръгнала да бърника по пристройките. Докато си го мислех, на билото на покрива цъфнаха още два ветропоказателя. Те потръпнаха за миг като новопоявили се цветя и се завъртяха лудешки. Когато движението спря, всички сочеха на север. Позволих си надеждата, че положението им означава скорошен дъжд. Дотогава трябваше да се действа с маркуча.

Поливах обилно растенията, когато някой ме сграбчи в прегръдката си.

— Слава богу! Толкова се безпокоях за теб. — Дълбокият глас беше приглушен от китарите и барабаните, но въпреки това го познах. Тутакси махнах слушалките от ушите си и се обърнах към най-добрия си приятел. Дълбоките му кафяви очи бяха пълни със загриженост.

— Крис! — прегърнах широките му рамене. — Какво правиш тук? — Вгледах се в лицето му за промени, но не открих нищо. Същата късо подстригана къдрава коса, същата орехова кожа, същите високи скули под прави вежди, същата широка уста.

— Търся те! — отвърна Крис. — Какво става, по дяволите? Изчезна вдън земя миналия ноември. Не отговаряш на телефона и имейла си. Поглеждам есенната учебна програма и не те виждам в нея! Наложи се да напия декана на историческия факултет, преди да изтърси, че си в отпуска по болест. Мислех си, че умираш, а не че си бременна.

Е, едно нещо по-малко за съобщаване.

— Съжалявам, Крис. Там, където бях, мобилните телефони нямаха обхват. И интернет нямаше.

— Можеше да ми се обадиш оттук. — Крис още не беше готов да ме остави на мира. — Оставях съобщения на лелите ти, пращах писма. Никой не отговори.

Усещах погледа на Матю, студен и настоятелен. Долавях и вниманието на Фернандо.

— Кой е този, Даяна? — тихо попита съпругът ми, заставайки до мен.

— Крис Робъртс. А ти кой си, по дяволите? — поиска да знае Крис.

— Това е Матю Клермон, колега от колежа „Ол Соулс“, в Оксфорд. — Поколебах се. — И мой съпруг.

Ченето на Крис увисна.

— Крис! — Сара му махна от задната веранда. — Ела тук да те прегърна!

— Здрасти, Сара! — вдигна ръка за поздрав той. После се обърна и ме погледна обвинително. — Значи си се омъжила?

— Ще останеш за уикенда, нали? — извика Сара.

— Зависи. — Проницателният поглед на Крис се премести от мен върху Матю и обратно.

— От? — Веждите на Матю се повдигнаха с аристократична надменност.

— От това колко време ще ми е нужно да разбера защо Даяна се е омъжила за някого като теб, Клермон, и дали я заслужаваш. И не си прави труда да се държиш като господаря на имението. Произхождам от много поколения полски работници. Не съм впечатлен — подхвърли Крис и тръгна към къщата. — Къде е Ем?

Сара замръзна и лицето й пребледня. Фернандо скочи на верандата и застана до нея.

— Защо не влезем? — промърмори той, опитвайки се да я отведе вътре.

— Може ли да поговорим? — попита Матю и постави ръка върху рамото на Крис.

— Всичко е наред, Матю. Наложи се да кажа на Даяна. Мога да кажа и на Крис. — Сара преглътна с мъка. — Емили получи инфаркт. Почина през май.

— Господи, Сара. Толкова съжалявам. — Крис я прегърна в не толкова смазваща версия на прегръдката, с която дари мен, и леко се залюля, стиснал силно очи. Сара се люлееше с него, тялото й бе отпуснато и открито, а не стегнато и изпълнено с мъка. Леля ми още не беше преживяла смъртта на Емили — също като Фернандо, тя може би никога нямаше да се оправи след тази огромна загуба, — но вече имаше отделни знаци, че започва бавният процес на учене как да живееш отново.

Тъмните очи на Крис се отвориха и ме погледнаха над рамото на Сара. В тях се четеше гняв и болка, както и печал, и въпроси, очакващи отговори. „Защо не ми каза? Къде беше? Защо не позволи да ти помогна?“

— Бих искала да поговоря с Крис — тихо рекох. — Насаме.

— Най-удобно ще ви е в топлата стая. — Сара се отдръпна и избърса очи. Кимането й към мен ме окуражи да му разкажа семейната тайна. Съдейки по стиснатите зъби, Матю не беше склонен да прояви подобно великодушие.

— Извикай ме, ако ти потрябвам. — Той вдигна ръката ми към устните си. Последва предупредително стискане, леко гризване по кокалчето на безименния ми пръст, напомняне — за мен и за него, — че сме съпруг и съпруга. Накрая ме пусна с неохота.

Двамата с Крис минахме през къщата на път за топлата стая. Щом влязохме, затворих двойната врата.

— Омъжена си за Матю Клермон? — избухна Крис. — Откога?

— От около десет месеца. Всичко стана много бързо — извинително обясних.

— На кого го казваш! — Той сниши глас. — Предупредих те с каква репутация се ползва сред жените. Клермон може да е голям учен, но също така е прочут негодник! Освен това е твърде стар за теб.

— Той е само на трийсет и седем, Крис. — Плюс-минус хиляда и петстотин години. — И да те предупредя, Матю и Фернандо чуват всяка дума, която казваме. — При наличието на вампири една затворена врата изобщо не е гаранция за уединение.

— Как? Да не би приятелят... съпругът ти да е сложил бръмбари в къщата? — рязко попита Крис.

— Не. Той е вампир. Те имат изключително добър слух. — Понякога честността е наистина най-добрата политика.

Тежка саксия се разби в кухнята.

— Вампир. — Погледът на Крис намекваше, че нещо не съм наред с главата. — Като онези по телевизията ли?

— Не точно — предпазливо рекох аз. Когато обясняваш на човеци как всъщност е устроен светът, обикновено здравата ги обезпокояваш. Бях го правила само веднъж досега и се оказа огромна грешка. Съквартирантката ми Мелани от първи курс беше припаднала.

— Вампир — бавно повтори Крис, сякаш премисляше отново всичко.

— По-добре да седнеш. — Посочих канапето. Не исках да си удари главата, ако припадне.

Крис не обърна внимание на поканата ми и се пльосна в креслото. То определено беше по-удобно, но имаше навика да изритва онези, които не харесва. Погледнах го внимателно.

— И ти ли си вампир? — попита Крис.

— Не. — Кацнах несигурно на ръба на люлеещия се стол на баба ми.

— Абсолютно сигурна ли си, че Клермон наистина е такъв? Носиш дете, нали? — Крис се приведе напред, сякаш от отговора зависеха ужасно много неща.

— Деца. — Вдигнах два пръста. — Близнаци.

Той вдигна ръце във въздуха.

— Е, никой вампир не е свалял момиче в „Бъфи“. Нито дори Спайк. А Бог знае, че той никога не практикува безопасен секс.

Сериалът „Омагьосване“ е изиграл ролята на свръхестествен учебник за поколението на родителите ми. За моето беше „Бъфи, убийцата на вампири“. Каквито и създания да беше въвел в света ни Джос Уидън, те имаха да отговарят за много неща. Въздъхнах.

— Абсолютно съм сигурна, че бащата е Матю.

Вниманието на Крис се насочи към шията ми.

— Не ме хапе там.

Очите му се разшириха.

— А къде...? — Той поклати глава. — Не, не ми казвай.

Странно място за теглене на черта, помислих си. Обикновено Крис не беше гнуслив, нито пък превзет. Все пак не беше припаднал. Това бе окуражаващо.

— Приемаш го много добре — посочих аз, благодарна за самообладанието му.

— Аз съм учен. Мога да потисна липсата си на вяра и да остана непредубеден, докато нещо не бъде оборено. — Сега Крис зяпаше Сухото дърво. — Защо има дърво в огнището?

— Добър въпрос. Всъщност, не знаем. Но може би имаш други въпроси, на които мога да отговоря. — Беше тромава покана, но все още се тревожех, че може да припадне.

— Няколко. — Крис отново ме фиксира с тъмните си очи. Не беше вещер, но бе много трудно да го лъжа през всички тези години. — Казваш, че Клермон е вампир, но ти не си. Тогава какво си, Даяна? От известно време знаех, че не си като другите хора.

Не знаех какво да кажа. Как да обясниш на човек, когото обичаш, че си пропуснал да споменеш най-важното за себе си?

— Аз съм най-добрият ти приятел, поне бях, докато не се появи Клермон. Със сигурност ми имаш достатъчно доверие, за да бъдеш открита с мен — насърчи ме Крис. — Каквото и да е, то няма да промени нищо помежду ни.

Зад рамото му едно зелено петънце се понесе към Сухото дърво. Петното прие смътната форма на Бриджит Бишъп с бродираното й елече и дългата пола.

— Бъди предпазлива, дъще. Вятърът духа от север, знак за предстояща битка. Кой ще застане до теб и кой срещу теб?

Имах предостатъчно врагове. Не можех да си позволя да изгубя един приятел.

— Може би ми нямаш достатъчно доверие — тихо рече Крис, когато не отговорих веднага.

— Аз съм вещица — прошепнах едва чуто.

— Добре. — Крис зачака. — И?

— И какво?

— Това ли е? Това ли се страхуваше да ми кажеш?

— Нямам предвид в неопаганистичен смисъл, Крис, макар да съм езичница, разбира се. Имам предвид правеща абракадабри, заклинания и отвари вещица. — В този случай страстта на Крис към телевизионните сериали можеше да се окаже и полезна.

— Имаш ли вълшебна пръчка?

— Не. Но си имам огнедишащ дракон.

— Страхотно. — Той се ухили. — Направо супер. Затова ли стоеше настрана от Ню Хейвън? Да не го водиш на курсове за дресиране на дракони, или нещо подобно?

— Двамата с Матю трябваше бързо да напуснем града, това е. Съжалявам, че не ти казах.

— Къде отидохте?

— В хиляда петстотин и деветдесета.

— И направи ли някакви проучвания? — Крис ме погледна замислено. — Предполагам, че това би довело до какви ли не проблеми с цитирането. Какво би сложила в бележките си под линия? „Личен разговор с Уилям Шекспир“ ли? — Той се разсмя.

— Така и не се срещнах с Шекспир. Приятелите на Матю не го одобряваха. — Замълчах за момент. — Срещнах се обаче с кралицата.

— Още по-добре — кимна Крис. — Но също толкова невъзможно да го споменеш в бележката.

— Би трябвало да си шокиран! — Изобщо не очаквах подобна реакция. — Не искаш ли доказателства?

— Не съм се шокирал от нищо, откакто ми се обадиха от фондация „Макартър“. Щом това може да се случи, значи всичко е възможно. — Той поклати глава. — Вампири и вещици. Леле.

— Освен това има и демони. Само че очите им не светят и не са зли. Е, поне не повече от другите видове.

— Другите видове ли? — още повече се оживи Крис. — И върколаци ли има?

— Категорично не! — извика някъде в далечината Матю.

— Деликатна тема. — Усмихнах се неуверено на Крис. — Значи наистина приемаш всичко това?

— Че защо да не го приема? Правителството харчи милиони за търсене на извънземни в космоса, а се оказва, че те са точно тук. Само си помисли какви огромни разходи могат да се спестят. — Крис винаги гледаше да намери начин да омаловажи важността на факултета по физика.

— Не бива да разказваш на никого — побързах да добавя аз. — Малко човеци знаят за нас и трябва да си остане така.

— Рано или късно задължително ще разберем — заяви Крис. — Пък и повечето хора ще бъдат очаровани.

— Мислиш ли? Дали деканът на „Йейл“ ще бъде очарован да открие, че са назначили за преподавател вещица? — Повдигнах вежди. — Родителите на студентите ми дали ще се зарадват, ако научат, че любимите им деца учат за научната революция от вещица?

— Е, деканът може би не. — Крис сниши глас. — Матю нали няма да ме ухапе, за да си мълча?

— Не — уверих го.

Фернандо пъхна крак между вратите на топлата стая и ги побутна.

— Аз не бих имал нищо против да ви ухапя, но само ако ме помолите много любезно. — Той постави поднос на масата. — Сара реши, че може би няма да откажете кафе. Или нещо по-силно. Обадете се, ако имате нужда от нещо друго. И не е нужно да крещите. — Той дари Крис с онази ослепителна усмивка, с която даряваше участничките в Празника на жътвата.

— Мъчиш се да яхнеш неправилния кон, Фернандо — предупредих го аз, докато излизаше.

— И той ли е вампир? — шепнешком попита Крис.

— Да. Зет на Матю е. — Вдигнах бутилката уиски и каничката. — Кафе? Уиски?

— И двете — каза Крис и се протегна за чашата си. Погледна ме разтревожено. — Не си крила вещерската история от леля си, нали?

— Сара също е вещица. И Ем беше. — Налях щедра доза уиски в чашата му и досипах малко кафе. — Това е третата или четвъртата кана за днес, така че е безкофеиново. Иначе щяхме да остъргваме Сара от тавана.

— Да не би кафето да я кара да лети? — Крис отпи глътка, прецени за момент вкуса и добави още уиски.

— В известен смисъл — отвърнах, отворих бутилката с вода и отпих глътка. Бебетата се размърдаха и нежно потупах корема си.

— Не мога да повярвам, че си бременна. — За първи път Крис изглеждаше изумен.

— Току-що научи, че съм прекарала по-голямата част от изминалата година в шестнайсети век, че си имам дракон и че си заобиколен от демони, вампири и вещици, а бременността ми ти се струва най-неправдоподобното нещо, така ли?

— Повярвай ми, скъпа — каза Крис с най-добрия си алабамски акцент. — Това е най-неправдоподобното нещо.