Книгата на живота

18.

Този глас. Последния път, когато го бях чула, беше по-висок, без това боботене дълбоко в гърлото.

Тези очи. Златистокафяви, изпъстрени със златно и плътно зелено. Все още изглеждаха по-стари от годините му.

Тази усмивка. Левият ъгъл бе винаги малко по-високо повдигнат от десния.

— Джак? — задавих се с името и сърцето ми се сви.

Петдесеткилограмово куче скочи от задната седалка на колата през скоростния лост и изхвърча през отворената врата с разрошена дълга козина и изплезен език. Джак го сграбчи за нашийника.

— На място, Лоберо. — Разроши и без това рошавата глава на кучето, разкривайки за миг черни блестящи очи. Кучето го погледна с обожание, тупна с опашка и седна запъхтяно в очакване на нови заповеди.

— Здрасти, Галоуглас. — Джак тръгна бавно към нас.

— Джаки. — Гласът на Галоуглас преливаше от емоции. — Мислех те за мъртъв.

— Бях. После не бях. — Джак погледна към мен, без да е уверен, че е добре дошъл. За да не оставя място за съмнение, аз го прегърнах.

— О, Джак. — Лъхаше на въглищен пушек и мъгливи утрини вместо на топъл хляб, както миришеше като дете. След кратко колебание той ме обгърна с дългите си тънки ръце. Беше по-голям и по-висок, но си оставаше крехък, сякаш по-зрелият му външен вид си беше просто една обвивка.

— Липсваше ми — прошепна той.

— Даяна! — Матю беше на две преки от къщата, но бе забелязал колата, препречваща входа на Кърт Стрийт, както и странния мъж, в чиито ръце се намирах. От негова гледна точка сигурно изглеждах заловена, макар че Галоуглас стоеше наблизо. Инстинктът надделя и Матю се втурна мълниеносно напред.

Лоберо вдигна тревога с бумтящия си лай. Комондорите много приличат на вампирите — създадени да защитават онези, които обичат, верни на семейството, достатъчно едри, за да се справяте вълци и мечки, и готови да умрат вместо да отстъпят пред друго създание.

Джак усети заплахата, без да види източника й. Трансформира се пред очите ми в създание от кошмарите, с оголени зъби и изцъклени черни очи. Грабна ме и ме притисна към себе си, за да ме защити от онова, което идваше зад него. Но по този начин обаче спираше и достъпа на въздух до белите ми дробове.

— Не! Не и ти — изпъшках, губейки и последния си дъх. Вече нямаше начин да предупредя Матю, че някой е дал на нашето блестящо, уязвимо момче кръвожадността.

Преди съпругът ми да успее да се метне през капака на колата, от мястото на шофьора изскочи някакъв мъж и го сграбчи. Той също трябваше да е вампир, помислих си замаяно, щом имаше силата да спре Матю.

— Недей, Матю. Това е Джак. — Дълбокият, боботещ глас на мъжа и характерният лондонски акцент събудиха неприятни спомени за една-единствена капка кръв, падаща в очакващата уста на вампир.

Андрю Хабърд. Кралят вампир на Лондон бе в Ню Хейвън. В периферното ми зрение проблеснаха звезди.

Матю изръмжа и се изви. Гръбнакът на Хабърд посрещна с трясък металната рамка на автомобила.

— Това е Джак — повтори Хабърд, хвана Матю за врата и го принуди да го чуе.

Този път съобщението достигна целта си. Очите на Матю се разшириха и той погледна към нас.

— Джак? — попита дрезгаво.

— Господин Ройдън? — Без да се обръща, Джак наклони глава настрани, сякаш гласът на Матю беше проникнал през черната мъгла на кръвожадността. Хватката му се отпусна.

Поех дълбоко дъх, за да пропъдя изпълнения със звезди мрак, който пълзеше в периферното ми зрение. Ръката ми инстинктивно докосна корема, където усетих успокояващо ръчкане, после още едно. Лоберо подуши краката и ръцете ми, сякаш се мъчеше да определи отношенията ми с господаря му, после седна пред мен и изръмжа към Матю.

— Това поредният сън ли е? — В басовия му глас се долови следа от изгубеното дете, което беше навремето, и Джак стисна силно очи, сякаш се боеше да не се събуди.

— Не е сън, Джак — меко рече Галоуглас. — А сега се дръпни от госпожа Ройдън. Матю не е заплаха за партньорката си.

— О, Господи. Докоснах я. — Джак беше ужасен. Той бавно се обърна и вдигна ръце в знак, че се предава, че е готов да приеме наказанието, което Матю сметне за подходящо. Очите му, които бяха станали нормални, сега отново потъмняха. Но той не беше гневен. Защо тогава кръвожадността се проявяваше отново?

— Спокойно — рекох и нежно свалих ръката му. — Докосвал си ме хиляди пъти. Това не означава нищо за Матю.

— Преди... не бях... това. — Гласът му бе изпълнен с ненавист към самия себе си.

Матю приближи бавно, за да не стресне Джак. Андрю Хабърд затръшна вратата на колата и го последва. Вековете почти не се бяха отразили на лондонския вампир, прочут с живота си на свещеник и осиновените създания от всякакви видове и възраст. Изглеждаше все същият — гладко избръснат, с бяло лице и руса коса. Само тъмносивите му очи и тъмните дрехи донякъде контрастираха с иначе бледия му външен вид. И тялото му си беше все така високо и стройно, с леко прегърбени широки рамене.

Докато вампирите приближаваха, ръмженето на кучето стана по-заплашително и то оголи зъби.

— Тук, Лоберо — нареди Матю. Приклекна и търпеливо зачака кучето да обмисли възможностите си.

— Той има само един господар — предупреди го Хабърд. — Единственото същество, което ще послуша, е Джак.

Лоберо тикна влажен нос в ръката ми, след което подуши господаря си. Вдигна муцуна, за да вдъхне другите миризми, преди да тръгне към Матю и Хабърд. Позна отеца, но Матю стана обект на по-обстойно проучване. Когато Лоберо приключи, опашката му се премести от ляво надясно. Не беше точно махане, но кучето инстинктивно бе признало главатаря в глутницата.

— Добро момче. — Матю стана и посочи петата си. Лоберо послушно се завъртя и го последва.

— Всичко наред ли е, mon coeur? — тихо попита той.

— Разбира се — малко задъхано отвърнах.

— А при теб, Джак? — Матю постави ръка на рамото му. Не беше типичната за Дьо Клермон прегръдка. По този начин баща поздравяваше сина си след дълга раздяла — баща, който се беше страхувал, че детето му е минало през ада.

— Сега съм по-добре. — Винаги можеше да се разчита, че Джак ще каже истината, когато му зададеш директен въпрос. — Реагирам твърде бурно, когато бъда изненадан.

— Аз също. — Матю леко стисна рамото му. — Съжалявам. Беше с гръб към мен, а и не очаквах да те видя отново.

— Беше... трудно. Да стоя настрана. — Лекото треперене в гласа на Джак показваше, че му е било повече от трудно.

— Представям си. Защо не влезем да ни разкажеш историята си? — Това не бе непринудена покана. Матю искаше от Джак да оголи душата си. Джак изглеждаше разтревожен от перспективата.

— Решението си е изцяло твое — увери го Матю. — Ако искаш, не ни казвай нищо, ако искаш, разкажи всичко, но нека влезем вътре, докато го правиш. Последният ти Лоберо не е по-кротък от първия. Ще накара съседите да се обадят в полицията, ако продължи да лае.

Джак кимна.

Матю наклони глава настрани и така заприлича малко на Джак. Усмихна се.

— Къде е отишло малкото ни момче? Вече не ми се налага да клякам, за да те погледна в очите.

Остатъците от напрежението напуснаха тялото на Джак при дружелюбната закачка. Той се усмихна срамежливо и почеса Лоберо зад ушите.

— Отец Хабърд ще дойде с нас. Галоуглас, би ли паркирал колата някъде, където да не препречва пътя? — помоли Матю.

Галоуглас протегна ръка и Хабърд пусна ключовете в нея.

— В багажника има куфарче — каза Хабърд. — Вземи го.

Галоуглас кимна. Устните му бяха стиснати в тънка линия. Той изгледа изпепеляващо отеца и тръгна към колата.

— Никога не ме е харесвал. — Хабърд оправи реверите на строгото си черно сако, под което носеше черна риза. Дори след повече от шестстотин години вампирът си оставаше духовник по душа. Кимна ми, отбелязвайки за първи път присъствието ми. — Госпожо Ройдън.

— Казвам се Бишъп. — Исках да му напомня последния път, когато се бяхме видели, и уговорката, която сключихме — и която бе нарушена, съдейки по доказателствата пред очите ми.

— Доктор Бишъп тогава. — Странните пъстроцветни очи на Хабърд се присвиха.

— Не си сдържал обещанието си — изсъсках. Разтревоженият поглед на Джак се спря на шията ми.

— Какво обещание? — остро попита той зад мен.

Проклятие. Джак винаги бе имал отличен слух, но бях забравила, че сега е дарен и със свръхестествени сетива.

— Заклех се пред госпожа Ройдън, че ще се грижа за теб и за Ани — отговори Хабърд.

— Отец Хабърд спази думата си, госпожо — тихо рече Джак. — Иначе нямаше да съм тук.

— И ние сме му благодарни. — Матю обаче не изглеждаше благодарен. Подхвърли ми ключовете за къщата. Чантата ми още беше у Галоуглас и без съдържанието й нямаше как да отворя вратата.

Хабърд ги улови във въздуха преди мен и отключи.

— Заведи Лоберо горе и му дай вода, Джак. Кухнята е на първия етаж, — Матю издърпа ключовете от ръката на Хабърд, докато минаваше покрай него, и ги сложи в една купа на масата в коридора.

Джак извика Лоберо и послушно тръгна нагоре по износената пътека.

— Ти си мъртвец, Хабърд. Както и онзи, който е направил Джак вампир — едва чуто произнесе Матю. Въпреки това Джак го чу.

— Не можете да го убиете, господин Ройдън. — Джак стоеше в горния край на стълбите, хванал здраво Лоберо за нашийника. — Отец Хабърд е ваш внук. И мой създател.

Той се обърна. Вратата на килера се отвори, след което се чу течаща вода. Звуците бяха странно уютни, като се имаше предвид, че току-що бе гръмнала словесна бомба.

— Мой внук? — Матю изгледа шокирано Хабърд. — Но това означава...

— Бенджамин Фокс е мой сир.

Около произхода на Андрю Хабърд винаги бе имало някаква неяснота. Според лондонските легенди бил свещеник, когато Черната смърт за първи път посетила Англия през 1349 година. След като всичките му енориаши станали жертва на болестта, Хабърд сам си изкопал гроба и легнал в него. Някакъв загадъчен вампир го върнал от прага на смъртта, но никой не знаеше кой точно.

— За сина ти аз бях само инструмент — някой, създаден да работи за целите му в Англия. Бенджамин се надяваше, че ще имам кръвожадност — продължи Хабърд. — Освен това се надяваше да му помогна, като събера армия, която да се изправи срещу Дьо Клермон и съюзниците им. Но остана разочарован и в двете си намерения, а аз успях да го задържа настрана от паството ми. До този момент.

— Какво е станало? — безцеремонно попита Матю.

— Бенджамин иска Джак. Не мога да позволя момчето да попадне отново в ръцете му — също така безцеремонно отвърна Хабърд.

— Отново? — Значи безумецът е държал Джак. Обърнах се слепешком към стълбите, но Матю ме хвана за китките и ме прикова към гърдите си.

— Чакай — нареди той.

Галоуглас се появи на прага с черно куфарче и чантата ми за книги. Огледа ни и пусна багажа.

— Сега пък какво се е случило? — попита той, местейки поглед между Матю и Хабърд.

— Отец Хабърд е превърнал Джак във вампир — казах колкото се може по-неутрално. Все пак Джак слушаше.

Галоуглас сграбчи Хабърд и го прикова към стената.

— Кучи син. Надушвах миризмата ти навсякъде по него. Помислих си...

Сега бе ред на Галоуглас да бъде запратен към нещо — в случая към пода. Хабърд притисна излъсканата си черна обувка в слънчевия сплит на едрия келт. Бях изумена, че някой толкова мършав може да бъде така силен.

— Какво си помисли, Галоуглас? — заплашително попита Хабърд. — Че съм изнасилил дете ли?

Горе растящото вълнение на Джак изпълваше въздуха. Беше научил от малък колко бързо обикновената кавга може да премине в насилие. Като момче намираше дори споровете между мен и Матю за страшни.

— Кора! — извиках, инстинктивно търсейки подкрепата й.

Когато огнедишащият ми дракон се спусна от спалнята и кацна на парапета, Матю вече беше предотвратил потенциалното кръвопролитие, като бе сграбчил Галоуглас и Хабърд за яките, бе ги разтървал и разтресъл, докато зъбите им не изтракаха.

Кора изкряска раздразнено и изгледа с неприязън отеца, подозирайки с пълно основание, че той е виновен за прекъсването на дрямката й.

— Проклет да съм. — Русата коса на Джак надникна над парапета. — Отец X, нали ви казах, че Кора ще издържи пътуването във времето? — Нададе радостен вик и тупна боядисаното дърво. Поведението му напомняше толкова силно за жизнерадостното момче, което бе някога, че с мъка сдържах сълзите си.

В отговор Кора приветливо изкряска, избълва огнена струя и запя песен, която изпълни антрето с радост. Полетя и обгърна Джак с крилете си. После опря глава в неговата и започна да тананика, опашката й се обви около гръдния му кош, а върхът й потупваше гърба му. Лоберо приближи господаря си и подуши подозрително Кора. Явно му замириса на семейство и следователно на създание, което следва да се включи към множеството му отговорности. Той легна до Джак и положи глава на лапите си, но очите му си останаха бдителни.

— Езикът ти е по-дълъг и от този на Лоберо — каза Джак, като се мъчеше да не се разкиска, докато Кора го гъделичкаше по врата. — Не мога да повярвам, че ме помни.

— Разбира се, че те помни! Как би могла да забрави някого, който я е глезил с гевреци със стафиди? — усмихнах се.

Когато се настанихме в дневната с изглед към Кърт Стрийт, кръвожадността вече беше напуснала вените на Джак. Осъзнавайки ниското си положение в йерархията, той изчака всички останали да седнат, преди да се отпусне на мястото си. Беше готов да седне при кучето на пода, но Матю потупа канапето до себе си.

— Ела при мен, Джак. — В поканата му се долавяше заповедническа нотка. Джак седна, като придърпа джинсите си в коленете.

— Изглеждаш ми на около двайсет — отбеляза Матю с надеждата да го накара да заговори.

— Двайсет, може би двайсет и една — рече Джак. — Ленард и аз... Помните ли Ленард? — Матю кимна. — Изчислихме го заради спомените ми за Армадата. Нищо конкретно, нали разбирате, само страхът по улиците от испанско нашествие, светлините на фаровете и празненствата по случай победата. През хиляда петстотин осемдесет и осма трябва да съм бил най-малко на пет, за да го помня.

Пресметнах набързо. Това означаваше, че Джак е бил превърнат във вампир през 1603 година.

— Чумата.

През онази година болестта помела безмилостно Лондон. Забелязах едно петънце на врата му, точно под ухото. Приличаше на синина, но явно бе белег от язва. За да остане видим дори след като Джак е станал вампир, той трябва да е бил на миг от смъртта, когато Хабърд го е превърнал.

— Да — потвърди Джак и погледна ръцете си. Обърна ги с дланите нагоре. — Ани умря от нея десет години по-рано, малко след като господин Марлоу беше убит в Дептфорд.

Бях се питала какво е станало с нашата Ани. Представях си я като просперираща шивачка със свой собствен бизнес. Надявах се, че се е омъжила за добър човек и е родила деца. А тя е умряла като момиче, животът й е бил откраднат преди да започне наистина.

— Деветдесет и трета беше страшна година, госпожо Ройдън. Мъртвите бяха навсякъде. Когато с отец Хабърд научихме, че е болна, вече бе твърде късно — съкрушено промълви Джак.

— Вече си достатъчно голям, за да ме наричаш Даяна — нежно казах.

Той подръпна джинсите си, без да отговори.

— Отец Хабърд ме взе, когато вие... си тръгнахте — продължи. — Сър Уолтър имаше неприятности, а лорд Нортъмбърланд бе твърде зает в двора, за да се грижи за мен. — Джак се усмихна на Хабърд с очевидна привързаност. — Добри времена бяха, когато тичахме из Лондон с бандата.

— Бях в много близки отношения с шерифа по време на така наречените добри времена — иронично вметна Хабърд. — Двамата с Ленард направихте повече пакости от всички момчета, живели някога.

— Нищо подобно — ухили се Джак. — Единствената сериозна неприятност беше, когато се промъкнахме в Тауър да занесем книгите на сър Уолтър и да вземем едно негово писмо до лейди Райли.

— Какво... — Матю потръпна и поклати глава. — Господи, Джак. Изобщо не правиш разлика между дребна простъпка и углавно престъпление.

— Вече правя — жизнерадостно заяви Джак. После изражението му отново стана нервно. Лоберо вдигна глава и положи муцуна на коляното му. — Не се сърдете на отец Хабърд. Той направи само това, което го помолих, господин Ройдън. Ленард ми обясни за създанията много преди и аз да стана такова, така че знаех какво представлявате вие, Галоуглас и Дейви. След това нещата тръгнаха към по-добро. — Той замълча за момент. — Трябваше да проявя смелостта да се изправя пред смъртта и да я приема, но не можех да вляза в гроба, без да ви видя отново. Чувствах живота си... незавършен.

— А сега как го чувстваш? — попита Матю.

— Дълъг. Самотен. И труден. По-труден, отколкото си бях представял. — Джак се заигра с козината на Лоберо и я нави, докато не се получи стегнат кичур. После прочисти гърлото си. — Но всичко си заслужаваше заради днешния ден — тихо добави той. — Абсолютно всичко.

Дългата ръка на Матю се пресегна към рамото му. Стисна го и бързо се отдръпна. За момент видях безутешността и мъката на лицето на съпруга ми, преди да надене отново маската на спокойствието. Това беше вампирска версия на прикриващо заклинание.

— Отец Хабърд ми каза, че кръвта му може да ме разболее, господин Ройдън. — Джак сви рамене. — Но аз така и така вече бях болен. Какво значение можеше да има, че сменям една болест с друга?

Абсолютно никаква, помислих си. С тази разлика, че едната те убива, а другата може да те направи убиец.

— Андрю е постъпил правилно, като те е предупредил — рече Матю. Отец Хабърд изглеждаше изненадан от това признание. — Не мисля, че неговият сир е постъпил по същия начин с него. — Матю внимаваше да използва термините, с които Хабърд и Джак описваха връзката си с Бенджамин.

— Не. Не би го направил. Моят прасир не смята, че дължи обяснение на когото и да било за действията си. — Джак скочи на крака и закрачи безцелно из стаята, следван от Лоберо. Разгледа рамката на вратата, прокара пръсти по дървото. — Вие също имате болестта в кръвта си, господин Ройдън. Помня от Гринуич. Но тя не ви контролира, както контролира прасира ми. И мен.

— Навремето го правеше. — Матю погледна Галоуглас и кимна леко.

— Помня, когато Матю беше див като дявола и едва ли не непобедим с меч в ръка. Дори най-големите храбреци бягаха в ужас от него. — Галоуглас се наведе напред, събрал длани и с широко разкрачени колене.

— Моят прасир ми разказа за миналото на господин... на Матю. — Джак потръпна. — Каза, че аз също притежавам неговия талант да убива и че трябва да го следвам, иначе никога не бихте ме признали за своя кръв.

Бях виждала невъобразимата жестокост на Бенджамин пред камерата, как извращаваше надежди и страхове, превръщайки ги в оръжие, с което да унищожи у създанието чувството му за самоличност. Мисълта, че е направил същото с чувствата на Джак към Матю, ме изпълни със сляпа ярост. Стиснах юмруци и обтегнах вървите в пръстите ми, докато магията едва не разкъса кожата ми.

— Бенджамин не ме познава така добре, както си мисли. — Гневът се надигаше и у Матю и парливата му миризма стана още по-остра. — Бих те признал за свой пред целия свят, при това с гордост, дори да не беше моя кръв.

Хабърд се размърда с безпокойство и вниманието му се насочи от Матю към Джак.

— Ще ме направите ли ваш кръвно заклет син? — Джак бавно обърна лице към Матю. — Както Филип е направил с госпожа Ройдън... искам да кажа, с Даяна?

Очите на Матю леко се разшириха, докато кимаше. Опитваше се да възприеме факта, че Филип е познавал внуците му, за разлика от самия него. За момент имаше вид на предаден.

— Филип ме посещаваше всеки път, когато идваше в Лондон — обясни Джак, без да подозира за чувствата на Матю. — Каза ми да се ослушвам за кръвната му клетва, защото била силна и вероятно ще чуя госпожа Ройдън, преди да я видя. И бяхте права, гос... Даяна. Бащата на Матю наистина беше грамаден като мечката на императора.

— Щом си се срещал с баща ми, със сигурност си се наслушал на истории за лошото ми поведение. — Мускулът на челюстта на Матю затрепери, докато усещането за предателство се смени с горчивина, а зениците му се разшириха, докато яростта му се усилваше.

— Не — отвърна Джак и смутено сбърчи чело. — Филип само се възхищаваше от вас и казваше, че ще ме научите да игнорирам онова, което кръвта ми ме кара да правя.

Матю трепна, сякаш са го ударили.

— Филип винаги ме е карал да се чувствам по-близък с вас и с госпожа Ройдън. И по-спокоен. — Джак отново стана нервен. — Но от много време не съм го виждал.

— Беше пленен във войната — обясни Матю. — И умря в резултат на онова, което му причиниха.

Това бе внимателно обмислена полуистина.

— Отец Хабърд ми разказа. Радвам се, че Филип не доживя да види... — Този път Джак потрепери сякаш от мозъка на костите си до кожата. Очите му изведнъж почерняха, изпълнени със страх и ужас.

Страданието му бе далеч по-лошо от онова, което се бе наложило Матю да преживее. У Матю само горчивата ярост изкарваше кръвожадността на повърхността. При Джак тя се задействаше от по-широка гама от емоции.

— Всичко е наред. — Матю мигом се озова до него и го хвана с едната ръка за врата, а другата притисна на бузата му. Лоберо задраска крака му, сякаш го молеше да направи нещо.

— Не ме докосвай, когато съм в такова състояние — озъби се Джак и блъсна Матю в гърдите. Със същия успех би могъл да се опита да изблъска и планина. — Само влошаваш положението.

— Мислиш си, че можеш да ми заповядваш ли, пале? — повдигна вежди Матю. — Каквото и да смяташ за толкова ужасно, просто го кажи. Ще ти олекне, щом го направиш.

Окуражена по този начин, изповедта на Джак изригна от някакво мрачно кътче, в което съхраняваше всичко зло и ужасяващо.

— Бенджамин ме откри преди няколко години. Каза, че ме очаквал. Обеща ми да ме заведе при вас, но само след като докажа, че наистина съм от кръвта на Матю дьо Клермон.

Галоуглас изруга. Погледът на Джак се стрелна към него и той изръмжа.

— Гледай мен, Джак. — Тонът на Матю ясно показваше, че всяка съпротива ще бъде наказана бързо и сурово. Съпругът ми играеше невъзможна роля на балансьор, изискваща безусловна обич и в същото време твърда демонстрация на господство. Динамиката на глутницата винаги е била крехка. А при наличието на кръвожадност би могла за миг да стане смъртоносна.

Джак с мъка откъсна вниманието си от Галоуглас и раменете му се отпуснаха едва-едва.

— И какво стана после? — подкани го Матю.

— Убивах. Отново и отново. Колкото повече убивах, толкова повече исках да убивам. Кръвта не само ме хранеше, подхранваше и кръвожадността.

— Браво, че си го разбрал толкова бързо — одобрително рече Матю.

— Понякога идвах на себе си за достатъчно дълго време, за да осъзная, че онова, което върша, е лошо. Тогава се опитвах да спася топлокръвните, но не можех да спра да пия — призна Джак. — Успях да превърна две от жертвите си във вампири. Бенджамин беше доволен от мен.

— Само две? — По лицето на Матю премина сянка.

— Бенджамин искаше да спася повече, но беше нужен твърде много контрол. Каквото и да правех, повечето от тях умряха. — Мастилените очи на Матю се напълниха със сълзи, зениците придобиха червен блясък.

— Къде се случваха тези убийства? — В гласа му се долавяше само леко любопитство, но шестото ми чувство подсказваше, че въпросът е жизненоважен за изясняване какво се е случило с Джак.

— Навсякъде. Налагаше се непрекъснато да се местя. Имаше толкова много кръв. Трябваше да се измъквам от полицията, а вестниците... — Джак потрепери.

ВАМПИР ВИЛНЕЕ ИЗ ЛОНДОН. Спомних си крещящото заглавие и всички изрезки за „вампирски убийства“, които Матю събираше от цял свят. Сведох глава — не исках Джак да разбере, че зная, че той е убиецът, издирван от европейските власти.

— Но онези, които оживяха, страдаха най-много — продължи Джак. Гласът му ставаше по-мъртвешки с всяка следваща дума. — Моят прасир ми отне децата и каза, че ще се погрижи те да бъдат отгледани подобаващо.

— Бенджамин те е използвал. — Матю се вгледа в очите му, мъчейки се да установи връзка с него. Джак поклати глава.

— Когато създадох децата, аз наруших клетвата си пред отец Хабърд. Той казваше, че светът не се нуждае от повече вампири, че вече са предостатъчно и че ако се чувствам самотен, мога да се грижа за създанията, чиито семейства вече не ги искат. Отец Хабърд искаше от мен да не създавам повече деца, но аз го разочаровах отново и отново. След това не можех да се върна в Лондон, не и с толкова много кръв по ръцете си. И не можех да остана с прасира си. Когато казах на Бенджамин, че искам да се махна, той изпадна в ужасна ярост и за отмъщение уби едно от децата ми. Синовете му ме държаха и ме принудиха да гледам. — Джак сподави ридание. — И дъщеря ми. Дъщеря ми. Те...

Призля му. Запуши устата си с длан, но беше твърде късно да задържи кръвта и я повърна. Тя потече по брадичката му и попи в черната му риза. Лоберо скочи, залая остро и задраска с лапа по гърба му.

Не издържах и се завтекох към Джак.

— Даяна! — извика Галоуглас. — Не бива да...

— Не ми казвай какво да правя. Донеси ми кърпа! — озъбих се аз.

Джак падна на четири крака, поддържан от силните ръце на Матю. Коленичих до него, докато той продължаваше да бълва съдържанието на стомаха си. Галоуглас ми подаде кърпа. Изтрих лицето и ръцете на Джак, които бяха оплискани с кръв. Кърпата скоро подгизна и стана леденостудена от трескавите ми опити да спра течението. От контакта с толкова много вампирска кръв ръцете ми изтръпнаха и станаха непохватни.

— Напъните трябва да са разкъсали кръвоносни съдове в стомаха и гърлото му — предположи Матю. — Андрю, би ли донесъл кана вода? Сложи много лед в нея.

Хабърд отиде в кухнята и миг по-късно се върна.

— Ето — каза той, поднасяйки каната на съпруга ми.

— Вдигни главата му, Даяна — заръча ми Матю. — Дръж го, Андрю. Тялото му крещи за кръв и няма да иска да приеме вода.

— Мога ли да помогна с нещо? — намусено попита Галоуглас.

— Избърши лапите на Лоберо, преди да е оставил кървави следи по цялата къща. Джак не се нуждае от напомняне за случилото се. — Матю хвана младежа за брадичката. — Джак!

Изцъклените черни очи се обърнаха към него.

— Изпий това — нареди Матю и вдигна брадичката му. Джак запръска слюнка и щракаше със зъби към него в опит да се освободи. Хабърд обаче го задържа достатъчно дълго, за да може Матю Да излее каната в гърлото му.

Джак изхълца и Хабърд отпусна хватката си.

— Браво на теб, Джаки — рече Галоуглас.

Отметнах кичурите на Джак от челото му, докато се навеждаше отново напред, стиснал видимо разбунтувалия се стомах.

— Кръвта ми е по теб — прошепна той. Ризата ми беше опръскана

— Така е — потвърдих. — Но не ми се случва за първи път вампир да кърви по мен.

— А сега опитай да си починеш — каза му Матю. — Изтощен си.

— Не искам да спя. — Той преглътна с мъка, спирайки нов напън да повърне.

— Шшш. — Разтърках врата му. — Обещавам ти, че няма да има кошмари.

— Откъде си сигурна? — попита Джак.

— Магия. — Начертах с пръст петия възел на челото му и прошепнах: — Огледало проблясва, чудовища треперят, кошмарите прогонва, докато той не се събуди.

Джак бавно затвори очи. Няколко минути по-късно се беше свил на кълбо и спеше спокойно.

Изтъках друго заклинание, което бе предназначено единствено за него. Не се нуждаеше от думи, тъй като никой друг, освен мен нямаше да го използва. Нишките около Джак бяха свиреп вихър от червено, черно и жълто. Подръпнах целебните зелени нишки около мен, както и белите, които разваляха проклятия и установяваха нови начала. Сплетох ги и ги вързах около китката на Джак, като ги закрепих със сигурен шесторен възел.

— Горе има стая за гости — казах. — Ще сложим Джак да си легне там. Кора и Лоберо ще ни предупредят, ако се размърда.

— Нещо против? — обърна се Матю към Хабърд.

— Когато става дума за Джак, нямаш нужда от разрешението ми — отвърна Хабърд.

— Напротив. Ти си негов баща — изтъкна Матю.

— Аз съм само негов сир — меко рече Хабърд. — Ти си бащата на Джак, Матю. Винаги си бил.