Книгата на живота

32.

— Близнаците са на десет дни. Не мислиш ли, че са малко млади, за да стават членове на рицарски орден? — Прозях се и тръгнах напред-назад по коридора на втория етаж с Ребека, която негодуваше, че са я махнали от уютното й легълце до камината.

— Всички членове на фамилия Дьо Клермон стават рицари колкото се може по-скоро — подчерта Матю, докато минаваше покрай мен с Филип. — Традиция е.

— Да, но повечето Дьо Клермон са пораснали жени и мъже! И нужно ли е да го правим в Сет-Тур? — Мисловният ми процес се мъкнеше със скоростта на охлюв. Както беше обещал, Матю се грижеше за децата през нощта, но тъй като ги кърмех, пак трябваше да се будя на всеки няколко часа.

— Или там, или в Йерусалим — каза Матю.

— Не и в Йерусалим. През декември? Да не си се побъркал? — Изабо се появи на площадката, тиха като призрак. — Поклонниците прииждат на талази. А и бебетата трябва да бъдат кръстени у дома, в църквата, построена от баща им, а не в Лондон. И двете церемонии могат да се състоят в един и същи ден.

— В момента домът ни е Клермон Хаус, maman. — Матю се намръщи. Започваше да се уморява от бабите и постоянните им намеси. — Андрю предложи да ги кръсти тук, ако е необходимо.

Филип, който вече показваше необичайна чувствителност към настроенията на баща си, имитира до съвършенство намръщената му физиономия и размаха едната си ръка, сякаш искаше меч, за да могат двамата заедно да попилеят враговете си.

— Значи ще е в Сет-Тур — реших. Макар че Андрю Хабърд вече не ми беше постоянен трън в задника, не изгарях от желание той да поеме ролята на духовен съветник на децата.

— Ако си сигурна — рече Матю.

— Болдуин ще присъства ли? — Знаех, че е уведомен за близнаците. Беше ми изпратил пищен букет цветя и два пръстена за дъвчене от сребро и рог за Ребека и Филип. Разбира се, пръстените за дъвчене бяха обичаен подарък за новородени, но в този случай бях сигурна, че те са не особено изтънчено напомняне за вампирската кръв във вените им.

— Може би. Но нека не се безпокоим за това точно сега. Защо не се поразходиш с Изабо и Сара. Излез малко от къщата. Има достатъчно мляко за бебетата, ако се вкиснат — предложи Матю.

Послушах съвета му, макар да изпитвах неприятното чувство, че аз и бебетата сме поставени на някаква огромна шахматна дъска на Дьо Клермон от създания, които играят играта от векове.

Чувството се засилваше с всеки следващ ден, докато се готвехме да заминем за Франция. Имаше твърде много приглушени разговори, за да бъда спокойна. Но през цялото време бях заета с близнаците и точно в момента нямах време за фамилна политика.

— Разбира се, че поканих Болдуин — каза Маркъс. — Той трябва да присъства.

— А Галоуглас? — попита Матю. Беше изпратил на племенника си снимки на близнаците наред с пълните им и доста внушителни имена. И се бе надявал, че Галоуглас ще отговори, когато разбере, че е кръстник на Филип и че бебето носи едно от имената му, но остана разочарован.

— Дай му време — посъветва го Маркъс.

Ала напоследък времето изобщо не беше на страната на Матю и той не очакваше, че точно сега то ще застане на негова страна.

— Няма никакви вести от Бенджамин — докладва Фернандо. — Замлъкна напълно. Отново.

— Къде е той, по дяволите? — Матю прокара пръсти през косата си.

— Правим всичко по силите си, Матю. Дори като топлокръвен Бенджамин беше неимоверно коварен.

— Добре. Щом не можем да открием Бенджамин, да насочим вниманието си към Нокс — предложи Матю. — Ще бъде по-лесно да се доберем до него, отколкото до Жербер, а и двамата дават информация на Бенджамин, сигурен съм в това. Искам доказателства.

Матю нямаше да намери покой, докато всяко създание, представляващо опасност за Даяна или близнаците, не бъде открито и унищожено.

— Готова ли си за път? — Маркъс погъделичка Ребека под брадичката и устата й оформи идеално О от щастие. Тя обожаваше по-големия си брат.

— Къде е Джак? — попитах. Бях капнала. Тъкмо намериш едно дете, друго се запилява нанякъде. Дори най-простото заминаване се превръщаше в логистичен кошмар, горе-долу съпоставим с изпращането на батальон на война.

— Излезе да разходи звяра. Като стана дума за зверове, къде е Кора? — поинтересува се Фернандо.

— Прибрана на сигурно място. — В действителност двете с Кора преживявахме труден период. Тя бе неспокойна и раздразнителна от раждането на близнаците и никак не й хареса да я пъхам в себе си за пътуването до Франция. Аз самата не бях особено щастлива от това. Да се разпореждам сама със собственото си тяло беше невероятно усещане.

Силен лай и внезапната поява на най-големия парцал за под на света оповести завръщането на Джак.

— Хайде, Джак. Не ни карай да чакаме — извика Маркъс. Младежът изтича до него и Маркъс му подаде връзка ключове.

— Мислиш ли, че ще успееш да закараш Сара, Март и баба си до Франция?

— Разбира се, че ще успея — увери го Джак и грабна ключовете. Натисна копчето на дистанционното и то отключи друга голяма кола, оборудвана с кошара за куче вместо със седалки за бебета.

— Колко вълнуващо, че потегляме за дома. — Изабо хвана Джак под ръка. — Напомня ми за времето, когато Филип ме помоли да закарам шестнайсет фургона от Константинопол до Антиохия. Пътищата бяха ужасни и на всяка крачка гъмжеше от разбойници. Беше изключително тежко пътуване, пълно с опасности и заплахи за живота. Прекарах си великолепно.

— Доколкото си спомням, изгуби повечето фургони — отбеляза Матю и я погледна мрачно. — Както и конете.

— Да не споменаваме по-голямата част от парите на други хора — припомни си Фернандо.

— Изгубихме само десет фургона. Останалите шест пристигнаха в идеално състояние. Колкото до парите, те бяха просто реинвестирани — високомерно отвърна Изабо. — Не им обръщай внимание, Джак. По пътя ще ти разкажа за приключенията си. Така няма да обръщаш внимание на трафика.

Фийби и Маркъс потеглиха в една от характерните му сини спортни коли — този път британска и изглеждаща така, сякаш зад волана трябваше да седи Джеймс Бонд. Вече започвах да оценявам достойнствата на двуместните автомобили и си помислих с копнеж как бих могла да прекарам следващите девет часа единствено в компанията на Матю.

Предвид скоростта, с която пътуваха Маркъс и Фийби, и факта, че не им се налагаше да спират по пътя, за да посещават тоалетната, да сменят пелени и да кърмят, нямаше нищо чудно, че двамата ни посрещнаха в Сет-Тур, застанали в горния край на осветените с факли стъпала заедно с Ален и Виктоар.

— Милорд Маркъс ме уведоми, че къщата ще бъде пълна за церемониите, мадам Изабо — каза Ален, докато поздравяваше господарката си. Съпругата му Виктоар затанцува от вълнение, когато зърна бебетата, и се втурна да помага.

— Ще бъде като навремето, Ален. Ще сложим походни легла в плевнята за мъжете. Вампирите няма да имат нищо против студа, а останалите ще свикнат. — Изабо изобщо не изглеждаше загрижена, докато подаваше на Март ръкавиците си и се обръщаше да помогне с бебетата. Те бяха увити почти до задушаване, за да бъдат предпазени от мразовитото време. — Виктоар, милорд Филип и милейди Ребека не са ли най-прекрасните създания, които си виждала?

Виктоар успя да отвърне единствено с охкания и ахкания, но Изабо явно намери отговора й за достатъчен.

— Да помогна ли с багажа? — попита Ален, докато изучаваше съдържанието на претъпкания багажник.

— Би било чудесно, Ален. — Матю го насочи към торбите, чантите, преносимите кошарки и купчините памперси.

Матю взе по една бебешка носилка във всяка ръка и сподирян от многото коментари от страна на Март, Сара, Изабо и Виктоар за заледените стъпала, се изкачи до вратата. Едва когато се озова вътре, започна да осъзнава мащабите на ставащото. Той връщаше в дома на предците си най-новите представители в дългата поредица Дьо Клермон. Нямаше значение дали семейството ни е само маловажна издънка от видния род. За децата ни това беше и винаги щеше да бъде място, пропито с традиции.

— Добре дошъл у дома. — Целунах го.

Той ме целуна в отговор и ме дари с една от бавните си, зашеметяващи усмивки.

— Благодаря, mon coeur.

Идването в Сет-Тур беше правилно решение. Надявах се, че никакви неприятности няма да помрачат иначе приятното ни завръщане у дома.

В дните преди кръщенето изглеждаше, че желанията ми ще бъдат изпълнени.

Сет-Тур беше така оживен от подготовката за кръщенето на близнаците, че все очаквах Филип да нахълта в стаята, да запее и да разказва шеги. Сега обаче Маркъс беше сърцето на домакинството и бродеше из целия замък, сякаш го притежаваше (което, технически погледнато, май беше точно така), и навсякъде внасяше по-празнично настроение. За първи път започнах да разбирам защо Маркъс напомняше на Фернандо за бащата на Матю.

Когато Маркъс нареди всички мебели в голямата зала да бъдат сменени с дълги маси и пейки за очакваните орди, изпитах зашеметяващо чувство на deja vu, докато Сет-Тур се връщаше към някогашния си средновековен облик. Единствено покоите на Матю останаха непроменени. Маркъс ги бе обявил за неприкосновени, тъй като там спяха почетните гости. Оттеглях се в кулата на Матю на редовни интервали да кърмя, кърпя и сменям пелени, както и да си почина от постоянните навалици, наети да разчистват, подреждат и местят мебели.

— Благодаря, Март — казах след връщането си от бързата разходка в градината. Тя с радост беше зарязала претъпканата кухня, за да поеме ролята на бавачка и да почете поредното от любимите й криминалета.

Нежно потупах спящия си син по гръбчето и взех Ребека от легълцето й. Устните ми се превърнаха в тънка линия, когато усетих колко по-лека е в сравнение с брат си.

— Гладна е. — Тъмните очи на Март се взряха в моите.

— Знам. — Ребека беше винаги гладна и все не оставаше задоволена. Мислите ми избягаха от възможните изводи. — Матю твърди, че е твърде рано за тревоги. — Зарових нос в шията й и вдишах сладкия бебешки аромат.

— Какво знае Матю? — изсумтя Март. — Ти си майка й.

— Това не би му харесало — предупредих я аз.

— Още по-малко би му харесало, ако тя умре — тросна се тя.

Въпреки това се колебаех. Матю щеше да се вбеси, ако последвах доста явните намеци на Март, без да се посъветвам с него. Но ако се обърнех към него, той щеше да ми каже, че Ребека не се намира в непосредствена опасност. Може и да беше вярно, но тя определено не пращеше от здраве. Разочарованите й викове късаха сърцето ми.

— Матю още ли е на лов? — Ако исках да го направя, трябваше да стане, когато той не се суетеше наоколо.

— Доколкото знам.

— Шшшт, всичко е наред. Мама ще се погрижи — промърморих аз, докато сядах до камината и разкопчавах с една ръка ризата си. Поставих Ребека на лявата си гърда и тя незабавно засука с всички сили. Млякото капеше от ъгъла на устата й и скимтенето й се превърна в открит плач. Беше по-лесно да я храня, преди да ми дойде кърмата, сякаш млякото от първите дни след раждането беше по-поносимо за организма й.

Точно тогава започнах да се тревожа.

— Вземи. — Март ми подаде тънък остър нож.

— Не ми трябва. — Опрях Ребека на рамото си и я потупах по гръбчето. Тя се оригна шумно и избълва бяла течност.

— Не може да поема мляко — изтъкна Март.

— Тогава да видим как ще се справи с това. — Опрях главата на Ребека на предмишницата си, драснах с нокти меката, покрита с белези кожа на сгъвката на левия си лакът, където изкушавах баща й да вземе кръвта ми, и изчаках червената, даваща живот течност да потече от вените.

Ребека моментално се ококори.

— Това ли искаш? — Свих ръка и доближих устата й до кожата си. Усещането бе същото като при кърменето — с тази разлика, че сега детето не се цупеше, а се хранеше лакомо.

Прясната венозна кръв нямаше как да остане незабелязана в пълна с вампири къща. Изабо пристигна секунди по-късно. Фернандо я следваше по петите. После Матю се появи като торнадо, с разрошена от вятъра коса.

— Всички вън. — Той посочи стълбите. Без да чака да види дали му се подчиняват, той коленичи пред мен. — Какво правиш?

— Храня дъщеря ти. — Очите ми засмъдяха от появилите се сълзи.

Доволното гълтане на Ребека се чуваше ясно в притихналата стая.

— От месеци всички се чудят какви ще бъдат децата. Е, една от загадките е решена. Ребека се нуждае от кръв, за да расте. — Пъхнах внимателно кутрето си между устата й и кожата, за да прекъсна сученето и да забавя кръвотечението.

— А Филип? — с каменно лице попита Матю.

— На него като че ли млякото му е достатъчно — отвърнах. — Може би след време Ребека също ще мине на по-разнообразна диета. Но засега се нуждае от кръв и ще я получи.

— Има основателна причина да не превръщаме деца във вампири — каза Матю.

— Не сме превърнали Ребека в каквото и да било. Тя дойде при нас такава. И не е вампир. А вампещица. Или вещимпир. — Не се опитвах да прозвуча нелепо, но имената будеха смях.

— И други ще искат да знаят за какво създание става въпрос — подхвърли Матю.

— Е, ще се наложи да почакат — рязко отвърнах. — Твърде рано е да се каже, а няма да позволя да натикат Ребека в някакво тясно определение само заради тяхно удобство.

— А когато се появят зъбите? Тогава какво? — повиши глас Матю. — Забрави ли Джак?

А! Значи Матю се тревожеше повече от кръвожадността, отколкото дали децата са вампири или вещици. Връчих му дълбоко спящата Ребека и закопчах ризата си. Когато приключих, той я беше притиснал до сърцето си, положил главата й между брадичката и рамото си. Очите му бяха затворени, сякаш искаше да блокира онова, което беше видял.

— Ако Ребека или Филип имат кръвожадност, ще се справим с нея. Заедно, като семейство — казах, отмятайки падналата на челото му коса. — Опитай да не се безпокоиш толкова.

— Ще се справим? Как? Не можеш да се разбереш с двегодишно дете, изпаднало в убийствена ярост — възрази Матю.

— Тогава ще я омагьосам. — Не бяхме го обсъждали, но бих го направила без колебание. — Точно както бих омагьосала Джак, ако това е единственият начин да го защитим.

— Не би сторила с децата ни онова, което са сторили родителите ти с теб, Даяна. Никога не би си го простила.

Стрелата покрай гръбнака убоде рамото ми и десетият възел се загърчи на китката ми, когато вървите в мен се стегнаха. Този път нямаше колебание.

— Ще направя каквото трябва, за да спася семейството си.

— Свършено е — каза Матю, докато сваляше телефона си.

Беше шести декември, една година и един ден откакто Филип беше белязал Даяна с кръвната си клетва. На малкия остров Изола дела Стела във Венецианската лагуна, на бюрото на функционер на Паството лежеше клетвено свидетелство за статута й на Дьо Клермон и очакваше да бъде вписано в родословното дърво.

— Значи леля Веран в крайна сметка го е направила — коментира Маркъс.

— Може би се е свързала с Галоуглас. — Фернандо не беше изоставил надеждата, че синът на Юг ще се върне навреме за кръщенето.

— Болдуин го направи. — Матю се облегна назад в стола си и разтри лице с длани.

Ален се появи с извинение за прекъсването, малък наръч поща и чаша вино. Той хвърли тревожен поглед на тримата вампири, сгушени около огъня в кухнята, и излезе, без да каже нито дума повече.

Смаяните Фернандо и Маркъс се спогледаха.

— Болдуин? Но ако той го е направил... — Гласът на Маркъс замря.

— Значи се тревожи повече за безопасността на Даяна, отколкото за репутацията на Дьо Клермон — довърши Матю. — Въпросът е какво знае той, което ние не знаем?

Седми декември беше годишнината ни и Сара и Изабо поеха близнаците, за да можем двамата с Матю да останем няколко часа сами. Приготвих бутилките мляко за Филип, смесих кръв с малко мляко за Ребека и свалих децата в семейната библиотека. Там Изабо и Сара бяха създали приказна страна от одеяла, играчки и дрънкулки, за да ги забавляват, и очакваха с нетърпение да прекарат вечерта с внуците си.

Когато предложих просто да вечеряме тихо в кулата на Матю, за да сме наблизо, ако изникне проблем, Изабо ми връчи връзка ключове.

— Вечерята ви очаква в Ле Ревенанс* — съобщи тя.

* Призраците (фр.). — Б. пр.

— Ле Ревенанс ли? — Досега не бях чувала за подобно място.

— Филип построи замъка, за да подслонява кръстоносци, връщащи се от Светите земи — обясни Матю. — Принадлежи на maman.

— Сега е ваш. Давам ви го — каза Изабо. — Весела годишнина.

— Не можеш да ни дадеш къща. Твърде много е — запротестирах аз.

— Ле Ревенанс е по-добре пригоден за семейство, отколкото това място. Там е наистина уютно. — На лицето на Изабо се изписа лека тъга. — Двамата с Филип бяхме щастливи там.

— Сигурна ли си? — попита Матю майка си.

— Да. Ще ти хареса, Даяна — рече Изабо и повдигна вежди. — Всички стаи си имат врати.

— Как може подобно нещо да се опише като уютно? — попитах, когато пристигнахме при замъка край Лимузен.

Ле Ревенанс беше по-малък от Сет-Тур, но не много. Имаше само четири кули, посочи Матю, по една на всеки ъгъл на правоъгълната крепост, но ровът бе достатъчно широк, за да мине за езеро, а великолепните конюшни и прекрасният вътрешен двор разбиваха на пух и прах твърденията, че мястото е по-скромно от официалната резиденция на Дьо Клермон. Вътре обаче цареше интимна атмосфера въпреки големите общи помещения на приземния етаж. Макар че замъкът бе построен през дванайсети век, той бе цялостно обновен и сега можеше да се похвали с всички модерни удобства, като бани, електричество и дори парно в някои от стаите. Въпреки всичко това аз продължавах да се навивам да отхвърля подаръка и всяка мисъл, че ще живея тук — докато хитроумният ми съпруг не ми показа библиотеката.

Готическата стая с висок таван и носещи греди, дърворезба, огромна камина и декоративни хералдически щитове беше скътана в югозападния ъгъл на основната сграда. Редица големи прозорци гледаше към вътрешния двор, а други, по-малки, бяха обърнати към пейзажа на Лимузен. Библиотечните шкафове заемаха единствените две цели стени и се издигаха до тавана. Вито стълбище от орехово дърво водеше до галерия, по която се стигаше до най-високите рафтове. Обстановката ми напомняше донякъде за читалнята „Херцог Хъмфри“ с тъмното й дърво и приглушена светлина.

— Какви са всички тези неща? — Ореховите рафтове бяха пълни с кутии и безразборно наредени книги.

— Личните книжа на Филип — каза Матю. — Maman ги премести тук след войната. Всичко свързано с официалните фамилни дела и с Рицарите на Лазар е в Сет-Тур, разбира се.

Това сигурно бе най-скъпият личен архив на света. Пльоснах се в едно кресло. Изведнъж изпитах съпричастност към вайкането на Фийби относно съкровищата на фамилията и запуших устата си с длан.

— Предполагам, че ще поискате да сортирате всичко, доктор Бишъп — подхвърли Матю и ме целуна по главата.

— Разбира се, че искам! Може да научим нещо за Книгата на живота и ранните дни на Паството. Сигурно има писма, свързани с Бенджамин и детето на вещицата в Йерусалим. — Направо ми се завиваше свят от появилите се възможности.

Матю не изглеждаше особено убеден.

— Мисля, че е по-вероятно да откриеш чертежите на Филип на обсадни машини и инструкции за гледането и изхранването на коне, отколкото нещо за Бенджамин.

Всичките ми инстинкти на историк ми подсказваха, че Матю силно подценява значението на това, което беше събрано тук. Два часа след като ми показа помещението, аз още бях там и ровех из кутиите, докато той пиеше вино и ми помагаше, като превеждаше текстове, написани с шифър или на някой непознат език. Накрая горките Ален и Виктоар трябваше да сервират романтичната вечеря по случай годишнината на масата в библиотеката, вместо долу в трапезарията.

Преместихме се в Ле Ревенанс на следващата сутрин заедно с децата и без повече оплаквания от моя страна от размерите, сметките за отопление и броя на стъпалата, които трябваше да изкача, за да се изкъпя. Последната ми тревога така или иначе беше напразна, тъй като Филип беше инсталирал винтов асансьор във високата кула след едно посещение в Русия през 1811 година. За щастие, от 1896 година асансьорът работеше с електричество и вече не разчиташе на силата на вампир за въртене на коляновия вал.

Единствено Март дойде с нас в Ле Ревенанс, макар че Ален и Виктоар също предпочитаха да се преместят в Лимузен и да оставят къщата на Маркъс в други, по-млади ръце. Март готвеше и помагаше на нас двамата с Матю да свикнем с грижите за две бебета. Когато Сет-Тур се напълнеше с рицари, Фернандо и Сара също щяха да дойдат (както и Джак, ако тълпите непознати му дойдат в повече), но засега бяхме сами.

Макар да имахме много работа в Ле Ревенанс, най-сетне получихме възможност и да сме семейство. Ребека вече наддаваше, след като знаехме как да храним малкото й тяло. А Филип посрещаше всяка промяна на установения ред и мястото с обичайната си замислена физиономия, взираше се в движението на светлината по каменните стени или слушаше с тихо задоволство шумоленето на хартия в библиотеката.

Март наглеждаше децата всеки път, когато я молехме, и така двамата с Матю имахме шанс да се свържем отново след седмиците на раздяла, стреса и радостите около раждането на близнаците. През тези безценни моменти насаме ние се разхождахме, хванати за ръце, около рова и градяхме планове за къщата, включително къде ще засадя вещерската си градина, за да се възползвам най-добре от слънцето, и кое е идеалното място, на което Матю да построи къща на дърво за близнаците.

Но колкото и прекрасно да бе уединението ни, прекарвахме всеки възможен момент с новите животи, които бяхме създали. Седяхме пред камината в спалнята и гледахме как Ребека и Филип се доближават един до друг, взират се жадно в лицето на другия и се хващат за ръце. Двамата винаги бяха най-щастливи, когато се докосваха, сякаш през прекараните месеци в утробата ми бяха свикнали на постоянен контакт. Скоро щяха да станат твърде големи, за да продължим да го правим, но засега ги слагахме да спят в едно легълце. Както и да ги нареждахме, накрая те винаги се оказваха прегърнати и с долепени едно до друго лица.

Всеки ден двамата с Матю работехме в библиотеката и търсехме сведения за сегашното местоположение на Бенджамин, за загадъчната вещица в Йерусалим и също толкова загадъчното й дете, както и за Книгата на живота. Филип и Ребека скоро се запознаха отблизо с миризмата на хартия и пергамент. Главите им се обръщаха да проследят Матю, докато той четеше на глас документи на гръцки, латински, окситански, старофренски, стари германски диалекти, староанглийски и уникалния жаргон на Филип.

Лингвистичните чудатости на Филип се отразяваха в организационната схема, която беше използвал за съхраняване на личните си документи и книги. Например, общите усилия да открием документите от времето на Кръстоносните походи доведоха до откриването на забележително писмо от епископ Адемар, оправдаващо духовните мотиви за Първия кръстоносен поход, което незнайно защо вървеше заедно със списък на покупки от 30-те години на миналия век, включващ нещата, които Филип искаше Ален да му прати от Париж — нови обувки на „Берлути“, копие от „Кухня за десет минути“ и третия том на „Науката за живота“ от X. Дж. Уелс, Джулиан Хъксли и Дж. Ф. Уелс.

Времето ни заедно като семейство беше истинско чудо. Имахме време да се смеем и пеем, да се възхищаваме на мъничкото съвършенство на децата ни, да признаваме колко сме се тревожили и двамата около бременността и възможните й усложнения.

Макар че чувствата ни един към друг нито за миг не се бяха разклатили, ние ги подсилихме през онези спокойни, съвършени дни в Ле Ревенанс, докато се готвехме за предизвикателствата, които щяха да ни донесат следващите седмици.

— Това са рицарите, които се съгласиха да присъстват. — Маркъс подаде на Матю списъка с гости. Погледът на баща му се плъзна по страницата.

— Джайлс. Ръсел. Отлично. — Матю обърна листа. — Ади. Веран. Мириам. — Той вдигна очи. — Кога успя да посветиш и Крис в рицар?

— Докато бяхме в Ню Орлиънс. Стори ми се правилно — малко стеснително рече Маркъс.

— Браво на теб, Маркъс. Като се има предвид кой ще присъства на кръщенето на децата, не мога да си представя, че някой от Паството ще се осмели да създава проблеми — с усмивка отбеляза Фернандо. — Мисля, че можеш да въздъхнеш с облекчение, Матю. Даяна ще може да се наслади на деня, както се беше надявал.

Матю обаче май не изпитваше облекчение.

— Да бяхме открили Нокс поне. — Той се загледа през прозореца в кухнята към снега. Подобно на Бенджамин, Нокс беше изчезнал безследно. Онова, което може би означаваше изчезването му, бе твърде ужасяващо, за да се изкаже с думи.

— Да разпитам ли Жербер? — предложи Фернандо. Вече бяха обсъдили възможните последици, ако предприемат действия, намекващи, че Жербер е предател. Подобно нещо можеше да доведе до избухване на открит конфликт между вампирите от южната половина на Франция за първи път от повече от хилядолетие.

— Още не — каза Матю. Не му се искаше да увеличава тревогите им. — Ще продължа с преглеждането на книжата на Филип. Там трябва да има някаква насока къде се крие Бенджамин.

— Исусе, Мария и Йосифе. Няма какво толкова да вземаме за половин час път до дома на майка ми. — През изминалата седмица Матю споменаваше богохулно Светото семейство и декемврийските им пътувания, но това си личеше особено днес, когато близнаците щяха да бъдат кръстени. Нещо го тормозеше, но той отказваше да ми каже какво.

— Искам да съм сигурна, че на Филип и Ребека ще им бъде напълно удобно, като се има предвид колко непознати ще видят — обясних, докато подрусвах Филип в опит да го накарам да се оригне сега, вместо да повърне насред пътя.

— Може ли да оставим легълцето? — с надежда попита Матю.

— Имаме предостатъчно място за него, а те ще подремнат поне веднъж. Пък и от сигурен източник знам, че това е най-големият автомобил в Лимузен, ако не броим сеновоза на Клод Рейнар. — Местното население беше дало на Матю прякора Гастон Лагаф на името на един очарователен нескопосаник от комикси и го подкачаха за неговата grande guimbarde* откакто отиде с рейнджровъра до магазина за хляб и го заклещи между един мъничък ситроен и едно още по-миниатюрно рено.

* Грамадна таратайка (фр.). — Б. пр.

Матю затръшна багажника без коментари.

— Стига си се чумерил, Матю — подкачи го Сара, която също беше излязла пред къщата. — Децата ще започнат да си мислят, че си някакъв мечок.

— Изглеждаш прекрасно — отбелязах аз. Сара се беше издокарала в тъмнозелен костюм и пищна копринена кремава блуза, които подчертаваха червената й коса. Изглеждаше великолепна и празнично настроена.

— Агата ми го уши. Знае си работата — каза Сара, докато се въртеше, за да можем да й се възхитим още повече. — А, преди да съм забравила. Изабо се обади. Матю да не обръща внимание на паркираните по алеята коли и да кара направо към вратата. Запазили са ви място в двора.

— Коли? Паркирани по алеята? — Погледнах шокирано Матю.

— Маркъс реши, че няма да е зле да покани някои от рицарите — спокойно обясни той.

— Защо? — Стомахът ми направи салто, когато инстинктите ми подсказаха, че нищо не е такова, каквото изглежда.

— Ако Паството случайно реши да възрази срещу събитието — каза Матю. Погледът му срещна моя, невъзмутим и спокоен като морето през лятото.

Въпреки предупреждението на Изабо нищо не би могло да ме подготви за ентусиазираното посрещане, което получихме. Маркъс беше превърнал Сет-Тур в истински Камелот, с веещи се на пронизващия декемврийски вятър флагове и знамена, чиито ярки цветове изпъкваха както на фона на снега, така и на тъмния местен базалт. Върху централната кула над фамилния флаг на Дьо Клермон в черно и сребристо с уробороса се мъдреше големият флаг с герба на Рицарите на Лазар. Двете парчета коприна се развяваха на един и същи пилон, увеличаващ височината на и без това високата кула с близо десет метра.

— Е, ако досега от Паството не са знаели за събитието, вече със сигурност знаят — отбелязах аз, загледана нагоре.

— Няма особен смисъл да се опитваме да останем незабележими — каза Матю. — Ще започнем така, както възнамеряваме да продължим и занапред. А това означава, че няма да крием децата от истината — или от останалия свят.

Кимнах и взех ръката му в своята.

Когато Матю влезе в двора, той бе пълен с посрещачи. Съпругът ми внимателно прекара колата сред тълпата, като от време на време спираше до стар приятел, който искаше да стисне ръката му и да ни поздрави. Наби обаче рязко спирачки, когато видя Крис Робъртс, ухилен до уши и със сребърна халба в ръка.

— Хей! — Крис почука с халбата по прозореца. — Искам да видя кръщелницата си. Веднага.

— Здрасти, Крис! Не знаех, че ще дойдеш — подхвърли Сара, докато спускаше стъклото и го целуваше.

— Аз съм рицар. Трябва да съм тук. — Крис се ухили още по-широко.

— Така чух и аз — рече Сара. Преди Крис в ордена са членували и други топлокръвни, сред които такива личности като Уолтър Райли и Хенри Пърси, но изобщо не си бях помисляла, че ще включа и най-добрия си приятел сред тях.

— Да. От следващия семестър ще карам студентите да ме наричат сър Кристофър — заяви Крис.

— По-добре, отколкото свети Кристофър — отбеляза някой с пронизващо сопрано. Мириам се ухили, сложила ръце на кръста си. Позата разкриваше тениската, която носеше под скромния тъмносин блейзер. Тя също бе тъмносиня, с надпис НАУКА: СЪСИПВА ВСИЧКО ОТ 1543 година, наред с еднорог, представяне на небесата според Аристотел и силуетите на Бог и Адам на Микеланджело от Сикстинската капела. Червен кръст зловещо зачеркваше всяко изображение.

— Здрасти, Мириам! — махнах й радостно.

— Паркирайте колата, за да видим дребосъците — нареди тя.

Матю се подчини, но започна да се събира тълпа и той заяви, че трябва да прибере бебетата от студа, и набързо се оттегли в кухнята, въоръжен с торба памперси и използвайки Филип като щит.

— Колко души са се събрали? — попитах Фернандо. Бяхме минали покрай десетки паркирани коли.

— Най-малко сто — отвърна той. — Още не съм спрял да броя.

Съдейки по трескавите приготовления в кухнята, имаше и доста топлокръвни. Видях как една пълнена гъска заминава във фурната, от която се появи прасе, готово да бъде полято с вино и билки. Устата ми се напълни със слюнка от ароматите.

Малко преди единайсет сутринта камбаните на църквата в Сен Люсиен забиха. Междувременно двете със Сара бяхме преоблекли близнаците в бели дрешки от коприна и дантели и с малки шапчици, оплетени от Март и Виктоар. Изглеждаха досущ като бебета от шестнайсети век. Увихме ги в одеяла и слязохме долу.

И тогава в церемонията настъпи неочакван обрат. Сара се качи в едно от фамилните АТВ с Изабо, а Маркъс ни насочи към рейнджровъра. Щом си сложихме коланите, той подкара колата не към Църквата, а към храма на богинята в планината.

Очите ми се напълниха със сълзи, когато видях събралите се гости под дъба и кипариса. Само някои от лицата ми бяха познати, но Матю разпозна много повече. Зърнах Софи и Mapгарет, Натаниел до тях. Агата Уилсън също бе тук и ме гледаше неуверено, сякаш ме познаваше, но не знаеше откъде точно. Амира и Хамиш стояха заедно и изглеждаха леко замаяни. Но освен тях имаше и десетки непознати вампири, което ме изненада най-много. Погледите им бяха студени и любопитни, но не и злонамерени.

— Какво е всичко това? — попитах Матю, докато той ми отваряше вратата.

— Реших, че няма да е зле да разделим церемонията на две части, езическа тук и християнско кръщене в църквата — обясни той. — Така Емили може да участва в деня на децата.

Предвидливостта му — и усилията му да не забравя Ем — ме оставиха онемяла за момент. Знаех, че винаги крои планове и действа, докато спя. Но не бях си представяла, че нощните му дела включват и уреждане на подробностите около кръщенето.

— Всичко наред ли е, mon coeur? — попита той, разтревожен от мълчанието ми. — Исках да те изненадам.

— Идеално е — отвърнах, когато най-сетне си върнах дар слово.

— И ще означава толкова много за Сара.

Гостите се наредиха в кръг около древния олтар, посветен на богинята. Сара, Матю и аз заехме местата си в него. Леля ми беше очаквала, че няма да запомня нито една дума от ритуалите по даване на име, на които бях присъствала, затова се беше подготвила да поеме нещата в свои ръце. Церемонията бе проста, но беше важен момент в живота на младата вещица, тъй като бе официално приемане в общността. Ала това не бе всичко, както знаеше Сара.

— Добре дошли, приятели и роднини на Даяна и Матю — започна тя със зачервени от студа и вълнението бузи. — Днес се събрахме тук, за да дадем на техните деца имената, с които ще влязат в този свят. За вещиците да наречеш нещо по име означава да признаеш силата му. Давайки имена на тези деца, ние почитаме богинята, която ги е поверила на грижите ни, и изразяваме своята благодарност за даровете, с които ги е дарила.

С Матю бяхме използвали формула за имената на бебетата и аз бях наложила вето на вампирската традиция с пет първи имена и предпочетох стихийните четири. Заедно с двойната фамилия имената се получаваха доста внушителни. Всяко от първите имена беше на дядо или баба. Второто почиташе традицията на Дьо Клермон да се дава име на архангел. Третото име също беше на прародител. За последното четвърто име избрахме някой, изиграл важна роля в зачеването и раждането им.

До този момент никой не знаеше пълните имена на бебетата освен Матю, Сара и мен.

Сара даде знак на Матю да вдигне Ребека, така че лицето й да е обърнато към небето.

— Ребека Ариел Емили Март — произнесе тя и гласът й зазвъня през поляната. — Посрещаме те на този свят и в сърцата си. Върви напред със знанието, че всички тук ще те познаваме с това почетно име и ще смятаме живота ти за свещен.

„Ребека Ариел Емили Март“, прошепнаха дърветата и вятърът. Не бях единствената, която ги чу. Очите на Амира се разшириха, а Маргарет Уилсън изгука и размаха радостно ръце.

Матю свали Ребека. Лицето му сияеше от обич, докато поглеждаше надолу към дъщерята, която така приличаше на него. В отговор Ребека посегна и докосна носа му с нежните си пръстчета — жест на връзка, който изпълни сърцето ми до пръсване.

Когато дойде мой ред, вдигнах Филип към небето, предлагайки го на богинята и на стихиите на огъня, въздуха, земята и водата.

— Филип Майкъл Адисън Сорли — произнесе Сара, — посрещаме и теб на този свят и в сърцата си. Върви напред със знанието, че всички тук ще те познаваме с това почетно име и ще смятаме живота ти за свещен.

Когато чуха последното име на Филип, вампирите се спогледаха и затърсиха в тълпата Галоуглас. Бяхме избрали Адисън, защото това бе презимето на баща ми, докато Сорли принадлежеше на отсъстващия шотландски келт. Искаше ми се да можеше да чуе как името отеква между дърветата.

— Нека Ребека и Филип носят имената си с гордост, да растат с обещание за пълноценен живот и да знаят, че ще бъдат обичани и закриляни от всички, които станаха свидетели на любовта на родителите им към тях. Бъдете благословени — завърши Сара, чиито очи блестяха от сълзи.

Беше невъзможно да се види сухо око на поляната или да се посочи кой е останал най-трогнат от церемонията. Дори моята обикновено гласовита дъщеря бе омаяна от ставащото и смучеше замислено долната си устна.

От поляната поехме към църквата. Вампирите вървяха пеша и изпревариха всички надолу по склона. Останалите използвахме комбинация от АТВ и джипове, което накара Матю да се поздрави неведнъж за предвидливостта си при избирането на автомобили.

В църквата тълпата се увеличи, когато към нея се включиха и хора от селото. Както в деня на сватбата ни, свещеникът ни очакваше на прага заедно с кръстниците.

— Всички католически церемонии ли се извършват на открито? — попитах, докато завивах Филип по-плътно в одеялото му.

— Доста — отвърна Фернандо. — Никога не съм виждал смисъл в това, но пък нали съм неверник...

— Шшшт — прекъсна го Маркъс и погледна загрижено свещеника. — Отец Антоан е забележително широко скроен и се съгласи да претупа обичайните екзорсизми, но да не прекаляваме. И така, някой знае ли думите на церемонията?

— Аз — обади се Джак.

— И аз — присъедини се Мириам.

— Добре. Джак ще вземе Филип, а Мириам ще държи Ребека. Вие двамата ще говорите. Останалите ще се правим, че внимаваме, и ще кимаме, когато сметнем за подходящо — каза Маркъс, чиято сърдечност не трепна нито за миг. Той вдигна палци към свещеника. — Nous sommes prets, Pere Antoine!*

* Готови сме, отче Антоан (фр.). — Б. пр.

Матю ме хвана за ръката и ме поведе вътре.

— Те добре ли ще бъдат? — прошепнах. Сред кръстниците имаше един-единствен католик в компанията на покръстен, баптист, двама презвитерианци, англиканец, три вещици, демон и трима вампири с неясна деноминация.

— Това е дом на молитвата и моля Бог да бди над тях — промърмори Матю, докато заемахме местата си до олтара. — Да се надяваме, че Той слуша.

Но нито Бог, нито ние имаше за какво да се безпокоим. Джак и Мириам отговориха на перфектен латински на всички въпроси на свещеника относно вярата им и състоянието на душите на децата. Филип се засмя, когато отецът духна в лицето му, за да прогони евентуалните зли духове, и гръмко запротестира, когато в малката му уста бе сложена сол. Ребека проявяваше повече интерес към дългите къдри на Мириам и успя да улови една от тях.

Колкото до останалите кръстници, те бяха внушителна група. Фернандо, Маркъс, Крис, Март и Сара (на мястото на Вивиан Харисън, която не успя да дойде) поемаха с Мириам като кръстници обет да наставляват духовно Ребека. Джак заедно с Хамиш, Фийби, Софи, Амира и Изабо (която заместваше отсъстващия си внук Галоуглас) обещаха да напътстват и да се грижат за Филип. Дори за невярващ като мен древните думи, изречени от свещеника, ме оставиха с чувството, че децата ще получат внимание и грижи, каквото и да се случи.

Церемонията приближи края си и Матю видимо се отпусна. Отец Антоан ни помоли да излезем напред и да вземем Ребека и Филип от кръстниците. Когато се обърнахме за първи път към паството, прозвучаха спонтанни ликуващи възгласи, които се повториха и потретиха.

— И тъй, дойде краят на съглашението! — на висок глас каза един непознат вампир. — Крайно време беше.

— Браво, браво, Ръсел — промърмориха неколцина в отговор.

Камбаните над главите ни зазвъняха. Усмивката ми премина в смях, когато бяхме уловени в щастието на момента.

Както обикновено, точно тогава всичко тръгна наопаки.

Южната врата се отвори и в църквата нахлу студен въздух. На светлината се очерта силует на мъж. Присвих очи, мъчейки се да различа лицето му. В цялата църква вампирите сякаш изчезнаха само за да се появят отново в нефа, препречвайки пътя на новодошлия навътре.

Пристъпих към Матю, притиснала Ребека към гърдите си. Камбаните замлъкнаха, макар че звънът им продължи да отеква във въздуха.

— Поздравления, сестро. — Дълбокият глас на Болдуин изпълни пространството. — Дойдох да посрещна децата ти с добре дошли във фамилията Дьо Клермон.

Матю се изправи в целия си ръст. Без да поглежда назад, той предаде Филип на Джак и тръгна по пътеката към брат си.

— Нашите деца не са Дьо Клермон — хладно каза той. После бръкна във вътрешния джоб на сакото си и показа на Болдуин сгънат документ. — Те принадлежат на мен.